Нора Робъртс
Тайни и мечти (6)

Шеста глава

Байрън не обичаше да се бърка на ръководните кадри на работното си място, но знаеше, и искаше и те да знаят, че проблемите в „Темпълтън“ ставаха все по-големи. Интересът му към хотелите и всичко, свързано с тях, бе започнал по време на лятното му стажуване в „Дъбълтрий“ в Атланта. За трите месеца, като нощен пазач бе научил повече от това как да се справя с багажа на гостите и бе спечелил предостатъчно, за да си купи първата кола от класа.

Бе разбрал, че всекидневно се разиграваха драми и трагедии, не само зад затворените врати на стаите и апартаментите, а и на рецепцията, сред търговците и продавачите, инженерите и икономите. Всъщност, навсякъде, където се водеше забързаният живот на един хотел.

Това го бе омагьосало, бе го накарало да смени и други професии, за да надзърне и от други гледни точки, като се започне от тази на човека на рецепцията и се стигне до портиера. Любопитството му, свързано с хората, с онова, което представляваха, което очакваха, за което мечтаеха, му бе дало и неговата кариера.

Не стана лекар, както неговите родители се бяха надявали, макар и не така тайно, да стане. Нито пък се превърна в умореното от пътувания и издържащо се от безкрайните вноски на негово име мамино детенце, които обстоятелствата можеха да направят от него. Имаше кариера, която му носеше радост, а непрестанното разнообразие, характерно за големите хотели, неизменно го интригуваше.

Той се славеше като човек, умеещ да разрешава проблемите, както общи, така и индивидуални. Причината да предпочете да се премести в хотелите „Темпълтън“ бе проста. В продължение на доста време бе изучавал хотелите — луксозните, разкошните, малките и спретнатите, веригите с техния забързан ритъм, старите европейски образци със спокойното си очарование, онези в Лас Вегас с техния блясък и крещяща безвкусица.

„Темпълтън“ му бе допаднал, защото бе семеен бизнес, традиционен, но не и банален, ефикасността не беше за сметка на чара, но най-вече беше представителен.

Винаги знаеше имената на тези, които работеха с него и под негово ръководство. Беше просто част от неговия грим да се интересува, да задържа информация. Така че, когато се усмихна на жената, която в момента попълваше данните на един от гостите, и се провикна небрежно: — „Добро утро, Линда“, нямаше и представа, че пулсът й се ускори или, че пръстите й се спънаха върху клавиатурата на компютъра, докато го наблюдаваше как минава покрай нея на път за офиса си.

Тук се намираше друга секция от кошера. Звъняха телефони, шумяха факсове, бръмчаха копирни машини, тракаха клавишите на компютърните клавиатури. Мина покрай накамарени една върху друга кутии, край отрупани с хора бюра. Пътьом размени поздрави, накара няколко чифта рамене да се изправят и не една от служещите от женски пол да съжалят, че не бяха проверили току-що червилото си.

Вратата, към която се бе запътил, бе отворена. Завари Лора Темпълтън с телефон до ухото. Тя му се усмихна забързано и посочи към съседния стол.

— Сигурна съм, че можем да уредим това. Мистър Хъбъл от отдел „Хранене“… Да, да, разбирам колко е важно. Мистър Хъбъл… — Очевидно от другата страна я прекъснаха отново. Младата жена погледна към Байрън и завъртя очи. — Колко допълнителни стола ще желаете, мис Бингам? — Заслуша се търпеливо, а в ъгълчетата на устата й се появи лека усмивка. — Не, не, разбира се. И съм убедена, че ще имате предостатъчно място, ако използвате и терасата. Не, не мисля, че ще вали. Вечерта ще бъде прекрасна и съм сигурна, че вашият прием ще бъде елегантен. Мистър Хъбъл… — Този път вече скръцна със зъби. — Защо да не поговоря с мистър Хъбъл от ваше име и после отново да ви се обадя? Да, около обяд. Ще го направя. Непременно. Няма защо, мис Бингам! — остави слушалката. — Тази жена не е нормална.

— Тя за конгреса на ортодонтите или на вътрешната архитектура беше?

— Вътрешната архитектура. В последната минута решила, че тази вечер непременно трябва да направи прием за шейсет от своите най-близки приятели и съдружници. И поради причини, които не мога да обясня, няма доверие в способностите на Боб Хъбъл.

— Темпълтън — рече Байрън и й се усмихна. — Проблемът е там, че името ти е Темпълтън. Което автоматично те поставя в по-висока позиция.

„Но човек не би могъл да го предположи, ако съди по офиса й“ — помисли си младият мъж. Кабинетът на Лора бе малък, неудобен, без прозорци. Знаеше, че тя сама бе избрала поста и работното си място, когато бе решила да се изявява на половин работен ден в хотела.

