Нора Робъртс
Тайни и мечти (5)

Пета глава

— Това е скандално! И обидно!

Изпаднала в рядък за нея пристъп на гняв, Лора вилнееше из солариума. Преди трийсет минути Кейт бе прекъснала обясненията за пунктуацията и таблицата за умножение на своята приятелка и я бе отделила от дъщерите й, които подготвяха домашните си, за да й разкаже своята шокираща история.

И сега, докато наблюдаваше реакцията й, Кейт се поздрави, че се бе сетила да поиска първо да поговори насаме с нея. Блясъкът в сивите очи, гневната розовина по бузите с цвят на слонова кост и дивата жестикулация на майката можеха да изплашат децата.

— Не искам да се тревожиш — започна Кейт.

— Не искаш да се тревожа ли? — повтори натъртено Лора, присвила красивите си устни и дългите до брадичката й бронзови коси се разлетяха при рязкото отмятане на главата. — И какво според теб би трябвало да изпитвам, когато прострелят сестра ми между веждите?

„О, да — помисли си Кейт, — това непременно щеше да накара момичетата да прихнат.“ Ако не се чувстваше толкова нещастна, тя самата също щеше да се разсмее. Сдържаната Лора се бе превърнала във Вбесената Лора. Въпреки, че бе висока само метър петдесет и пет, тя изглеждаше така, сякаш може да издържи десет рунда срещу световния шампион.

— Не искаш да се тревожа! — повтори младата жена, дребното й, ефирно телце обикаляше на все по-бързи обороти из помещението със стъклени стени. — Е, не съм разтревожена. Преминах вече през това състояние и сега направо съм бясна. Как смеят? Как смеят тези безмозъчни идиоти да помислят дори за минута, дори за секунда, че си откраднала пари? — цапардоса увисналите листа на засадена в саксия палма. — И като си помисля колко пъти семейство Битъл са гостували в тази къща, кръвта ми кипва. Да се отнасят към теб като към някаква престъпничка! Да те изведат от сградата! Изненадана съм, че не са донесли и чифт белезници, или че не са повикали хора от данъчна полиция! — Слънчевите лъчи, които проникваха през стъклените стени, блеснаха диво в очите й. — Копелета, глупави копелета! — Спусна се с всичките си метър и петдесет и пет към белия телефон покрай тапицирания стол. — Сега ще се обадим на Джош. Ще ги дадем под съд за клевета.

— Почакай малко. Не, почакай, Лора! — Разкъсвана между желанието да се разплаче и да избухне в смях, Кейт плесна ръката на своята приятелка. Дори от това да зависеше животът й, не можеше да си спомни защо се бе колебала да дойде веднага тук, в къщата на семейство Темпълтън. Точно от това имаше нужда, за да дойде на себе си. — Не мога да ти кажа колко много ценя тази тирада, но…

— Още не си чула никаква тирада.

— Няма за какво да ги давам под съд. Доказателствата…

— Не давам пет пари за шибаните доказателства! — Дочула смеха на своята приятелка, Лора присви очи. — За какво точно се смееш?

— Никога няма да свикна да чувам как произнасяш „шибани“. Това просто не е естествено! — Преглътна мъчително, смехът й бе заприличал подозрително на истерия. — А да те гледам да бушуваш из това елегантно помещение с всичките му хибискуси и папрати, е истинско шоу! — пое си дъх. — Не съм дошла, за да те пращам на кръстоносен поход, макар ти да извърши истински чудеса за нараненото ми его.

— Не става въпрос за егото… — Младата жена се опитваше да овладее гнева си. Рядко губеше контрол над себе си, тъй като това бе опасно. — Става въпрос за клевета, за загуба на доходи. Няма да ги оставим да се измъкнат с това, Кейт. Имаме адвокат в семейството и ще го използваме.

Нямаше смисъл да напомня, че Джош не се занимаваше с водене на дела. А в никакъв случай нямаше да каже на Лора, че й се повдигаше от самата мисъл да се занимава с този въпрос, особено чрез правната система.

— Как изобщо можеш да се отнасяш толкова несериозно към този случай?

