Нора Робъртс
Тайни и мечти (2)

Втора глава

Дните и нощите се редуваха, изпълнени с работа. Нямаше друг избор, освен да се справи. И за първи път в живота си Кейт чувстваше, че няма с кого да си поговори. Всеки път, когато усетеше, че не издържа повече и изпитваше особено силна нужда да вдигне телефона или да побегне към къщата на Темпълтънови, в крайна сметка не си позволяваше да го направи.

Не можеше, нямаше да излее нещастието и страховете си пред хората, които я обичаха. Те щяха да застанат до нея, в това не се и съмняваше. Но този товар трябваше да носи сама. Надяваше се, че ще съумее да го скрие в някое тъмно ъгълче на съзнанието си. Рано или късно щеше да се справи с този проблем и нямаше да изпитва желанието непрекъснато да го изважда на светлина и да го оглежда.

Мислеше се за практична, интелигентна и силна. Всъщност не разбираше как някой можеше да бъде последното без двете предишни.

До този случай животът й бе точно такъв, какъвто го бе желала. Кариерата й се развиваше с безопасна и, да, точно така, интелигентна скорост. В „Битъл и съдружници“ се славеше като трезвомислещ и трудолюбив професионалист, способен да се справи, без да се оплаква и с най-заплетените баланси. Очакваше в крайна сметка да й предложат съдружие. Когато този момент дойдеше, щеше да е изкачила още едно стъпало от собствената си стълбица към успеха.

Имаше семейство, което обичаше и което я обичаше. И приятели… е, най-близките й приятели бяха от семейството. А кое можеше да бъде по-удобно от това?

Обожаваше ги. За нея бе истински празник да израсне в дома на семейство Темпълтън, в къщата с изглед към дивите скали на Биг Сър. Нямаше нещо, което да не бе готова да стори за леля Сузи и чичо Томи. В това число и да запази за себе си онова, което бе научила преди няколко седмици в офиса си.

Нямаше да ги разпитва, макар въпросите да изгаряха съзнанието й. Нямаше да сподели своята болка или проблем с Лора и Марго, въпреки че винаги бе споделяла всичко с тях.

Щеше да потисне мъката си, да не й обръща внимание и да я забрави. Трябваше да повярва, че така ще е най-добре за всички.

Целият й живот бе насочен към това да върши най-доброто, да бъде най-добрата, да кара семейството си да се гордее с нея. И чувстваше, че сега трябваше да се докаже в още по-голяма степен. Корените на всеки неин успех можеха да бъдат открити в мига, в който те бяха разтворили дома и сърцата си за нея. Затова си бе обещала да гледа напред, а не назад. И да продължи с ежедневните си задължения, които се бяха превърнали в неин живот.

При обичайни обстоятелства търсенето на съкровища не би влизало към задълженията. Но когато ставаше дума за зестрата на Серафина, когато включваше Лора, Марго и двете дъщери на Лора — тогава се превръщаше в събитие. То бе равносилно на мисия.

Легендата за Серафина, злочестата девойка, която бе предпочела да се хвърли от скалите, но да не живее без истинската си любов, от край време омагьосваше и трите приятелки. Красивото испанско момиче обичало Фелипе, срещало се тайно с него, разхождали се по скалите и във вятър, и в дъжд. Той отишъл да се бие срещу американците, искал да докаже, че е достоен за любовта й, като обещал да се върне, за да се ожени за нея и двамата да заживеят заедно. Но не се върнал. Когато разбрала, че е загинал в битка, Серафина отново излязла на тези скали. Надвесена над тях, сякаш на края на света, покрусена от мъка, тя се хвърлила в морето.

Романтиката на тази история, тайнствеността и великолепието се бяха оказали неустоими за трите жени. И, разбира се, възможността да открият зестрата на испанката, която тя скрила, преди да се хвърли във водите.

Кейт можеше да бъде намерена тук почти всяка неделя, с метален детектор или лопата в ръка. И така в продължение на месеци, от онази сутрин, когато Марго, намираща се на кръстопът в живота си, бе открила самотния златен дублон, трите се срещаха на това място и започваха издирванията си.

А може би се събираха не толкова с надеждата да открият сандък със злато, колкото просто да се насладят на компанията си.

