Нора Робъртс
Тайни и мечти (21)

Двадесет и първа глава

— И така, какво става? — попита след дълго мълчание Марго.

— За какво са ни нужни те, впрочем? Каква друга би могла да е целта на тяхното съществуване, освен продължаване на рода, а с напредъка на технологиите, скоро ще можем да минаваме и без тях, ще бъде достатъчно да влезем в някоя лаборатория.

— Говори от свое име — намеси се Марго. — Аз бих предпочела да убивам паяци, но не и да се откажа от секса. Какво престъпление извърши Байрън, Кейт, ще кажеш ли или ще трябва да се досещаме?

— Подлият, коварен кучи син. Не мога да повярвам, че бях такава идиотка, та да поддържам връзка с подобен мъж. Никога не можем да опознаем истински един човек, нали, никога не знаем какво всъщност става зад малките им очички.

— Кейт, какво е направил той? Каквото и да е то, сигурна съм, че не е толкова лошо, колкото си мислиш ти. — Тъй като в този момент Кейт свали палтото си, погледът на Лора попадна върху синините на ръката й. Само след секунда тя бе на крака. — Мили боже, Кейт, ударил ли те е?

— Какво? О! — С красноречив жест отрече предположенията на своята приятелка. — Не, разбира се, че не ме е удрял. Това го получих, защото се сблъсках с една утайка в „Битъл“. Байрън не би ударил жена. Подобен подход е прекалено директен за човек като него.

— Добре де, какво, за бога, е сторил той? — не се стърпя Марго.

— Ей сега ще ти кажа. Ще ви кажа какво направи — повтори тя, като бушуваше из стаята. — Предложи ми да се оженим. — Тъй като думите й бяха посрещнати от гробно мълчание, тя се извъртя. — Чухте ли какво казах? Предложи ми да се омъжа за него.

— И какво — отвърна след кратък размисъл Лора, — да не би да откри, че килерът му е пълен с главите на неговите бивши съпруги?

— Изглежда не ме слушате. Не разбирате за какво става дума. — Кейт пое дълбоко въздух и отметна коса като се опитваше да се овладее. — Окей, той готви, тъпче ме с витамини, кара ме да спортувам. Кара всичките ми телесни сокове да заврат, за да бъда готова да се тръшна на всяка гладка повърхност, която се намира под ръка и да правим невероятен секс. Ходи да се среща с Кюсак, работи с Джош зад гърба ми, опитва се да поеме върху себе си всичките ми тревоги. Погрижи се дори да ми осигури стенен гардероб, така че да започна да оставям все повече дрехи в дома му. Разбира се, купи точно тази къща — продължи да изброява тя, като крачеше напред-назад. — И проклетите кучета, по които би си паднал дори човек с половин сърце. Колата ми се движи дори по-добре от деня, в който я купих. И редовно, така че да не прави впечатление, носи цветя в къщи.

— О, не и цветя — притисна длан към гърдите си Марго. — Мили боже, този човек е истинско чудовище. Трябва да бъде спрян.

— Млъкни, Марго. Знам, че не си на моя страна. Ти никога не си на моя страна. — Сигурна в лоялността на Лора, Кейт се отпусна на колене пред нея и стисна ръцете й в своите. — Помоли ме да отида с него в Атланта за Деня на благодарността и да се запозная с роднините му. Казва, че ме обича и иска да се омъжа за него.

— Скъпа! — Цялата изтъкана от симпатии, Лора стисна дланите й. — Виждам, че тази вечер си била подложена на истинско изпитание. Очевидно този мъж е побъркан. Сигурна съм, че Джош ще ни помогне да го предадем на властите.

Стъписана, Кейт отдръпна ръце.

— Ти трябва да бъдеш на моя страна! — настоя тя.

— Искаш от мен да те съжалявам ли?

Гневът в очите на Лора я накара да премигне.

— Не… да. Аз… не. Просто искам да разбереш.

— Ще ти кажа какво разбрах. Имаш до себе си човек, който те обича. Добър, внимателен, грижлив, който иска да сподели с теб, както товара на живота, така и неговите удоволствия. Който те желае, който те обича достатъчно, за да положи нужните усилия да те направи щастлива, да помогне на живота ти да потече малко по-гладко. Мъж, който те желае не само за леглото си, а и извън него. На когото си достатъчно скъпа, за да иска да се запознаеш с неговите близки, тъй като ги обича и желае да те покаже на тях. И това не е достатъчно добро за теб, така ли?