— Защото ти ме накара да се почувствам толкова по-добре — внезапно й се приплака отново. Прегърна силно приятелката си. — Бях сигурна със сърцето си, че ще застанеш до мен, но с ума си, с предчувствията… Толкова бях потресена. О, боже! — освободи ръка, за да я притисне към стомаха си. — Май пак ще започвам.

— О, Кейт. О, скъпата ми, толкова съжалявам — и Лора я обгърна нежно с ръка през кръста. — Ела да седнеш. Ще пийнем малко чай и вино с шоколадови курабийки и ще измъдрим цялата работа.

Кейт подсмръкна и кимна.

— Чай звучи чудесно. Алкохолът напоследък не ми действа добре — успя да се усмихне. — Шоколадовите сладки никога не пречат.

— Окей. Ти само си стой тук.

При нормални обстоятелства щеше да отиде сама до кухнята, но сега не искаше да оставя Кейт сама. Затова се запъти към интеркома край вратата. Системата за повикване на прислугата, която бяха поставили по настояване на Питър. След като даде почти шепнешком инструкциите си, младата жена се върна при приятелката си и седна до нея.

— Чувствам се толкова безполезна — рече Кейт. — Така използвана. Не мисля, че разбрах истински как трябва да се е чувствала миналата година Марго, когато измъкнаха килимчето изпод краката й.

— Ти беше обаче до нея. Точно така, както ние с Марго и всички други ще бъдем сега до теб. Всеки, който те познава, няма да повярва, че си извършила нещо нередно.

— Дори един, който не ме познава — произнесе тихо Кейт, мислейки за Байрън. — Доста обаче ще повярват. Историята ще се разчуе, бъди сигурна. Свикнала съм да се защитавам. Слабите момичета с повече мозък, отколкото чар, през цялото училище трябва или да се крият, или да си проправят път с бой.

— И винаги си побеждавала.

— Нещо изгубих навик. — Затвори очи и се облегна назад. В стаята ухаеше като в градина. Беше тихо, спокойно. Как само се нуждаеше и тя да открие отново спокойствието. — Не знам какво ще правя, Лора. Може би за първи път в живота си нямам никакъв план… — отвори очи и срещна съчувствие в погледа на своята приятелка. — Знам, че ще прозвучи глупаво, но всичко, което съм и което исках да бъда, бе свързано с моята кариера. Бях добра в нея. Повече от добра. Това ми бе необходимо. Избрах „Битъл“, защото е стара, утвърдена фирма, защото даваше богати възможности за напредък и беше близо до дома. Хората там ми харесваха, а на мен, както знаеш, малцина ми допадат. Там се чувствах удобно и ценена.

— Ще се чувстваш удобно и ценена и в „Темпълтън“ — рече тихо Лора и взе ръката й в своята. — Знаеш, че ако поискаш още утре ще имаш място там. Мама и татко отдавна искат да се включиш в организацията.

С онова петно, което бе лепнато върху й от предишното поколение. Не, не можеше да иска подобно нещо от своите благодетели.

— Те сториха достатъчно за мен.

— Кейт, това е смешно.

— Не и за мен. Не мога сега да отида пълзешком при тях. Ще се намразя — това бе единственото, което чувстваше, че може да отстои. Може да беше гордост, но само тя й бе останала. — Достатъчно трудно ще бъде да им се обадя, за да им кажа.

— Знаеш много добре каква ще бъде реакцията им, но ако желаеш, ще го направя аз.

„Дали щяха да си спомнят, запита се Кейт. Само за момент, но да си спомнят? И да се усъмнят в нея. Трябваше да преживее и това. Сама.“

— Не, аз ще им се обадя сутринта. — Приглади с длан правата си морскосиня пола и опита да бъде практична. — Разполагам с известно време, за да преценя как да постъпя. Парите засега не са проблем. Спестила съм известна сума, а и не трябва да забравяме доходите от магазина, колкото и малки да са те — ръката й отскочи. — О, боже. О, боже мой. Това дали ще се отрази на магазина?

— Разбира се, че не. Не се притеснявай.

