Нора Робъртс
Тайни и мечти (20)

Двадесета глава

Взе бутилка шампанско от магазина и реши да сготви. Имаше негласно споразумение с Байрън той да готви, а тя да мие чиниите, тъй като той бе на светлинни години пред нея в кулинарното изкуство. Тъй като това обаче щеше да бъде отпразнуване на началото на нов етап в живота й, Кейт искаше да направи опит.

Винаги бе гледала на готвенето като на нещо подобно на математическите способности. Справяше се с какви ли не формули, харесваше висшата математика, обичаше да намира отговори, но самият процес не й доставяше особено удоволствие.

Пристегната в престилка с горница, навила ръкави до лактите, младата жена подреди продуктите така, сякаш се намираше в аптека.

Първо плънката, реши тя и погледна притеснено към току-що измитите гъби. Нямаше да бъде лесно да ги натъпче със сирене, но според рецептата това можеше да бъде направено. Отдели пънчетата и започна да ги кълца на ситно, както се изискваше. След това, следвайки указанията, ги задуши със зелен лук и чесън и усети, че уханието, което се разнесе, я накара да се усмихне.

А когато добави трохите хляб, сиренето и подправките, бе направо очарована от себе си.

Не след дълго вече тъпчеше с щастливо изражение плънката в шапчиците на гъбите, а после ги сложи във фурната.

Трябваше да постави краставиците в марината, да нареже чушките, да се справи и с доматите. О, точно така, и с маслините. Започна да се бори с капака на буркан, пълен с едри черни маслини като го обсипваше с проклятия. В това време часовникът на фурната изписка. Извади пълнените гъби.

Държеше всичко под контрол, успокои се тя, и облиза палеца, който бе опарила във врялата тава. Това бе въпрос единствено на експедитивност. Какво, по дяволите, следваше сега?

Наряза сиренето, опита да улучи точната пропорция между босилека и зехтина, с които възнамеряваше да сервира хляба.

Спешното обаждане до мисис Уилямсън, готвачката у Темпълтънови, я успокои, че може да нареди внимателно в дълга чиния гъбите.

„Къде, по дяволите, се бави Байрън?“ — запита се тя, докато препрочиташе рецептата за „паста кон песто“. Едро нарязан босилек — промърмори под носа си младата жена. Какво, дявол го взел, означаваше точно едро нарязан? И защо, по дяволите, трябваше да се стърже пармезана, след като всеки, който имаше поне малко мозък в главата си, можеше да си купи кутия с вече настъргано сирене? И къде щеше да намери кедрови семена?

Откри ги в буркан със съответния надпис в шкафа му. Трябваше да се сети, че ще има от тях. Този човек притежаваше всичко, свързано с яденето, както с неговото приготовление, така и със сервирането му. Внимателно претеглените съставки се озоваха в купата на кухненския робот. Решила, че една молитва няма да й навреди, Кейт притвори едното си око, произнесе я наум и натисна бутона.

Всичко започна да се върти със задоволителен вид.

Напълно успокоена, младата жена сложи да се вари вода за спагетите и започна да подрежда масата.

— Извинете — рече още от вратата на кухнята Байрън. — Явно съм сбъркал къщата.

— Много забавно.

Кучетата, които й бяха правили компания и бяха нащрек за някоя евентуална придобивка от домакинстването й, се втурнаха да го приветстват. Тъй като обонянието и любопитството му го бяха отвели право към кухнята, той все още бе с дипломатическото си куфарче в ръка. Сега го остави встрани, за да погали животните и да се ухили глупаво на Кейт.

— Ти никога не готвиш.

— Това не означава, че не мога. — Нетърпелива да разбере мнението му, Кейт взе една от пълнените гъби от подноса и я напъха в устата му. — Е?

— Хубаво е.

— Хубаво? — повдигна едната си вежда младата жена. — Само хубаво?

— Изненадващо хубаво — направи повторен опит Байрън. — Виждам, че си сложила престилка.

— Разбира се, че ще сложа. Нямам желание да се оплескам цялата.

— Имаш толкова… домашен вид… — Плъзна ръце по раменете й, целуна я за „добър вечер“. — Харесва ми!

— По-добре не свиквай с него. Това е еднократно изпълнение. — Отиде до хладилника, за да извади шампанското. — Помня времето, когато Джош мина през този стадий и искаше да се ожени за Дона Рийд.

— Дона Рийд. — След като отвори вратата, за да пусне кучетата навън, младият мъж се отпусна на една табуретка. — Да, сега като се замисля, тя наистина изглеждаше страхотно в тези престилки.