— Не, не съм казала такова нещо. Просто… — Изправи се, пришпорена от заливащата я вътрешна горещина. — Не планирах…

— Това си е твой проблем. — Лора, дребна, с деликатна костна структура и вбесена, също се изправи. — Всичко трябва да бъде в безупречен ред според плановете на Кейт. Е, животът е една бъркотия.

— Знам. Имах предвид…

Понесена от възмущение и гняв, които сама не бе подозирала до този момент, Лора прекъсна протестите й.

— И ако си на мнение, че твоят не е наред, тогава опитай моя. Опитай да нямаш нищо! — Гласът й звучеше горчиво. — Празен брак, мъж, очевидно желал повече твоето име, отколкото теб самата и дори не се е преструвал, че е било иначе, след като те е получил. Опитай да се прибираш всяка вечер със съзнанието, че не те очаква никой, че никой няма да те държи в обятията си, че всички проблеми очакват теб, за да ги разрешиш, че не можеш да се опреш на никого. И дъщерята ти да те упреква, че не си била достатъчно добра да задържиш баща й! — Приближи се до камината и се взря в пламъците, докато приятелките й я наблюдаваха безмълвно. — Опитай да се чувстваш необичана, нежелана и всяка вечер долазвай до леглото като се питаш какво да направиш, че всичко отново да дойде на мястото си, как би могла да оправиш нещата, и тогава ела да плачеш на рамото ми.

— Съжалявам… — прошепна Кейт. — Лора, много съжалявам.

— Не… — Изтощена от емоциите и засрамена, младата жена се отдръпна от протегнатата към нея ръка на приятелката си и седна отново. — Не, аз трябва да се извиня. Не знам откъде дойдоха всички тези мисли. — Подпря за момент глава назад върху меката облегалка, затворила очи, докато последните останки от гнева й се изпариха. — Да, знам. Може би завиждам. — Отвори отново очи и успя да се усмихне. — Или може би просто мисля, че си глупава.

— Трябваше да се върна да живея тук, след като Питър си тръгна — рече Кейт. — Трябваше да се досетя с колко много неща ти се налага да се оправяш сама.

— О, престани! Не става въпрос за мен. Просто в момента съм малко по-чувствителна — младата жена потърка болезнените си слепоочия. — Макар това да не е първото ми спречкване с Али. Но подобни ситуации винаги ме докарват до ръба на издръжливостта ми.

— Мога да се преместя веднага.

Кейт се настани до Лора.

— Не че няма да си добре дошла — отвърна тя, — но няма да се местиш тук.

— Пътят за отстъпление е блокиран — прошепна Марго.

— Не търся пътища за отстъпление. — Кейт се бореше да овладее противоречивите си емоции. — Бих могла да помагам за момичетата, да си делим разходите.

— Не, това е моят живот — направи физиономия Лора. — Такъв, какъвто е. Ти имаш твоя собствен живот. Виж, ако не обичаш Байрън, това е друга работа. Не можеш да преправиш чувствата си така, както му отърва на него.

— Шегуваш ли се? — Марго посегна към кафеничето. — От месеци вече тя не вижда нищо друго, освен него.

— И какво от това? Емоциите не са никаква гаранция, когато става въпрос за нещо така голямо като брака. Те не бяха достатъчни за Лора. — Кейт въздъхна, повдигна рамене. — Съжалявам, наистина не бяха.

— Не, не бяха. Гаранция можеш да получиш, когато си купиш тостер например и с него ти дадат и гаранционна карта.

— Окей, права си, но това не е всичко. Нима не виждате, че той си играе с мен? Той прави с мен каквото си поиска още от самото начало на нашата връзка.

Марго издаде подобен на мъркане звук.

— Един такъв силен, великолепен мъж да прави с теб каквото си поиска? Бедничката!

— Много добре знаеш какво имам предвид. Ти никога не си позволявала на Джош да натиска всички бутони, да предприема всяко нещо. Казвам ви, Байрън успява да омаловажава нещата така, че аз започвам да се хлъзгам в желаната от него посока, дори преди да съм разбрала какво става.

— Тогава смени посоката, ако не ти допада — предложи Марго.

— Веднъж той ме бе нарекъл завой, отклонение от пътя — при този спомен младата жена се намръщи. — Каза, че обичал дългите, интересни отклонения. Тогава си помислих, че това е очарователно от негова страна.

