Метаданни
Данни
- Серия
- Мечти (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Holding the Dream, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Красимира Матева, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 95гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2011)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- ina_t(2008)
- Допълнителна корекция
- Еми(2014)
Издание:
Нора Робъртс. Тайни и мечти
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 1997
Редактор: Анелия Христова
История
- —Добавяне
- —Корекция
Деветнадесета глава
Няколко дни по-късно тя беше все още там.
Под кратка почивка от упражненията с гиричките Байрън разбираше ежедневен джогинг в продължение на три мили по брега. Беше доста трудно за една жена, за която началото на деня винаги бе означавало две чаши много силно и много горещо кафе, да приеме идеята за бягането по изгрев-слънце.
Кейт си повтаряше, че онова, което имаше значение, бе опитът, преживяването. И, още по-важно, вафлите, които й бе обещал, ако не се откаже от тичането.
— Това май наистина ти доставя удоволствие — заяви пухтейки тя, като опитваше да се концентрира върху равномерността на стъпката си.
— Човек се пристрастява — увери я младият мъж. Той се движеше бавно като охлюв, за да й даде възможност да привикне с новото занимание и същевременно се възхищаваше на гледката, която представляваха краката й, обути в широки шорти.
— Ще видиш.
— Как не. Човек се пристрастява само към порочните, към грешните неща. Кафе, цигари, шоколад. Секс. Никой никога не се пристрастява към хубавите и полезни неща.
— Сексът е хубаво нещо.
— Хубаво, но грешно… грешно по хубав начин.
Гледаше как кучетата си играят с вълничките и от време на време се изтръскват като пръскат наоколо бляскащи на издигащото се слънце водни капчици.
Не можеше да отрече обаче, че изгревът бе нещо наистина хубаво. Светлината бе болезнено красива, а уханията толкова свежи, толкова възродени, че изглеждаха нереални, а въздухът, приятно прохладен.
Трябваше да признае, че усещаше мускулите си като смазани, сякаш тялото й се бе превърнало в добре настроена машина. Почувства се глупава, когато си даде сметка, че бе позволила толкова дълго време да не се чувства добре, само защото й се бе струвало прекалено сложно да се промени.
— Къде бягаше в Атланта? Там няма плажове.
— Имаме паркове. И бягащи пътечки, когато времето е лошо.
— Липсва ли ти?
— Някои неща. Магнолиите. Звукът на бавно говорещи гласове. Семейството ми.
— Аз пък никога не съм живяла другаде, освен тук. И не съм и искала. Приятно ми беше да уча на изток. Да виждам сняг, замръзнали прозорци. Начинът, по който изглеждат листата през октомври в Ню Ингланд. Но винаги съм искала да бъда тук.
Кейт погледна към дългата диря, която бяха оставили зад себе си. Мислено се възхити на геройството си. Дори прасците сякаш започнаха да я болят по-малко.
— Марго е живяла на много места, а Лора е пътувала много повече от мен.
— Има ли някое място, което би искала да видиш?
— Не, не особено много. Добре де… Бора Бора.
— Бора Бора?
— Писах за него в гимназията. Нали се сещаш, по география. Стори ми се толкова хубаво. Едно от тези места, които си обещавах да посетя, когато изляза наистина в почивка. Ваканция, през която само се шляеш и не правиш нищо. О, слава богу! — рече задъхано Кейт и се строполи върху пясъка пред стъпалата, водещи към задния двор. — Справих се!
— И ще получиш страшна мускулна треска, ако не продължиш да се движиш. — Вдигна я на крака, без сянка от симпатия. — Просто ходи. Трябва да се охладиш постепенно. Защо не отиде в Бора Бора?
Младата жена измина три крачки, след което се наведе от кръста и рече:
— Хайде, Байрън, обикновените хора не ходят току-така в Бора Бора. Това си е нещо за мечтаене. Мислиш ли, че джогингът може да повреди вътрешните органи?
— Не.
— А бях напълно сигурна, че чух яйчниците ми да дрънкат.
Де Уит пребледня леко.
— Моля ти се!
Подаде й бутилката с вода, която бе заровил в пясъка в основата на стълбите. След това подсвирна на кучетата и всички започнаха да се изкачват.
