Нора Робъртс
Тайни и мечти (9)

Девета глава

Цяла седмица на угаждане и глезене бе чудесно лекарство. Кейт дори получи свръхдоза от него. Всеки път обаче, когато споменеше, че трябва да се прибира и да се връща на работа, всички, които я бяха чули, се съюзяваха срещу нея.

Тя се опитваше да се примири с това, да се остави на течението, да приеме живота такъв, какъвто е, като си повтаряше, че той можеше да я убие, ако бе продължила както досега.

И същевременно не можеше да се начуди как някои хора можеха да живеят вечно по този начин.

Припомняше си, че вечерта бе великолепна. Че седеше в градината, със свито в скута си дете, а другото — до краката й. Язвата й — ако това изобщо бе язва — не й бе създавала истински неприятности от дни.

А тук, в дома на своето детство, бе открила духовното спокойствие, което й липсваше.

— Искам да живееш завинаги с нас, лельо Кейт. — Кейла вдигна поглед. Нежните й сиви очи се взираха към нея от едно наистина ангелско лице. — Ние никога нямаше да те оставим да се разболееш или да се притесняваш прекалено много.

— Леля Марго казва, че си професионален събирач на гниди. — Али се изсмя, като продължи да лакира внимателно ноктите на краката на Кейт. — Какво е гнида?

— Леля ви Марго — не беше ли достатъчно, помисли си Кейт, че щеше да има розови нокти на краката, ами сега трябваше към телесната повреда да се прибавят и обиди — има късмет, че по една случайност си падам по гниди.

— Ако не се върнеш в апартамента си, ще можем да си играем всеки ден с теб. — За Кейла това бе върховното удоволствие. — А с мама ще можете да си правите чаени партита, както Ани казва, че сте си правили като малки.

— Всички можем да си правим чаени партита, когато дойда на гости — напомни й младата жена. — Така е още по-хубаво.

— Но ако живееш тук, няма да е необходимо да плащаш наем. — Али затвори шишенцето с лак. Определено изглеждаше доста мъдра за своите десет години. — Докато не стъпиш отново на крака във финансово отношение.

Кейт не успя да сдържи усмивката си.

— Откъде го изкопа това?

— Винаги говориш такива неща. — Али също се усмихна и притисна буза в коляното й. — А и сега мама работи много и нищо не е такова, както преди. По-добре е, когато ти си тук.

— На мен също ми е приятно да бъда с вас.

Трогната и развълнувана, Кейт погали къдравите коси на момичето. Една слънчевожълта пеперуда прелетя край тях и кацна грациозно върху цвета на една червена петуния. Младата жена гали още известно време детето, докато наблюдаваше как пеперудата разтваря и затваря леко крилца, докато се храни.

Много трудно ли щеше да бъде да остане тук, просто така, завинаги? Да се остави на течението. Да забрави всичко. Изобщо нямаше да бъде трудно, осъзна в този миг тя. И не беше ли точно това причината да гледа на подобно решение като на невъзможно?

— Трябва да се върна в моята къща. Това не означава, че няма да прекарвам много време с вас. Най-малкото всяка неделя, това е сигурно, за да открием всичкото злато на Серафина. — Вдигна с облекчение глава, тъй като дочу приближаващи се стъпки. Ако продължаваше така, скоро щеше да се съгласява с всяко желание на своите племенници. — А, ето я и самата гнида.

В отговор на смеха на момичетата Марго само повдигна елегантно едната си вежда.

— Ще го приема като приятелска шега. Прекалено съм развълнувана, за да се впечатлявам от твоите щуротии. Виж! — И след като повдигна тънката ленена туника, тя дръпна ластичния колан на широките си панталони. — Тази сутрин не можах да затворя ципа на полата си. Започва да си личи. — С озарено от щастие лице, тя се завъртя на една страна. — Виждаш ли нещо?

— Приличаш на женски кит в положение — отвърна сухо Кейт, но Кейла скочи и се спусна да притисне ухо към корема на Марго.

— Не мога да го чуя още — оплака се тя. — Сигурна ли си, че е вътре?

— Абсолютно, но не мога да ти гарантирам, че това е той. — Внезапно устните й потрепнаха, очите й се насълзиха. — Кейт, то помръдна. Днес следобед, докато помагах на една клиентка да направи избора си между нещо на Армани и Дона Каран, изведнъж усетих едно леко пулсиране. Усетих бебето да мърда. Усетих… усетих…

Не успя да довърши мисълта си и избухна в плач.