— Защо не се върнеш и не изясниш с него този въпрос, вместо да се карате? — Лора повдигна глава, напълно способна да си представи сцената, която се бе разиграла в кухнята на Байрън. — Той вероятно се чувства не по-малко нещастен и безпомощен от теб.

— Не мога — поклати глава Кейт. — Той ми каза да си взема нещата, когато ми е удобно.

— Охо! — Този път Марго погледна към приятелката си с искрена симпатия. — Сигурно с неговия учтив, възпитан тон?

— Точно така. Което е и най-лошото. Освен това, не знам какво да му кажа. Не знам какво искам. — Напълно объркана, тя скри лице в дланите си. — Тъкмо си помисля, че знам какво е то и тогава всичко в мен се раздвижва. Уморена съм. Страшно ми е трудно да мисля рационално, когато съм уморена.

— Тогава поговори с него утре. Тази нощ остани тук. — Лора се изправи. — Трябва да слагам децата да спят.

— Думите й ме засрамиха много — рече тя, когато остана насаме с Марго.

— Знам. — Приятелката й се плъзна по-близо. — А мен пък ме накара да пожелая да убия Питър Риджуей, ако някога си покаже скапаната физиономия насам.

— Нямах представа, че се чувства все още така обидена, така нещастна.

— Ще се оправи. — Марго я потупа по коляното. — Ние ще се погрижим за това.

— Аз, ъ-ъ… няма да ходя в никаква счетоводна фирма.

— Разбира се, че няма да го направиш.

— Май всички знаят преди мен самата, какво възнамерявам да правя — оплака се младата жена. — „Битъл“ ми предложи партньорство.

— Поздравления.

— Днес следобед им отказах.

— Боже, Боже! — Усмивката за един милион долара ослепи Кейт. — Май си имала доста натоварен ден!

— А крадецът е Роджър Торнхил.

— Какво? — Чашката на Марго изтрака в чинийката. — Тази раболепна невестулка, която ти изневери със собствената ти клиентка?

— Същият. — На Кейт й беше приятно, че успя да съобщи нещо неочаквано за нейната приятелка, което на всичкото отгоре възбуди гнева й. — Разбрах го от начина, по който реагира, когато днес отидох в „Битъл“. Той е достатъчно умен, за да се сети как да източи средства от нечий фонд, а и аз бях главният му конкурент за партньорското място във фирмата. Така той с един удар се сдоби с малко джобни пари и ме отстрани от пътя си.

— Говори ли с Кюсак за това?

— Не. Очевидно Байрън, ченгето и твоят съпруг, с когото ще се разправя след малко, вече са знаели.

— И са те оставили на тъмно… — Разбрала напълно чувствата й, Марго я дръпна да стане. — От време на време на мъжете трябва да им се напомня, че вече не им се налага да излизат от пещерите, за да ходят на лов, да се бият със змейове или да облагородяват земи в Дивия запад, докато ние се суетим край огнището. Ще ти помогна да припомним това на Джош.

* * *

В девет и четирийсет и пет на следващата сутрин Кейт отвори „Претенции“. До обяд трябваше да работи съвсем сама. Това я изпълваше с гордост. Лора беше в офиса си в хотела, а Марго — в отпуск по майчинство. Реши да се наслади на последните минути преди отварянето на вратата и обръщането на табелката „Отворено“.

Беше донесла от своите компактдискове. Марго предпочиташе класическа музика, а Кейт — съвършената. „Бийтълс“, „Стоунс“, „Крийм“. След като пусна музиката, влезе в тоалетната и напълни с вода медната лейка. Щеше да се наслади на приятните дребни задължения, свързани с поддържането на елегантен магазин.

Нямаше да мисли за Байрън Де Уит.

По това време той вече трябваше да бъде в елегантния си офис. Вероятно на някоя среща или съвещание. Може би в момента обсъждаше предстоящото си пътуване до Сан Франциско. Нали беше споменал, че трябва да отиде до там?

„Това е без значение“ — припомни си младата жена и излезе на верандата, за да полее големите саксии с маргаритки и виолетки. Можеше да ходи където си иска, ако ще и на луната. Интересът й към него бе приключил. Окончателно. Затворена страница.