— При нормални обстоятелства щях да стана горе-долу по това време и препъвайки се да вляза в кухнята, където кафе машината тъкмо изцежда последните капки кафе. Щях да изляза от къщи в осем и двайсет и пет и да стигна в офиса в осем и четирийсет и пет. После щях да включа кафе машината там и в девет без пет да бъда на бюрото си с първата чаша кафе в службата.
— И към десет без пет трябваше да си погълнала първото шишенце антиациди.
— Не беше чак толкова лошо. — Кейт замълча, докато прекосяваха поляната, която водеше към къщата. Кучетата прелетяха през вратичката и се устремиха към купичките си в очакване на закуската. — Така и не ми се удаде шанс да кажа на Марго и на Лора за връщането ми в „Битъл“.
Байрън извади дванайсеткилограмовата торба с кучешка храна от килера.
— Не ти се удаде шанса ли?
— Добре де, не улучих удобния момент. — Размърда се. — Чувствам се така, сякаш не съм оправдала доверието им. Знам, че не е така. Знам, че те няма да го почувстват по този начин. Биха разбрали, че така е по-добре за мен.
Младият мъж даде знак на кучетата да започват да ядат.
— По-добре ли е?
— Разбира се, че е по-добре. — Прибра косите от лицето си. — Що за въпрос. Това, за което съм учила, за което съм работила. Това е, което винаги съм желала.
— В такъв случай, добре.
Потупа я приятелски по задника и тръгна към масата.
— Какво искаше да кажеш с това „В такъв случай, добре“? — Спусна се намръщена след него. — Става дума за партньорство, с всичките му плюсове. Заслужила съм си го.
— Абсолютно.
По навик тръгна нагоре, към банята. Кейт го следваше по петите.
— Да, заслужила съм си го. Историята с подправените документи е на път да се изясни. Във всеки случай, аз съм чиста. Останалото е проблем на детектив Кюсак. И на фирмата. Ще имам по-голям контрол върху всичко, което става, след като вече съм съдружник.
— Вълнуваш ли се за това?
— За какво?
Де Уит съблече горнището на анцуга и го метна в коша с мръсното пране.
— За разкриването на истинския извършител?
— Разбира се, че се вълнувам.
— Защо тогава не подадеш оплакване срещу него?
— Ами, аз… — не довърши думите си. Междувременно Байрън влезе в банята и застана под душа. — Бях заета. А и във всеки случай не мога да сторя кой знае какво. А и Марго беше бременна, правихме търга, Лора ме отрупа с какви ли не детайли за ваканционното модно ревю, което иска да направи, просто нямах време.
— Окей — отвърна любезно младият мъж.
— Това не означава, че то няма значение за мен. — Отвратена, Кейт се съблече и го последва под душа. — Означава просто, че имах да върша по-важни неща. Върхът беше преди две седмици. Подправените документи, предложението, бебето. Не беше честно да кажа на Марго и Лора, че ще трябва да изоставя магазина точно, когато и Марго бе принудена да го напусне. А дотогава и докато не се върна в „Битъл“, не виждам какво мога да сторя, за да открия кой е изиграл мен и фирмата. Но върна ли се веднъж, можеш да се хванеш на бас, че ще открия виновника.
— В това има смисъл.
— Разбира се, че има смисъл. — Раздразнена безпричинно, Кейт се пъхна под душа. — Точно така, както за мен има смисъл и да приема предложението. Това е най-практичното решение.
— Имаш право. Определено е най-практичното. „Претенции“ е една инвестиция. „Битъл“ е твоята кариера.
— Точно така. — Вместо да й подейства успокояващо, пълното му съгласие с нея я накара да настръхне. — Тогава за какво спорим?
— Нямам представа. — Байрън я целуна разсеяно по рамото и отиде да се бърше. — Отивам да приготвя закуската — обяви той и заслиза усмихнат по стълбите.
През нея не беше по-трудно да се вижда, отколкото през ограда от решетки, помисли си младият мъж.