— О, боже! — Кейт скочи, хвана за ръце ококорените деца и ги поведе към настланата с плочи алея. — Това е хубаво нещо — успокои ги тя. — Тя плаче, защото е щастлива. Кажете на мисис Уилямсън, че искаме пълна догоре кана с лимонада, както тя я прави, да се пени — после се върна при Марго и я прегърна силно. — Преди малко само се пошегувах. Изобщо не си дебела.

— Искам да бъда дебела — хълцаше младата жена. — Искам да се клатя като гъска, когато ходя. Искам повече да не мога да спя по корем.

— Окей! — Разкъсвана между съчувствие и развеселеност, Кейт я потупа по ръката. — Окей, миличка, всичко това ще стане скоро. Всъщност, мисля, че вече започваш да ходиш като гъска. Едва забележимо.

— Наистина ли? — Марго подсмръкна, овладя се. — О, по дяволите, чуй ме. Аз съм побъркана. Тези дни все това правя. Усетих бебето да мърда, Кейт. Ще си имам бебе. Не знам нищо за майчинството. Толкова съм уплашена. Толкова съм щастлива. Дявол да го вземе, размазах си спиралата.

— Слава богу, заприличваш отново на себе си. — Самата доста развълнувана, Кейт накара приятелката си да седне на един стол. — Какво прави Джош, когато изпаднеш в подобно сополиво настроение?

— Подава ми кърпички.

— Страхотно! — Без да храни особени надежди, тя все пак пребърка джобовете си. — Нямам нито една.

— Но аз имам. — Марго подсмръкна, издуха се и въздъхна. — Ненормални хормони. — Използва друга кърпичка, за да попие внимателно влагата по лицето си и да го почисти, а след това прокара опитната си ръка по френската си плитка. — Дойдох да видя как се чувстваш.

— За разлика от теб, в моя корем изглежда вече не се случва нищо. Стомахът ми е наред. Струва ми се, че цялата тази история с язвата е била пълна глупост.

Вече почти успокоена, Марго повдигна едната си вежда.

— О, така ли? Наистина ли мислиш така?

Тъй като тонът й бе добре познат, приятелката й се приготви за битка.

— Не се захващай с мен.

— От дни чакам този момент. Сега вече си добре. Значи мога да ти кажа, че си една безчувствена, егоистична идиотка. Накара всички, които имат глупостта да те обичат, да се притесняват до побъркване.

— О, щеше да бъде проява на страхотна чувствителност и липса на егоизъм от моя страна, ако се бях оплаквала и хленчила, нещо, в което ти си специалистка, и ако бях…

— Се бе погрижила за себе си — довърши вместо нея Марго. — Ако беше отишла на лекар. Не, ти си прекалено умна за такива работи, прекалено заета.

— Махни се от главата ми.

— О, току-що се качих на нея и възнамерявам да остана там, също като маймуната от разказа. Цяла седмица всички те потупват и галят по главата. Време е да приемеш и малка доза реалност. Мистър и мисис Ти са на път за насам.

Кейт се почувства моментално обхваната от чувство за вина.

— Защо? Не беше необходимо да изминават целия този път дотук? Това е само някаква си глупава язва.

— А, сега признаваш, че е било язва! — Марго скочи отново на крака и се завъртя около стола. — Ако това е една дванайсетстепенна програма, засега си още на първото стъпало. Те щяха да се качат на първия самолет още щом научиха за случилото се от Лора, ако двамата с Джош не бяха успели да ги убедят, че всичко е под контрол. Затова останаха, докато приключат със задълженията си. Нищо обаче не е в състояние да ги спре да се убедят лично, че тяхната Кейт е добре.

— Аз също разговарях с тях. Казах им, че не е нещо особено.

— Не, не, нищо особено. Подозират те в незаконно присвояване на средства на твои клиенти. Наистина няма за какво да се тревожат! — и младата жена се плесна с ръце по бедрата. — За коя, по дяволите, се мислиш?

— Аз…

— Джош е бесен, обвинява за всичко „Битъл“ и не може да си прости, че не се нахвърли върху тях още в мига, в който ти отрязаха спатиите.

— Това няма нищо общо с него. — Кейт също се изправи и виковете й вече не отстъпваха дори с един децибел на тези на нейната приятелка. — Джош няма нищо общо с тази работа.

