Нора Робъртс
Тайни и мечти (3)

Трета глава

В мига, в който Кейт влезе в „Претенции“, Марго се намръщи:

— Изглеждаш като самата смърт!

— Благодаря, искам кафе.

„И да остана за момент сама.“ Заизкачва извитите стълби към втория етаж. От кафеварката се вдигаше пара.

Беше спала само около три часа, след като бе изгълтала всяка подробност от доклада на детектива. И фактите говореха, че действително бе дъщеря на крадец.

Всичко си беше там — и доказателствата, и обвиненията, и свидетелските показания. Прочитането на тези страници бе убило и последната й надежда, че всичко е било само една грешка — надежда, която бе крила и от самата себе си.

Вместо това бе научила, че по време на злополуката баща й бе пуснат под гаранция и бе инструктирал адвоката си да приеме молбата за преразглеждане на делото, която им била предложена. Ако не бе загинал през онази нощ на заледения участък от пътя, след седмица е трябвало да се озове в затвора.

Изпи кафето си горещо, като си повтаряше да приеме фактите и да продължи да живее живота си. Имаше нужда да слезе долу и да се заеме с работа. И да се справи с приятелката си, която я познаваше прекалено добре, за да пропусне признаците на стрес.

Е, имаше и други извинения за лошия си нощен сън. И нищо нямаше да спечели, ако продължаваше да се измъчва от миналото, което не можеше да бъде променено. И младата жена си обеща от този момент нататък да не мисли повече за това.

— Какво става? — пресрещна я в долния край на стълбите Марго. — Този път държа да получа отговор. Вече от няколко седмици си нервна и не приличаш на себе си. И, кълна се, губиш от теглото си с всяко издишване. Това продължи вече предостатъчно дълго, Кейт!

— Добре съм. Уморена. — Вдигна рамене. — Няколко от отчетите ми създават проблеми. Като капак и седмицата бе доста неприятна! — Отвори касовия регистър, преброи банкнотите и дребните, с които разполагаше. — В понеделник онази измет Торнхил си напъха носа в офиса ми.

Марго, която се готвеше да си налее чай, се обърна.

— Надявам се, че незабавно си го изритала.

— Накарах го да помисли, че сме се сдобрили. Беше по-лесно — побърза да добави Кейт, преди приятелката й да успее да направи коментар. — Сега вече има по-голяма вероятност да ме остави на мира.

— Няма да започнеш да ме убеждаваш, че това е причината за нощните ти будувания, нали?

— Това ми причини някои неприятни мигове, ясно ли е?

— Ясно. — Марго се усмихна със симпатия. — Мъжете са свине, а този специално е лауреат. Не се лишавай от разкрасяващия си сън заради него, скъпа.

— Благодаря. Впрочем, това бе само първата неприятност.

— Ненормалният живот на една счетоводителка.

— В сряда ми тикнаха този нов отчет. Някакъв зоопарк, детски парк, музей. Много странно. Сега научавам колко струва изхранването на бебето на ламата.

Марго занемя за момент.

— Водиш толкова интересен живот.

— Позна. Вчера пък съдружниците цял следобед нещо се съвещаваха. Не пускаха да влизат дори секретарките. Никой не знае за какво става дума, но се носи слух, че или ще уволнят, или ще повишат някого! — Кейт вдигна рамене и затвори касовия регистър. — Никога не съм ги виждала да разискват толкова дълго. Трябваше да си направят сами дори кафето. Виждаш ли, в моя малък свят интригите и драмите не са по-малко отколкото навсякъде другаде. — Отстъпи назад, тъй като Марго настъпваше настоятелно към нея. — Какво?

— Просто стой неподвижно! — Марго сграбчи приятелката си за ревера и забоде на него брошка във формата на полумесец, върху която се поклащаха кехлибарени капчици. — Рекламирай стоката!

— Ама в нея има мъртви буболечки.

Марго не си направи труда да въздъхне.

— Сложи си малко червило, за бога. Отваряме след десет минути.

— Не нося в себе си. И отсега ти казвам, няма да работя цял ден с теб, ако ще ме тормозиш така. Мога да продавам и да опаковам не по-зле и без да се гримирам.

— Чудесно! — Преди Кейт да успее да реагира, Марго хвана някакво шишенце и я напръска с парфюм. — Рекламирай стоката — повтори тя. — Ако някой те попита какво е това, да знаеш, че е „Савидж“ на „Бела Дона“.

Кейт понечи да изръмжи, но в този момент в магазина нахлу Лора.