* * *
Цялата сутрин Кейт работи рамо до рамо с Лора. Беше решила, че в първата минута, когато имат възможност за истинска пауза, ще я накара да седне и да й обясни плановете си. Разбира се, щеше да продължи да се занимава със счетоводството на „Претенции“. Две-три вечери седмично, от време на време някоя неделя — това щеше да й бъде достатъчно, за да управлява финансите на магазина. Естествено щеше да бъде много заета като партньор в „Битъл“, но също така щеше да бъде в състояние да възлага на друг голяма част от рутинната работа, която досега вършеше сама.
Щеше да разполага с повече време, с по-голяма свобода. И разбира се, с по-голямо влияние. Графикът й щеше да бъде претоварен, но беше свикнала. Покрай работата в магазина определено беше по-заета, но тя също така й даваше й оставяше големи свободни интервали от време, които не й бяха нужни.
Реши, че с радост отново ще разпредели ангажиментите си по важност. Това бе напълно в стила й.
Особено й допадаше фактът, че няма да й се налага да се отдава на празни приказки с непознати. Нито пък някой щеше да я моли да дава съвети по въпросите на модата или да искат решаващата й дума при определянето на даден подарък. Какво облекчение щеше да бъде за нея да седне отново зад своя компютър и да не трябва да говори с никого в продължение на часове.
— На сестра ми това страшно ще й допадне — каза една клиентка, докато Кейт махаше внимателно етикета с цената от една кашмирена туника с цвят на корал.
— Надявам се да й допадне.
— О, можете да бъдете сигурна. Това е любимият й магазин. Както и на мен. — Жената засия в усмивка при вида на богатия си избор, който бе разположила върху щанда. — Не знам какво съм правила, преди да го отворите. Вижте какъв удар направих с коледните си покупки.
— Раничко сте започнали — изкоментира под носа си Кейт, но веднага си наложи да не се разсейва. — Със сигурност ще направите щастливи всички около вас.
— Майка ми никога не би си купила нещо толкова фриволно. — Жената прокара пръст по деликатните контури на един кристален Пегас. — За това са и подаръците. А къде другаде, ако не тук, бих могла да намеря стар джобен часовник за баща си, кашмир за сестра си, сапфирени копчета са дъщеря си, кристален летящ кон за майка си и морскосини обувки от шведска кожа на Ферагамо за себе си?
— Само в „Претенции“ — отвърна Кейт. Преливащата от доброжелателство клиентка определено бе повдигнала настроението й.
Жената се засмя и отстъпи крачка назад.
— Превърнали сте това местенце в истинско бижу. Бихте ли поставили в подходящи кутии всичко, с изключение на обувките? Мисля да обиколя още веднъж, да не би да съм пропуснала нещо, което трябва да купя.
— Разглеждайте колкото желаете.
Кейт започна да опакова избора й като се усмихваше на самата себе си. Докато поставяше джобния часовник в кутийката откри, че дори бе започнала да си тананика. Е, какво лошо имаше в тананикането? Нямаше нищо нередно в това, човек да върши с удоволствие работата си, та дори тя да не бе по негов избор. Извършването на временна работа бе все едно да си играеш, че правиш нещо.
Вдигна поглед, когато Лора заслиза по извитата стълба като бъбреше с някаква клиентка.
— Знам, че Марго е избрала това по време на пътуване до Лондон миналата година, мисис Куинт.
— О, наричайте ме Патси, ако обичате. Пазарувам тук толкова често, че ви чувствам като стари приятелки. А и точно такова нещо търсех. — Тя поглъщаше с очи кутията за писмени принадлежности от черешово дърво, която Лора постави върху щанда. — Тук винаги намирам онова, което търся. Затова и идвам толкова често — засмя се и в този момент зърна кристалния кон. — О, какво прекрасно нещо. Очарователно. Но някой ме е изпреварил.
— Аз. — Първата клиентка изправи гръб, като прекъсна огледа си на пищна кутия за пудра и се усмихна. — Красив е, нали?
— Великолепен е. Кажете, че имате нещо подобно — обърна се с умолителен тон към Лора тя.
— Мисля, че имаме летящ змей, който още не е изложен. Кейт?
— В склада е, с определена цена, но още няма табелка. Ще отида да го намеря веднага, след като приключа тук.
— Не, аз ще го намеря. Надявам се. Ако нямате нищо против да почакате.