Де Уит не можеше да си обясни как се справяше с всичко това — със семейството и дома, с хотела, с магазина. Тя обаче изглеждаше олицетворение на спокойствието и ведрата експедитивност. Само докато човек не я погледнеше отблизо, в очите. Там, под сянката на езерно сивите им дълбини, се спотайваха съмнение, тревога и мъка. Вероятно останки от разбития й брак.

— Не трябваше да идваш тук, Байрън! — докато говореше, младата жена нахвърляше някакви бележки за себе си. — Тази сутрин щях да се справя и сама.

— Няма нищо. Някакви проблеми със зъбните войници?

— Човек би помислил, че ортодонтите спазват известно приличие, нали? — С въздишка измъкна документи от някаква папка. — Имаме оплаквания от тях, но не е нещо, с което да не мога да се оправя.

— А и аз съм насреща, за да помогна.

— Ценя предложението ти. Има обаче и една деликатна ситуация. Един от лекарите очевидно прекарал, да ги наречем, няколко интимни мига със своя колежка, когато съпругът й най-изненадващо решил да я навести.

— Господи, колко обичам работата си! — Де Уит се намести на стола си и се облегна назад. — Това е, като да участваш в една нескончаема сапунена опера.

— Лесно ти е да говориш така. Тази сутрин цял час трябваше да се разправям с каещата се. Тя седеше на твоето място, като през сълзи изливаше цялата мрачна история на брачния си живот, на любовните си връзки, на своята професия — при този спомен Лора притисна пръсти към вътрешните ъгълчета на очите си, за да се поосвободи от напрежението там. — Това е третият й съпруг и тя твърди, че е склонна към изневери.

— Искаш ли да поговоря с нея?

— Не. Мисля, че се справих. Проблемът ни е там, че съпругът й не се е зарадвал особено, когато открил своята жена и своя — тя потрепери, — „баджанак“, увити в халати на „Темпълтън“.

— Става все по-интересно. Не спирай точно сега.

— Съпругът цапардосал любовника през устата. Избил коронки на стойност няколко хиляди долара и така нататък. Стаята също е пострадала, но пораженията не са сериозни. Две лампи и малко порцелан — махна с ръка. — Нашият проблем е в това, че симпатягата с разбитата уста заплашва да съди хотела.

— Поредната жертва. — Ако сценарият не го беше развеселил толкова, Де Уит несъмнено щеше да въздъхне. — Какви са оплакванията му?

— Че хотелът е виновен, задето пуснал съпруга. Той, съпругът, се обадил до рум сървиса от домашен телефон, поръчал шампанско и ягоди за стаята на жена си. Носел и десетина рози — добави Лора. — След това изчакал пристигането на виното, вмъкнал се зад сервитьора и… останалото е ясно.

— Не мисля, че това представлява действителен проблем за нас, но ще проверя случая.

— Ще ти бъда много благодарна. — Младата жена очевидно изпита облекчение. — Сама бих поговорила с въпросната особа, но ми се струва, че не си пада особено по жени на отговорни постове. А и, честно казано, съм затънала до гуша в работа. Тази вечер е срещата на ортодонтите, а утре пристигат представителите на козметичния бизнес.

— И, разбира се, мис Бингам.

— Точно така… — Лора погледна към часовника си и стана. — По-добре да сляза до отдел „Хранене“. Има и още нещо.

Байрън, който се би изправил на свой ред, повдигна вежди.

— Да не би декораторите да са се сбили във фоайето?

— Все още не. — Тъй като ценеше усилията му да я развесели, младата жена се усмихна. Беше станало нейна втора природа да прикрива изопнатите си нерви. — Това е една моя идея за магазина, но тъй като е свързана също така и с хотела, исках да се посъветвам и с теб.

— Лора, хотелът е твой.

— Не, сега аз работя тук, а шефът си ти. — Извади обемен бележник и го премести от едната си ръка в другата. — Миналата есен в магазина организирахме прием и търг с благотворителна цел. Възнамеряваме да го правим всяка година. Помислих си обаче, че бихме могли да планираме още нещо. С чисто рекламна цел. Нещо, като модно ревю през сезона на почивките, като използваме дрехи и аксесоари от магазина. Бялата бална зала би свършила чудесна работа и засега тя не е заета за първата събота на декември. Бихме могли да изложим гала тоалети, официални облекла, бални рокли, аксесоари. Ще ги рекламираме, както в хотела, така и в курорта, с известна отстъпка за персонала и гостите на „Темпълтън“.

— Бизнесът ти е в кръвта. Слушай Лора, ти се занимаваш с рецепциите и специалните събития. — Прегърна я през раменете, докато излизаха от офиса. — Не ти е нужна моята благословия.

— Искам всичко да бъде точно. След като уговоря подробностите с Марго и Кейт, ще оформя предложението.

— Чудесно! — Тя му бе предоставила възможността, която се бе надявал да получи. — А как е Кейт?