— Мислех си, че ще закъснея. Имахме критична ситуация с косата на Али. Вече се страхувах, че едната от нас щеше да убие другата, преди да сме свършили.

— С всеки следващ ден тя заприличва все повече на Марго. — Кейт отиде да си налее чай, макар да предпочиташе кафе. Използва го, за да погълне скришом от приятелките си шепа хапчета. — А това е изключително лошо — добави тя.

— Нормално е едно младо момиче да се интересува от вида си и от неговото поддържане — отвърна Марго. — Ти си обърканото дете в семейството. И продължаваш да бъдеш. Непрекъснато го потвърждаваш, като се мъкнеш подобно на бостанско плашило, облечена в морскосин шевиот.

Без да се засяга, Кейт отпи от чая си.

— Морскосиният шевиот е класика, тъй като е удобен и здрав. Съвсем малък процент от населението смята за чест да пърди през коприна.

— Божичко, колко си груба — успя да изрече през смях Марго. — Дори не ми се иска да споря с теб.

— Какво облекчение! — С надеждата историята да приключи дотук, Лора побърза да обърне надписа „Отворено“ навън. — Още ми се вие свят от спора с Алисън. Ако Ани не се бе намесила, щяха да хвърчат четки за коса.

— Мама винаги е имала талант да възпрепятства хубавото сбиване — изкоментира Марго. — Окей, скъпи дами, не забравяйте, че наближава Денят на майката. И в случай, че не сте се сетили, бъдещите майки също получават подаръци.

Кейт се приготви за атака, като се опитваше да не обръща внимание на чувството, че някой стяга слепоочията й в менгеме — обичайният сигнал за предстояща мигрена.

Само след час имаше предостатъчно работа и за трите. Кейт опаковаше тъмнозелена кожена чанта на „Хермес“, като се питаше с какво друго би могла да се съчетае. Щракането на машината за кредитни карти обаче повиши настроението й. По нейните изчисления двете с Марго засега вървяха редом в продажбите.

„Прекрасно е да наблюдаваш как работата върви“ — мислеше си младата жена, докато завиваше елегантната сребристо златиста кутия в хартия на цветя. А съчетанието от лекарството и треската от състезанието се бе оказало доста ефикасно средство срещу главоболие.

Не можеше да не отдаде заслуженото на своята приятелка за това. „Претенции“ бе една мечта, издигнала се, като дим от пепелта, единственото, което бе останало от живота на Марго.

Само преди малко повече от година кариерата на Марго, като известен модел в Европа и „жена на Бела Дона“, бе прекъсната рязко. „Не че Марго е безупречна“ — усмихна се на себе си Кейт, докато подаваше покупката на своя клиент. Беше безразсъдна и твърдоглава, постъпваше глупаво. Но не заслужаваше да изгуби всичко.

Беше се върнала от Милано с разбито сърце и почти разорена, но само за няколко месеца, благодарение на собствената си решителност, бе преобърнала отново живота си.

Отварянето на магазина, в който да разпродава собствените си вещи, първоначално бе идея на Джош Темпълтън. Неговото хрумване имаше за цел да я спаси от пълно потъване, тъй като бе лудо влюбен в нея. Марго обаче бе разширила първоначалния замисъл, бе му придала блясък.

Тогава Лора, потресена от измамата, предателството и алчността на своя съпруг, бе използвала онова, което той бе оставил от парите й и помогна на Марго да купи сградата, която щеше да се превърне в „Претенции“.

Кейт от своя страна бе настояла да стане една трета собственичка и следователно — съдружничка, защото вярваше в инвестицията и вярваше в Марго. И защото не искаше да остане встрани от веселбата.

От трите тя разбираше най-добре рисковете. Почти четирийсет процента от новите предприемачи пропадаха още през първата година, а до петата броят им достигаше осемдесет процента.

И Кейт се тревожеше заради това, размишляваше над него нощем, когато не можеше да заспи. „Претенции“ обаче, т.е. онова, което Марго разбираше под елегантен, единствен и неповторим бутик за стоки втора употреба и предлагаше всичко възможно от дизайнерски тоалети до чаени лъжички, стъпваше все по-здраво на краката си.

Участието на Кейт може и да беше малко, а причините да се включи — смесица между практичното и емоционалното, но тя самата се забавляваше безкрайно. Когато не я обсебваха разни мисли.

Тук бе доказателството, че животът можеше да бъде такъв, какъвто си го направим сами. Имаше голяма нужда да вярва в тази идея.

— Мога ли да ви покажа нещо?