— Да не се притеснявам? — подскочи Кейт. Стомахът й започна отново да се надига. — Третият съдружник на „Претенции“, заподозрян в незаконно присвояване?! Счетоводител, ограбващ сметките на клиентите си! Бивша повереница на семейство Темпълтън, следствена?!

Стисна клепачи, ужасена при мисълта за онова, което можеше да открие едно разследване. Куче да е, ама от сой да е. Мисли за сегашния момент — заповяда си тя наум. — Всичко трябва да става едно по едно.

— Божичко, Лора, до този момент изобщо не се бях сетила за подобна възможност. Това може да го съсипе. Много от моите клиенти пазаруват в него.

— Престани с това. Ти си невинна. Няма да се изненадам, ако мнозина от твоите клиенти определят цялата тази работа като пълна глупост.

— Хората имат странно отношение към парите си, Лора. Както и към онези, които наемат да ги управляват от тяхно име.

— Може и така да е, но отсега нататък започваш да управляваш моите. И не си и помисляй да спориш — заяви младата жена, преди Кейт да успее да отвори уста. — Не разполагам кой знае с какво, откакто Питър ме обезкърви по време на развода, но се надявам ти да се справиш с този проблем. А и е крайно време да отдадеш повече сили и време на магазина. Марго и аз се справяме със сметките, но…

— Това е въпрос на мнение.

Доволна, Лора повдигна едната си вежда.

— Е, в такъв случай ще бъде най-добре да започнеш да защитаваш нашата инвестиция. Преди беше прекалено заета, но сега вече ще разполагаш с повече време.

— Така изглежда.

— А ако започнеш да се появяваш и малко по-често зад щанда, ще отнемеш малко от напрежението, легнало върху нас с Марго.

Долната челюст на Кейт увисна.

— Очакваш от мен да се занимавам с такива неща? По дяволите, Лора, аз не съм продавачка.

— И Марго не беше — отвърна миролюбиво Лора. — Нито пък аз. Обстоятелствата се променят.

На Кейт й се искаше да й припомни, че се бе дипломирала в Харвард. И то с отличие и цяла година по-рано. И беше почти достигнала до съдружие в една от най-уважаваните фирми в района, беше боравила всяка година с милиони долари от сметките на своите клиенти. Обаче затвори уста, тъй като нищо от това не струваше и пукнат грош в момента.

— Аз не мога да различа нещо на Армани от… каквото и да било друго.

— Ще се научиш.

В отговор Кейт се нацупи.

— Дори не обичам бижутата.

— Клиентите обаче ги обичат.

— Не разбирам защо хората държат да задръстват къщите си с ненужни нещица, които само събират прах.

Лора се усмихна. Когато Кейт спореше, на нея не й оставаше друго, освен да заобикаля острите камъни.

— Не е трудно да се отговори на този въпрос — за да ни осигурят работа.

— Добре казано — съгласи се приятелката й. — Не се справих чак толкова зле през малкото съботи, в които успях да помогна. Това значи да се разправяш с хора, ден след ден.

— Ще свикнеш. Наистина имаме нужда да водиш счетоводството. Досега не настоявахме, защото не искахме да ти даваме зор. Честно казано, едвам разубедих Марго да не го направи.

Една от многобройните рани, които възнамеряваше да лиже, зарасна.

— Наистина ли?

— Не се обиждай, Кейт, но магазинът е отворен вече в продължение на десет месеца, а двете с Марго още след десетия ден решихме, че мразим да се занимаваме със счетоводство. Мразим сметките. Мразим процентите. Мразим да изчисляваме данъка върху продажбите, които сме правили всеки месец. — Младата жена въздъхна и понижи глас. — Не би трябвало да ти казвам, тя ме помоли да не го правя, но…

— Какво?

— Ами, Марго… Не мислехме, че можем да си позволим да наемем счетоводител, поне не засега. Затова Марго възнамеряваше да се запише на курсове.

— На курсове — премигна Кейт. — Курсове по счетоводство? Марго? Мили боже!