— Той обаче го надживя и реши, че е по-добре да се захване с „Мис февруари“. — С бързо, експедитивно движение, отвори бутилката. — Разбира се, всъщност винаги бе желал Марго. Дона и „Мис чашки номер 42-D“ бяха само за отвличане на вниманието му. — Извади чаши за шампанско от бюфета и се обърна с дяволито изражение. — А сега, ако съм схванала добре, е ред да попитам: „Как мина денят ти, скъпи?“

— Добре. Но това тук е по-добро! — Взе предложената чаша и я вдигна към нея. — Какъв е поводът?

— Радвам се, че си даваш сметка за това. Действително трябва да има повод, за да се подложа на цялата тази лудница. — Издиша шумно като огледа кухнята. Колкото и да бе внимавала, имаше още много за чистене. — Защо се занимаваш с това? С готвенето, нали ме разбра?

— Доставя ми удоволствие.

— Ти не си нормален, Байрън.

— Водата ври, Дона!

— О, вярно. — Взе прозрачната кутия със спагети и се намръщи. — Изваждате това от кутията и го слагате тук. Чудесно, струва ми се, но как да определя колко са двеста и осемдесет грама?

— На око. Знам, че това е в противоречие с твоята природа, но на всички от време на време ни се налага да живеем опасно.

Наблюдаваше я как се тревожи по този повод, понечи да й каже, че слага прекалено много, но в крайна сметка само повдигна рамене. Това беше нейната вечеря в края на краищата. Във всеки случай откри, че вниманието му непрекъснато се отклонява към връзките на престилката, които подчертаваха стегнатото й задниче.

Как ли щеше да изглежда гола под бялата престилка?

Щом чу смеха му, Кейт изви глава.

— Какво?

— Нищо. — Отпи отново от шампанското си. — Просто една неочаквана и леко смущаваща фантазия. Вече отмина. Почти. Защо не ми кажеш какво се случи, че да подхванеш тази домакинска кампания?

— Ще ти кажа. Бях… По дяволите, забравих хляба. — С набърчено чело напъха тавата във фурната и нагласи нужната температура и време. — Няма начин човек да води разговор и едновременно с това да се справи с всички подробности около приготвянето на едно ядене. Защо не пуснеш някаква музика, да запалиш свещи. Заеми се с тези неща, докато аз приключа с моите.

— Добре. — Младият мъж се изправи, но преди да тръгне се обърна отново. — Катрин, какво ще кажеш за тази малка фантазия… — Развеселен от самия себе си, поклати глава. — Може би ще я опитаме по-късно.

Прекалено заета, за да му обърне внимание, Кейт го отпрати с жест и отново съсредоточи цялото си внимание върху работата, която вършеше.

Реши, че се бе справила много добре, когато най-после седнаха на масата, заобиколени от апетитни ухания, от блясъка на свещите и от виковете на Оутис Рединг, носещи се от стереоуредбата.

— Мога да се справя с това — обяви тя, след като опита и одобри приготвеното от нея. — Веднъж годишно.

— Наистина е приказно. И оценено по достойнство. Страхотно усещане е да се прибереш у дома, където те очаква хубава жена и домашно приготвена вечеря.

— Имах малко излишна енергия. — Разчупи хляба, предложи му половината. — Първо си помислих да те замъкна направо в спалнята като се върнеш, но после реших, че това може да почака за след вечерята. А и бях гладна. Апетитът ми определено се е подобрил през последните няколко месеца.

— Както нивото и на стреса, на който се подлагаш — допълни Де Уит. — Престана да гълташ аспирини и антиациди като бонбонки.

Не можеше да не се съгласи с него. Така си беше. И със сигурност се чувстваше по-добре от когато и да било.

— Е, тази вечер извърших нещо, което или ще ме задържи на същия път или ще ме прати обратно към аптеката. — Вгледа се със сериозно изражение в балончетата в шампанското си, отпи. — Отказах партньорството.

— Така ли? — Постави ръка върху дланта й и започна да си играе с пръстите й. — И сега добре ли се чувстваш?

— Така мисля. — Любопитството я подтикна да попита: — Не ми изглеждаш особено учуден. Аз самата разбрах, че ще откажа едва днес, след като седнах в офиса на мистър Битъл.

— Главата ти може да не е знаела отговора, но сърцето ти го знаеше. През последните месеци ти свикна с „Претенции“, Кейт. Магазинът е твой. Защо да го изоставяш, за да станеш част от нещо, изградено от друг?

