Нора Робъртс
Тайни и мечти (8)

Осма глава

Невъзможно беше да има язва. Кейт се утешаваше с тази мисъл и с това колко глупаво щеше да се почувства Байрън, след като разбере, че я е юрнал в болницата заради някакви си киселини, причинени от нервния й стомах.

Язвите бяха за потиснатите мекушавци, които не знаеха как да изразяват емоциите си, които се страхуваха да погледнат в очите собствените си проблеми. А младата жена си представяше, че изразява своите емоции прекрасно и при всяка възможност.

Просто в момента бе подложена на по-голям стрес от обикновено. Кой нямаше да има стомашни киселини, ако прекараше два месеца, подобни на тези, които бе преживяла току-що? Тя обаче се справяше със ситуацията, реши Кейт и затвори очи, заради непрестанната пареща болка. Справяше се по свой начин.

В мига, в който Байрън спреше колата, щеше да му обясни отново и спокойно, че за Кейт Пауел се грижеше Кейт Пауел.

И наистина щеше да го направи. Ако бе успяла да си поеме дъх. Той обаче спря точно пред входа на „Бърза помощ“, изхвърча от колата и я измъкна от мястото й, преди да е разбрала какво става.

Последвалото беше дори още по-лошо, защото изведнъж я заобиколиха звуците и миризмите, характерни за една болница. Спешните отделения навсякъде бяха едни и същи. Въздухът в тях бе натежал от отчаяние, страх и прясна кръв. Антисептици, спирт, пот. Шляпане на каучукови подметки и леко като шепот плъзгане на колелета по линолеума. Всичко това я парализираше. С цената на големи усилия се сдържа да не се свие на топка на твърдия пластмасов стол, където я бе сложил да седне.

— Стой тук! — нареди лаконично младият мъж, преди да се отправи към сестрата в приемната зала.

Кейт дори не го чу. Обзеха я спомени. Струваше й се, че чува пронизителния, отчаян вой на сирените, че вижда червените пулсации на светлината. Отново бе на осем години и тъпата болка в нея беше като от рана. И кръв — можеше да я подуши. Не нейната. Или съвсем малко от нейната. Беше се отървала почти само с драскотина. Контузии, така ги бяха нарекли. Незначителни разкъсвания. Нищо, представляващо заплаха за живота. Нищо, което можеше да промени живота й.

Но бяха отнесли върху маси на колички родителите й, макар тя да пищеше за майка си.

— Тази вечер имаш късмет — появи се в този момент Байрън. — Всичко е почти спокойно, така че ще те приемат веднага.

— Не мога да остана тук — прошепна младата жена. — Не мога да стоя в болница.

— Не можем да направим нищо по този въпрос. Лекарите работят тук.

Вдигна я на крака и се изненада, когато тя го последва покорно като паленце. Предаде я в ръцете на една сестра и се настани да чака.

Кейт си повтаряше, че колкото по-малко проблеми създава, толкова по-скоро щяха да я пуснат да си върви. А те щяха да я пуснат. Сега вече не беше дете, което няма избор. Влезе в тесния кабинет за прегледи и потръпна при звука на завесите, които дръпнаха зад гърба й.

— Я да видим какво става тук.

Дежурната лекарка беше млада и хубава. Кръгло лице, тесни очи зад очила с телени рамки, тъмна коса, опъната назад със семпли фиби.

А тогава беше мъж, помнеше го много добре. Той също беше млад, но очите му изглеждаха страшно уморени и стари. Кейт отговори механично на стандартните въпроси. Не, нямаше никакви алергии, не беше оперирана, не приемаше лекарства.

— Защо не легнете, мис Пауел? Аз съм доктор Хъд. Ще ви прегледам. Боли ли ви в момента?

— Не, не може да се каже.

Лекарката повдигна едната си вежда.

— Не или не може да се каже?

Пациентката затвори очи, като опитваше да се задържи в сегашния момент и да не се връща повече в миналото.

— Донякъде.

— Кажи ми, когато се увеличи.