— И мениджмънт, и компютри… — Лора потрепери. — Но сега, при положение, че чака бебе, ще й дойде малко нанагорно. Аз самата се справям доста добре с компютрите — добави тя с надеждата да защити своята теза. — Налага ми се покрай работата ми в хотела. Търговията на дребно обаче е съвсем друга работа… — Тъй като знаеше колко голямо е значението на добре избрания момент, тя изчака малко, преди да продължи. — Просто не виждам как бих могла да отделя време, за каквито и да е курсове между работата за „Темпълтън“, магазина, момичетата.

— Разбира се, че не можеш. Трябваше да ми кажете, че сте имали такива проблеми. Тогава щях да се заема с воденето на сметките.

— Като знам, че вече шест месеца не можеш да се усмихнеш от работа. Не изглеждаше справедливо.

— Справедливо ли? По дяволите, това е бизнес. Първата ми работа утре сутрин е да прегледам счетоводните книги.

Лора успя да придаде на усмивката си учтив, а не самодоволен вид. В този момент влезе Ан Съливан, бутайки пред себе си масичка за чай.

— Момичетата свършиха с домашните си — рече тя. — Донесох повече чинийки и чаши, за да могат да се присъединят към вас. Помислих си, че едно малко чаено парти ще ви се отрази добре.

— Благодаря, Ани.

— Мис Кейт, приятно ми е да ви… — приветствената й усмивка се стопи в мига, в който се вгледа в подпухналите, зачервени очи на младата жена. — Какво има, скъпа?

— О, Ани! — Кейт хвана ръката, която мисис Съливан вдигна към бузата й я стисна. — Животът ми е истински хаос.

— Ще доведа момичетата — изправи се Лора. — И още една чаша — добави тя, като кимна към Ан. — Ще си направим чаеното парти и ще оправим тази работа.

Тъй като Кейт открай време бе странната и упоритата, тя заемаше особено място в сърцето на икономката. След като напълни две чаши и избра две покрити с шоколад сладки, Ан седна и обгърна с ръка рамото на своята любимка.

— А сега си изпий чая, хапни от сладките и разкажи всичко на Ани.

Кейт въздъхна и се отпусна за първи път днес. Дороти от Канзас беше права, реши тя. Никое място в света не можеше да се сравнява с дома.

* * *

— Не ми допада начинът, по който тя продължава да говори за софтуера! — Застанала зад щанда в „Претенции“, Марго шепнеше на ухото на Лора. — Единственият софтуер, който ме интересува, е кашмирът^[1].

— Не е нужно да го знаем — отвърна в същия стил Лора. — Защото тя знае. Помисли си за всички неделни вечери, през които сме се потили над счетоводните книги.

— Правилно! — Въпреки това Марго се нацупи. — Всъщност, мислех, че вече започвам да ставам доста добра по тези въпроси. Но ако я слуша, човек ще реши, че нямам и капка мозък.

— Искаш ли да отидеш в задната стая и да й помогнеш?

— Не. — Това бе окончателно. Младата жена забеляза един клиент, който разглеждаше изложените стоки. — Но не ми харесва начинът, по който говори за цялата тази бъркотия. Няма начин нашата Кейт да не избяга, да се скрие, вместо да излезе на бой.

— Тя е наранена, потресена… — Впрочем самата Лора също бе притеснена. — Нужно й е просто време да се възстанови.

— Дано да е така. Няма да успея да задържа още дълго Джош и очаквам всеки момент да нахлуе, като хала в офисите на „Битъл“! — В морскосините й очи проблеснаха войнствени искрици. — Честно казано, няма да успея да удържа и самата себе си.

Продължи да си мърмори, докато се приближаваше до клиента, но лицето й претърпя истинска метаморфоза. Превърна се в непринудена, изтънчена красавица.

— Великолепна лампа, нали? Принадлежала е на Кристи Бринкли. — Младата жена прокара пръст по седефения абажур. — Казано под секрет, това е подарък от Били, затова тя не искаше да я притежава повече.

„Истина или измислица?“ — запита се Лора, опитвайки се да потисне смеха си. Собственичеството бе факт, но останалото вероятно бе плод на фантазията на Марго.