— Защото то е същото, което винаги съм искала, към което винаги съм се стремяла. — Леко несигурна в него, повдигна рамене. — Оказа се, че ми е било достатъчно да разбера, че съм добра. Малко е плашещо, когато човек сменя по този начин посоките.

— Промяната не е чак толкова радикална — поправи я Байрън. — Ти си партньор от даден бизнес, отговаряш за баланса.

— Дипломата ми, цялото образование…

— Не мислиш, че всичко това е отишло на вятъра, нали, Кейт? Това е част от самата теб, от онова, което представляваш. Просто го използваш по различен начин.

— Не можех да се върна в този офис, към този… живот — заяви тя. — Всичко ми се стори толкова сковано. Днес Марго дойде в магазина с бебето. Хората се суетяха край него, Марго седеше край кошчето, Лора отиде да търси крилатия змей, а аз огъвах един джобен часовник и вадех някакви обувки… — смутена, не довърши мисълта си. — Май се разбъбрих. Никога не го правя.

— Няма значение. Разбрах какво искаш да кажеш. Забавно ти е да работиш там, да бъдеш част от него. Наслаждаваш се на изненадите, които ти поднася нещо, за чието създаване си помогнала.

— Никога не съм обичала изненадите. Винаги съм искала да знам всички къде, кога и как, за да бъда подготвена. Човек прави грешки, когато не е подготвен, а аз мразя грешките.

— Това, което правиш, струва ли ти се правилно?

— Така излиза.

— Е, в такъв случай… — вдигна чашата си, чукна я с нейната. — Напред към него.

— Почакай, докато кажа на Марго и Лора. — Тази мисъл я накара да се засмее. — Марго си бе тръгнала, когато се върнах, а Лора трябваше да бърза да вземе момичетата, така че нямах възможност да обявя решението си. Разбира се, ще се наложи да направим някои промени. Смешно е да продължаваме без уточнени работни часове. Системата за определянето на цените трябва да бъде щателно преразгледана. Новата програма, която инсталирах, ще реорганизира напълно нашия… — усети се, когато видя, че Байрън й се усмихва. — Е, човек не може да се промени за една нощ.

— Изобщо не би трябвало да се променяш. Именно заради това си им нужна. Използвай силата си. Която несъмнено включва и приготовлението на блюда от италианската кухня. Това песто е страхотно.

— Наистина ли? — Тя също си сипа още от спагетите. — Има нещо такова. Е, може би понякога ще стъкмявам по нещо. При специални поводи.

— Няма да ме накараш да споря. — Замислено нави спагети на вилицата си. — Като стана дума за специални поводи и като се има предвид, че сега вече ти ще си бъдеш работодател, ще можеш да направиш малко по-гъвкаво дневното си разписание. Поради куп причини няма да мога да се върна в Атланта за Коледа, затова възнамерявам да взема няколко дни и да отида там за Деня на благодарността.

— Добре. — Опита се да не обръща внимание на разочарованието си. — Сигурна съм, че семейството ти ще се зарадва много на посещението, макар да е само за няколко дни.

— Бих искал и ти да дойдеш с мен.

— Какво?

Вилицата спря на половината път до устата й.

— Бих искал и ти да дойдеш с мен в Атланта и да се запознаеш с моето семейство.

— Не… не мога. Не мога да прелитам просто така из цялата страна. Нямам достатъчно време за…

— Разполагаш с повече от половин месец, за да наредиш плановете си. Атланта не е Бора Бора, Кейт. Това е Джорджия.

— Знам къде е Атланта — отвърна троснато младата жена. — Виж, дори да се изключи факторът време, не трябва да забравяме, че Денят на благодарността е семеен празник. Не можеш просто така да заведеш някого и да го тупнеш на главите на близките си.

— Ти не си някого — рече тихо Брайън. О, в очите й наистина виждаше паника. И макар този факт да го подразни, той реши да продължи нататък. — В моя край е традиция да поканиш жената, която е от значение за теб, да се запознае с близките ти. Особено ако става въпрос за жената, в която си влюбен и за която искаш да се ожениш.

Кейт се отдръпна рязко назад, сякаш се бе изгорила, и едва не събори стола като скочи на крака.

— Почакай за момент. Задръж. Уф! Откъде се взе? Сготвих едно глупаво ядене и ти започна да халюцинираш, да се мислиш за велик.