— Ни най-малко. Знаете ли, дори съпругът ми обича да купува оттук — обърна се Патси към Кейт с поверителен тон, когато Лора излезе от помещението. — А това не е малко постижение като се има предвид, че да го накараш да се отбие дори за консерва грах е вече истински подвиг. Разбира се, според мен му е приятно да идва тук, за да погледа хубавите момичета.
— Тук сме, за да обслужваме клиентите.
Кейт прикрепи златна фльонга към хартията, в която бе увила кашмирената туника.
— Тази компактна пудра — посочи върху стъклената витрина първата клиентка. — С формата на сърце. Мисля, че снаха ми ще я хареса.
— Ей сега ще ви я извадя.
Докато двете жени обменяха мнение за въпросната кутия с пудра, Кейт опакова кончето. А щом Лора донесе змея, се разгоря нова дискусия. Всички въздъхнаха, когато вратата на магазина се отвори.
— О, какво великолепно бебе! — Патси събра длани под брадичката си. — Истинско ангелче.
— Наистина е ангелче, нали? — Марго премести бебешката носилка, за да покаже по-добре сина си. — Той е на седемнайсет дни.
Това сложи край на разговорите за покупките, тъй като сега трябваше да се възхитят на пръстчетата му, на нослето, да коментират колко светли са очите му и колко умен — погледът. Докато Кейт донесе кошчето, за да настанят в него Джон Томас, жените вече се бяха обединили около бебето.
— Трябваше да ми се обадиш, щом си искала да излизаш — смъмри приятелката си Лора. — Щях да те взема.
— Мама ме докара дотук. Тя искаше да направи някои покупки. Изглежда планът й е да запаси така кухнята ми, че да имаме достатъчно провизии, дори ако решим да не излизаме цяла година. — Марго седна на един стол до кошчето. — Господи, магазинът ми липсваше. Е, как върви бизнесът?
— Видя ли двечките, които излязоха току-що? — започна Кейт, докато наливаше чая.
— Които отиваха да обядват заедно ли? Да.
— Набързо се сприятелиха покрай едни митични стъклени фигурки. Забавно беше да ги наблюдава човек.
— Откакто сме отворили тази сутрин, едва сега за първи път „Претенции“ се изпразни — добави Лора. — Идват доста от хората, които обичат да са привършили с коледните си покупки още преди Деня на благодарността.
— И като си помисля само как ги мразех някога — въздъхна Марго. — Ходих при моя лекар. След като ме прегледа, той каза, че ако най-вече седя зад щанда, от следващата седмица мога да идвам всеки ден за по няколко часа.
— Няма защо да бързаш толкова — възпротиви се Кейт. — Ще се справим.
— Не ми е приятно да се справяте без мен. Мога да водя Дж. Т. с мен. Бебетата замъгляват мозъците на клиентите.
— Мислех, че ще търсите детегледачка.
— Да. — Леко нацупена, младата жена се наведе над сина си и оправи завивката му. — Скоро.
— Не иска да го дели с никого — прошепна Лора. — Познато ми е това чувство. Когато Али се роди, аз…
Не довърши мисълта си, тъй като влязоха нови три клиентки.
— Аз ще се заема с тях — предложи Кейт. — Вие двете можете да си поприказвате на майчински теми.
През следващите двайсет минути тя показа на едната посетителка всички диамантени обици, с които разполагаха, докато другата разглеждаше разните дреболии, а третата се прехласваше над спящия Дж. Т.
После сервира чай, помогна на един обезумял съпруг да избере в последния момент подарък за годишнината от сватбата си и окачи разхвърляните из пробната дрехи, които клиентките не бяха одобрили.
Върна се отново в главното помещение като поклащаше укорително глава заради отношението на някои хора към коприната. Междувременно се бяха появили други клиенти, които се шляеха сред изложените стоки. Носеше се жужене от женски гласове. Някой бе включил лампа в стил „Арт Деко“, за да изпробва ефекта, който се получава. Ъгълът бе окъпан в равномерна златиста светлина. Марго се смееше заедно с една клиентка, Лора се протягаше нагоре, за да достигне някаква кутия. А бебето спеше.