Оставаха само няколко дни до началото на месец май и след напрежението и нервите, които съпровождаха неизменно петнайсети април — крайния срок за изплащането на данъците, Кейт не можеше да се нарадва на слънцето. Точно от това се нуждаеше, беше сигурна в това. То, подобно на работата, й помагаше да не мисли за папката, която бе скрила в апартамента си. Папка с делото на баща й, грижливо събирано и подреждано от нея самата.

Слънцето й помагаше да загърби тревогите и болката в сърцето, както и стреса, причинен от несигурността дали не бе сгрешила, като бе наела детектив да се рови в този приключил преди двайсет години случай.

Мускулите й запротестираха, когато протегна металния детектор върху друга група храсти. Обливаше я пот под тениската.

Нямаше да мисли за това, беше си обещала. Не и днес, не тук. Нямаше да мисли за това изобщо, докато не получеше доклада на детектива. Беше нарекла този ден за себе си и своето семейство и нищо не можеше да й попречи да го стори.

Приятният морски вятър разроши късите й черни коси. Тенът й беше мургав, наследство от италианската жилка в рода на майка й, макар под него да се виждаше така наречената от Марго „счетоводителска бледност“. Няколко дни на слънце щяха да оправят това положение.

Беше поотслабнала през последните няколко напрегнати седмици, а също и поради шока от откритието за стореното от баща й, но възнамеряваше да си навакса килограмите. Живееше вечно с надеждата да сложи малко тежест върху упорито слабото си тяло.

Нямаше високия ръст и изумителната фигура на Марго, нито пък прекрасната деликатност на Лора. Винаги бе мислила за себе си, като за най-обикновена и кокалеста, с ъгловато лице, за да бъде в тон с ъгловатото й тяло.

Някога се бе надявала за трапчинки или за няколко чаровни лунички, бе мечтала за тъмнозелени очи вместо за обикновените кафяви. Но бе достатъчно практична, за да отделя прекалено много време на подобни неща.

Мозъкът й щракаше и имаше дарба да борави с цифри. Нямаше нужда от друго, за да успее.

Вдигна каната с лимонада, която им бе изпратила Ан Съливан. След като отпи жадно, Кейт погледна намръщено към Марго.

— Да не мислиш да стоиш тук цял следобед, докато всички останали работим?

Марго се протегна с наслада върху скалата. Сексапилното й тяло бе облечено в червен клин и риза в подобен цвят. Това според Марго Съливан Темпълтън бе спортно облекло.

— Малко сме уморени днес — рече тя и потупа плоския си корем.

— Откакто разбра, че си бременна, все си намираш извинения да си стоиш на задника — изсумтя Кейт.

Марго се усмихна широко и отметна русата си коса зад раменете.

— Джош не иска да се преуморявам.

— И дори преизпълняваш поръчката му — изпръхтя приятелката й.

— Така и трябва да бъде. — Доволна от живота по принцип, младата мисис Темпълтън кръстоса великолепните си дълги крака. — Той е толкова нежен, и внимателен, и развълнуван. За бога, Кейт, та ние си направихме бебе.

Мисълта, че две от любимите й същества бяха лудо влюбени едно в друго и наскоро бяха създали свое семейство, изпълни сърцето на Кейт с топлина. Но традицията я задължаваше да се заяжда с Марго при всяка възможност.

— Сега поне ще можеш да изглеждаш измъчена, да повръщаш всяка сутрин, да припадаш от време на време.

— Никога в живота си не съм се чувствала по-добре! — Тъй като това бе самата истина, Марго се изправи и пое детектора на метал. — Дори да се откажа от пушенето не беше чак толкова трудно, колкото си го представях. Не съм и предполагала, че искам да стана майка. Но сега не мога да помисля за нищо друго.

— Ще бъдеш приказна майка — прошепна Кейт. — Приказна!

— Да, ще бъда. — Марго наблюдаваше Лора, която се смееше и копаеше дупка в земята заедно с двете си момиченца. — Пред себе си имам страхотен пример. Изминалата година бе ад за нея, но това не й попречи да бъде всеотдайна майка.

— Липса на внимание, изневяра, развод — промълви тихо Кейт, тъй като не искаше вятърът да отнесе думите й. — Почти никакво разнообразие и приятни моменти. Момичетата й помогнаха да преживее този период. Магазинът също.

— Да. Като стана въпрос за магазина… — Марго обърна детектора нагоре и се подпря на него. — Ако се съди по изминалите няколко седмици, ще трябва да наемем някой да ни помага. След раждането на бебето няма да мога да отделям по десет-дванайсет часа дневно на „Претенции“.