— Аз те обичам, Кейт. Искам да се оженя за теб. За мен ще означава страшно много, ако приемеш да прекараш няколко дни с моето семейство. Сигурен съм, че Марго и Лора с готовност ще нагласят работното разписание така, че да ти дадат възможност за едно кратко пътуване за празниците.

Едва след няколко опита звуците, които опитваха да излязат от устата й, успяха да се оформят в думи.

— Как можеш да си седиш така и спокойно да говориш за разписание, а в същото време да правиш предложение за женитба? Да не си се побъркал?

— Мислех, че ще оцениш практичния момент.

Без да е сигурен кой го бе ядосал повече, той самият или Кейт, младият мъж надигна чашата и изпи цялото й съдържание.

— Е, аз пък не го оцених. Така че престани с това. Не знам откъде си си напъхал в главата тези глупости за брака, но…

— Не бих го определил така — рече накрая той, забил поглед в чашата си. — Мислил съм доста по този въпрос.

— О, така ли? Нима? — Гневът започна да избива над паниката. Кейт определено го предпочиташе пред нея, затова го остави да се разгори. — Така действаш ти, нали? Ето така действа Байрън Де Уит, по своя спокоен, деликатен, търпелив начин. Сега вече всичко ми се изясни — бушуваше тя, като се въртеше край плота. — Не мога да повярвам, че не съм го забелязала досега. Колко си умен, Байрън. Колко обигран. Дяволски коварен. Успя да ме хванеш на въдицата си, нали? Малко по малко, стъпка по стъпка.

— Ще трябва да ми разясниш за какво става дума. Какво точно съм направил и на кого?

— На мен! И не си мисли, че сега вече не виждам всичко пределно ясно. Първо беше сексът. Човек мисли трудно, когато се превърне в една голяма, пулсираща жлеза.

Стана му смешно, но не си позволи да се засмее, а вместо това избра внимателно една маслина.

— Доколкото си спомням, сексът беше толкова моя идея, колкото и твоя. Всъщност дори повече твоя в началото.

— Не се опитвай да изместваш темата — озъби се младата жена и стовари ръцете си върху плота.

— Нямам ни най-малко подобни намерения. Давай нататък.

— После дойде ред на кампанията „да подобрим здравето на Кейт“. Болници, проклети лекари, лекарства.

— Сигурно ще прозвучи отново като изместване на темата ако припомня, че ти имаше язва.

— Аз сама се оправях с нея. И със същия успех можех да отида сама на лекар. След това се захвана да готвиш и да ме храниш с разни полезни неща. „Закуската ти трябва да бъде здравословна, Кейт. Наистина трябва да понамалиш кафето.“ И преди да съм разбрала какво става, вече се тъпча редовно със здравословни храни и се занимавам със спорт.

Байрън прокара език по зъбите си, загледан в чинията пред себе си.

— Толкова се срамувам. Да ти заложа такъв дяволски капан. Непростимо е.

— Не ми се обяснявай. Купи кученцата. Направи фина настройка на колата ми.

Младият мъж потри лице с длани, преди да се изправи.

— Сега излиза, че взех кучетата и оправих колата ти, само и само да те заслепя, за да паднеш в пъклените ми мрежи. Кейт, не се дръж като глупачка.

— Нищо подобно. Винаги разбирам, ако се държа като глупачка, но този случай не е такъв. Ти разпредели умно всичко на отделни малки етапи, докато се стигна дотам практически да заживея тук.

— Скъпа — рече той със смесица от любов и раздразнение. — Ти наистина живееш тук.

— Виждаш ли? — вдигна нагоре ръцете си. — Заживях с теб, без дори да си дам сметка. Даже готвя, за бога. Никога не съм готвила за някой мъж през целия си живот.

— Не си ли?

Трогнат, той пристъпи напред и протегна ръце към нея.

— Не прави това. — Все още разгорещена, Кейт отстъпи зад другия край на плота. — Дяволски добър си в изместването на темата. Казах ти, че не си мой тип и от това няма да излезе нищо.

На края на търпението си, Де Уит отпусна тежестта на тялото си назад върху петите.

— По дяволите разните типове. Получи се много добре и ти самата знаеш прекрасно колко добре вървяха нещата помежду ни. Аз те обичам и ако не беше толкова твърдоглава щеше да признаеш, че ти също ме обичаш.

— Недей да правиш изводи за моите чувства, Де Уит.

— Чудесно. В такъв случай ето ти моите чувства. Аз съм влюбен в теб. Оправи се сега с тях.