— Лора. — Кейт се подаде от задния офис с все същия многострадален вид, който носеше след първия час, прекаран със счетоводните книги на магазина. — Даваш ли си сметка колко пари сте прахосали с тези ваши дребни поръчки на кутии за опаковане? Колкото по-голямо количество се поръчва наведнъж, толкова по-малко струва отделната единица. Така, както…

— А, да, права си. — Лора погледна към часовника си както от необходимост, така и за да се защити. — О, уроците по пиано. Трябва да тръгвам.

— И купувайте лентите от универсален магазин, вместо от търговец на едро — добави Кейт, докато преследваше приятелката си до вратата.

— Заслужавам да ме застрелят. Чао.

И буквално избяга.

На Кейт й идваше да затропа с крака по земята. Обърна се с намерението да се заяде с Марго. Тя обаче точно в този момент залъгваше някакъв клиент с една глупава лампичка, която, по всичко личеше, не можеше да освети дори килер, камо ли стая.

Заяждането й помагаше. Чувстваше се добре, когато отговаряше за нещо. Дори това да бяха кутии и ленти.

— Мис! О, мис! — от залата с дрехите се появи жена, обула лъскави бели обувки с пайети. — Имате ли осми номер от тях?

Кейт погледна към обувките, после към жената и се запита защо изобщо някой би желал да носи обувки, покрити с разноцветни пайети.

— Всичко, което притежаваме, е изложено.

— Но тези са прекалено малки! — Тя почти викаше, като тикаше злополучните обувки под носа на Кейт. — А си подхождат великолепно с роклята, която избрах. Трябва да си намеря такива.

— Вижте — започна Кейт, но заскърца със зъби, тъй като в този миг улови предупредителния поглед на Марго. Припомни си правилото, което нейната приятелка бе набивала настойчиво в главата й. Беше го запомнила, колкото и да не й бе по сърце. — В „Претенции“ почти без изключение всичко е в единични бройки. Сигурна съм обаче, че ще намерим нещо, което също да ви върши работа.

И поведе клиентката обратно към залата с облеклата, макар вече да изпитваше носталгия по компютъра. Трябваше да се контролира усилено, за да не закрещи. Обувките бяха пръснати къде ли не, вместо да бъдат подредени спретнато по лавиците. Половин дузина рокли за коктейл бяха метнати безразборно върху облегалката на един стол.

— Май сме били заети, нали? — попита Кейт със замръзнала върху устните й усмивка.

От гърлото на жената се посипаха радостни трели, които сякаш се забиха във върха на черепа на Кейт.

— О, буквално съм влюбена във всичко тук, но веднъж реша ли нещо, никой не може да ме разубеди.

Подобно заявление бе достойно за книгите.

— Окей, за коя рокля се отнася взетото от вас решение?

Бяха нужни двайсет минути, двайсет минути на хънкане и мънкане, на охкане и ахкане, преди клиентката да се спре на чифт бели обувки с каишка отзад и с атлазени панделки.

Кейт се бореше с многобройните метри тюл от полата на роклята, без която клиентката не можеше да живее. Тюл, помисли си младата жена, когато най-после успя да го натика всичкия в една торба, благодарение на който капризната клиентка щеше да заприлича на сватбена торта.

Привършила работата си, Кейт подаде роклята, обувките и касовата бележка и дори успя да се усмихне.

— Много ви благодаря, че пазарувахте в „Претенции“.

— О, тук всичко ми харесва. Искам само да видя и тези обеци.

— Обеци ли?

Сърцето на Кейт падна в петите й.

— Онези. Мисля, че си подхождат страхотно с роклята. Какво ще кажете? Можете ли да я извадите от чантата, за да се уверя?

— Искате да извадя роклята от чантата? — Свирепо усмихната, младата жена се облегна на щанда. — Защо не си…

— О, австрийският кристал прави тези обеци великолепни, нали? — Марго се спусна към щанда и сръга приятелката си така, че я отмести с цели трийсетина сантиметра от пътя си. — Имам една гривна, която като че ли е създадена точно за тях. Кейт, защо не извадиш роклята, докато аз отключа кутията?