Кейт, която винаги мислеше първо за бюджета, се намръщи. Луксозният бутик за продажба на скъпи вещи втора употреба, който бяха отворили на улица „Кенъри роуд“, първоначално бе владение на Марго и Лора. Като трети партньор на новото начинание, Кейт оправяше сметките му, когато успееше да отдели малко време за това.

— Остават ти повече от шест месеца. В тях влиза и ваканционната вълна от купувачи. Едва след това ще мислим за наемането на сезонна продавачка.

Марго въздъхна и подаде детектора обратно на Кейт.

— Бизнесът върви по-добре, отколкото предполагахме и трите. Не мислиш ли, че е време да поразпуснем малко?

— Не. — Кейт включи отново уреда. — Още не е минала дори година, откакто отворихме. Ако вземем някой външен за помощник, това означава да плащаме обществени осигуровки, отпуски, принудителни престои.

— Е, да, но…

— Мога да започна да помагам в съботите, ако е нужно, а и ваканцията ми наближава. — „Работи — помисли си тя отново. — Работи и не мисли.“ — Мога да отделя за „Претенции“ по цял ден в продължение на няколко седмици.

— Кейт, ваканция означава плажове със ситен бял пясък, Европа, страстна връзка, а не обслужване на магазин.

В отговор Кейт само вдигна едната си вежда.

— Забравих с кого говоря — промърмори Марго. — Идеалният пример за момиче, което само работи, без да се забавлява.

— По тоя начин винаги съм балансирала теб! Олицетворение на момичето, което не прави друго, освен да се забавлява. Така или иначе, аз притежавам една трета от „Претенции“. Вярвам, че трябва да защитя инвестициите си! — Погледна намръщено към земята и я ритна. — По дяволите, тук няма дори капачка от бутилка, която да накара уреда да писне.

— Добре ли си? — присви очи приятелката й. — Изглеждаш малко уморена! — „И уязвима, даде си внезапно сметка тя. Уязвима и изнервена.“ — Ако не те познавах добре, щях да кажа, че бременната си ти.

— Това щеше да бъде страхотен номер, тъй като не съм спала с никого сигурно поне от хиляда години.

— И това обяснява защо си уморена и нервна. — Този път Марго не се усмихна. — Наистина, Кейт, какво става?

— Нищо. — Младата жена си наложи да погледне презрително към носа си. — Освен че само аз върша цялата работа и ръцете ми окапаха, докато ти си стоиш на скалата и позираш за снимка на великолепната бъдеща майка! — Разкърши рамене. — Нужна ми е почивка.

Марго не свали поглед от приятелката си още няколко секунди, като барабанеше с пръсти по коляното си.

— Чудесно. Пък и аз съм гладна. Да видим какво е сложила мама. — Мисис Темпълтън отвори голямата кошница и издаде дълга, искрена въздишка. — О, боже, пържено пиле.

Кейт надникна в кошницата. Пърженото пиле на мисис Уилямсън бе известно с това, че предизвиква неизменно глад у всеки.

— Джош върна ли се от Лондон?

— Х-м-м — преглътна енергично Марго. — Утре. Правят леко преустройване на лондонския „Темпълтън“, така че ще донесе малко стока за магазина. Помолих го да се свърже, също така и с някои от моите познати там, за да се запасим добре. Това ще ми спести едно пътуване.

— Помня как преди нямаше търпение да се качиш на самолета.

— Това бе тогава — отвърна самодоволно Марго. — Сега е иначе — отхапа отново от кълката, но се сети нещо и размаха ръка. — О, забравих. Другата събота вечерта ще правим парти. Коктейли, бюфет. Бъди там.

Кейт трепна.

— Трябва ли да се докарвам?

— Да. Ще има доста хора от клиентелата — преглътна отново. — Някои от висшата хотелска администрация. Байрън Де Уит.

Нацупена, Кейт изключи детектора и извади от кошницата друго пилешко бутче.

— Не го харесвам.

— Разбира се — отвърна сухо Марго. — Той е великолепен, чаровен, интелигентен, обиколил света. Направо отвратителен.

— Знае, че е великолепен.

— А това изисква доста самообладание. Така или иначе, не ми пука дали го харесваш или не. Той отне голям товар от раменете на Джош, като се зае успешно с Калифорнийските хотели, оправи много от онова, което бе успял да развали Питър Риджуей.