Мъжът, на когото се усмихваше, беше на трийсетина години, с грубовата привлекателност, излъчващ непокорство. Допаднаха й и износените джинси, и избелялата риза, и елегантният червеникав мустак.

— Ами да, може би. Тази огърлица тук.

Младата жена проследи погледа му и насочи цялото си внимание към неговия избор.

— Красиво е, нали? Перлите си остават класика.

„Това не са обикновени перли — помисли си тя, докато вадеше колието. — Как, по дяволите, ги наричаха? — продължи да рови из ума си, докато окачваше огърлицата върху кадифената форма.“

— Маргарит — спомни си Кейт и заслепи клиента с усмивката си. Наистина беше страшно симпатичен. — Наричат се маргарит, дребни перли — добави тя. — Три наниза, а закопчалката представлява перла в златна обковка. Традицията е поднесена с изключителен вкус — додаде Кейт, като се наслаждаваше на рекламата, която бе успяла да измисли.

— Питах се колко ли… — като се колебаеше, непознатият обърна миниатюрната дискретна табелка. И потрепна само едва забележимо, не можеше да не му се отдаде заслуженото. — Е — усмихна се леко той, — надминава горната граница за цените, която съм си поставил.

— Това е нещо, което тя ще носи с години. За Деня на майката ли е?

— Да. — Той премести тежестта на тялото си на другия крак и прокара мазолестия си пръст по нанизите. — Тя ще си изгуби ума по него.

Този човек определено успя да разтопи сърцето й. Всеки мъж, способен да отдели толкова време и грижи, за да избере подарък за майка си, според Кейт Пауел заслужаваше най-висока оценка. Особено пък когато и напомняше на Кевин Костнър.

— Имаме и други неща, които не са чак толкова скъпи.

— Не, мисля… може би… Бихте ли си го сложили, за да добия по-реална представа?

— Разбира се! — Щастлива, че може да му услужи, тя постави колието на врата си. — Какво ще кажете? Не е ли страхотно? — извъртя огледалото на щанда така, че да има възможност да прецени сама и добави през смях: — Ако не го купите, ще го отмъкна аз.

— Страшно хубаво ви стои — рече клиентът със срамежлива усмивка и тук вече на Кейт й се прииска да грабне ръката му и да го поведе към задната стаичка. — Тя има тъмна коса като вас. Носи я по-дълга, но перлите изглеждат хубаво на фона на тъмните коси. Мисля, че ще ги взема. Заедно с онази кутийка ей там, сребърната с причудливите орнаменти.

Без да сваля огърлицата, Кейт отиде да вземе кутийката бижу, към която бе посочил.

— Два подаръка!? — вдигна ръце, за да разкопчее перлите. — Майка ви трябва да е страхотна жена.

— О, да, такава е. Кутийката ще й хареса. Тя събира такива. Колието обаче е за съпругата ми — добави той. — Купувам наведнъж всички подаръци за Деня на майката.

— Вашата съпруга? — Кейт трябваше да положи усилие, за да поддържа приветливата усмивка на лицето си. — Гарантирам ви, че много ще й хареса. Но ако тя или майка ви предпочитат нещо друго, в трийсетдневен срок от покупката можете да я върнете или замените — и младата жена постави огърлицата върху щанда с възхитително самообладание, поне тя си мислеше така. — Добре, в брой ли ще платите или с кредитна карта?

Десет минути по-късно го проследи с поглед, докато излизаше.

— Симпатичните, хубавите, онези, които обичат майките си, са женени до един — прошепна на Лора тя.

— Хайде, хайде — потупа я по ръката приятелката й, преди да се протегне под щанда, за да избере подходящата кутия за опаковане. — Продажбата ми се стори доста добра.

— Дава ми поне двеста долара предимство пред Марго. А денят едва започва.

— Това се казва боен дух. Но искам да те предупредя, че тя току-що поведе някакъв човек към дрехите и май се насочиха към нещо на Версаче.

— По дяволите! — Кейт се обърна към главната зала за излагане на стоките, в търсене на плячка. — Отивам за сивокосата дама с чанта на Гучи. Тя е моя.

— Напред, тигре!

Кейт не направи обедна почивка и се оправда пред себе си с факта, че не желаеше да изгуби баса, а не с подновената активност на стомаха си. Постигна огромен успех в дамския будоар на втория етаж и продаде два пеньоара, лампа с матово стъкло и табуретка-поставка за крака с пискюли.

Е, промъкна се на два пъти в задната стаичка, за да провери в компютъра как вървяха продажбите на Марго. Но само, докато имаше успокоителна преднина. Поправи очакваните грешки, завъртя очи при вида на няколко неочаквани и сложи ред във файла.