— Държи се. Естествено, от време на време ни подлудява с Марго. Не може да се каже, че е родена за продавачка. Но е достатъчно борбена, за да се оправя криво-ляво. — Усмивката й стана по-широка, по-мека. — А ако пък някоя от нас с Марго само се приближи до счетоводните книги, надава истински вой. Тя е нашата благословия за всичко, свързано с водене на счетоводството. Въпреки това…

— Въпреки това?

— Те са пречупили нещо в нея. Все още не знам доколко сериозно, прекалено се контролира. Не иска да приказваме по този повод, не позволява дори да обсъдим какво би могло да се направи. Просто се затваря в себе си, когато някой опита да изкопчи нещо от нея. Кейт винаги си е била шампион, когато става дума за битки… — Сега пръстите на Лора започнаха да се движат неспирно, като ту почукваха с химикалката, ту се захващаха със страниците на бележника. — Този път обаче не мисли да се бори. Когато кариерата на Марго се провали и тя изгуби мястото си, като модел на „Бела Дона“, Кейт искаше да организира протест. Говореше дори да отиде в Лос Анджелис и да застане насред „Родео драйв“! — При този спомен по лицето на младата жена се появи усмивка. — Не съм го казала на Марго, тъй като в крайна сметка успях да разубедя Кейт, но този случай я охарактеризира много добре. Тя рита, хапе и дращи срещу всеки личен проблем. Но не и този път. Този път се е свила в себе си и не разбирам защо.

— Ти наистина се притесняваш за нея — промълви Байрън.

— Да, притеснявам се. Както и Марго. Иначе досега да е удушила Кейт поне десет пъти. Кейт ни кара всеки ден да попълваме някакъв формуляр.

— Истински счетоводител.

— Непрекъснато носи в джоба си едно от онези електронни бележничета. Започна да говори и за координиране. Ужасно е! — Тъй като Де Уит се засмя, Лора се усети и се спря. — Ще те попитам нещо простичко… — започна тя. — Всички ли изливат върху главата ти своите проблеми като мен?

— Нищо подобно. Аз те попитах.

— Джош каза, че за тази работа не искал никой друг, освен теб. Не е трудно да се разбере защо. Ти си толкова различен от Питър… — Този път не само се усети и спря, ами и стисна зъби. — Не, няма да започвам отново. Без това вече закъснявам от графика си, а мис Бингам ме чака. Благодаря, че пое ортодонтите от ръцете ми.

— За мен бе удоволствие. Може да не са ти го казвали често, но ти си истински авоар за „Темпълтън“.

— Опитвам се да бъда.

Щом тя се отдалечи, Де Уит се запъти в противоположната посока, като пътьом зачете точния и грижлив доклад, който му бе оставила.

В края на работния ден се срещна с Джош в „Темпълтън ризорт“. Офисът там бе просторна стая на етажа на администрацията, а от прозорците се разкриваше гледка към един от двата басейна на курорта, подобен на лагуна и заобиколен от хибискусови храсти, отрупани с цвят и към вътрешен двор с маси от червено дърво под бонбонено розови чадъри.

Помещението създаваше уют и същевременно бе подходящо за бизнес, с меки, тапицирани с кожа столове, декоративни лампи и стилен акварел на улична сцена в Милано.

— Искаш ли бира?

При това предложение Байрън едвам се удържа да не въздъхне. Пое бутилката от Джош и веднага я надигна.

— Извинявай, че те задържам в края на работния ти ден. По-рано не успях да се откопча.

— Работният ден в хотелиерския бизнес няма край — отвърна Джош.

— Майка ти твърдеше същото — усмихна се широко Де Уит. Сюзън Темпълтън бе една от любимите му персони. — Знаеш ли, ако баща ти отстъпеше като джентълмен, щях да я помоля да се омъжи за мен — отпи отново, после кимна към папката, която бе поставил върху бюрото на Джош. — Започнах да изпращам по факса тази документация, но след това реших да я донеса лично.

Вместо да застане зад бюрото, младият мъж взе папката и я отвори върху скута си, както седеше на стола срещу своя посетител. Реакциите му се променяха, докато преглеждаше докладите — изхилване, пъшкане, въздишка, псувня.

— Това резюмира и моите чувства — рече в заключение Байрън. — Преди няколко часа разговарях лично с доктор Холдермен. Той все още е наш гост. Понастоящем е с временни коронки и красива синина на окото. Моето мнение е, че не разполага с необходимите доказателства, но е достатъчно смутен и депресиран от случилото се, за да изпълни заканите си.

Джош кимна, докато правеше своите собствени заключения.

— А твоята препоръка?

— Да го оставим да върши каквото реши.

— Съгласен. — Джош захвърли папката върху бюрото си. — Ще го предам в правния отдел заедно с твоята препоръка. Така… — Младият мъж се облегна, стиснал здраво бутилката в ръце, вперил любопитния си поглед в своя посетител. — А сега защо не ми кажеш каква е истинската причина за тази визита? Можеш да се справиш с подобни дреболии дори насън.