— Типично за теб. Нямаш представа до каква степен типично за теб. Никой няма нищо общо с каквото и да било, когато се отнася за теб. И затова Лора се самообвинява, че не е обърнала внимание как се чувстваш, какво правиш. Това не значи пукната пара за теб!

С поклащаща се в стъклена кана пенлива лимонада, Лора почти тичаше към бойното поле.

— Какво става тук? Марго, престани да й крещиш!

— Млъкни! — провикнаха се едновременно и двете скандалджийки, като се измерваха с поглед.

— Чувам ви още от кухнята.

Лора постави подноса върху масата, като се стараеше да не удари стъкларията. Отворили широко очи и омаяни, двете й дъщери наблюдаваха трибоя.

— Трябва да крещя — настояваше Марго. — Иначе как звукът ще премине през дебелата й глава. Ти си обзета от прекалено голямо съжаление, за да й викаш.

— Не намесвай Лора в това! — но още преди да свърши, Кейт се нахвърли върху Лора. — А ти няма защо да се самообвиняваш заради моите проблеми. Не си отговорна за мен.

— Ако се грижеше по-добре за себе си — не й остана длъжна нейната приятелка, — никой нямаше да се чувства отговорен за теб.

— Дами… — Джош, който не знаеше да се смее ли или да плаче, пристъпи зад своите племенници и взе чашите, които носеха, от ръцете им. — Това да не би да е някаква нова мода за правене на парти?

— Стой настрани от това! — Гласът на Кейт потрепваше от гняв. — Всички стойте далеч от живота ми! Не ми е нужно някой непрестанно да ме наблюдава и да се притеснява. Напълно съм способна…

— Да се поболееш — довърши вместо нея Марго.

— Всички се разболяват — вилнееше Кейт. — Всички изпитват болка и мъка.

— А способните търсят помощ? — Лора постави ръце върху раменете й и непоколебимо я принуди да седне. — Ако имаше капка здрав разум, щеше да отидеш на лекар, да влезеш в болницата, за да ти направят изследванията. Вместо това се държиш като някоя глупачка и преобръщаш цялото семейство с главата надолу.

— Не можех да отида в болницата. Знаеш, че не мога… Не мога!

Едва сега Лора си спомни и потърка лицето си. Ето къде можеше да те отведе гневът, помисли си тя. Да крещиш на приятелката си, на която и без това не й е леко.

— Окей — рече със значително по-мек тон тя и се подпря на страничната облегалка на стола на Кейт. Когато срещна погледа на Марго разбра, че тя също си бе спомнила детските страхове на Кейт, които я бяха карали да трепери. — С това сега е свършено. Трябва да започнеш да се грижиш по-добре за себе си, така че подобни неща да не се повтарят.

— Което означава, че трябва да се опитваш от време на време да бъдеш човешко същество — допълни Марго, но този път думите й не прозвучаха хапливо.

— Още ли се карат? — попита шепнешком Кейла, все още, без да пуска единия крачол на Джош.

— Може би малко, но мисля, че вече сме в безопасност.

— Мама никога не вика — обезпокоена, несигурна, Али гризеше ноктите си. — Никога не вика.

— На мен често ми викаше. Доста усилия са нужни, за да я накара човек да се развика. Трябва да бъде нещо от голямо, наистина много голямо значение. А веднъж дори ме удари право по носа — рече в заключение младият мъж.

Очарована, Кейла се протегна и потърка с длан носа на вуйчо си, който се приведе.

— Тече ли ти кръв?

— Да. Кейт и Марго трябваше да я издърпат от мен. А след това тя се почувства много зле — ухили се широко. — Въпреки, че аз бях този, който започна. Какво ще кажете, ако си налеем от тази лимонада?

Али тръгна след Джош и впери в майка си любопитен и замислен поглед.

* * *

Това трябваше да се направи, повтаряше си Кейт. Беше неделя сутринта. Очакваха леля й и чичо й да пристигнат някъде в средата на следобеда. Преди да застане пред тях, трябваше да се види с Байрън.

То бе част от новия й план за здравословен живот. Отнасяй се към своите лични и емоционални проблеми със същото внимание, както и към практичните. Защо трябваше да бъде толкова трудно всичко това?

Тайно се бе надявала да не го завари у дома. Много хора например в неделя сутрин отиваха на плажа. Или някъде другаде. И двете му коли обаче бяха край алеята. И още щом паркира зад тях, до ушите й достигнаха звуците на излизащата през прозорците музика. „Крийдънс Клиъруотър Ривайвъл“. Заслуша се за момент в пламенното предупреждение на Джон Фогърти за изгряващата лоша луна.