„Меки ръце“ — помисли си Кейт, когато те започнаха да я опипват. Лекарите изглежда винаги имаха меки ръце. В този момент въздухът излезе със свистене от гърлото й, когато лекарката натисна под гръдната й кост.

— Това ли е мястото? Често ли се случва?

— Случва се.

— Забелязали ли сте кога се получава? След ядене ли, или да речем, около един час след ядене?

— Понякога — въздъхна. — Да.

— А когато пиете алкохол?

— Да.

— Повръщате ли понякога?

— Не. — Кейт прокара длан по влажното си лице. — Не.

— Виене на свят?

— Не. Е, не съвсем.

Доктор Хъд присви начервените си устни, когато притисна пръсти към китката на своята пациентка.

— Пулсът ви е малко ускорен.

— Не желая да бъда тук — заяви безцеремонно Кейт. — Мразя болниците.

— Да, това чувство ми е познато. — Лекарката нанасяше резултатите върху диаграма. — Опишете ми болката.

Младата жена се загледа в тавана, за да се залъже, че говори на самата себе си.

— Нещо като парене. — Нямаше да остане тук, напомняше си тя, за да се успокои. На тази маса, зад тези завеси. — Нещо като остра болка от глад в стомаха. Понякога става порядъчно силна.

— Сигурна съм. Как се справяте с тях?

— С киселините ли? С антиациди.

Лекарката се усмихна и я потупа по дланта.

— На голям стрес ли сте изложена мис Пауел?

„Баща ми е бил крадец, аз изгубих работата си, а ченгетата всеки момент ще почукат на вратата ми. А аз не мога да направя нищо по този въпрос, абсолютно нищо, ето това е най-лошото.“

— Кой не е изложен?

Опита да не подскочи, когато лекарката повдигна единия й клепач и запали някаква лампа, за да прегледа зениците й.

— Откога имате тези симптоми?

— Май че от край време. Не знам. Положението се влоши през последните няколко месеца.

— Спите ли добре?

— Не.

— Вземате ли нещо за това?

— Не.

— Имате ли главоболия?

— Предостатъчно! „Нуприн“ — продължи тя, изпреварвайки въпроса на доктор Хъд. — „Екседрин“. Редувам ги.

— Ъ-хъ. Кога за последен път сте си правили медицински преглед? — Тъй като Кейт не отвърна, лекарката се отдръпна и присви устни. — Толкова отдавна? Кой е вашият лекар?

— Отбивам се понякога при доктор Минели. Аз не боледувам.

— И сега имитирате добре това състояние. Аз ще последвам примера ви с имитация на преглед. Сега да проверим кръвното ви налягане.

Кейт се подчини. Вече беше по-спокойна, сигурна, че краят на изпитанието й наближава. Предполагаше, че лекарката щеше да й напише някаква рецепта и да я пусне да си върви.

— Кръвното налягане е малко високо, сърцето е силно. Теглото ви е под нормата, мис Пауел. Диета ли пазите?

— Не, никога не правя такова нещо.

— Щастливка — рече лекарката, но погледът й беше замислен. Кейт познаваше този поглед, той я накара да въздъхне.

— Нямам проблеми с храненето, доктор Хъд. При мен не става въпрос нито за булимия, нито за анорексия. Не преяждам, не пия пургативи или хапчета за отслабване. Винаги съм била слаба.

— Значи изобщо не сте отслабвали напоследък?

— Е, може би някой и друг килограм — призна младата жена. — Апетитът ми е спорадичен. Виждате ли, имах проблеми на работа и те доведоха до силен стрес. Това е всичко. Повярвайте ми, ако можех да избирам, щях да предпочета да бъда закръглена, а не ъгловата.

— Е, след като разрешим този проблем, ще можете да си осигурите закръгления вид. Но първо ще трябва да направим някои изследвания…

Кейт сграбчи лекарката за китката.

— Изследвания? Какви изследвания?

— Нищо, което включва стаи за мъчение, обещавам. Нужни са ни рентгенови снимки, една с барий. Препоръчвам и други изследвания, за да можем да уточним и да знаем какво да елиминираме.