Байрън потърка брадичката си.

— Прекалено добре се познаваме.

— Десетгодишната ни съвместна работа би трябвало да бъде достатъчна причина. Какво ти е на душата, Бай?

— Кейт Пауел.

Веждите на Джош подскочиха нагоре.

— Наистина?

— Не в този смисъл — побърза да каже Де Уит, дори прекалено припряно. — Нещо, което спомена днес Лора, ме накара да се замисля върху цялостното положение. „Битъл“ са отправили няколко сериозни обвинения срещу нея, но не завеждат дело. Нито пък тя. Това продължава вече три седмици.

— Чувствам, че пак ще кипна! — Усетил, че се ядосва, младият мъж стана и закрачи напред-назад. — Баща ми играеше често голф с Лари Битъл. Не знам колко пъти е идвал у нас. Познава Кейт от дете.

— Говорил ли си с него?

— Кейт едва не ме застреля, когато споменах за това! — Джош се намръщи и изгълта бирата си. — Щях да го изтърпя, но тогава тя се затвори в себе си. Изглеждаше толкова смутена от цялата тази история, че не настоях. По дяволите, пък съм и толкова погълнат от Марго и бебето, че оставих всичко на течението. Днес в лекарския кабинет, за първи път чухме ударите на сърцето му. Беше страхотно. Можехме да го слушаме как си бие, мъничкото сърчице… — Спря, щом забеляза широката усмивка на Байрън. — Кейт — започна отново той.

— Добре де, няма нищо, можеш да си позволиш една минутка на обсебен от очакваното си поколение бъдещ татко.

— Това обаче не е извинение да изоставя сестра си да се измъчва в подобна безтегловност. — Седна отново, едно мускулче на бузата му заигра. — Решихме да приемем искането на Риджуей. Проклетото копеле измами Лора, скалпира я, не обръща внимание на децата си, прогони половината персонал в хотела, а ние му изплатихме чек за четвърт милион, само за да избегнем преждевременно прекратяване на делото.

— Тежко е — съгласи се Де Уит. — Но поне ще се разкара.

— И по-добре да не се вясва насам.

— Нищо не ти пречи да му счупиш пак носа — предложи Байрън.

— Точно така. — В желанието си да се отпусне, Джош разкърши рамене. — Признавам, през последните седмици съм малко разсеян. А и Кейт винаги се е справяла сама, така че човек започва да мисли за това като за нещо гарантирано.

— Лора се притеснява за нея.

— Лора се притеснява за всичко и всички, освен за самата Лора. — Младият мъж потъна в мрачни размисли за около минута. — Така и не успях да преодолея бариерата на Кейт. Тя не желае да говори по този въпрос, поне не с мен. Не съм мислил да се срещам с Битъл пряко нейната воля. Ти това ли предлагаш?

— Това не е моя работа. Въпросът е там, че… — Де Уит съзерцава известно време бирата си, след което вдигна спокойните си светли очи към своя събеседник. Беше премислил подробно всичко, както впрочем правеше с всеки проблем и бе достигнал до едно заключение. — Ако „Битъл“ възнамеряват да заведат дело срещу нея, не е ли по-добре тя да поеме инициативата в свои ръце?

— Заплаха от един хубавичък съдебен процес за клевета, за неоправдано отстраняване от работа, загуба на доходи, емоционален стрес.

Байрън се усмихна и привърши бирата си.

— Е, адвокатът си ти.

* * *

Беше му нужна почти една седмица, но затова пък влезе в „Претенции“ много доволен от резултата. Идваше от среща със съдружниците в „Битъл и съдружници“.

Прегърна съпругата си през кръста и й лепна вълнуваща целувка за радост на клиентите, които се мотаеха из магазина.

— Здравей.

— Здрасти. Какво правиш в моя салон посред бял ден?

— Не съм дошъл за теб. — Целуна я отново и едва се удържа да не постави ръка върху упорито плоския й корем. Нямаше търпение да го види да нараства. — Трябва да поговоря с Кейт.

— Капитан Куиг е в офиса.

Джош трепна.

— Мислех, че тези дни я наричаше капитан Блай.

— Не е бил достатъчно ненормален. Сега преправя система за подредба на папките. Въвежда цветови код.

— Мили боже. Какво ще бъде следващото?

Марго присви очи.

— Въведе дъска за обяви на последните новини.

— Трябва да я спрем. Влизам при нея! — Пое си дълбоко въздух. — Ако не се появя след двайсет минути, не забравяй, че съм те обичал винаги.

— Много смешно — промърмори младата жена и съумя да задържи усмивката на лицето си докато съпругът й се вмъкна в задния офис.

Джош завари Кейт погълната от работата си. Беше разчорлена, а на палеца и показалеца на дясната си ръка беше нахлузила гумени пръсти.