— Ще извадя проклетата рокля — промърмори под носа си Кейт, застанала с гръб към другите две. — Но няма да я сложа обратно. Никой не може да ме накара да го направя.

Готова за битка, тя вдигна смръщения си поглед към вратата, чието звънче в този момент издрънча. Намръщи се още по-силно при вида на усмихнатата физиономия на Байрън.

— Здравейте, дами. Ще поразгледам, докато се освободите.

— Ти си свободна. — Марго се обърна с многозначителен вид към своята приятелка. — Аз ще се справя сама.

„От трън, та на глог“ — помисли си Кейт, докато се измъкваше неохотно иззад щанда.

— Търсиш ли нещо?

— Денят на майката. Купих подаръка за майка си оттук преди няколко месеца и това ме превърна в герой. Искам да си остана герой. — Протегна ръка и прокара кокалчето на показалеца си по брадичката й. — Как се чувстваш?

— Прекрасно. — Смутена от спомена за сълзите, които бе проляла в обятията му, младата жена се обърна вдървено. — Имаш ли предвид нещо специално?

В отговор той постави длан върху рамото й и я обърна към себе си.

— Мислех, че сме се разделили поне като полуприятели.

— Така е. — Безсмислено беше да го обвинява, макар да бе по-удовлетворяващо. — Сгафих. Едва не набих онази клиентка.

Байрън повдигна едната си вежда и погледна към жената, която точно въздишаше над някаква гривна.

— Защото?

— Искаше да види едни обеци — процеди през зъби Кейт.

— Мили боже, какво става с този свят! Ако обещаеш да не ме удряш, аз се кълна, че дори няма да погледна към нито една от обеците тук. Може да не погледна никаква обеца, никога повече.

Кейт реши, че той заслужаваше поне една усмивка.

— Съжалявам. Това е дълга история. И така, какво харесва майка ти?

— Обеци. Съжалявам! — изхили се буботещо. — Трудно е да се устои. Тя е интернист със стоманени нерви, зъл характер и сантиментално настроена за всичко, свързано с децата й. Мисля си за сърца и цветя. Всичко, което се връзва с тази символика.

— Това е хубаво. — Младата жена се усмихна. Страшно си падаше по мъже, които не само обичаха майка си, ами и я разбираха. — Не знам много добре с каква стока разполагаме. Това е първата ми седмица на тази работа.

„Колко подредена изглежда в този спретнат сив костюм и раирана вратовръзка“ — помисли си Де Уит. Прекалено благоразумните обувки не би трябвало да го накарат да се загледа в краката й. Изненадан, че точно това правеше, той се изкашля.

— Как върви?

Кейт погледна през рамо към Марго.

— Струва ми се, че моите колежки правят заговор да ме убият. Във всяко друго отношение, достатъчно добре. Благодаря — но тъй като той продължаваше да я наблюдава изпитателно, тя се размърда. — Дойде да търсиш подарък, нали, не да правиш проверки, свързани с мен или каквото и да било друго?

— Мога да правя и двете.

— Предпочитам да… — Вратата се отвори отново и през нея влязоха три смеещи се и бъбрещи жени. Кейт стисна здраво ръката на Байрън. — Окей, идвам с теб. Имаш нужда от цялото ми внимание. Ще ти направя десет процента отстъпка, ако обсебиш цялото ми време докато те не си отидат.

— Много си общителна, а, Кейт?

— Аз съм една отчаяна жена. Не се бъзикай с мен.

Все така здраво вкопчена в ръката му, тя го помъкна към един ъгъл на магазина.

— Парфюмът ти отново е друг — заяви той, след като си позволи удоволствието да подуши отблизо косите й. — Фин и същевременно страстен.

— Марго ме пръсна с нещо, докато се бях разсеяла — отвърна тя, не по-малко разсеяна и в момента. Това бе новият й живот, припомни си тя. Със стария бе свършено и тя щеше да се постарае да направи възможно най-доброто с онова, което й бе останало. — Иска да представяме и по този начин стоката. Щеше цялата да ме окичи с бижута, ако не й се бях изплъзнала — от това безопасно разстояние тя погледна назад и направи физиономия към своята съдружничка. — Виж, накара ме да нося тази брошка.