Това бе прекрасно място, помисли си внезапно младата жена. Нещо като вълшебен скрин, изпълнен както с най-възвишеното, така и с глупавото. Измайсторен от тях трите. Поради отчаяние, поради практичност и най-вече, в резултат на приятелството помежду им.
Колко странно, че изобщо някога бе гледала на това като на работа, която се измерва с печалби и загуби, с режийни и други разходи. И още по-странно, че едва сега бе осъзнала колко щастлива бе да участва в нещо толкова рисковано, толкова смешно, толкова забавно.
Запъти се към Лора.
— Имам среща, за която бях забравила — рече припряно тя. — Ще можеш ли да се оправиш, докато се върна? Няма да се бавя повече от час.
— Разбира се. Но…
— Няма да се бавя. — Грабна чантата си иззад тезгяха, преди Лора да успее да я попита нещо друго. — До скоро — рече тя и почти побягна.
— Къде отива? — заинтересува се Марго.
— Не знам. Излезе нанякъде само за малко. — Разтревожена, Лора проследи с поглед приятелката си през стъклото на витрината. — Надявам се, че всичко е наред.
Кейт обаче не беше сигурна в това. Това бе тест, повтаряше си тя. Да се върне в „Битъл“, да направи преценка на чувствата си. Тестът щеше да бъде нейната реакция.
Фоайето й беше познато, дори й подейства успокояващо с умерените си цветове и утилитарната мебелировка. Кожа и хром, удобни и лесни за почистване, образуваха къта за сядане, където за употреба на клиентите бяха струпани броеве на „Мъни“, „Тайм“ и „Нюзуик“.
Жената на рецепцията й се усмихна кратко и леко смутено. Кейт тръгна по навик по стълбите и премина през първия етаж. Тук също нямаше място за глупости, също както във фоайето. Чиновници и компютърни оператори се движеха с делови вид на отрудени пчелички и точно толкова съсредоточени върху предстоящата си задача. Един от служещите в пощенския отдел буташе количката пред себе си — беше време за раздаването на следобедната поща. Чуваше се тракането на факс.
На втория етаж се носеха същите работни звуци. Счетоводителите вършеха всекидневните си задължения, всеки в своя офис. Телефоните звъняха почти непрекъснато и напомняха, че все пак беше средата на последното тримесечие на годината. Клиентите започваха да се обаждат за съвет как да изстискат по-големи удръжки от заплатите, как да отсрочат приходите си за следващата година, каква сума щеше да им бъде нужна за това или онова.
Разбира се два пъти повече щяха да изчакат последната седмица на декември, за да започнат да звънят на пожар. Това правеше професията на счетоводителя особено интересна.
Спря пред стария си офис. Никой не бе пожелал да го използва. Компютърът и телефонът й все така стояха върху бюрото, но всичко друго беше празно. Факсът мълчеше, но тя помнеше как бе пиукал и тракал.
Щорите на прозореца зад бюрото бяха спуснати. Внезапно си даде сметка, че често ги беше оставяла по цял ден така. Работеше на изкуствена светлина и никога не обръщаше внимание на гледката навън.
Полицата бе на една ръка разстояние от писалището и върху нея бе подреждала различни справочници, учебници по данъчно облагане, канцеларски материали. Нищо за развлечение, за отвличане на вниманието. И, въздъхна вътрешно Кейт, никакъв стил. Една от многото пчелички в кошера.
Мили боже, колко отегчителна беше само.
— Кейт.
Обърна се, доволна, че това сложи край на самосъжалението, на което се бе отдала.
— Здравей, Роджър.
— Какво правиш?
— Оглеждам се с подробности в огледалото — посочи към празния офис. — Никой не го използва.
— Не. — Усмивката му беше донякъде неуверена, когато надникна вътре. — Говори се, че ще наемат нов съдружник. Изобщо, говори се какво ли не — добави той и премести поглед отново към лицето й.
— Така ли — отвърна студено младата жена. — И?
— Просто съм изненадан, че те виждам тук. Онова ченге се навърташе много насам напоследък.
— Това не ме притеснява, Роджър. Не съм извършила нищо, заради което да се тревожа.