Надяваше се това да не е предзнаменование.

Не беше лесно човек да намери общото между неговата външност — елегантна, пригладена — и очевидното му предпочитание към рока и изнервящия „Мотаун“^[1].

Добре де, не беше дошла да анализира музикалните му вкусове. Бе тук, за да му благодари и след това да обърне страницата на тази странна глава от своя живот.

Кейт излезе от колата и се запъти към къщата. Трябваше да бъде кратка, приятелски настроена, весела, непринудена. Щеше да превърне цялата работа в шега със самата себе си, да покаже, че оценява по достойнство проявените от него внимание и съчувствие. И да си тръгне.

Пое си дълбоко въздух, избърса потта от дланите в джинсите си и почука. И се засмя на глупостта си. Суперменът нямаше да чуе почукването, след като бе надул така силно музиката. Облегна се на звънеца. Тенекиените звуци на „Хейл, хейл, дъ ганг’с ол хиър“ в първия момент я шокираха, след което я накараха да се разтресе в смях. Развеселена от целия този абсурд, младата жена натисна отново звънеца, а след малко потрети процедурата.

Той се появи на вратата, потен и невероятно секси в парцаливите си шорти и горнище на анцуг с отскубнати ръкави.

— Мелодийката на звънеца не е моя — побърза да обяви той. — Не мога да я променя преди окончателното подписване на договора.

— Бас държа, че обясняваш това на всички. — Позволи си един дълъг, проницателен поглед. — Да не би да прекъснах някакъв разгорещен мач?

— Вдигане на тежести. — Байрън отстъпи назад. — Влез.

— Виж, мога да дойда пак, когато не правиш мускули с разни железа.

Божичко, ама той наистина имаше смайващи мускули! Навсякъде. Как бе пропуснала този факт?

— Така или иначе, почти бях свършил. Минерална вода? — Протегна бутилката и когато тя поклати отрицателно глава, сам отпи жадно от нея. — Как се чувстваш?

— Чудесно. Затова и се отбих. За да… — Той се надвеси към нея, затвори вратата зад гърба й и я накара да подскочи. — Да ти кажа, че съм добре. И да ти благодаря… за всичко. За цветята. Те бяха много хубави.

— Някакви болки?

— Не. А и това не е кой знае какво. Наистина… — Кейт повдигна нервно рамене, потърка длани една в друга. — Всеки десети човек рано или късно се сдобива с язва на храносмилателната система. Независимо на какво обществено-икономическо ниво се намира. Освен това засега няма сигурни доказателства, че язвата е приоритет за хората, подложени на по-голям стрес и с по-натоварен график.

— Правили сме проучвания, така ли?

Около устните му се появи нещо като усмивка.

— Ами, това ми се струва най-логичното нещо, което може да направи всеки заинтересован.

— Ъ-хъ. А твоите изследвания разкриха ли, че хората, страдащи от хронична тревожност, обикновено са и по-подозрителни, а това само още повече утежнява състоянието им?

Младата жена пъхна немирните си неспокойни ръце в джобовете.

— Може би.

— Седни.

Де Уит посочи към единствения стол, преди да се запъти да намали силата на музиката.

— Не мога да остана. Днес пристигат леля и чичо.

— Самолетът се приземява в два и половина по разписание.

Той знаеше, разбира се. Улови се, че извива пръсти и побърза да сложи край на тези упражнения.

— Да, но имам да свърша някои неща. Както и ти. Така че просто ще…

Спаси я някакъв стържещ звук и изненадващата гледка на две тичащи топки от жълта козина.

— О, боже… — Автоматично се отпусна на колене и вдигна изпадналите в делириум от щастие кутрета. — О, толкова сте хубавички. Не сте ли сладурчета? Не сте ли прекрасни?

В пълно единодушие и съгласие, животинките окъпаха лицето й с езичетата си като подскачаха, бутаха се и пълзяха едно върху друго, за да се доберат по-близо до нея.

— Това са Нип и Тък — информира я Байрън, който също бе полазил на пода с тях.

— Кой кой е?

Младият мъж докара едното кутре до екстаз, като го зачеса по пухкавото коремче.

— Не знам. Предполагам, че с времето ще се изясни. Те са при мен само от два дни.