Достатъчни й бяха тревогите за собствения й живот, нали така? В крайна сметка бе на прага на нов етап. Нова кариера с нова цел. В главата си имаше десетки идеи за това, как да подобри и да разшири дейността на магазина. Щяха да се съберат да обсъдят тези неща веднага, щом Марго се върнеше на работа. Събрание за повишаване на производителността. Освен това модното ревю вече чукаше на вратата. Трябваше да се заемат с рекламата. И да обсъдят и други подробности, свързани с празничния период.

Онова, от което се нуждаеха, бе редовно седмично събрание. Щеше да уточни този въпрос, да фиксира мястото му в седмичния график. Човек не можеше да ръководи успешно каквото и да било, без редовни структуриращи срещи. Нито пък можеше да управлява живота си, без определена структура, без специфични планове и цели.

Защо, по дяволите, той не искаше да разбере, че тя също има своите специфични планове и цели? Как можеше да захвърли така в лицето й своето предложение за женитба и да прати по дяволите всичките й грижливо обмислени цели?

А и никой не се женеше за човек, когото познава едва от една година. Всяка връзка си имаше своите етапи — предпазливи, внимателни и разумни етапи. Може би, но само може би, едва след две години, след като си успял да прецениш всички чудатости на въпросната връзка, след като си разбрал напълно грешките и слабостите на другия и си се научил да ги приемаш или да правиш компромис с тях, е възможно да започнеш обсъждането на един евентуален брак.

Човек трябваше да определи какво точно желае от един брак, да разпредели ролите и задълженията. Като например кой ще пазарува, кой ще плаща сметките, кой ще хвърля боклука. Бракът беше вид бизнес, съдружие, обвързаност във всички области на живота. Разумните хора не се хвърляха в него с главата напред, без предварително да уточнят в подробности всяко нещо.

Ами децата? Очевидно беше кой ражда децата — ако изобщо имаше такива — но какво ставаше тогава с разпределението на отговорностите? Пелени и пране, хранения и посещения при лекаря. Ако детайлите не се определяха стриктно, наставаше истински хаос, а всяко бебе се нуждаеше от разумен възрастен човек, който да се грижи за него.

Бебе. О, боже, какво ли беше да си имаш бебе? Тя нямаше и представа по този въпрос. Като си помислеше само за всички книги, които щеше да й се наложи да прочете, за всички грешки, които със сигурност щеше да допусне. Човек трябваше да има толкова… неща, за да си роди бебе. Колички, кошчета и седалки за кола.

„И всички онези сладки малки дрешки“ — помисли замечтано младата жена.

— Ще удавите тези маргаритки, мис Пауел.

Отметна рязко глава, поля с вода обувките си. Отправи невиждащ поглед към Кюсак, докато мислите й се въртяха като вихрушка в главата. Току-що си бе помислила за бебе, което не бе създала с мъжа, с когото изобщо не възнамеряваше да създава деца.

— Мечтаете, а?

Устните му се извиха по вече познатия бащински начин.

— Не, аз… — Тя не беше от мечтателите. Тя беше мислител. Извършител. — Доста неща са ми на главата.

— Не се и съмнявам. Исках да ви хвана, преди да сте отворили. Имате ли нещо против да вляза?

— Не, разбира се, че не… — Все още с не съвсем прояснено съзнание, Кейт остави лейката и отиде да отвори. — Днес съм само аз. Моите съдружнички… ги няма.

— Исках да поговоря насаме с вас. Не исках да ви стряскам, мис Пауел.

— Не, няма нищо. — Ускореният й пулс като че ли започваше да възвръща нормалния си ритъм. — Какво мога да направя за вас, господин детектив?

— Всъщност наминах, за да ви държа в течение на хода на проучванията. След всички неприятности, които се наложи да преживеете, мисля, че имате право да знаете какво става.

— Е, поне един от вас да мисли така — промърмори под носа си младата жена.

— Приятелят ви ме насочи към Роджър Торнхил.

— Той не ми е приятел — побърза да заяви Кейт, после прехапа език. — Ако имате предвид мистър Де Уит.

— Точно него имам предвид… — Усмихна се глуповато и подръпна ухото си. — Все не знам как да нарека този род неща. Така или иначе, мистър Де Уит ме насочи към Торнхил. Честно казано, аз вече гледах в тази посока. Не изглеждате особено шокирана от тази новина, както виждам.

— Аз самата осъзнах това вчера.

Повдигна рамене, открила, че това просто вече нямаше значение.

— И аз си мислех, че сама ще разберете. Торнхил има известни проблеми с хазартните игри. А това е една от най-често срещаните причини, налагащи на човек набързо да си осигури някакви средства.