В крайна сметка бе принудена да признае, че усилията й на счетоводител й костваха победата. Когато се върна, самодоволна и готова да изнесе лекция на Марго за това, какво може да им струва небрежното водене на сметките, съперницата й тъкмо приключваше с една продажба.

Кейт разбираше от антики. Едно дете не можеше да израсне в дома на семейство Темпълтън и да не се научи да ги разпознава и да ги оценява. Сърцето я заболя, макар в главата й да се завъртяха внушителни доларови знаци, когато разпозна край какво се суетеше Марго.

„Людовик XVІ — изрецитира наум тя. — Бюро с подвижна горна част, вероятно от около 1775 година. Инкрустацията, типична за тази епоха, включваше вази и гирлянди от цветя, музикални инструменти и драперии.“

О, това бе истинско съкровище и едно от малкото неща, останали от първоначалния запас на Марго.

— Мъчно ми е да се разделя с него — тъкмо обясняваше тя на някакъв елегантен белокос джентълмен, който се бе подпрял на бастун със златна глава и се взираше с еднакво възхищение и в бюрото, и в жената, която разговаряше с него. — Купих го в Париж преди няколко години.

— Имате прекрасно око. Всъщност, и двете ви очи са прекрасни.

— О, мистър Щайнер, толкова мило от ваша страна! — Марго прокара пръст по ръката му по типичния си безсрамен начин. — Надявам се, че ще се сещате за мен, и сега, и после, когато му се наслаждавате.

— Обещавам, че ще го направя. Така, а как става превозът?

— Приближете се само до щанда, за да ми дадете нужната информация.

Младата жена пресече стаята, поклащайки бедра и успя да хвърли триумфиращ поглед към Кейт.

— Мисля, че това реши въпроса за днешния ден, приятелче! — заяви тя, след като изпрати клиента си.

— Денят още не е свършил — не се предаваше Кейт. — До затварянето остават още два часа. Така че да не избързваме, пилците се броят наесен. А тогава, впрочем, ти ще бъдеш доста дебела.

— Ау, ставаш кисела, когато губиш — изцъка Марго. В този момент звънчето на вратата пропя и Марго се приготви да хукне натам. Това не беше клиент, но въпреки това тя се хвърли към входа. — Джош!

Той я хвана в прегръдките си, целуна я и я накара да седне на един стол.

— Няма да стоиш права! — постави длан върху рамото й и се обърна към Кейт. — От теб се очаква да я наглеждаш, за да бъдем сигурни, че не се преуморява.

— Не прехвърляй тази отговорност на мен. Освен това, Марго не стои права, когато може да седне и не седи, когато може да легне. А преди час я накарах да изпие чаша мляко.

Джош присви очи.

— Цяла чаша?

— Онова, което остана, след като ме наплю няколко пъти! — Тъй като едновременно я забавляваше и трогваше да гледа как големият й брат се суети и се притеснява, Кейт реши да не го тормози. Приближи се и го целуна. — Добре дошъл у дома.

— Благодаря! — погали я по косите. — Къде е Лора?

— Горе с двама клиенти.

— И ето още един при дрехите — започна Марго, — така че…

— Седни! — нареди Джош. — Кейт може да се оправи с него. Изглеждаш ми бледа.

Марго се нацупи.

— Не съм бледа.

— Прибираш се в къщи, за да поспиш — реши младият мъж. — И дума не може да става да работиш цял ден, а после да бъдеш домакиня на парти. Кейт и Лора ще приключат сами.

— Разбира се, че ще приключим. — Кейт изгледа самодоволно приятелката си. — Два часа ще бъдат достатъчни.

— Мечтай си, Пауел. Вече спечелих.

— Спечели ли? — Джош, който винаги бе проявявал интерес към всякакъв вид басове, местеше любопитно поглед от едната към другата. — Спечелила какво?

— Просто един приятелски залог, че ще я надмина в продажбите.

— Който тя вече изгуби — изрече натъртено Марго. — А аз съм във великодушно разположение на духа. Давам ти това предимство от два часа, Кейт. — Хвана дланта на Джош и потърка бузата си в нея. — А когато изгубиш официално, за таз вечерното парти ще облечеш червената рокля на Унгаро.

— Онази, дето прилича на нощница? Със същия успех бих могла да се появя и гола!

— Нима? — повдигна вежди Джош. — Не се обиждай, Кейт, но се надявам да загубиш. Хайде, херцогиньо, у дома, в леглото.

— Няма да нося никаква червена рокля на никакво парти — не се предаваше Кейт.