— За по-малко от година — рече, без да се обръща тя, — двете с Лора успяхте да размесите всичко. Защо, по дяволите, фактурата от застраховка „пожар“ е в тази папка?

— Някой трябва да бъде бичуван.

Тя се обърна и го изгледа съвсем сериозно.

— Нямам време за теб, Джош. Твоята съпруга превърна живота ми в ад.

— Странно, тя твърди същото за теб. — Без да се впечатли от свирепия й поглед, младият мъж се приближи и я целуна по върха на носа. — Чувам, че въвеждаш цветови код за папките.

— Някой трябва да го направи. Програмата, която инсталирах, подрежда всичко ясно и точно, но най-добре е човек да се застрахова и като пази копия от всички фактури за по-едри покупки. Казах това на Марго още преди няколко месеца, но нея не я интересува нищо друго, освен продажбата на дрънкулки.

— Наистина как ли би могъл да се управлява един магазин, щом се продава стоката му!

Кейт си пое въздух, отказвайки да проумее колко глупаво бяха прозвучали думите й.

— Искам да кажа, че човек няма големи шансове да успее, ако не се заеме с детайлите. Тя например вписва обувките под графа „гардероб“, вместо под „аксесоари“.

— Трябва да бъде наказана! — Сграбчи Кейт за раменете. — Остави тази работа на мен.

Тя се изхили и го отблъсна.

— Махай се. Точно сега нямам време за смях.

— Не съм дошъл да се смеем. Трябва да поговоря с теб — посочи към един стол. — Така че седни.

— Това не може ли да почака? След час трябва да се върна в залата за продажби. Първо искам да въведа ред сред папките.

— Седни — повтори Джош и я сръга по братски с лакът. — Идвам от среща със съдружниците в „Битъл“.

Нетърпението в погледа й се стопи и на негово място се появи студенина и безразличие.

— Моля?

— Не ми дръж този тон, Кейт. Отдавна трябваше да се заемем с този въпрос.

Тя обаче не се отказваше от тона си, невъзмутим и леден, тъй като страхът я обсебваше все по-силно.

— И ти реши, че той е чакал само теб.

— Точно така. Като твой адвокат…

— Не си ми адвокат — пресече го тя.

— Кой отиде да те измъкне от съда, когато бе превишила скоростта?

— Ти, но…

— А кой прегледа договора за изплащането на апартамента ти, преди да го подпишеш?

— Ти, но…

— Кой ти написа завещанието?

Младата жена очевидно започваше да се бунтува.

— Не виждам какво общо има едното с другото.

— Разбирам. — Вгледа се задълго в маникюра си. — Фактът, че съм се занимавал с някакви си досадни подробности от твоя живот не ме прави твой адвокат.

— Това не ти дава право да ходиш да говориш с Битъл зад гърба ми. Особено пък, след като вече те помолих да ме оставиш на мира.

— Да, не ми дава право. Но фактът, че съм ти брат, ми дава.

Подхващането на темата за семейната лоялност бе като удар под кръста за Кейт. Тя скочи на крака.

— Аз да не съм някоя неспособна малка сестричка?! Няма да позволя и да се отнасяш към мен като към такава! С това ще се заема аз!

— Как? — Приел хвърлената ръкавица, Джош също се изправи. — Като въвеждаш цветови код на папките тук ли?

— Да. — Тъй като той вече крещеше, Кейт също не му остана длъжна. — Като извлека възможно най-доброто от дадената ситуация. Като продължа да живея живота си. Като не си позволявам да скимтя и да хленча.

— Като отстъпваш и не правиш нищо — заби показалец в рамото й. — Като отричаш всичко. Е, това продължи достатъчно дълго. Битъл и компания знаят, че са изправени пред съдебен процес.

— Съдебен процес? — Кръвта се отече от лицето й. Струваше й се, че усеща всяка капчица, която се влива надолу към краката й. — Казал си им, че ще заведа дело срещу тях? О, боже!

Зави й се свят и се облегна на бюрото.

— Хей! — сграбчи я уплашено. — Седни. Поеми си дъх.

— Остави ме. Остави ме на мира, по дяволите! Какво си направил?

— Онова, което трябваше. А сега, миличка, седни, хайде.

— Мили боже — избухна Кейт и вместо да го смушка на свой ред в рамото, го удари с юмрук. — Как смееш? — Бе възвърнала цвета на лицето си, нещо повече, пламтеше. — Как смееш да заплашваш със завеждане на дело?

— Не им казах, че ще го направиш. Просто ги оставих да си го мислят.

— Казах ти да не се занимаваш с тази история. Това си е моя работа. Моя. — Прибра ръце, извъртя се на пети. — Каква е причината за подобен нервен припадък, Джошуа? Ще убия Марго.

— Марго няма нищо общо с това, въпреки че ако отвориш за момент очичките си, ще видиш колко се притеснява за теб тя. Колко се тревожим всички!