Сепна се и погледна към Лора. Питър бе бившият съпруг на Лора, баща на момичетата и каквото и да бе мнението й за него, нямаше да го критикува пред Али и Кейла.

— Просто бъди любезна.

— Винаги съм любезна. Хей, момичета — провикна се Кейт и двете деца вдигнаха едновременното хубавите си руси главици. — Пристигнаха пържените пилета на мисис Уилямсън и Марго се е заела да ги изяде всичките.

С викове и смях, момичетата се затичаха към мястото на пикника. Лора тръгна след тях и се настани по турски до Марго. Загледа се в дъщерите си, които се караха за някакво точно определено парче от пилето. Разбира се победи Али. Тя бе по-голямата и през последните месеци, с повечето претенции.

„Разводът е много тежко нещо за едно десетгодишно дете“ — помисли си Лора, докато наблюдаваше как Али отхапва доволно от спечеленото парче.

— Али, налей лимонада и на Кейла.

Али се поколеба дали да не откаже. Напоследък тя, като че ли бе настроена да отказва всичко, разсъждаваше майка й, докато гледаше спокойно и невъзмутимо право в очите на непокорната си дъщеря. В крайна сметка Али повдигна рамене и наля втора чаша с лимонада за сестра си.

— Нищо не открихме — оплака се Али, решила да забрави колко се бе смяла и забавлявала, докато копаха в земята. — Отегчително е.

— Така ли? — Марго взе парче сирене от пластмасовата кутия. — На мен пък ми е достатъчно дори само да бъда тук, за да ми бъде забавно.

— Е… — Всичко, което кажеше Марго, се превръщаше в закон за Али. Марго бе великолепна и различна, бе избягала в Холивуд на осемнайсетгодишна възраст, беше живяла в Европа и бе замесена в страхотни, вълнуващи скандали. Не в нещо обикновено и ужасно, като брак и развод. — Май че има нещо такова. Но ми се иска да намерим повече монети.

— Настойчивостта — Кейт плъзна пръст от брадичката на момичето към носа му, — се отплаща. Какво щеше да стане, ако Александър Греъм Бел се бе отказал, преди да осъществи първото обаждане? Ако Индиана Джоунс не бе заминал на последната околосветска обиколка?

— Ако Армани не бе направил първия шев? — намеси се Марго и бе възнаградена с хихикане.

— Ако „Стар Трек“ не бе стигнал там, където никой преди не е ходил? — завърши Лора и с удоволствие забеляза, че дъщеря й се усмихна, макар и само за миг.

— Е, може би. Можем ли да видим отново монетата, лельо Марго?

Младата жена бръкна в джоба си. Беше придобила навик да носи старата златна испанска монета със себе си. Али я пое благоговейно и със страхопочитание, както винаги, и поради тази причина я хвана така, че Кейла също да може да й се наслаждава.

— Толкова е лъскава! — сестра й я докосна почтително. — Може ли да набера цветя за Серафина?

— Разбира се! — Лора се изправи и целуна върха на главата й. — Но не се приближавай без мен до ръба на скалите, за да ги хвърлиш.

— Няма. Винаги го правим заедно.

— Май ще отида да й помогна — Али върна монетата на Марго. Но щом се изправи, разтегна хубавата си устица. — Серафина е постъпила глупаво, че е скочила, само защото не е могла да се омъжи за Фелипе. Бракът без това не е нещо приятно!

В този момент си спомни за Марго и се изчерви.

— Понякога — обади се тихо Лора, — бракът е прекрасен, силен и нежен. А в други случаи не е достатъчно прекрасен, или достатъчно силен или нежен. Но ти си права, Али, Серафина не е трябвало да скача. По този начин е сложила край на всичко, което можеше да стане от нея, захвърлила е всички възможности. Затова ми е много мъчно за нея! — проследи с поглед дъщеря си, която се отдалечи свела глава, с увиснали рамене. — Толкова е наранена. Толкова е разгневена.

— Ще го преживее — стисна дланта й Кейт. — Правиш всичко по възможно най-правилния начин.

— Не са виждали Питър от три месеца. Той не си направи труда дори да им се обади.

— Ти правиш всичко по възможно най-добрия начин — повтори Кейт. — Ти не си виновна за действията на онзи негодник. Тя знае, че не трябва да обвинява теб. Дълбоко в себе си го усеща.