— Не желая никакви изследвания! Дайте ми някакви хапчета и ме пуснете оттук!

— Мис Пауел, не е толкова просто. С рентгеновите снимки ще приключим колкото се може по-бързо. Другите неща ще опитам да наместя още за утре сутринта. Щом ви приемем…

Паниката беше бяла, осъзна в този момент младата жена. Бели помещения и хора в бели униформи.

— Няма да ме задържите тук!

— Само за през нощта — рече успокоително лекарката. — Не, че не уважавам диагнозата, поставена от вашия приятел.

— Той не ми е приятел.

— Е, щях да си помисля по този въпрос, ако бях на ваше място, но той също така не е и лекар.

— Майка му обаче е. Той разговаря с нея по пътя насам. Попитайте го. Искам да го повикате тук. Повикайте го!

— Добре. Опитайте се да се успокоите. Ще отида да поговоря с него. Просто си лежете и се постарайте да се отпуснете.

И доктор Хъд натисна лекичко раменете на своята пациентка надолу.

Щом остана сама, Кейт направи опит да диша дълбоко, равномерно. Ужасът обаче я завладяваше все по-силно.

— Пак ли спориш? — рече още с влизането си Байрън.

Кейт скочи, като навита пружина.

— Не мога да остана тук! — Вкопчи се в предницата на ризата му с треперещи ръце. — Трябва да ме измъкнеш оттук.

— Слушай, Кейт…

— Не мога да остана тук цяла нощ! Не мога да прекарам нощта в болница! Не мога! — Гласът й премина в неравен шепот. — Моите родители…

В първия момент думите й го объркаха. Да не би да очакваше да повика родителите й от Франция? Тогава си спомни… нейните истински родители бяха мъртви. Загинали при катастрофа. Болница.

И тогава видя, че онова, което бе взел за болка и лошо настроение, беше чист ужас.

— Окей, скъпа! — За да я успокои, притисна устни в челото й. — Не се притеснявай. Няма да останеш.

— Не мога!

Усети забързаното й дишане, приближаващата истерия.

— Няма да останеш. Обещавам! — Обхвана в длани лицето й и я принуди да го погледне в очите. — Обещавам, Кейт. Ей сега ще поговоря с лекарката и после се прибираме у дома.

Истерията отстъпи, заместена от доверие.

— Добре. Окей! — Затвори очи. — Добре.

— Дай ми само минутка — и двамата с доктор Хъд минаха от другата страна на завесата. — Тя има фобия. Нямах представа.

— Вижте, мистър Де Уит, повечето хора не обичат да стоят в болница. Понякога дори на мен ми става непоносимо.

— Не става дума за обикновена непоносимост. — Прекара безсилно пръсти през косата си. — В началото и аз така си мислех. Това е обаче нещо повече. Виждате ли, родителите й са били убити в някаква злополука, когато още е била дете. Не знам подробности, но вероятно не се е разминало без известен престой в болница. Мисълта да остане тук я изпълва с паника, а тя не е от онези, които се паникьосват лесно.

— Но тя се нуждае от тези изследвания — настояваше лекарката.

— Доктор… Хъд, нали така? Доктор Хъд, тя има язва. Симптомите са като по учебник. И двамата го знаем.

— Защото майка ви каза, така ли?

— Майка ми е завеждаща вътрешното отделение на главната болница в Атланта.

Хъд събра вежди.

— Доктор Маргарет Де Уит? — Въздъхна отново. — Впечатляващо. Чела съм доста от нейните публикации. Макар по принцип да съм съгласна с нейната диагноза, аз съм сигурна, че тя също ще одобри моята процедура. Симптомите говорят за язва на дванайсетопръстника, но трябва да отстраня и другите възможности. Тези изследвания са стандартни.