За да не се изкуши да я сръга отново, той прибра ръце в джобовете си.

— Не трябваше да позволя тази история да продължи толкова дълго, но съзнанието ми бе заето с други неща. Ако Бай не се беше отбил, за да ме подкокороса, щеше да ми отнеме повече време, но в крайна сметка щях да го направя.

— Стоп! — Младата жена вдигна ръка, като дишаше тежко. — Върни малко лентата. Байрън Де Уит е говорил за мен с теб?

Осъзнал погрешния си ход, Джош опита бързо отстъпление.

— Името ти случайно бе произнесено по време на нашия разговор, това е всичко. И изведнъж ме осени…

— Така значи, името ми било произнесено. — Сега вече Кейт дишаше през стиснатите си зъби, готови за атака също като стиснатите й в юмруци ръце, отпуснати край хълбоците й. Беше си дала сметка, че гневът бе по-добро решение от паниката. — О, бас държа, че точно така е станало. Това копеле. Трябваше да се досетя, че няма да си държи устата затворена.

— За какво?

— Не се опитвай да го прикриваш. И се разкарай от пътя ми.

Тласъкът, който му даде, бе достатъчно силен и неочакван, за да го накара да изгуби равновесие. Преди да разбере какво става, тя се понесе покрай него.

— Само още една минутка, дявол да го вземе. Не съм свършил.

— Върви по дяволите — отвърна през рамо младата жена и накара неколцината клиенти да се огледат нервно, когато изскочи като хала от офиса.

После изгледа изпепеляващо Марго, преди да затръшне вратата зад гърба си.

— Добре. — Геройски усмихната, Марго подаде торбата с покупката на клиентката, отворила широко очи. — Четирийсет без трийсет и осем долара и петдесет и три цента — все така усмихната, подаде рестото на жената. — А шоуто беше безплатно. Заповядайте отново при нас.

С осторожността на човек, който познава неприятностите, когато го гледат през огнени сини очи, Джош се приближи до щанда.

— Съжалявам за случилото се.

— Със съжалението ще се занимаем по-късно — рече под носа си тя. — Какво направи, че я разтревожи толкова?

„Типично за една жена, да вземе страната на другата жена“ — помисли си той.

— Опитах се да й помогна.

— Знаеш я колко мрази тези неща. И защо, вместо да застреля теб, тя изхвърча от офиса с вид на човек, който възнамерява да застреля някой друг.

Джош въздъхна, почеса се по брадата, размърда се от крак на крак.

— С мен приключи. Сега е ред на Байрън. Може да се каже, че той предложи да й помогна.

Марго почука с кораловия си нокът по стъклената повърхност на щанда.

— Разбирам.

— Май трябва да му се обадя, да го предупредя.

Но когато младият мъж посегна към телефона, съпругата му го спря с твърда ръка.

— О, не, не мисля така. Не бихме искали да отнемем предимството на Кейт.

— Марго, така е справедливо.

— Справедливостта няма нищо общо с тази работа. А и клиентите няма да ти дадат възможност да водиш разговори по лични въпроси.

Джош пъхна ръце в джобовете си.

— Графиньо, след два часа имам среща. Нямам време да ти помагам.

— Благодарение на теб, изпитвам недостиг на работна ръка. — Тъй като знаеше, че така няма да стигне далеч, тя отпусна рамене. — А и се чувствам малко уморена.

— Уморена? — Паниката в гласа му не й убягна. — Би трябвало да поседнеш малко.

— Сигурно си прав. — Макар да се чувстваше силна като кон, Марго придърпа един стол към касата и се настани върху него. — През следващия час просто ще си седя тук и ще се занимавам с плащанията. О, Джош, не забравяй да предлагаш шампанско на клиентите.

С истинска радост изу обувките си и се приготви да наблюдава как любимият й съпруг се справя с пълния с клиенти магазин.

Единственото шоу, което би предпочела да наблюдава пред онова, което в момента се разкриваше пред очите й, бе другото, което не след дълго щеше да се разиграе в един от офисите в „Темпълтън Монтерей“.

* * *

Първата аналогия, която дойде на ума на Байрън, бе за атакуващ див, най-вероятно побеснял елен.

Кейт проби отбранителната линия на шокираната му, протестираща секретарка, премина като остър нож през потрепващо желе, озъби се смразяващо като вълчица и сигурно щеше да пристъпи и към кроше, достойно за боксьор тежка категория, ако Де Уит не бе дал сигнал на секретарката си да се оттегли.

— Е, Катрин. — Сърцето му едва не спря за момент, когато тя затръшна звучно вратата. — Какво неочаквано удоволствие.

— Ще те убия. Ще откъсна носа, който пъхаш в чуждите работи и ще го напъхам в неуморната ти уста.

— Колкото и забавна да ми се струва тази процедура, нека те попитам ще пийнеш ли първо нещо? Малко вода? Доста пламнала изглеждаш.