Кейт вдигна едното кученце, за да го гушне, забравила, че бе дошла само за момент и щеше да си тръгва веднага.

— Каква порода са?

— По малко от това и онова. Една част, златен ретривър, друга, лабрадор.

Младата жена целуна по носа второто кученце, преди да я е напуснало.

— Последваха те, когато се прибираше, така ли стана?

— Осинових ги от приюта за бездомни животни. На осем седмици са.

Байрън откри върху пода останките от добре надъвкан кокал от необработена кожа и го хвърли, за да накара кутретата да хукнат след него.

— Може ли да попитам какво ще правиш с тях, когато си на работа.

— Ще ги вземам с мен, за известно време. Ще оградя част от задния двор и те ще си правят компания едно на друго, докато ме няма. — Кутретата се върнаха бежешком и скочиха към него. — Щях да взема само едното, но тогава… е, те са братчета и ми се стори най-справедливо да приютя и двете. — Вдигна очи и видя, че тя му се усмихва. — Какво?

— Човек не би предположил такова нещо по вида ти.

— Какво не би предположил?

— Че си сукалче.

Де Уит повдигна рамене и хвърли отново кокала.

— А аз мислех, че практична жена като теб би видяла ползата от гледането на две кучета. Едно резервно куче звучи доста разумно.

— Да, така е.

— Боже, Кейт, била ли си някога в някой от тези приюти за животни? На човек може сърцето да му се спука там. — Междувременно изтърпяваше безропотно влажните целувки на скачащите кученца. — Хората там се стараят много, не ме разбирай погрешно, но да видиш само всичките тези котки и кучета, които очакват някой да се появи и да ги вземе. Или…

— Да. Или… — Младата жена протегна ръка и потърка гръбчето на кутрето в скута си. — Ти си ги спасил. — Погледът й се върна към неговия. — Бива те в това.

Байрън протегна ръка, обхвана прасеца й и я дръпна към себе си така, че коленете им се допряха.

— И след това се привързвам към онези, които съм спасил. Изглеждаш добре! — Предугаждайки намерението й, той не отдели ръка от крака й, така че й попречи да се отдръпне. — Отпочинала.

— Цяла седмица не съм правила почти нищо друго, освен да си почивам. И да ям — усмихна се леко. — Наддадох килограм и половина.

— Удар в десетката.

— Това може да не ти се струва кой знае какво мой човек, но през по-голямата част от живота си съм се опитвала да придобия нещо подобно на фигура. Изпробвала съм всичко, за което може да се прочете отзад в списанията и в неделните притурки. Представяш ли си, да бъда рамо до рамо с Марго, която сигурно се е родила добре сложена и с женственото телце на Лора. Изглеждах като недохраненото им малко братче.

— Изобщо не приличаш на нечий недохранен брат, Кейт. Повярвай ми.

Поласкана и в резултат на това, почувствала се глупава, младата жена вдигна рамене.

— Така или иначе…

— Въпреки смайващото натрупване на килограми и липсата на симптоми — прекъсна я той, — ще отидеш на преглед при твоя лекар.

— Нямам кой знае какъв избор. Цялото ми семейство се е съюзило срещу мен в това отношение.

— Затова е семейството. Ти ни изкара акълите.

— Знам. Доста експерти вече ми изнесоха лекции за това, колко съм била безгрижна и егоистична.

Де Уит се усмихна и я потупа по крака.

— Неприятно ли е?

— О, прекарвам си страхотно. Вече мисля да татуирам „Съжалявам“ на челото си, за да не се налага да повтарям непрестанно. А, щом стана дума за извинения… — Кейт издиша докрай въздуха от дробовете си и бретонът й политна нагоре. — Вече се готвех да изляза оттук, без да засегна тази тема, но щом опитвам да се поправя… — Събра вежди, както ставаше винаги, когато трябваше да разреши някой трънлив въпрос или проблем, който не й дава мира. В този случай ставаше дума и за двете едновременно. — Онази нощ, преди да получа малкия си… пристъп, ние…

— Се бяхме запътили към пода, доколкото си спомням. — Протегна ръка над кутрето, заспало в скута му, и прибра кичур коса зад ухото й. — Изглежда все пак стигнахме там, накъдето се бяхме отправили.

— Онова, което исках да кажа, е, че нещата бяха излезли от контрол. Грешката е колкото моя, толкова и твоя — побърза да добави тя.

— Наричаш грешка онова, което всъщност бе заблуда.