— В такъв случай недей да губиш — отвърна с безгрижно повдигане на раменете Марго, докато излизаше през вратата заедно с Джош. — Но след като изгубиш, нека Лора да ти избере аксесоарите.

* * *

Носеше златно колие и триъгълни обеци, които танцуваха под ушите й. Никой не обърна внимание на оплакванията й, че така прилича на робиня. Дори обувките не бяха избрани по нейна воля. Червени атлазени небостъргачи, които я издигаха с цели девет сантиметра над нейните метър и шейсет и осем.

Отпиваше от шампанското, чувствайки се като някоя глупачка.

Положението съвсем не ставаше по-добро поради факта, че присъстваха и неколцина от нейните клиенти. Познатите на Марго и Джош бяха предимно сред богатите, известните и привилегированите. Питаше се как за в бъдеще щеше да поддържа имиджа си на разсъдлив, точен и посветен на професията си счетоводител, при положение, че сега се появяваше облечена, като някое безмозъчно момиченце.

Но басът си беше бас.

— Стига си се притеснявала! — нареди Лора, когато се приближи до нея на терасата. — Изглеждаш зашеметяващо!

— Подобни думи от жена, облечена с вкус в елегантен костюм, прикриващ крайните й части. Видът ми е отчаян — заяви тя след поредната глътка шампанско. — Със същия успех можех да си сложа и надпис: „Неомъжена, проба за вируса на СПИН — отрицателна, заявленията се предават лично“.

Лора се засмя.

— Докато се криеш тук, не мисля, че е нужно да се притесняваш за това! — Въздъхна и се облегна на декоративния парапет. — Господи, колко красива нощ. Полумесец, отрупано със звезди небе, шумът на морето. В подобна нощ на човек му се струва, че нищо не би могло да бъде лошо. Къщата е много хубава. Усещаш ли това, Кейт? Къщата на Марго и на Джош. Хубаво е.

— Прекрасна инвестиция, чудесно местоположение, великолепна гледка! — Усмихна се на ироничния поглед на своята приятелка. — Окей, да, усещам го. Къщата е хубава. Има и сърце, и характер. Приятно ми е да мисля за тях двамата заедно тук. За това, че ще създадат семейство на това място.

Вече поуспокоена, тя се облегна до Лора. През отворените врати и прозорци се носеше музика, звуците на разговор, звънки смехове. Обонянието й долавяше уханието на цветя, на море, на смесица от женски парфюми, на екзотичните вкуснотии, които келнерите разнасяха напред-назад в сребърни подноси. И можеше, просто като си стоеше тук, да почувства постоянството и обещанието.

„Подобно на дома на Темпълтънови“ — помисли си младата жена, това бе къщата, където беше прекарала голяма част от живота си. Може би именно поради това никога не й се бе приискало да създаде свой собствен дом и досега се бе задоволявала с удобен за работата си апартамент. Защото, реши с усмивка тя, винаги можеше да се прибере в къщата на Темпълтънови. А сега вече винаги можеше да идва и тук.

— О, здравей, Байрън! Не знаех, че си пристигнал.

Щом чу бодрия поздрав на Лора, от доброто настроение на Кейт не остана и следа. Тя отвори очи, отдели гръб от парапета и изправи рамене. Нещо у Байрън Де Уит винаги я караше да заема отбранителна позиция.

— Току-що дойдох. В последния момент се наложи да свърша още нещо. Изглеждаш прекрасно, както обикновено — стисна леко подадената ръка на Лора, преди да обърне погледа си към Кейт. Светлината бе прекалено оскъдна, така че младата жена не забеляза как тъмнозелените му очи се разшириха леко. Затова пък долови развеселената му усмивка. — Приятно ми е да те видя. Може ли да ви донеса по нещо за пиене?

— Не, трябва да се връщам вътре — и Лора се отправи незабавно към вратата на терасата. — Обещах на Джош да омая мистър и мисис Ито. В момента сме в разгара на съревнованието за техния бизнес за организиране на банкети в Токио.

И тя изчезна толкова бързо, че Кейт не успя дори да й се намръщи.

— Би ли желала още една чаша шампанско?

Вместо на Лора, Кейт се намръщи на чашата си. Тя бе наполовина пълна.

— Не, благодаря.

Байрън се задоволи да запали една тънка пура. Знаеше, че гордостта на Кейт няма да й позволи да побегне. По принцип не би останал с нея по-дълго, отколкото изискваше доброто възпитание, но в момента се чувстваше малко изморен от хората и разбираше, че десет минути в нейната компания щяха да бъдат по-интересни, отколкото цял час сред тълпата на партито. Особено, ако успееше да я раздразни, нещо, което очевидно му се удаваше с лекота.