— За кого, по дяволите, се мислиш? — Спусна се към бюрото и притисна длани към полираната му и в момента натоварена с книжа повърхност. — Какво право имаш да се бъркаш в моите работи? Нима ти приличам на някоя безволева, празноглава жена, която има нужда от някой мъж, за да я защитава?

— На кой от всички тези въпрос би искала да отговоря първо? Най-добре да карам подред — побърза да отвърне той, за да не й даде възможност да се разкрещи отново. — Знаеш точно кой съм. Не съм се месил в работите ти, това бе просто плах опит на един загрижен приятел. И не, не ми приличаш на безволева и празноглава, а на твърдоглава, груба и потенциално опасна.

— Нямаш представа колко опасна.

— Заплахата ти можеше да има по-голяма тежест, ако беше махнала тези наконечници. Развалят имиджа.

Кейт издаде приглушен звук, когато погледна към ръката си и откри кафявите гумени пръсти все още на мястото им. Измъкна ги пъргаво и плавно и ги запрати върху Байрън. Не по-малко пъргаво и плавно, той ги хвана и двата, преди да го ударят по лицето.

— Добър удар — рече той. — Бас държа, че си играла на топка в училище.

— Мислех, че мога да ти вярвам. — Поради причини, които не й се щеше да анализира, очите й запариха. — Дори за един кратък, глупав момент помислих, че мога да се науча да те харесвам. Сега виждам, че първото ми впечатление от теб като арогантен, самонадеян лигльо, убеден в превъзходството на мъжкия род, е било съвсем правилно. — Болката от предателството беше също така силна, както и гневът й. — Олюлявах се, когато ме откри на скалите, бях уязвима. Всичко, което споделих с теб там, бе поверително. Нямаше право да тичаш при Джош, за да му го кажеш.

Де Уит постави гумените пръсти върху бюрото.

— Не съм казвал на Джош нищо за онзи ден върху скалите.

— Не ти вярвам. Отишъл си при него…

— Не те лъжа — прекъсна я остро той. Младата жена зърна за момента стоманата под лустрото. — Да, отидох при него. Понякога за изясняването на нещата е нужен човек извън семейството. А семейството ти се разкъсва от притеснение и мъка заради случилото се с теб, Кейт. А ти увеличаваш още повече тревогата им с поведението си.

— Поведението ми не е…

— Моя работа — завърши вместо нея той. — Странно, че нещо толкова безобидно, като разговора ми с Джош може да те вбеси до такава степен, за да говориш за отплата и възмездие, докато падналите върху теб подозрения за незаконно присвояване нямат друг ефект върху ти, освен да те накарат да се свиеш в ембрионално положение и да засмучеш палеца си.

— Нямаш представа нито какво правя, нито какво чувствам. И нямаш право да раздаваш присъди.

— Така, напълно си права. Ако не беше погълната до такава степен от себе си, щеше да разбереш, че никой не раздава присъди. Но като външен човек мога да ти кажа, че семейството ти се измъчва заради теб.

Кръвта се отече от лицето й, докато бузите й побледняха като хартия.

— Не ми изнасяй лекции за моето семейство. Да не си посмял. За мен те са най-важните хора в целия свят. Именно заради тях постъпвам по този начин.

Байрън вдигна рязко глава.

— Което значи?

— Което значи, че това също не е твоя работа. — Притисна пръсти към очите си, опитвайки да запази самообладание. — Никой и нищо не ме интересува повече от моето семейство.

Повярва на заявлението й без колебание и от това му стана още по-мъчно за нея.

— Начинът, по който постъпваш, не е особено удачен.

— Откъде, по дяволите, можеш да знаеш?

— Знам, защото близките ти разговарят с мен — сега гласът му звучеше нежно, не бе останала и следа от гняв. — Марго, Лора, Джош. Защото знам колко щях да се притеснявам и ядосвам аз самият, ако ставаше въпрос за някоя от моите сестри.

— Е, не е никоя от сестрите ти. — Тонът й отново стана ядовит, но този път бузите й не поруменяха. — Способна съм да се справя с това. Джош има достатъчно грижи на главата си, за да го призоваваме да се нагърбва и с моите проблеми, като го обвиняваме в бездействие.

— Наистина ли мислиш, че тук става въпрос за вина?

Кейт занемя за момент.

— Не изопачавай думите ми, Де Уит.

— Това бяха твоите думи, Пауел. Сега, ако вече си приключила с вдигането на пара, можем да се заемем сериозно с обсъждането.

— Вдигането на па…

— Бях чувал, че си добра в тази област, но сега, след като можах да се убедя лично, виждам, че истината надминава многократно разказите.

Никога не бе предполагал, че лъскавото тъмнокафяво може да се превърне в огън, докато не видя тази метаморфоза да се осъществява в очите й.