— Роджър се занимава с хазарт? — Тази новина действително я шокира. — Искате да кажете, че залага на конни състезания или на нещо от този род?

— Залага на „Уолстрийт“ мис Пауел. И през последните две години губи почти непрекъснато. Освен това съществуваше и личната ви връзка с него. Към това се добавяше информацията за баща ви и фактът, че именно той е открил вестникарската статия във вашия офис и я е предал на Битъл.

— Наистина? — Той кимна. — Не знаех това. Всичко това бе прекалено множко за мен.

— В моята работа съвпаденията обикновено не съществуват. Вчера сте имали малко спречкване с него в „Битъл“.

— А вие как разбрахте за това?

— Мис Нюман. Тя има добри очи и уши и остро обоняние. — Усмихна се широко. — Помолих я да ми съобщи за всички необичайни събития във фирмата. На нея също не й харесваше миризмата на Торнхил, образно казано. И стоеше на ваша страна още от самото начало.

— Моля? — Кейт потърка ухото си, сякаш внезапно слухът й бе изчезнал. — Нюман на моя страна?

— Още по време на първия разговор, който проведох с нея, тя заяви, че ако гледам към вас, само си губя времето, тъй като не гледам във вярната посока. Каза, че Катрин Пауел не би откраднала дори един кламер.

— Разбирам. А винаги съм си мислила, че тя не ме харесва.

— Не знам дали ви харесва или не, но ви уважава.

— В такъв случай ще повикате ли Роджър за разпит?

— Вече го направих. Трябваше да действам малко по-бързо от предвиденото, след като разбрах за спречкването ви. Затова снощи му направих неочаквано посещение. Той вече бе приготвил багажа си и се готвеше да тръгне към летището.

— Шегувате се.

— Не, мадам. Беше направил резервация за полета за Рио. Живеел на ръба на нервната криза от мига, в който бяхте оправдана. Любезностите, които сте си разменили вчера, очевидно го бяха сринали окончателно. Той повика незабавно адвоката си. Предполагаме, че до довечера всичко ще се изясни. Този род престъпления се наричат „престъпления без жертви“. Струва ми се обаче, че този път наименованието не е удачно.

— Аз не се чувствам като жертва — прошепна Кейт. — Не знам какво чувствам.

— Е, аз с право бих се чувствал онеправдан. Но… — повдигна рамене. — С кариерата му е свършено и ще се наложи дълго да плаща, както глоби, така и на адвоката си. А правителството ще го покани като свой гост за известно време.

— Той ще влезе в затвора?

Също както щеше да стане и с баща й. Заради една грешка, заради неправилна преценка. За моментно поддаване на алчността.

— Както казах, очаквам да изясним нещата и да се договорим, но не мисля, че ще му се размине без известно време в затвора. Знаете ли, вие също можете да го дадете под съд. Клевета, причиняване на емоционални страдания. Вашият адвокат ще ви запознае по-подробно.

— Нямам намерение да давам под съд Роджър. Онова, което възнамерявам да сторя, е да обърна страницата.

— Така си и мислех — усмихна й се отново. — Вие сте добра жена, мис Пауел. За мен бе истинско удоволствие да се запозная с вас, дори при дадените обстоятелства.

Кейт се замисли за момент.

— Струва ми се, че и аз трябва да кажа същото, детектив Кюсак. Въпреки обстоятелствата.

Инспекторът се запъти към вратата, но спря.

— Вече май е време да отваряте, а?

Тя погледна часовника си.

— Почти.

— Питах се… — Подръпна отново ухото си. — Рожденият ден на съпругата ми наближава. Всъщност е утре.

— Детектив Кюсак — усмихна му се ослепително младата жена, — дошли сте точно там, където трябва.

Кейт си повтаряше, че се чувства прекрасно, възродена. Всичките проблеми бяха останали зад гърба й. Започваше нов етап в живота си.

Нямаше причина да се чувства нервна заради предстоящото посещение в дома на Байрън. Беше обяд — той нямаше да си е в къщи. Щеше само да събере вещите си, както я бе помолил, и след това да затвори окончателно тази страница.

Нямаше да съжалява. Беше забавно, но нищо не продължава вечно, всички хубави неща имаха край.

И ако й дойдеше наум още някое клише, вече щеше да се развика.