— Надявам се! — Лора присви рамене и взе парче пиле. — Кейла не ми създава проблеми, но Али е непрекъснато в мрачно настроение. Да, мисля, че сме достоен за учебник пример за това как децата могат да израснат в една къща и да бъдат възпитавани от едни и същи хора, а да станат съвсем различни.

Стомахът на Кейт се присви болезнено.

— Истина е. — На Марго й се припуши силно, но опита да не обръща внимание на подобно желание. — И всяка посвоему е приказна. Е… — усмихна се мило на Кейт. — Почти всяка.

— Само заради тези думи ще изям последното парче от пилето — но побърза първо да глътне две хапчета, те й помагаха да се храни, когато нямаше желание за ядене. „Нервен стомах“ — обясняваше си настойчиво причината по този начин тя. — Казах на Марго, че в съботите ще мога да ходя в магазина.

— Бихме могли да се възползваме от помощта. — Лора се премести така, че да може да продължава разговора, без да изпуска от очи своите дъщери. — Миналата събота беше истинска лудница, а не мога да оставя Марго повече от четири часа.

— Аз мога да стоя цял ден.

— Чудесно! — Марго взе чепка грозде. — И през цялото време ще се взираш в компютъра, за да търсиш грешки.

— Ако не ги беше правила, нямаше да ми се налага да ги откривам. Но… — и младата жена протегна ръка не толкова, за да избегне спора, колкото, за да подчертае думите си. — Ще стоя на щанда и до затварянето ще направя повече продажби от теб.

— Само в сънищата си, Пауел.

* * *

В понеделник сутринта на Кейт не й беше до сънища или до търсене на съкровища. Точно в девет, с третата чаша кафе до лакътя си, тя седеше зад бюрото в офиса си в „Битъл и съдружници“, както правеше всеки ден, вече бе свалила морскосиньото си сако на тънко райе, беше го метнала на облегалката на стола си и навиваше ръкавите на бялата си риза.

Ръкавите щяха да бъдат развити, а сакото — спретнато закопчано за срещата й в единайсет с един клиент, но засега тя беше насаме със своите цифри.

И това положение й харесваше най-много.

Предизвикателството да кара числата да танцуват, да се разбъркват и да намират точното си място, винаги я бе очаровало. Имаше особена красота в прилива и отлива на нивото на процентите, в кооперативните фондове. И усещане за сила, можеше да признае само пред себе си, от факта, че разбира и дори се възхищава от капризите на финансите и съветва поверително своите клиенти как най-добре да предпазват спечелените си с труд пари.

Не, че те винаги се печелеха с усилен труд, помисли си Кейт и изсумтя, докато преглеждаше отчета на екрана пред себе си. Голяма част от нейните клиенти бяха спечелили средствата си по доста старомоден начин.

Бяха ги наследили.

Мисълта не бе успяла още да отлети, когато настръхна цялата. Нима в нея се изявяваше баща й, и я караше да се подиграва на онези, които бяха наследили богатството си? Пое си дълбоко въздух и разтърка длан по болезненото местенце на гърба си. Трябваше да спре с това и да престане да вижда призраци.

Нейната работа бе да съветва, да предпазва и да бъде сигурна, че всеки отчет, който направеше чрез „Битъл“, щеше да свърши добра работа. Не само, че не завиждаше на тлъстите сметки на своите клиенти, а работеше съвместно с адвокати, брокери, посредници и съветници, за да даде на всеки един от тях най-добрия краткосрочен и дългосрочен съвет по финансовите въпроси.

Не трябваше да забравя, че това бе професията й.

Онова, което й доставяше истинско удоволствие, бяха цифрите, тяхната стоическа и надеждна съгласуваност.

За да си помогне да влезе във форма, Кейт прегледа отчетите на „Евър спринг нърсъри анд гардънс“. През осемнайсетте месеца, през които бе водила сметките на компанията, бе наблюдавала бавното й, внимателно израстване. Младата жена вярваше силно в бавното и предпазливо развитие и въпросният клиент бе следвал добросъвестно съветите й. Вярно, ведомостта беше раздута, но бизнесът си го заслужаваше. Разходите за здравеопазване и в полза на персонала бяха високи и намаляваха печалбите, но като типична възпитаничка на семейство Темпълтън, Кейт вярваше, също така, че успехът трябваше да се споделя с хората, които са ви помогнали да го постигнете.