— Ей сега ще ти покажа какво значи вдигане на пара! — С един жест запрати на пода по-голямата част от книжата върху бюрото му, след което сви юмруци. — Покажи се иззад това бюро!

— О, наистина ме изкушаваш. — Гласът му беше мрачно спокоен, очите опасно студени. — Никога в живота си не съм удрял жена. И никога досега не ми се е налагало да правя подобно заявление. Но ти, Катрин, ме изкушаваш да наруша всякакви правила. Сега или седни, или си върви.

— Няма да седна, но няма и да си вървя, докато не…

Не довърши думите, а извика сподавено и притисна длан под гръдната си кост. Байрън се спусна иззад бюрото си, като не спираше да ругае.

— Дявол да го вземе! Дявол да го вземе! Какво правиш със себе си?

— Не ме докосвай!

Очите й се насълзиха от изгарящата болка, но въпреки това започна да се съпротивлява, когато младият мъж я помъкна към един стол.

— Ще седнеш. И ще опиташ да се отпуснеш. И ако не възвърнеш цвета си след трийсет секунди, ще отнеса слабия ти задник в болницата.

— Просто ме остави на мира. — Измъкна антиацидните си хапчета, макар да знаеше, че по този начин все едно се опитваше да потуши горски пожар с воден пистолет. — Ще се оправя след минутка.

— Колко често ти се случва това?

— Не е твоя работа.

В същия миг извика от болка и изненада, когато той притисна два пръста в корема й.

— Имаш ли апендикс?

— Махни си ръцете от мен, доктор Фийлгуд.

Все така намръщен, Байрън продължи да действа. Този път пръстите му се задвижиха от вътрешната страна на китката й.

— Отново ли си пропускала хранения? — Преди да е успяла да му се изплъзне, обхвана лицето в дланите си и се вгледа продължително в него. То започваше бавно да възвръща цвета си, а очите й отново бяха изпълнени преди всичко с гняв. Младият мъж обаче забеляза и други неща. — Ти не спиш. Уморена си, недохранена и под огромен стрес. Така ли се справяш с този проблем?

Стомахът й се сви, бе истинска топка от нерви и болка.

— Искам да ме оставиш на мира.

— Човек не получава винаги онова, което желае. Ти си на края на силите си, Кейт, и докато не започнеш сама да се грижиш по-добре за себе си, вместо теб ще трябва да го прави някой друг. Стой спокойно — нареди разсеяно той, поставил ръка върху рамото й и погледна часовника си. — Вързан съм тук до след шест. Ще те взема в седем. В къщи ли ще бъдеш или в магазина?

— За какво, по дяволите, говориш? Няма да ходя никъде с теб.

— И аз самият съм ядосан на себе си, че се справям така зле с този въпрос. Ти като че ли изваждаш на бял свят най-лошото в мен — добави той, сякаш говореше на себе си. — Така едновременно ще се нахраниш поне веднъж прилично и ще можеш да споделиш терзанията си по един по-цивилизован начин.

Всичко това я плашеше. Нехайното му поведение в момента, разгорещеният блясък в очите му, който говореше, че нехайността му можеше да бъде забравена всеки миг.

— Не желая да вечерям с теб и не се чувствам ни най-малко цивилизована.

Замислен, Байрън се отпусна назад, така че да изравни нивото на очите им.

— Нека да опитаме. Ако не си съгласна на този вариант, тогава вдигам телефона и се обаждам на Лора. Ще й бъдат нужни не повече от две минути, за да се качи тук и когато го стори, ще й кажа, че съм те видял на два пъти да пребледняваш и да се превиваш на две.

— Нямаш право.

— Не, Кейт, имам. — Погледна отново часовника си. — Имам съвещание след пет минути. Тъй като най-разумното, което можеш да направиш, е да се прибереш у дома и да си починеш малко, предполагам, че ще се върнеш в магазина. Ще те взема в седем.

Хваната натясно, младата жена го сбута с лакът встрани и се изправи.

— Затваряме в шест.

— Тогава ще се наложи да ме почакаш. И не тръшкай вратата на излизане.

Тя, естествено, направи точно това. Байрън не можеше да не се усмихне. Усмивката му обаче се изпари, когато вдигна слушалката и набързо набра някакъв номер.

— Доктор Маргарет Де Уит, ако обичате. Синът й я търси. — Следващият поглед към часовника го накара да изохка. — Не, не мога да чакам. Ще й предадете ли да ми се обади, когато се освободи? В офиса преди шест, в къщи след седем. Благодаря.

Окачи слушалката и започна да подрежда документите, разпръснати от Кейт. Почти развеселен, прибра в джоба си гумените пръсти, които бе забравила. Съмняваше се, че младата жена щеше да оцени жеста му. Бе позвънил на майка си, лекар-интернист, за да диагностицира по телефона симптомите й.

Някой обаче трябваше да се грижи за нея. Независимо дали тя го желаеше или не.