Спря на алеята пред къщата. Ключът, който прилежно бе извадила от връзката си, беше в джоба й. Но когато понечи да го извади, откри, че е хванала монетата на Серафина. Изумена се взря в нея. Можеше да се закълне, че я бе оставила в горното чекмедженце на своята кутия за бижута.

Обърна я в дланта си. Слънчевата светлина се отрази в нея и я ослепи. Това именно и бе причината за сълзенето на очите й, рече си тя. Отражението върху златото. На всичкото отгоре бе свалила слънчевите си очила. А не защото изведнъж се почувства нещастно свързана с онова младо момиче, застанало върху скалите, готово да се откаже от живота си.

Кейт Пауел нямаше да се откаже от живота си, реши твърдо младата жена. Тя бе готова да застане лице в лице с него. Само слабите се отказваха от всякаква надежда. Предстояха й години на щастие. Години. И нямаше да стои и да реве над някаква си древна монета и мъглива легенда.

Такава беше действителността. Преглътна сълзите си. Нейната действителност, а тя знаеше точно какво прави.

Откри ключа, върна дублона в джоба си. Да използва ключа обаче се оказа по-трудно, отколкото бе предполагала, тъй като щеше да е за последен път.

Но това бе просто една съвсем обикновена къща. Нямаше причина да я обича, да усеща онова болезнено чувство, че е добре дошла, когато отваря вратата. Нямаше абсолютно никаква причина да се приближи до стъклената врата с желанието да заплаче при вида на задрямалите на слънце кучета.

Гераниите в сивите каменни саксии цъфтяха. Гласът на носещия се откъм морето вятър напомняше медни и месингови звънчета. Раковините, които бяха събирали с Байрън по плажа, бяха подредени в широка стъклена купа върху дървената маса.

Всичко беше безупречно, просто безупречно, осъзна изведнъж Кейт. Точно заради това и й се плачеше.

Когато кучетата едновременно надигнаха глави и се втурнаха лаейки към алеята, младата жена разбра, че не бе чула звука на колата. Те обаче го бяха чули. И реагираха така, както бяха реагирали винаги при завръщането на Байрън.

Обхваната от паника, тя се обърна и се озова с лице към входната врата в мига, в който той мина през нея.

— Съжалявам — побърза да смотолеви Кейт. — Нямах представа, че ще се прибереш по-рано.

— И аз така мисля.

Той обаче, благодарение на телефонното обаждане на Лора, знаеше, че ще я завари тук.

— Дойдох за нещата си. Аз… реших, че е най-добре да се отбия, докато си на работа. Така ситуацията нямаше да е толкова странна.

— Сега наистина е странна. — Приближи се към нея, присви очи. — Плакала си?!

— Не, не точно. Беше… — Пръстите се плъзнаха в джоба й, докоснаха монетата. — Беше нещо съвсем друго. И струва ми се, кучетата. Изглеждаха толкова сладки, както спяха в двора. — Те вече бяха до вратата и размахваха опашки като луди. — Те ще ми липсват.

— Седни!

— Не, наистина не мога. Искам да се върна в магазина и… и искам да се извиня, Байрън, задето ти крещях така. Страшно съжалявам за това и ми е неприятно да мисля, че не можахме да бъдем поне цивилизовани. — Затвори очи, поразена от собствената си абсурдност. — Всичко това е толкова странно.

Искаше му се да я докосне, до болка му се искаше. Но знаеше какво може да си позволи. Докоснеше ли късите й коси, щеше да му се прииска да докосва все по-голяма част от нея, докато най-накрая се окажеше, че я притиска в обятията си и я умолява.

— Тогава нека се опитаме да бъдем цивилизовани. Ако няма да сядаш, ще стоим прави. Има няколко неща, които ми се ще да кажа.

Видя я как отвори очи, забеляза умората в тях. Какво, по дяволите, бе видяла пък тя, когато погледна към него. Защо не можеше да разбере?

— Аз също се каня да се извиня. Снощи се справих доста зле. И с риск да получа отново удар в ченето, признавам, че снощи не беше чак толкова далеч от истината в твоите… да ги наречем, наблюдения за моя характер.

Приближи се към вратата, като си играеше с дребните монети в джоба си. Кучетата стояха на стража от другата страна на стъклото.

— Аз наистина планирам нещата. В това отношение двамата с теб си приличаме. Признавам, че направих всичко възможно, за да улесня решението ти да дойдеш да живееш с мен. Струваше ми се, че и за двамата ще бъде по-добре да привикнем с това. Защото исках да бъдеш при мен.