— Не е нужно аз да се оправям с твоите чувства. Това си е твой проблем. А колкото до идиотското ти предложение за женитба…

— Не съм ти предлагал брак — отвърна хладно Байрън. — Казах, че искам да се омъжиш за мен. Не съм те питал. От какво точно се страхуваш, Кейт? Че съм друг вариант на онзи негодник Торнхил, който те е използвал, докато се появи нещо по-апетитно ли?

Кръвта във вените й изстина.

— Какво точно знаеш ти за Роджър? Врял си си носа в моите работи, нали? Интересно защо този факт не ме изненадва.

Нямаше смисъл да си прехапва езика сега. По-добре беше да играе с открити карти.

— Когато някой има такова значение за мен, както ти, неговите работи са и мои работи. За мен е много важно той да се чувства добре. Затова си поставих за задача да разбера как стоят нещата. Споменала си името му пред Кюсак, аз пък поддържах връзка с Кюсак.

— Поддържал си връзка с Кюсак — повтори младата жена. — И знаеш, че именно Роджър ме е насадил на пачи яйца.

Де Уит кимна.

— Както, очевидно, знаеш и ти самата.

— Едва днес следобед разбрах. Но ми се струва, че ти си го знаел малко по-отдавна и не си счел за нужно да ми го кажеш.

— Следата водеше към него. Личен сблъсък помежду ви, достъп до твоя офис. Обаждал се е по телефона до Ню Хампшир горе-долу по същото време, когато ти си разбрала за баща си.

— Как разбра за телефонните обаждания?

— Детективът на Джош се добра до тази информация.

— Детективът на Джош — повтори тя. — Значи Джош също е знаел. Но той също не се е сетил да ми предаде поне част от тази информация.

— Не ти я предадохме, защото щеше веднага да връхлетиш като гръм от ясно небе върху Торнхил! — По начина, по който Байрън произнесе последните си думи стана ясно, че на него самия страшно му се искаше да стовари юмруци върху лицето на виновника. — Не искахме той да заподозре нещо преди издирването да е приключило.

— Не сте искали значи — разфуча се тя. — Много зле за вас в такъв случай, защото аз вече връхлетях върху му и развалих така добре подредените ви планове. Нямахте право да се наговаряте зад гърба ми, да разполагате с живота ми.

— Имах абсолютното право да сторя нужното, за да те защитя и да ти помогна. И точно това и направих. И ще продължа да го правя.

— Независимо дали ми харесва или не.

— Точно така. Аз не съм Роджър Торнхил. Никога не съм те използвал и няма и да те използвам за каквото и да било.

— Не, ти не си използвач, Байрън. Знаеш ли какво си ти? Манипулатор. Точно такъв си, манипулираш хората. Именно това те прави толкова добър в работата ти. Търпението, чарът, способността да приспиваш бдителността на хората и да ги привличаш на твоя страна по какъвто и да било въпрос, без те да си дадат сметка, че в действителност са манипулирани. Е, ето ти една изненада. Аз няма да позволя да бъда управлявана. И абсолютно сигурно, няма да се оставя да ме манипулираш до такава степен, че да се съглася на този брак.

— Само минутка, по дяволите!

С рязко движение застана на пътя й, преди да бе излетяла от стаята. Когато стисна с пръсти ръката й, тя изпищя. Уплашен, че в гнева не бе преценил силата си, Байрън отскочи назад и отпусна доста хватката си. На ръката й обаче вече имаше синини. Пред очите му заплуваха грозни, тъмни петна.

— Какво, дявол го взел, е това? — попита той.

Стори й се, че сърцето заседна в гърлото й, когато очите му потърсиха нейните.

— Пусни ме.

— Кой ти направи това?

Брадичката й се вирна предизвикателно. Гневът в погледа му беше не по-малко смъртоносен от добре подострен меч.

— Вече съм виждала благородните ти рицарски маниери, Байрън. Няма да ми бъде интересно, ако повториш представлението.

— Кой те е докоснал? — попита той, като произнасяше внимателно всяка една дума.

— Някой друг, който също не приема „не“ за отговор — озъби се тя.

И съжали за казаното още преди да го бе изрекла докрай. Но вече беше късно. Погледът му бавно стана безизразен. Младият мъж плавно се отмести от пътя й.

— Грешиш. — Гласът му прозвуча хладно, спокойно и отмерено. — Аз съм способен да приема „не“ за отговор. И щом случаят е такъв, не виждам какво повече имаме да обсъждаме.