— Не, разбира се, че не си. Никога не съм го вярвал. Прекалено добре те познавам. — Огледа се назад през рамо. Движението бе рязко и нервно. — Миналата седмица Битъл старши свика събрание на всички работещи във фирмата и съобщи, че всякакви подозрения срещу теб са отпаднали. И сега всеки следи всички останали. И се пита.
— В това няма нищо учудващо, нали? — Любопитно се вгледа в лицето му. — Обаче само един от хората освен, че се пита, се и притеснява. Не мислиш ли така, Роджър?
— Веднъж подозренията паднаха върху теб — отвърна той. — Кой знае кой може да бъде следващият.
— Според мен детектив Кюсак знае как да си върши работата. Освен това не трябва да забравяме и ФБР.
— Какво искаш да кажеш с това „ФБР“?
— Фалшифицирането на данъчни формуляри е престъпление срещу държавата.
— Никой не е подправял въпросните формуляри. Никой не се е ебавал с правителството.
— Само с мен и с неколцина клиенти. Копеле такова!
Той отметна глава назад, сякаш му бе зашлевила плесница.
— За какво, по дяволите, говориш?
— Виждам, че се потиш. Знаеш ли, никога досега не съм те виждала да се потиш. Нито в леглото. Нито когато ми съобщи, че една от най-важните ми клиентки се е прехвърлила при теб. Сега обаче се потиш.
Понечи да мине покрай него, за да излезе, но той я сграбчи за ръката.
— Не ставай смешна. Да не би да ме обвиняваш в подправянето на документи?
— Кучи син! Ти знаеше къде държа всичките си записки. Ти знаеше точно как да извлечеш нужната информация и да насочиш показалец към мен. Открил си и за баща ми, нали? — Гневът бушуваше все по-силно в кръвта й. — И имаше нахалството след всичко това да се правиш, че искаш да ме сваляш. Не можех да разбера откъде идваше ненадейният ти подновен интерес към мен. А това било просто още един начин да прикриеш следите си.
— Не знаеш какво говориш.
Да, той наистина се потеше. Беше много уплашен. Уплашен като някой див заек, озовал се внезапно пред фаровете на фучаща кола. Кейт се надяваше с всички сили, че сега той страдаше.
— Махни си ръката от мен, Роджър! Веднага!
Той само я стисна още по-силно и се приведе по-близо.
— Няма как да докажеш това. Ако опиташ да прехвърлиш всичко върху мен, ще заприличаш на глупачка. Една от твоите клиентки дойде при мен. С баланса й се занимавам аз, защото съм по-добър от теб. И работя повече.
— Получи този баланс, защото спа с една самотна, уязвима жена.
— Като че ли ти никога не си спала с клиент — заяви ядосано той.
— Не, никога не съм правила такова нещо. А парите взе, защото си алчен, защото това беше лесно и защото ти даваше възможност да ме премахнеш от пътя си.
— Предупреждавам те, Кейт, ако отидеш при Битъл и опиташ да ме насадиш на пачи яйца, ще…
— Какво? — опълчи се младата жена, а от очите й хвърчаха предизвикателни искри. — Какво точно?
— Някакъв проблем ли има?
Нюман се носеше по коридора по типичния си нереално безшумен начин. Както обикновено, бе присвила неодобрително устни.
Кейт се усмихна убийствено.
— Не мисля така. — С рязко движение освободи ръката си от дланта му, която вече не я стискаше така силно. — Съгласен ли си, Роджър? Струва ми се, че мистър Битъл ме очаква, мис Нюман. Обадих му се от колата си, докато идвах насам.
— Той ще ви приеме веднага. Телефонът ви звъни, мистър Торнхил. Елате с мен, ако обичате, мис Пауел. — Нюман хвърли бърз поглед през рамо към Роджър, който стоеше с мрачна физиономия насред коридора, после го насочи към Кейт, която потъркваше ръката си. — Добре ли сте?
— Прекрасно. — Пое си дъх, когато секретарката отвори вратата към офиса на Битъл. — Благодаря ви.
— Кейт. — Битъл се изправи зад бюрото си и протегна приветствено ръка. — Много се радвам, че се обади — обхвана ръката й с двете си ръце. — Много се радвам.