— Добра година — промърмори под носа си тя и си записа да предложи на своя клиент да вложи част от приходите за последното тримесечие в покупката на освободени от данъци бонове.

„Плащай си задълженията, но не давай нито пени повече от необходимото“ — помисли си младата жена.

— Красива си, когато замисляш нещо.

Кейт вдигна поглед. Пръстите й автоматично натиснаха клавишите, за да запамети написаното до този момент.

— Здравей, Роджър.

Той се облегна на рамката на вратата. „Пак позира“ — бе неласкавото й заключение. Роджър Торнхил беше висок, мургав и красив, с класически черти, напомнящи й за Кари Грант в разцвета на силите му. Широките рамене изпъваха сивото, шито по поръчка сако на костюма му. Имаше бляскава, винаги готова усмивка, тъмносини очи и мек баритон, наподобяващ разтопен мед.

Може би Кейт не можеше да го понася именно заради всички тези причини. Бе чисто съвпадение, че и двамата се стремяха усилено към съдружие. И непрекъснато се убеждаваше, че това няма нищо общо с причината, поради която не й допадаше.

И, само малко.

— Вратата беше отворена — заяви той и влезе без покана. — Предположих, че не си много заета.

— Обичам да оставям вратата си отворена.

Той я ослепи с широката си, пълна с бляскави зъби усмивка и подпря едното си бедро на ръба на бюрото й.

— Пристигам от Невис. Две седмици на Антилските острови прочистват добре целия организъм след данъчното надбягване през последния месец! — Погледът му не се отделяше от лицето й. — Трябваше да дойдеш с мен.

— Роджър, след като знаеш, че дори не бих вечеряла с теб, защо мислиш, че бих прекарала цели две седмици в твоята компания сред пясъците и вълните?

— Надеждата умира последна… — Взе един от моливите, подострени като игли, от поставката на бюрото й и бавно го прокара между пръстите си. Моливите й винаги бяха подострени и неизменно стояха на едно и също място. Нищо в офиса й не се намираше случайно тук или там. Роджър, много амбициозен мъж, се възползваше от всичко, което знаеше. Не се отказваше да използва и чара си и й се усмихваше, все така загледан в нея. — Просто ми се иска отново да започнем да се опознаваме, извън работата. По дяволите, Кейт, изминаха почти две години!

Младата жена повдигна бавно едната си вежда.

— От?

— Добре де, откакто оплесках нещата! — Остави обратно молива. — Извинявай. Не знам по какъв друг начин да го кажа.

— Извинявай ли? — С измамно благ тон, тя стана, за да си налее още кафе, макар третата чаша сякаш да не можеше да си намери място в стомаха й. Седна отново и отпи дълга глътка, като го фиксираше с поглед. — Извиняваш се, че спеше едновременно с мен и с една от моите клиентки ли? Или пък, че спеше с мен, за да се докопаш до моята клиентка? Или пък, че прелъсти въпросната клиентка, за да прехвърли сметките си от моите в твоите ръце? За кое от всичко това се извиняваш, Роджър?

— За всичко! — Тъй като усмивката имаше неизменен успех сред жените, той прибегна отново до нейната помощ. — Слушай, вече съм се извинявал безброй пъти, но искам да го направя още веднъж. Не трябваше да се срещам с Бес, ъ-ъ, с мисис Търнър, още по-малко да спя с нея, при положение, че двамата с теб бяхме близки. За това няма извинения.

— Значи сме единодушни. Довиждане.

— Кейт. — Не отделяше погледа си от очите й по същия начин, както го правеше и преди, когато тя се извиваше под него, приближавайки се към оргазъма. — Искам да поправя нещата помежду ни. Или поне да се сдобрим.

Тя отметна назад глава, размишлявайки. Съществуваше правилно и неправилно. Съществуваше морал и неговата липса.

— Не.

— По дяволите! — Проявил за първи път признаци на нетърпение, той стана от бюрото с рязко движение. — Държах се като истински кучи син. Позволих на секса и амбициите да застанат на пътя на една добра, носеща задоволство връзка.

— Абсолютно прав си — съгласи се тя. — И очевидно тогава не си ме опознал достатъчно добре, щом можеш да храниш някакви надежди, че ще ти позволя да повториш подвига си.

— Не се виждам с Бес вече от няколко месеца, поради лични причини.