— А ако пациентът е толкова притеснен, под такова емоционално напрежение, че само мисълта за изследвания влоши настоящото му състояние? — Спря да говори и изчака една секунда, преди да продължи. — Нито един от нас няма да може да я насили да се подложи на тези изследвания. Просто ще излезе оттук и ще продължи да се тъпче с антиациди, докато дупката в стомаха й стане толкова голяма, че през нея да може да се прекара топка за голф.

— Не, не мога да я принудя да си направи изследванията — отвърна раздразнено Хъд. — И мога да й предпиша лекарство, но ви моля да обещаете, че ако симптомите се появят отново, ще дойде, за да й ги направим, като на външен пациент.

— Лично ще се погрижа за това.

— И добре ще направите. Кръвното й налягане е високо, теглото е под нормата. Трупа стрес. Моето мнение е, че в най-скоро време ще рухне.

— Аз ще се погрижа за нея.

Доктор Хъд се поколеба за момент, като го оглеждаше изпитателно. След това кимна.

— Сигурна съм, че ще го направите — запъти се към завесите, но спря и се обърна. — Доктор Брайън Де Уит ли е баща ви?

— Гръдна хирургия.

— А вие се занимавате…

— С хотелиерство — Байрън се усмихна очарователно. — Сестрите ми обаче са лекарки. И трите.

— Във всяко семейство има по един такъв.

* * *

— Съжалявам! — прошепна Кейт.

Беше облегнала глава назад, върху седалката си в колата. Очите й бяха затворени.

— Ти само следвай препоръките на лекарите. Вземай си хапчетата, почивай.

— Не исках да те питам, преди да се уверя, че сме успели с голямото бягство, но все пак, как успя да я убедиш да ме пусне?

— С разум, очарование, компромис. И с помощта на името на майка ми. То върши страхотна работа.

— О!

— И с едно обещание — добави младият мъж, — че ако това се случи отново, ще отидеш за рентгеновите снимки, но като външен пациент. — Постави ръката си върху нейната и я стисна лекичко. — Това не е нещо, на което можеш да не обръщаш внимание, Кейт. Трябва да се грижиш и за него, и за себе си, като цяло.

Тя отново се умълча. Всичко това бе толкова смущаващо. А в стомаха й все още пърхаха последни останки от преживяната паника.

Когато отвори отново очи, видя осветените от луната склонове на Биг Сър, издигащите се скали, горите, дивата извивка на пътя, над които се стелеше лека мъглица. В очите й пареха сълзи. Беше го помолила да я заведе в къщи и той бе разбрал. „В къщи“ за нея бе домът на семейство Темпълтън.

Светлините се отразиха в прозорците. От тях се излъчваха топлота и приветствие за добре дошли, сигурни като изгрева. Можеше да помирише цветята, да чуе морето. Колата още не бе спряла, когато вратата на къщата се отвори и от нея изскочи Лора.

— О, скъпа, добре ли си? — С омотан около краката пеньоар, младата жена отвори вратата на автомобила и задуши Кейт в прегръдките си. — Толкова се притесних!

— Всичко е наред. Беше много глупаво.

В този момент забеляза бързащата към тях Ан и това за малко не я съсипа окончателно.

— Хайде, скъпото ми момиче! — занарежда Ани и обви с ръка кръста на Кейт. — Ела си вътре, ела в къщи.

— Аз…

Колко лесно беше просто да отпусне глава върху рамото на Ани. Тук я очакваха спомени за топли курабийки и вкусен чай. За меки чаршафи и прохладни длани.

— Байрън — обърна се разсеяно към младия мъж Лора. — Толкова съм ти благодарна, че се обади. Аз… — Погледна към Кейт, която вече почти бе стигнала входа на къщата. — Заповядай, влез. Ще ти приготвя кафе.

— Не, прибирам се у дома. — Очевидно бе, че единственото, което интересуваше Лора в момента, бе Кейт. — Ще се отбия по-късно, за да видя как е тя.

— Благодаря. Много ти благодаря.

И младата жена хукна към къщата. Догони Кейт и я подхвана от другата страна. Трите влязоха едновременно.