— Това е моето мнение. — Трябваше да знае, че задачата й нямаше да бъде лесна. Нип или Тък се бе излегнал върху бедрото й и спеше здраво. Кейт го галеше по главичката. — Ние не… аз не скачам в леглото с мъже, които почти не познавам.

— Тогава щеше да бъде подът — напомни й нейният събеседник. — На него все още му беше доста трудно при всяко влизане в кухнята да не си представя какво би могло да се случи тогава. — И никога не съм предполагал, че го правиш. Иначе нямаше да караш без секс в продължение на две години.

Ченето й увисна.

— Откъде ти дойде тази идея?

— Ти спомена нещо такова, докато опитвах да ти смъкна дрехите — заяви, без да се смути Байрън.

Кейт затвори уста, издиша през носа си.

— О! Е, това само затвърждава мнението ми. — Неспокойно проследи с поглед как той вдига кутрето от скута си и го поставя на пода, където то се сви на кълбо, без да се пробуди. — Случилото се беше само нещо моментно… — Младият мъж повтори процедурата и с второто кученце. Пулсът на Кейт се ускори. — Прилив на хормони.

— Ъхъ.

Той дори не я докосна, само се приведе напред, докато устните му се плъзнаха върху нейните. Стори й се, че сърцето й спря за миг, а мозъкът й се разтапя. Е, имаше нужда от някакво развлечение, нали така? Отдушник за насъбралото се напрежение. Като че ли най-разумното в момента бе да разтвори крака, да ги обвие около кръста му и да забрави всичко друго.

— Това само потвърждава думите ми — прошепна младата жена. Прокара пръсти през косите му и ги стисна здраво. — Доказва, че съм права.

— Замълчи, Кейт.

— Окей.

Беше прекрасно, горещо до бруталност. До този момент не бе и подозирала колко й бе студено. Не знаеше колко нежна е кожата й, докато небръснатите му бузи не се потъркаха грубо в нея. Нито пък какво върховно удоволствие беше тя да бъде нежна.

Изпусна продължително, изпълнено с благодарност охкане, когато ръцете му се промъкнаха под тениската и се плъзнаха по гърба й, а след това обхванаха изтръпналата й гръд. Леките движения на палците му по нейните зърна изпратиха горещи вълни чак до центъра между краката й. Изви се назад и дръпна главата му надолу, докато устата му зае мястото на пръстите.

Той засмука през памучната тъкан, като се измъчваше с фантазии за това, как ли би почувствал плътта й на голо, какъв щеше да бъде вкусът й. Кейт беше толкова… слаба, крехка. Това почти момчешко тяло изобщо не би трябвало да го привлича. Нямаше дори намек за женствени форми, за бедра или ханш, а гърдите й бяха съвсем малки. И твърди, и топли.

Начинът, по който тя се движеше под него, нетърпението на жена, достигнала почти до края, бяха страшно възбуждащи. Искаше силно да я блъсне назад, да разкъса дънките, да проникне в нея и да не спре, докато и двамата не започнат да викат.

Вместо това отново сля устните си с нейните, провря ръка между телата им и я доведе до край. Потръпна сам, когато я обзеха конвулсии и си нареди да диша, щом тя отпусна безжизнено глава върху рамото му.

Бяха й нужни две-три секунди, за да си даде сметка, че той бе престанал да мърда, че само я прегръщаше.

— Какво? — успя да произнесе тя. — Защо?

Замаяните въпроси почти го накараха да се усмихне.

— Реших, че не желая това да бъде прилив на хормони. И за двама ни. — Постави я да легне, вгледа се в поруменялото й лице, в потъмнелите, безжизнени очи. — По-добре ли е вече?

— Не мисля… — По-точно, не можеше да мисли. — Не знам… Не искаш ли да…?

Той притисна устата й с целувка.

— Това достатъчен отговор ли е на въпроса ти?

Хвана я за раменете и я раздруса бързо.

— Опитваш се да ме объркаш… — Част от мозъка й започваше да се възстановява и заедно с него гневът й. — Прилича ми на някаква ексцентрична версия на „Газова лампа“.

Този път Байрън наистина се усмихна.

— Господи, ти си истински трън в задника. Чуй ме, Катрин, аз те желая. Нямам ни най-малка представа защо, но те желая дяволски силно. Ако бях последвал първия си инстинкт, сега щеше да лежиш на гърба си гола, а аз щях да се чувствам много по-добре, отколкото в момента. Проклет да бъда обаче, ако след това станеш и заявиш, че само съм ти помогнал да приключиш със сексуалната си сухота.