— Ще се извиня за това. — Усети как срамът изгаря бузите й. — Не си заслужил подобни думи. Но не ми допада намесата ти в моите работи, нито сигурността ти, че просто така ще се оставя да ме ръководиш според твоите планове.

— Разбрано. — Обидата тежеше като оловна топка в гърдите му. — Както казах, това очевидно сложи край на нашите отношения. Очевидно ти беше права още от началото. Двамата желаем различни неща и между нас нищо няма да се получи. — Приближи се до масата повече, за да се отдалечи от нея, отколкото да вземе чашата с вино и да я пресуши. — Можеш да прибереш вещите си сега или когато ти е удобно.

— Аз… — Съзерцаваше го, изумена, че бе затворил така здраво вратата между тях. — Не… Не мога… Тръгвам… — успя да изрече най-после младата жена и излезе почти бежешком.

Де Уит чу затръшването на вратата, след което седна бавно и внимателно като старец. Отпусна глава назад, затвори очи. Истинско чудо бе, че тя го смяташе за такъв бляскав стратег, когато дори слепец на гърба на галопиращ кон можеше да види колко зле се бе справил.

Тя се прибра в къщи, разбира се. Къде другаде можеше да отиде човек, когато бе ранен? Сцената, на която се натъкна в салона, бе толкова семейна, толкова приятна, дотолкова й напомняше за онова, което току-що й бяха предложили и тя бе отказала, че й се прииска да закрещи.

Джош седеше на стол край камината и светлините от пламъците си играеха върху него и спящия му син. Лора, в чиито крака се бе свила малката й дъщеря, наливаше кафе в красиви чашки от китайски порцелан. Марго и Али се бяха сгушили в края на дивана, за да могат да разглеждат заедно някакво модно списание.

— Кейт. — Лора вдигна лице и се усмихна приветствено. — Идваш точно за кафето. С един от изпечените до златисто свински бутове, които приготвя мисис Уилямсън, подкупих Джош да доведе бебето.

— Може би е оставил някое и друго парченце — обади се Марго. — Ако си гладна.

— Сипах си само веднъж допълнително.

— Два пъти, вуйчо Джош — отбеляза Кейла и стана, нещо, което правеше на всеки пет минути, за да види бебето.

— Издайница.

Джош изви леко носа й.

— Леля Кейт е ядосана! — Али изправи гръб в очакване. — Ядосана си на някого, лельо Кейт, нали? Лицето ти е червено.

— Наистина е така — измърмори Марго, след като се вгледа по-внимателно в приятелката си. — И ми се струва, че чувам как скърца със зъби.

— Излез! — Кейт посочи с пръст към Джош. — Двамата с теб ще проведем рунда по-късно, но за момента искам само да изнесеш тестостерона си от стаята.

— Никъде не ходя без него — отвърна, без да се засегне той. — А тук ми е много удобно.

— Не желая да виждам никакви мъже. Ако през следващите секунди все пак някой такъв се изпречи пред очите ми, ще го убия с голи ръце.

Джош подсмръкна като се правеше на обиден. Но все пак стана.

— Ще взема Дж. Т. с мен в библиотеката. Ще поговорим за спорт и за средствата на властта на чаша порто и с по една пура.

— Мога ли да дойда и аз, вуйчо?

— Разбира се — подаде свободната си ръка на Кейла. — Не съм сексист.

— След трийсет минути трябва да си лягаш, Кейла — извика подире й Лора. — Али, защо не отидеш да правиш компания на вуйчо Джош, докато стане време за лягане?

— Искам да стоя тук! — Момичето издаде долната си устна и кръстоса ръце пред гърди. — Няма да изляза само защото сега леля Кейт ще започне да крещи и да псува. Не съм бебе.

— Нека остане. — Кейт направи широк жест с ръце. — Колкото по-рано научи какво представляват всъщност мъжете, толкова по-добре.

— Не съм съгласна — възпротиви се Лора. — Алисън, върви в библиотеката с вуйчо си или се качвай горе да се изкъпеш.

— Вечно трябва да правя това, което кажеш. А ми е противно.

И Али изскочи от стаята и се втурна нагоре по стълбите, за да се цупи насаме.

— Е, това беше приятен момент — промърмори майка й и отново се запита какво се бе случило с нейната добра, мила Али. — Каква ободрителна забележка би желала да прибавиш към казаното, Кейт?

— Мъжете са свине.

Младата жена грабна една чашка кафе, надигна я и я пресуши сякаш беше уиски.