— Роклята ти е супер, Катрин.

Както бе очаквал, тя настръхна, щом го чу да употребява цялото й първо име. Ухили се широко, без да изпуска от уста пурата, облегна се назад и се приготви да се наслади на представлението.

— Изгубих бас — процеди през стиснатите си зъби младата жена.

— Така ли? — Протегна ръка, за да вдигне плъзналата се по рамото й тънка презрамка. — Хубав бас.

— Долу ръцете! — озъби се Кейт.

— Добре. — Нарочно върна презрамката в предишното й положение, за да я принуди сама да си я оправи. — Имаш добро око, когато става дума за недвижими имоти — и Де Уит кимна към заобикалящата ги обстановка, когато тя смръщи поглед насреща му. — Ти докара Джош и Марго на това място, нали?

— Да.

Кейт го наблюдаваше в очакване, но той като че ли се задоволяваше само да пуши пурата си и да се наслаждава на разкриващата се пред очите му гледка.

Той беше представител тъкмо на типа хора, който тя определено не харесваше. „Великолепно момче, като от афиш“ — това бе подигравателното определение, което му даде в ума си. Гъстата му кестенява коса със златисти нишки обвиваше на безгрижни вълни лицето му, което можеше да накара сърцето на всяка жена да спре. Онова, което трябва да са били очарователни трапчинки в детството му, се бе превърнало в дълбоки вдлъбнатини на бузите и настоящата им цел бе да предизвикват сексуални фантазии у представителките на нежния пол. Твърдата брадичка бе героична, правият нос — аристократичен, а тъмните, много тъмнозелени очи можеха по негово желание да се спрат върху ти, сякаш без да те забелязват или пък да те приковат тръпнеща към стената.

Метър осемдесет и пет, реши тя, с дълги крайници и широки рамене, като на бегач на дълги разстояния. А гласът… леко провлечен, напомнящ за горещи летни нощи и южняшки комфорт.

На мъже като него изобщо не трябваше да се вярва, беше заключението на Кейт.

— Това е нещо ново — промълви той.

Хваната на местопрестъплението, докато го наблюдаваше и му се възхищаваше, Кейт побърза да отмести встрани поглед.

— Какво?

— Парфюмът, с който си тази вечер. Той ти подхожда повече от сапуна и талка, по които очевидно си падаш. Много е секси — продължи Де Уит и се усмихна на смаяното й изражение. — Никакви игри, никакви илюзии.

Познаваше го от месеци, откакто го преместиха от Атланта в Монтерей, за да заеме мястото на Питър Риджуей в империята „Темпълтън“. Той беше във всяко отношение умел, опитен и изобретателен хотелиер и постепенно, в продължение на четиринайсет години, се бе издигнал в организацията благодарение на труда си.

Кейт знаеше, че произхожда от богато, възпитано южняшко семейство, затънало в традиции и рицарство.

Не беше й допаднал още при първата им среща и бе сигурна, макар маниерите му да бяха неизменно безупречни, че чувствата им бяха взаимни.

— Да ме сваляш ли се опитваш?

Очите му, все така вперени в нейните, се изпълниха с развеселени искрици.

— Коментирах парфюма ти, Катрин. Ако бях започнал да те свалям, сега нямаше да правиш това уточнение.

Младата жена изпи на един дъх останалото вино. Знаеше, че не постъпва правилно, при положение, че мигрената заплашваше да я повали всеки момент.

— Не ме наричай Катрин.

— Това все ми се изплъзва от ума.

— Дяволски вярно.

— Точно така. А ако ти бях казал, че тази вечер изглеждаш особено привлекателна, това щеше да бъде просто едно наблюдение, а не даване на аванси. Впрочем… Кейт, обсъждахме недвижимото имущество.

Чертите й останаха все така смръщени. Дори любимото на Марго шампанско „Кристал“ не се отразяваше добре на нервния й стомах.

— Обсъждахме ли?

— Или се готвехме да го направим. Възнамерявам да си купя къща в района. Тъй като пробният ми шестмесечен период почти изтече…

— Пробен период ли си имал?

Мисълта, че Темпълтънови са го изпробвали, я ободри значително.

— Имах шест месеца, за да реша дали искам да се установя тук за постоянно или да се върна в Атланта — усмихна се широко, очевидно онова, което ставаше в ума й, не оставаше скрито за него. — Тук ми харесва! Морето, скалите, горите. Харесват ми хората, с които работя. Но нямам намерение да продължавам да живея в хотел, колкото и прекрасен и добре поддържан да е.