Когато се обърна към Кейт, усети, че търси подходящите думи, но не ги откри.

— Исках да се грижа за теб. Ти гледаш на уязвимостта като на слабост. А за мен тя е нежната, привличащата ме страна на една силна, интелигентна и издръжлива жена. Не е в природата ми да покровителствам, да поправям, или поне да се опитвам да поправя онова, което не е наред. Когато става дума обаче за теб е точно така и не мога да го променя.

— Не искам да променяш нищо, Байрън. Но аз също не мога да се променя. Винаги ще се съпротивлявам срещу опитите да бъда ръководена, с колкото и добри намерения да се правят.

— И когато видя, че се възползват от жената, която обичам, че е подложена на стрес до степен да се поболее, че е обидена, ще правя всичко по силите си, за да променя това положение. А когато искам нещо, когато знам, че е правилно, ще се стремя да го осъществя. Обичам те, Кейт!

Сърцето изплува в очите й, изпълни ги.

— Не знам как да се справя с това. Не знам какво да правя. Нямам представа.

— Аз имам. Знаеш ли, от време на време не вреди да оставим някой друг да направи това вместо нас.

— Може би. Не знам. Но в цялата тази работа имаше неща, до които трябваше да достигна сама. Арестували са Роджър.

— Знам.

— Разбира се, че знаеш. — Опита да се засмее, но после се обърна. — Когато Кюсак дойде да ми каже, в началото не бях сигурна какво изпитвам. Облекчена, отмъстена… но имаше още нещо. Сетих се за баща си. Той беше влязъл в затвора, както ще стане и с Роджър. Това е същото престъпление, същото наказание. И двамата са крадци.

— Кейт…

— Не, остави ме да довърша. Отне ми толкова време, за да достигна дотук. Баща ми беше извършил грешка, престъпна грешка. Много ми е мъчно да го призная. Но също така знам, че не се е опитал да прехвърли вината върху някой друг. Не е бил като Роджър. Той щеше да посрещне само последствията от извършеното, щеше да плати за него. Днес осъзнах, че цялата разлика идва оттук. С това вече мога да живея и да простя, и да помня какво е бил той за мен през първите осем години от живота ми. Той ми беше баща и ме обичаше.

— Ти си красива жена, Катрин.

Тя поклати глава, избърса сълзите си.

— Трябваше да го споделя. Струва ми се, че винаги мога да измъквам онова, което е в мен, и да го изваждам на бял свят пред теб. Притеснява ме колко лесно ми е да го направя.

— Прекалено много се притесняваш. Нека да видим мога ли да помогна с нещо по този въпрос. Ще опитаме един прост логически тест. Аз съм на трийсет и пет години. Не съм се женил, никога не съм се сгодявал, никога досега не съм живял официално с някоя жена. Защо?

— Не знам… — Кейт прокара ръце през косите си като се опитваше да използва интелекта, а не емоциите. — Причините биха могли да бъдат десетина. Не си желал да се обвързваш, прекалено си бил зает да опитваш южняшките прелести, прекалено силно си се фокусирал върху кариерата си.

— Би могла да бъде всяка една от току-що изброените — съгласи се Де Уит. — Всичко обаче се свежда до едно. Аз, също като теб, не обичам да правя грешки. Сигурен съм, че съществуват и други жени, с които бих могъл да бъда щастлив, с които да си изградя приличен живот. Това обаче не е достатъчно. Чакал съм, защото в съзнанието си съм имал този образ, тази мечта за жената, с която бих желал да споделя живота си.

— Нали няма да ми кажеш, че аз съм този образ? Прекрасно знам, че не е така. — Взря се неразбиращо в кърпичката, която той й предложи. — Какво?

— Отново плачеш. — След като Кейт я пое и избърса с нея лицето си, Байрън продължи. — Някои от нас са по-гъвкави в мечтите си и дори могат да изпитат радост от техните промени. Погледни ме, Кейт! — рече тихо той и привлече погледа й към себе си. — Аз чаках теб.

— Не е честно. — Притисна кръстосаните си ръце към сърцето, което заплашваше да изскочи от гърдите й, и отстъпи назад. — Не е честно да ми казваш такива неща.

— Уговорихме се да бъдем цивилизовани. Не сме споменавали нищо за честност.

— Не искам да се чувствам така. Не искам да страдам така. Защо просто не ме оставиш да помисля?