Де Уит сведе поглед към семплия златен полумесец на ревера й.

— Много е хубава — и премести поглед към леката извивка на гърдите й. — Семпла, класическа, не се набива в очи.

— Да, точно така. Какво прави една брошка, освен дупки в дрехите ни? Окей, да се върнем към работата си. Ето тази музикална кутийка може отново да те направи герой.

— Музикална кутийка? — Младият мъж си наложи да насочи отново вниманието си към избирането на подаръка. — Би могла да свърши работа.

— Сетих се за нея, защото Марго току-що я купи от една разпродажба в Сан Франциско. Тя знае, че това било такова, а онова, онакова. Аз мога да ти кажа само, че е прекрасна! — Вдигна я, лъскава махагонова кутийка, достатъчно голяма, за да побере бижута или любовни писма. На куполообразния й капак беше нарисувана млада двойка в средновековно облекло, еднорог и венец от цветя. Отвориха я и под звуците на „Фюр Елизе“, се разкри облицована с тъмносиньо кадифе вътрешност.

— Има един проблем — рече Байрън.

— Защо? — Изправи рязко гръб. — Красиво е, практично е, романтично е.

— Ами… — потърка брадичката си той, — как ще заема цялото ти време, когато ти отведнъж ми показа идеалния подарък?

— О! — Кейт хвърли отново поглед през рамо. Трите новодошли бяха в отделението с тоалетите и вдигаха доста шум, типичен за тръгналите по магазини жени. После, като се стараеше да не се чувства виновна, погледна към Марго, която умело прибираше тюлената рокля в торбата. — Искаш ли да купиш нещо друго? Никога не е прекалено рано да се пазарува за Коледа.

Той наклони глава.

— Трябва да се научиш да преценяваш своите клиенти, момиченце. Пред теб стои човек, дошъл да купува подарък за Деня на майката три дни преди празника. На всичкото отгоре този подарък трябва да отпътува до Атланта. Такъв тип човек не пазарува за Коледа преди двайсет и първи декември.

— Това е крайно непрактично.

— Обичам да използвам практичността си по време на работа. В живота е по-различно.

Когато й се усмихваше, линиите по лицето му ставаха по-дълбоки. Те й харесваха. В един момент се улови, че се пита какво ли би било да прокара пръст по тези очарователни зъби. Изненадана от себе си, Кейт си пое въздух и го издиша бавно. „Внимателно, момиче!“

— Тогава може би ще погледнеш и някои други неща, за да направиш сравнение.

— Не, изборът ми е тази кутийка. — Интригуваше го фактът, че я караше да се чувства неудобно и причината за това бе от сексуално естество. Бавно постави дланите си върху нейните, обхванали кутийката, така че сега я държаха и двамата едновременно. — Защо да не се помотая при избора на хартията за опаковане?

„Това — реши Кейт, — определено беше подкана.“ Щеше да размисли по-късно дали й харесва или не.

— Окей, би могло да свърши работа.

Усмихна се ослепително на Марго, докато пресичаха помещението, след което постави музикалната кутийка внимателно върху щанда. Марго затвори вратата зад най-после доволната клиентка и автоматично се усмихна кокетно на Де Уит.

— Здравей, Байрън. Прекрасно е, че те виждам.

— Марго — той вдигна ръката й и я поднесе към устните си. Жестът беше също толкова автоматичен, както и нейната усмивка. — Изглеждаш невероятно, както винаги.

Тя се разсмя.

— Тук просто не виждаме достатъчно мъже, особено пък красиви и галантни. Откри ли нещо, което ти допада?

— Кейт спаси живота ми с един чудесен подарък за Деня на майката.

— Така ли? — Тъй като въпросната дама прилежно поставяше в кутия избора на своя клиент, Марго се подпря на щанда, хвана своята приятелка за вратовръзката на червени и сини райета и я опъна безжалостно. — Ще те убия по-късно. Извини ме, Байрън. Имам клиенти.