* * *

Спа цели дванайсет часа и се събуди отпочинала и замаяна. Намираше се в стаята на своето детство и юношество. Тапетите бяха същите, с меки пастелни линии. Щорите от късния период на юношеството й бяха заменени от дантелени пердета, които се полюшваха пред отворените прозорци. Бяха принадлежали на бабата на Кейт. Бяха висели в спалнята на собствената й майка. Леля Сузи бе предположила, че ще й носят утеха и се бе оказала права. Сега действително й носеха утеха.

Много сутрини Кейт бе лежала в голямото легло с четири дървени колони и бе наблюдавала потрепването на същите тези пердета. И бе чувствала родителите си някъде наблизо.

Само ако можеше да поговори с тях сега. Да се опита да разбере защо баща й бе постъпил така. Но каква утеха можеше да й донесе това? Какво извинение би могло да оправдае постъпката му?

Трябваше да се концентрира върху настоящето. Да намери начин да живее в настоящия момент. Но как да успее да не се връща в миналото?

Предполагаше, че причината се дължеше преди всичко на къщата. Тя криеше толкова много спомени. В нея имаше история, епохи, хора, призраци. Подобно на скалите, на горите, на кипарисите с диви форми, в нея се криеше някаква магия.

Завря лице във възглавницата, напъхана в бродирана калъфка. Ан винаги се грижеше спалното бельо да ухае леко на лимон. На нощната масичка имаше цветя, вазата бе пълна с фрезии, от които се носеше сладко ухание. На нея бе подпряна някаква бележка. Разпознала почерка на Лора, младата жена се протегна, за да я вземе.

„Кейт, не исках да те будя, когато тръгвах. Тази сутрин в магазина сме двете с Марго. Не желаем да те виждаме там. Ани е съгласна, ако се наложи, да те заключи в стаята ти. Следващата доза от лекарството си трябва да вземеш точно в единайсет, освен ако не проспиш часа. Някоя от нас ще се прибере за обяд. От теб се очаква да не ставаш от леглото. Ако още веднъж ни изплашиш така… Заплахата си отправям лично.

Обичам те,

Лора.“

„Типично в неин стил“ — помисли си Кейт и остави встрани бележката. Не виждаше обаче как ще стои цял ден в леглото. Това й даваше възможност за прекалено много размисли, мрачни размисли, ако искаше да бъде точна. Затова щеше да намери нещо, което да я отвлече от мрачните мисли. Дипломатическото й куфарче трябваше да бъде някъде тук. Щеше само да…

— И какво мислите, че правите в момента, млада госпожице?

Ан Съливан бе застанала на вратата с поднос в ръка и очите й проблясваха недоволно.

— Готвех се да… отида в банята. Това е всичко.

Кейт приключи внимателно със слизането от леглото и се пъхна в банята. Усмихната, Ан постави подноса върху нощната масичка и отиде да поотупа възглавниците, за да бухнат. А след това зачака, изправила гръб като войник, връщането на Кейт. Тогава икономката просто посочи към леглото.

— А сега ще трябва да се погрижа да се храниш, да си вземаш лекарствата и да се държиш добре! — С плавни и ефикасни движения, Ани намести подноса върху скута на младата жена. — Язва значи? Е, няма да й се дадем. Не, в никакъв случай. Мисис Уилямсън ти е приготвила страхотни бъркани яйца и препечени филийки. А ето и билков чай. Тя каза, че отварата от лайка ще успокои вътрешностите ти. Ще хапнеш също така и плодове. Пъпешът е мек и подходящ за този случай.

— Тъй вярно, госпожо! — Струваше й се, че може да яде с часове. — Ани, съжалявам!

— За какво? За твърдоглавието си ли? Е, наистина би трябвало да съжаляваш… — Тя обаче седна на ръба на леглото и допря длан до челото на Кейт, за да провери дали няма температура. — Да работиш без почивка и да се тормозиш, докато се поболееш. Погледни се само, мис Кейт, една торба кокали. Трябва да изядеш яйцата до последната хапка.