Кейт вдигна рамене, раздразнена от неприятното усещане в стомаха си. Изпитото вино сякаш се бе превърнало в олово.

— Това си е твоя работа, Де Уит, не моя.

Нямаше да позволи на опърничавия й характер да го отклони от целта му, каза си Роджър, стараейки се да остане спокоен.

— Ти познаваш района, имаш връзки и добро око за качество и стойностност. Помислих си, че би могла да ме уведомиш, когато научиш за някое интересно предложение, особено ако се намира край „Севънтийн майл драйв“.

— Не съм в бизнеса с недвижими имоти — измърмори младата жена.

— Добре. Което означава, че няма да се тревожа за твоята комисионна.

Не можеше да не оцени отговора му и това я накара да отстъпи.

— Има едно място… може би ще е малко големичко за твоите нужди.

— Харесвам големите размери.

— Малко факти. Близо е до Пебл Бийч. Четири или пет спални, не си спомням. Но е далеч от пътя, заобиколено от много кипариси и красиво поддържан двор. Веранди — продължи да изброява тя, като присви очи, опитвайки се да си припомни. — Кедрово дърво, мисля. Много стъкло. Предлага се от около шест месеца, но никой не се е заинтересувал сериозно. Може би за това си има причина.

— А може би просто още не се е появил подходящият купувач. Познаваш ли посредника?

— Разбира се, те са ми клиенти. „Монтерей Бей риъл естейт“. Попитай за Арлин. Тя е много добра.

— Ценя жеста ти. Ако работата стане, ще ти дължа една вечеря.

— Не, благодаря. Приеми го, като…

Не успя да довърши думите си, тъй като в този момент болката прободе особено силно стомаха й, а след това, подобно на ехо, се обади и в главата. Чашата се изплъзна от ръката й и се разби върху плочките в същия момент, в който Де Уит подхвана Кейт.

— Дръж се! — Вдигна я, нямаше как да не забележи, че бе изтъкана само от нерви и кокали, преди да я положи върху възглавниците на един от столовете. — Боже мой, Кейт, смъртно бледа си. Ще повикам някого.

— Не! — Борейки се с болката, младата жена го сграбчи за ръката. — Няма нищо. Просто моментен пристъп. Понякога алкохолът… виното на празен стомах… — успя да произнесе тя, след като регулира дишането си. — Трябваше да се сетя.

Байрън присви вежди и гласът му изгърмя нетърпеливо.

— Кога си яла за последен път?

— Днес бях затрупана от работа.

— Глупачка! — Изправи се. — Тук има предостатъчно храна за триста умиращи от глад моряци. Ще ти донеса нещо.

— Не, аз… — При нормални обстоятелства убийственият му поглед нямаше да й повлияе, но все още се чувстваше доста нестабилна. — Окей, благодаря, но не казвай нищо. Само ще се притеснят, а имат толкова гости. Просто не споменавай нищо — повтори Кейт.

Де Уит, след като я изгледа укорително за последен път, отиде да изпълни мисията си.

Ръката й трепереше леко, когато отвори дамската си чанта и измъкна от нея малко шишенце. Обеща си отсега нататък наистина да започне да се грижи по-добре за себе си. Щеше да се захване с упражненията на йога, които й бе показала Марго. Нямаше да пие по толкова много от проклетото кафе. Щеше да престане да мисли.

Когато Роджър се върна, тя вече се чувстваше по-добре. Дори се засмя, щом хвърли поглед към чинията.

— Колко от умиращите от глад моряци възнамеряваш да храниш с това?

— Започвай да ядеш! — нареди младият мъж и сам напъха в устата й една сочна малка скарида.

След моментен размисъл, Кейт се отпусна отново на възглавницата. Имаше нужда от нещо, което да отвлече вниманието й, та било то дори Байрън Де Уит.

— Мисля, че би трябвало да ти предложа да седнеш и да хапнеш с мен.

— Винаги си била изключително мила.

Кейт посегна към миниатюрно парченце спаначена баница.

— Просто не те харесвам, Де Уит.

— Напълно справедливо! — Той отхапа от рачешкото суфле. — Аз също не те харесвам, но съм научен да се държа учтиво с дамите.

И въпреки това мислеше за нея. Още по-странно, сънува я — неясен, еротичен сън, който на сутринта не можеше да си спомни добре. Нещо свързано със скалите и прибоя на вълните, усещане за нежна кожа и слабо тяло под дланите си и онези големи, тъмни италиански очи, вперени в неговите.