Погледът й се фокусира отново.

— Това са отвратителни приказки.

— Да, така е. Точно такива са и твоите разсъждения. Повече няма да ти дам подобен шанс. Ще ти дам обаче шанс да привикнеш с мисълта, че съм твой любовник.

— Как не…

— Запази спокойствие поне веднъж — отвърна меко младият мъж. — Ще процедираме бавно, ще се появим заедно на публични места, ще проведем няколко разумни разговора, ще си дадем време да разберем какво представлява другият.

— С други думи, ще бъде така, както кажеш ти.

Байрън наклони на една страна глава, кимна.

— Да, точно така, казано с две думи. — Когато Кейт опита да се освободи, той просто въздъхна и я върна на място. — Миличка, аз съм не по-малко упорит от теб и безкрайно по-силен. Това ми дава известно предимство.

— Няма да ме принудиш да стоя тук, щом не желая да бъда тук.

Де Уит я целуна приятелски по носа.

— Може да си кавгаджийка, но ръцете ти са като кибритени клечки, не ставаш за побойничка. Можем да поработим по този въпрос — добави той, без да обръща внимание на задушените звуци, които излизаха от гърлото й. — Всъщност, настоящият момент е особено подходящ.

Кейт си мислеше, че вече й бяха сервирани всички възможни шокове за тази сутрин, но получи още един, когато Байрън я вдигна и я метна на рамото си.

— Да не си полудял? Пусни ме долу, мускулест кучи син такъв. Ще те подведа под съдебна отговорност за насилие.

— Точно с мускулите ще се заемем сега — отвърна меко той, докато я отнасяше към една от съседните стаи. — Повярвай ми, за премахване на напрежението няма нищо по-добро от едно хубаво физическо натоварване. А като се има предвид язвата и желанието ти да напълнееш, непременно трябва да добавиш тези занимания към ежедневието си. — Постави я на земята, хвана юмрука, който тя запрати веднага към него в ръката си, стисна я с обич. — Искаш да сложиш малко сила зад това юмруче, нали? Затова ще поработим върху бицепсите ти.

— Това не може да става наистина — промълви младата жена и затвори очи. — Аз дори не съм тук.

— Трябва да коригираме също така твоята диета и начин на хранене, но това ще направим по-късно. — Щяха да се заемат с доста неща, помисли си той, но първо тя трябваше да престане да изглежда така, сякаш можеше да я събори с едно духване. — Според мен засега ще трябва да започнем с тежести от килограм и половина. — Взе две метални гирички от една полица. — Ще повтаряш всяко упражнение по пет пъти. Може да решиш да си купиш женски тежести.

Кейт отвори отново очи.

— Женски тежести ли каза?

— В това няма нищо обидно. Правят хубави, обвити в пластмаса комплекти в различни цветове.

Постави по една гиричка във всяка от ръцете й, притисна пръстите й около тях. Единственото, което я възпря да не ги пусне върху краката му бе любопитството.

— Защо правиш това?

— Искаш да кажеш защо още, освен че съм странно привлечен към теб? — Усмихна се в очите й, докато прилепваше лактите й към кръста. — Мисля, че започвам да те харесвам. А сега се преструвай, че ги вдигаш и сваляш през кал. Концентрирай се върху бицепсите си и не мърдай лактите от мястото им.

— Не желая да вдигам тежести… — Нима същият този мъж само преди минути не я бе докарал до бурен оргазъм? — Искам да те ударя.

— Само си помисли колко по-силно ще можеш да ме удариш, щом натрупаш малко мускули. — Поведе ръцете й надолу, после нагоре. — Ето така, но го прави с напрежение, без да отпускаш, и в двете посоки.

— Прекалено са леки. Това е глупаво.

— Няма да ти се струват толкова леки след няколко набирания. Ще трябва да се поизпотиш добре, преди да приключа с теб.

Младата жена му се усмихна мило.

— Да, точно това си мислех преди и аз… — Доволна от себе си, отпусна гиричките, после ги вдигна. След това изведнъж бе озарена от нова идея. — Дявол да те вземе, Байрън, отново ли ме спасяваш?

Той застана зад нея, намести раменете й.

— От теб се иска само да помпаш, момиченце. Подробностите ще обсъдим по-късно.