— Мислех, че са киселини — прошепна Кейт, след което прехапа устна. — Или рак.

— Какви са тези глупости? — Възмутена, Ан повдигна брадичката й в ръката си. — Притеснявала си се, че имаш рак и не си направила нищо по този въпрос?

— Ами, мислех, че ако са киселини и нервен стомах, с тях бих могла да живея. А ако е рак, просто щях да умра! — Лицето й се изкриви в гримаса под ядосания поглед на икономката. — Чувствам се истинска глупачка.

— Радвам се да го чуя от твоята уста, защото наистина си такава! — и Ани напълни чашата й с чай, докато цъкаше. — Мис Кейт, обичам те, но никога в живота си не съм била толкова ядосана на когото и да било. Не, не смей. Да не си посмяла да ми цивриш, докато ти се карам.

Младата жена подсмръкна, пое подадената й кърпичка и се издуха гръмко.

— Съжалявам — рече отново тя.

— Съжалявай си тогава! — Ядосана, икономката й подаде друга носна кърпа. — Мислех, че Марго единствена може да ме влуди. Вярно, че изчака цели двайсет години, моето момиче, но я настигна. Сподели ли поне веднъж с твоето семейство, че не се чувстваш добре? Помисли ли си поне веднъж, какво би ни причинила, ако в крайна сметка се бе озовала в болницата?

— Мислех, че мога да се справя.

— Е, не успя, нали така?

— Не.

— Изяж яйцата, преди да са изстинали. Мисис Уилямсън долу в кухнята се изтормози заради теб. А градинарят, старият Джо, отряза от безценните си фрезии, за да ти достави удоволствие. Да не говорим за Марго, която тази сутрин ме държа поне трийсет минути на телефона, толкова се е притеснила заради теб. Ами мистър Джош, който мина оттук преди отиване на работа, за да ти хвърли един поглед, докато спиш. А мислиш ли, че мис Лора изобщо е успяла да мигне тази нощ? — Докато изнасяше лекцията си, Ан намаза една препечена филийка с малиново сладко и я подаде на Кейт. — Да не говорим пък как ще се почувстват семейство Темпълтън, когато разберат.

— О, Ани, моля те, недей…

— Недей да им казваш ли? — попита икономката и изгледа на кръв младата жена. — Това ли щеше да кажеш, госпожичке? „Не казвай на хората, които ме обичат и се грижат за мен, които ми дадоха дом и семейство?“

Никой не можеше да се сравнява с Ан Съливан, когато трябваше да се маже сладко на филия или нечий срам на лицето му, помисли си нещастно Кейт.

— Не, сама ще им се обадя. Днес.

— Така е по-добре. А когато се повъзстановиш, ще отидеш лично да благодариш на мистър Де Уит за онова, което стори за теб.

— Аз… — Тя си играеше с бърканите яйца, в очакване на нови унижения. — Вече му благодарих.

— Значи ще му благодариш пак!

Икономката вдигна глава, тъй като в този момент една от прислужниците почука лекичко на отворената врата.

— Извинете ме. Това пристигна току-що за мис Пауел.

И тя внесе дълга бяла кутия за цветя и я постави до леглото.

— Благодаря, Джени. Почакай малко, докато разберем каква ваза ще ни бъде нужна. Не, ти продължавай да се храниш — обърна се Ан към болната. — Аз ще отворя това.

Развърза панделката, вдигна капака и стаята се изпълни с ухание на рози. Две дузини жълти рози с дълги дръжки бяха разтворили разкошните си цветове на лъскав зелен фон. Позволи си една тиха, женска въздишка.

— Джени, донеси високата ваза в предната част на книжния шкаф в библиотеката.

— Добре, госпожо.

— Сега вече знам, че наистина съм болна. — Ободрена, младата жена взе плика. — Представяш ли си! Марго да ми изпрати цветя!

Когато измъкна картичката обаче, долната й челюст увисна.

— Доколкото разбирам, не са от Марго. — С привилегията, която й даваха годините и любовта, Ан пое картичката от ръката на Кейт и прочете:

„Отпусни се!