Всичко това едновременно го забавляваше и смущаваше.

Байрън Де Уит бе сигурен в доста неща. Националният дълг никога нямаше да бъде платен, жените в рокли от тънък памучен плат бяха главната причина да обича лятото, рокендролът щеше да си остане на мода, а Катрин Пауел не бе негов тип.

Слабите, ръбати жени, с повече поза от чар, не го привличаха. Предпочиташе ги нежни, елегантни и секси. Възхищаваше им се просто защото бяха жени и бе щастлив от спокойните разговори, споровете, скандалния смях и страстния, нехаен секс.

Гледаше на себе си като на човек, постигнал върховете във възможните познания за мистериите на женския род. В крайна сметка бе израснал заобиколен от тях — единствен син в семейство с три дъщери. Байрън познаваше жените, и то добре. И знаеше какво му харесва.

Не, Кейт не го привличаше, ни най-малко.

Въпреки това сънят не му даваше мира, и докато се подготвяше за предстоящия ден. Преследваше го и в офиса му, и докато вършеше задълженията си. Не го напусна и когато завърши деня с обичайното прочитане на „Уолстрийт джърнъл“ и бягащата пътечка.

А положи немалко усилия да мисли за нещо друго. За къщата, която възнамеряваше да купи. Нещо по-близко до плажа, за да може да бяга по пясъка, огрян от слънцето, вместо по това механично изобретение. Негови собствени стаи, декорирани по негов вкус. Място, където щеше да може да коси своята трева, да усилва музиката до оглушителни нива, да посреща цяла компания или да се наслаждава на спокойна самотна вечер.

В детството му такива спокойни вечери се брояха на пръсти. Не, че съжаляваше за шума и тълпите, с които бе израснал. Обожаваше сестрите си, бе изтърпявал непрекъснато нарастващите орди от техни приятели. Обичаше родителите си и винаги бе мислил, че бурният им обществен и семеен живот е нещо нормално.

Всъщност, именно несигурността дали би могъл да понесе да бъде толкова далеч от родния си дом и семейството го бе накарала да добави шестмесечния изпитателен срок в договора си с Джош.

Въпреки, че близките му липсваха, Байрън си бе дал сметка, че в Калифорния би могъл да бъде щастлив. Беше почти на трийсет и пет и искаше да има свой дом. Той бе първият Де Уит от две поколения насам, който напускаше Джорджия. И твърдо възнамеряваше да направи нужното тази стъпка да не се окаже погрешна.

Ако не друго, това поне щеше да сложи край на не чак толкова финия натиск от страна на семейството му да се установи на едно място, да се задоми, да създаде свое семейство. Сега, при тези разстояния, сестрите му несъмнено нямаше вече да имат възможност да тикат под носа му една или друга жена, която според тях бе идеалната за него.

Все още не бе срещнал тази жена.

И отново се сети за Кейт, докато влизаше в банята. Не, тя определено не бе подходящ избор.

Ако я бе сънувал, причината бе в това, че мислеше за нея. Раздразнен, че продължаваше да мисли все още за нея, Де Уит включи радиото, закрепено за една от плочките и Бони Райт зави за правото да им даде тема за разговор.

Просто бе загрижен за нея, реши той. Толкова силно беше пребледняла, най-внезапно и неочаквано бе станала уязвима. Винаги бе ставал жертва на изпаднали в беда госпожици.

Разбира се, тя беше истинска глупачка, щом не се грижеше за себе си. Здравето и добрата форма за Байрън не бяха въпрос на избор, а задължение. Тази жена трябваше да се научи да се храни, както трябва, да намали кофеина, да спортува, да сложи някой и друг килограм и да понамали малко нервите.

Не беше чак толкова лоша, когато изоставеше позите, реши той, когато излезе от банята и остави Бони да реве зад гърба му. Беше му дала ценна информация по интересуващата го тема за недвижимото имущество и дори бяха успели да проведат нещо като разговор, докато се хранеха от една чиния.

И освен това Кейт изглеждаше… интересно в тази така наречена рокля, която бе облякла. Не, че го беше заинтригувала, увери сам себе си младият мъж, докато слагаше пяна върху лицето си. Но в нея имаше нещо по детински привлекателно, когато не се мръщеше. Почти в стила на Одри Хепбърн.

Изруга, когато поряза брадичката си със самобръсначката и моментално упрекна Кейт за невниманието си. Нямаше време да анализира някаква си неприятелски настроена и слаба цифроядка. Трябваше да се грижи за няколко хотела.