— Помисли за това. — Този път я докосна, придърпа я към себе си, докато лицата им се приближиха. — Обичам те! — И я целуна. — Искам да прекарам живота си с теб! Искам да се грижа за теб и ти да се грижиш за мен!

— Аз не съм от типа жени, на които се говорят подобни неща. — Опря длани в гърдите му, за да го възпре. — Защо не можеш да видиш това?

Трябваше да я свикне да чува тези „подобни неща“, излизащи от неговата уста. Изви устни, докато прокарваше ръце по гърба й.

— Виждам го! — Тя се отдръпна рязко, така че да не може да я достигне.

— Виждам как в очите ти се появява онзи поглед, който говори: „Кейт трябва да бъде успокоявана, и галена, и прикотквана“. Е, така няма да се получи. Така просто няма да се получи. Току-що си изясних положението — беснееше тя, като крачеше из стаята. — Аз имам магазина. Сам по себе си той не е ли достатъчно шокиращ и задължаващ, та да си създавам допълнителни проблеми с идването тук? Как очакваш да свикна изведнъж с всичко това? Влюбването не се подчинява на никакви правила. О, аз също осъзнах този факт като се въртях и мятах цяла нощ в леглото, защото ми каза да си прибера вещите, когато ми е удобно! — Извъртя се и го изгори с поглед. — О, колко низко!

— Да, така е. — Усмихна й се, очарован от мисълта, че и тя като него бе прекарала ужасна нощ. — Приятно ми е да чуя, че съм улучил, където трябва. Снощи ти ме обиди.

— Виждаш ли? Ето това става, когато човек се обвърже с любов. Обиждаме се и си причиняваме болка един другиму. Не съм молила да се влюбвам в теб, нали? Не съм го планирала. А сега не мога да понеса мисълта да остана без теб, сутрин да не стоя до масата и да не те наблюдавам като приготвяш закуската, или да не чувам как ми повтаряш да се съсредоточа, докато тренирам с тежестите. Да не се разхождам по брега с теб и с тези гадни кучета. И искам бебе.

Поразен, младият мъж изчака още един удар на сърцето си.

— Сега?

— Виждаш ли? Виждаш ли какво направи? — Отпусна се на дивана и зарови лице в дланите си. — Чуй добре какво ти казвам. Аз съм истински хаос. Аз съм побъркана. Аз съм влюбена в теб!

— Знам всичко това, Кейт! — Седна до нея, привлече я в скута си. — И то ме устройва чудесно!

— Ами ако не устройва мен самата? Бих могла наистина да проваля всичко.

— Не се притеснявай. — Целуна я по бузата, подпря главата й на рамото си. — Бива ме да оправям нещата. Защо не се вгледаме заедно в голямата картина и не се опитаме да направим онова, което зависи от нас?

Кейт въздъхна, затвори очи и се почувства блажена, че е отново у дома.

— Може би ти ще бъдеш този, който ще провали всичко.

— В такъв случай ти ще бъдеш насреща, за да върнеш нещата по местата им. Аз завися от теб.

— Ти… — Тези думи, погледът в очите му, който показваше, че действително мисли онова, което казва, й подействаха по-мощно от всякакви обяснения в любов. — Искам да зависиш от мен. Нужно ми е да знам, че зависиш сега и ще зависиш и в бъдеще. Но бракът…

— Е практическа, логическа стъпка — довърши вместо нея Де Уит и я накара да се усмихне.

— Не е. И освен това, ти не си ми предлагал нищо такова.

— Знам. — Отвърна на усмивката й. — Ако ти бях предложил, имаше вероятност да ми откажеш. А аз не възнамерявам да позволя подобно нещо.

— Ти просто ще продължиш да ме прикоткваш, докато най-накрая кажа „да“.

— Точно това е моята идея.

— Много е умна — прошепна младата жена. Усещаше ударите на сърцето му под дланта си. Бързи и не съвсем равномерни, осъзна в този момент тя. Може би той беше не по-малко нервен от нея самата. — Мисля, че щом повечето от вещите ми така или иначе са тук, и те обичам толкова много, и вече съм свикнала с готвенето ти, идеята не е чак толкова лоша. Да се омъжа, имам предвид. За теб. Е, очевидно идеята ти проработи.

— Слава богу! — Притисна дланта й към устните си. — Чаках теб, Кейт, през целия си живот.

— Знам. И аз чаках теб.

Байрън повдигна главата й назад и се усмихна в очите й.

— Добре дошла у дома.