Байрън.“

— Добре, добре, добре…

— Няма за какво да добрекаш. Той просто ме съжалява.

— Две дузини жълти рози говорят за нещо повече от обикновена симпатия, момичето ми. Това намирисва на любовна история.

— Надали.

— Прелъстяване, във всеки случай.

Младата жена си спомни лудите целувки в кухнята. Страстни, буйни, прекъснати грубо.

— Може би. Нещо такова. Ако съм от типа, който може да бъде прелъстен.

— Всички сме от този тип. Благодаря, Джени. Оттук нататък с цветята се заемам аз.

Ан пое вазата от прислужницата и отиде в банята, за да я напълни. Не се изненада и остана много доволна, когато завари Кейт да мирише замислено едно от цветята.

— Изпий си чая, докато ги подреждам. Подреждането на цветя действа много отпускащо. — Извади ножица от старото бюро, разгъна тънката хартия, която покриваше розите, върху тоалетната масичка и се захвана с работа. — Нещо, което ти доставя удоволствие, докато го вършиш. Истинска радост е да ги поставяш едно по едно в някоя изкусно изработена ваза.

Кейт откъсна мислите си от списъка с качествата на Де Уит, който изработваше наум в момента. Уверен, мил, месещ се в чуждите работи, секси. Секси!

— Така или иначе, в крайна сметка работата се свършва.

— Ако това е единственото, което търсиш. По мое мнение, мис Кейт, ти винаги си бързала да приключиш с работата си, каквато и да е тя. Да бързаш да свършиш нещо, за да се впуснеш в следващото, може и да е продуктивно, но не е ни най-малко забавно.

— На мен ми е забавно — промълви младата жена.

— А сега забавно ли ти е? Доколкото виждам, ти превърна дори ежеседмичните ви търсения на съкровище в извършвано по график задължение. Нека те попитам следното. Ако по някакво невероятно стечение на обстоятелствата, действително се натъкнеше на зестрата на Серафина, какво щеше да направиш с нея?

— Да направя с нея ли?

— Да, точно това те попитах. Дали щеше да си направиш околосветско пътешествие, да се излежаваш на някой плаж, да си купиш луксозна кола? Или щеше да инвестираш в ценни книжа и освободени от данъци бонове?

— Инвестирани както трябва, парите носят нови пари.

Ан пъхна внимателно още едно цвете във вазата.

— И за какво ти е всичко това? За да се трупа в някакво подземно хранилище ли? Трябва да имаш и мечти, скъпа. И понякога те трябва да бъдат трудно достижими.

— Аз имам планове.

— Не казах планове. Казах мечти. — „Не е ли странно?“ — помисли си Ан. Нейната собствена дъщеря винаги бе мечтала прекалено много. Простичките мечти на мис Лора пък бяха разбили сърцето й. А малката мис Кейт никога не си бе позволявала да мечтае достатъчно. — Какво чакаш, скъпа? Да остарееш като мен, за да си позволиш някакви удоволствия, известни радости?

— Ти не си стара, Ани — отвърна меко Кейт. — Никога няма да остарееш.

— Кажи го на бръчките, които се появяват всекидневно по лицето ми. — Въпреки това се усмихна. — Какво чакаш, Кейт?

— Не знам точно… — Погледът й политна към кристалната ваза зад икономката, натъпкана до пръсване с жълти рози, които светеха като слънца. Ако си направеше труда, можеше да преброи на пръстите на едната си ръка всички случаи, когато някой мъж й бе изпращал цветя. — Не съм мислила по този въпрос.

— Тогава е крайно време да го направиш. На първо място в списъка трябва да бъде онова, което прави Кейт щастлива. Ти си добра по изработването на списъци, Господ ми е свидетел — допълни рязко тя и се отправи към стенния гардероб за пеньоара, който очакваше младата жена неизменно в дома на Темпълтънови. — Сега можеш да поседиш малко на слънце на терасата. И няма да правиш нищо друго, освен да мечтаеш.