— О, така значи! — Кейт се облегна на стола си и се изсмя с цяло гърло. — Боже мой, ти си наистина патологичен случай, Роджър. Мислиш, че е достатъчно да разчистиш терена, за да се втурна отново в играта, а? Ние сме колеги, и толкоз. Никога повече няма да повторя грешката си да завържа връзка с човек, с когото работим заедно и никога, повтарям — никога няма да ти дам възможност за втори опит.

Роджър присви устни.

— Страх те е да ме видиш извън офиса. Страхуваш се, че ще си припомниш колко добре се чувствахме заедно.

Младата жена не можеше да не въздъхне.

— Роджър, не се чувствахме чак толкова добре. Бих оценила връзката ни по-скоро като задоволителна. Нека просто приключим с тази страница! — В интерес на здравия разум се изправи и протегна ръка. — Щом искаш да оставим случилото се зад гърба си, така да бъде. Никакви отрицателни чувства повече.

Заинтригуван, той се взря в ръката й, после в лицето.

— Никакви отрицателни чувства ли?

„Изобщо никакви чувства“ — помисли си тя, но реши да не го казва.

— Нова страница. Ние сме колеги, сравнително добри познати. И ще престанеш да ми досаждаш с покани за вечеря или пътувания до Антилските острови!

Той пое ръката й.

— Липсваше ми, Кейт! Липсваше ми, че не можех да те докосвам. Добре… — побърза да добави той, когато забеляза, че очите й се присвиха, — ако това е най-доброто, на което мога да се надявам, приемам го. Благодарен съм, че приемаш извиненията ми.

— Чудесно! — Измъкна дланта си, като си налагаше да бъде търпелива. — А сега ме чака работа.

— Радвам се, че разрешихме този проблем.

Усмихваше се отново, когато се запъти към вратата.

— Да, така е — промърмори младата жена.

Не затръшна вратата след него. Това щеше да бъде индикатор за прекалено много емоции. Не желаеше подлизуркото Роджър Торнхил да си помисли, че може да предизвика у нея, каквито и да било емоции.

Затвори вратата бавно и внимателно, след което седна отново пред бюрото си. Извади поредното шишенце с лекарство, въздъхна и изпухтя.

Беше я наранил. Не й се щеше да си спомня колко много я бе наранил. Не беше влюбена в него, но ако разполагаше с още малко време, ако бе положила малко повечко усилия, може би щеше и да се влюби. Свързваше ги работата им и тя си бе мислила, че това би могло да се превърне в стабилна основа за връзката им.

Не й беше безразличен, беше му вярвала и се наслаждавала на присъствието му.

А той я бе използвал най-безогледно, за да отмъкне една от най-добрите й клиентки. Това, като че ли бе по-лошо дори от откритието, че бе прескачал от нейното легло в леглото на клиентката и обратно.

Кейт отпи отново от шишенцето, преди да го затвори. Тогава за известно време бе обмисляла да отиде при Лари Битъл с официално оплакване. Гордостта обаче й попречи да потърси удовлетворение по този начин.

Клиентката бе доволна, а това бе главната цел на „Битъл“. Реномето на Роджър несъмнено щеше да пострада, ако бе направила оплакването. Други служители във фирмата също щяха да изгубят доверието си в него и да се отдръпнат.

А тя щеше да изглежда, като някоя стенеща, предадена жена, оплакваща се, защото бе смесила работата със секса и бе загубила.

Беше постъпила добре, че запази случилото се за себе си, реши Кейт и постави шишето обратно в чекмеджето. Добре бе направила, като му заяви право в лицето, че вече е загърбила целия този инцидент.

Макар да беше лъжа. Защото щеше да го мрази до края на живота си.

Повдигна рамене. Най-добре беше да избягва пригладените, елегантни мъже с прекрасна външност, с повече амбиции, отколкото чувства. По-добре, много по-добре беше да отдаде цялото си внимание на кариерата и да избягва всякакъв вид развлечения. Очакваше я съдружието с целия успех, който то водеше след себе си.

И когато получеше това съдружие и изкачеше още едно стъпало нагоре, щеше да знае, че го е заслужила. И може би, но само може би, когато достигнеше успеха, щеше да съумее да докаже на самата себе си, че не прилича на баща си.

Усмихна се леко, когато започна да пише цифрите. „Придържай се към цифрите, момиче — напомни си тя. — Те никога не лъжат.“