Кейт проследи с поглед отдалечаващия се гръб на Марго.

— Виждаш ли, права бях. Тя желае смъртта ми.

— Едно от определенията за семейство е непрекъснатото приспособяване.

Младата жена повдигна вежда.

— Това от речника на Уебстър ли е?

— От речника на Де Уит. Я да опитаме хартията с виолетките. Марго е забележителна жена.

— Не познавам мъж, който да е бил на друго мнение. Не, не е вярно — рече тя, докато измерваше с поглед хартията. — Бившият съпруг на Лора не можеше да я понася. Разбира се причината бе там, че е дъщеря на икономката, а той е един гаден сноб. Мисля, че освен всичко друго я желаеше и това го дразнеше.

Заинтригуван от резките й движения, от почти математическата точност, с която увиваше кутийката и прегъваше ъглите, Байрън се приведе над щанда. Ръцете й наистина бяха прекрасни, отбеляза за себе си той. Тесни, компетентни, без украса.

— Какво изпитваше към теб той?

— О, мен също ме мразеше, но това нямаше нищо общо със сексуалните му фантазии. Аз пък съм бедната роднина, която има дързостта да казва какво мисли. — Тъй като стомахът й се разбунтува, тя вдигна поглед и се намръщи. — Не знам защо ти наприказвах всичко това.

— Може би се дължи на потискано желание за разговор. В продължение на дълги периоди не разговаряш с никого, после пък се увличаш в разговор до степен да забравиш, че не обичаш да разговаряш. Казах ти, това може да бъде приятно хоби.

— Не обичам да разговарям с хората — промълви младата жена. — С повечето хора. Пурпурна панделка ли искаш или бяла?

— Пурпурна. Ти ме интригуваш, Кейт.

Смутена, тя отново вдигна очи.

— Не мисля, че това е необходимо.

— Просто едно наблюдение. Мислех, че си студена, надута, груба, скучна и не виждаща нищо друго, освен самата себе си. Обикновено не се лъжа чак до такава степен.

Тя завърза панделката на възел, отряза краищата.

— Този път също не си се излъгал. С изключение на определението надута.

— Не, груба и скучна вероятно се връзват, но останалото го преоценявам.

Избра голяма, натруфена панделка.

— Не желая нито оценка, нито преоценка.

— Не съм те питал. Това е друго от моите хобита. Ще има ли картичка към подаръка?

Кейт се намръщи отново, избра подходяща за опаковката картичка и я шляпна върху щанда пред него.

— Можем да го променим само за една нощ.

— Разчитам на това. — Подаде й кредитната си карта, след това извади химикалка, за да пише с нея върху картата. — О, между другото, предложих цена за къщата, която ми препоръча. Също като музикалната кутийка, тя е точно това, от което се нуждаех.

— Радвам се за теб.

След кратко търсене откри формуляра, който се попълваше за изпращането на покупката на даден адрес и го постави до подаръка. Потисна желанието си да го разпита за къщата, за това, какво му бе допаднало в нея, какви бяха условията. По дяволите разговорите.

— Ако напишеш името и адреса, на който искаш да се изпрати, ще я предадем на „Фед Екс“ още утре сутринта. Ще пристигне двайсет и четири часа по-рано и така ще ти спести крясъци по телефона.

Младият мъж вдигна глава.

— Майка ми не крещи.

— Имах предвид теб.

Самодоволната й усмивка се стопи при вида на новодошлите двама клиенти.

— Не пристигат ли точно навреме? — Байрън нахвърли името и адреса на майка си. — Точно свършихме, съвсем навреме, за да можеш да помогнеш на новопристигналите.

— Слушай, Де Уит. Байрън…

— Не, не, не си прави труда да раболепничиш. Оправяй се сама. — Прибра кредитната си карта, квитанцията, после сам скъса копието от бланката за изпращане на подаръка. — До скоро виждане, момиченце.

И се запъти към вратата. А думите „Мис, можете ли да ми покажете тези обеци?“, прозвучаха като музика за душата му.