— Благодаря ви, че ме приехте.
— Заповядай, седни. Какво можем да ти предложим?
— Нищо, благодаря.
— Мис Нюман, съобщете на партньорите, че Кейт е тук.
— Не, моля ви, това не е необходимо. Бих искала да поговоря само с вас.
— Както желаеш. Това е всичко, мис Нюман. — Седна на стола до своята посетителка, вместо да остане зад бюрото. — Иска ми се да можех да ти кажа нещо повече за напредъка на разследването. Детектив Кюсак обаче предпочита да задава въпроси, вместо да отговаря на нашите.
— Не съм дошла за това. — Помисли си за Роджър. Не, тя нямаше да посочи с пръст, не още. Щеше да го остави да се поти и да се тормози. Междувременно щеше да открие начин да докаже вината му. А след това щеше да го гледа как се пържи на бавен огън. — Дойдох във връзка с предложението.
— Добре. — Доволен, възрастният мъж се облегна, кръстоса ръце. — Нямаме търпение да се върнеш при нас. Всички партньори сме единодушни, че малко свежа млада кръв няма да ни се отрази зле. Не би трябвало фирма като тази да не се развива.
— Тя изобщо не стои на едно място, мистър Битъл. Това е една добра фирма. Едва сега започнах да си давам сметка от каква полза за мен бяха прекараните тук години.
Все още, без да има представа какво ще каже, младата жена също кръстоса ръце в скута си.
— Първо исках да споделя, че мислих дълго върху случилото се и стигнах до извода, че при дадените обстоятелства вие постъпихте така, както трябваше да се постъпи. Както бих постъпила и аз на ваше място.
— Ценя мнението ти, Кейт, наистина много го ценя.
— Моята грешка бе в това, че не погледнах фактите в лицето. Но може би не трябва да се коря чак толкова за това. Не мога винаги да се справям сама с всичко. Невинаги имам отговор на всички въпроси — въздъхна тихичко. Не беше лесно да направи подобно признание. — Мистър Битъл, когато се дипломирах, имах една цел, а именно, с труда си да се издигам в йерархията на тази фирма, докато стана един от партньорите. Знаех, че ако го постигна, ако отговорех на вашите стандарти и станех ваш съдружник, това щеше да означава, че съм най-добрата. А за мен бе изключително важно да бъда най-добрата.
— В тази фирма никога досега не е работил друг с толкова безупречна трудова етика. Тъй като си давам сметка, че момента, в който получаваш нашето предложение може би те тревожи малко, бързам да те уверя отново, че съжалението за неприятното недоразумение няма нищо общо с поканата да станеш наш партньор.
— Знам. И то означава страшно много за мен. — Отвори уста с намерението да приеме. И поклати глава. — Съжалявам, мистър Битъл, но не мога да се върна тук.
— Кейт… — Той отново протегна ръка и взе дланта й в своята. — Повярвай ми, когато казвам, че разбирам как се чувстваш, разбирам неудобството ти. Предполагам, че изчакваш окончателното разрешение на проблема, за да приемеш предложението ни. Нямаме нищо против да ти дадем толкова време, колкото желаеш.
— Не става въпрос за време. А може и точно така да е. Имах време да свикна с новото положение, да направя преоценка на живота си. През последните няколко месеца се отклоних от пътя, който си бях предначертала още в гимназията. И това ми допадна, мистър Битъл. Никой не е изненадан повече от мен самата, че мога да се чувствам щастлива от работата си в един магазин за ползвани вещи на „Кенъри Роуд“. Но аз съм щастлива и не искам да се откажа от това.
Битъл се облегна назад и започна да потупва върховете на пръстите на двете си ръце, както правеше, когато бе изправен пред заплетен проблем.
— Нека да поговоря с теб като стар приятел, като човек, който те познава от дете.
— Разбира се.
— Ти си от хората, които си поставят определени цели, Кейт. Посвети всичкото си време и усилия за постигане на успех в избраното от теб самата поле на действие. Поле, смея да твърдя, за което си родена. Сега може би имаш нужда от почивка, от известно прекъсване. С всички ни се случва така от време на време — изпъна пръсти и отново ги потупа едни в други. — Но да изгубиш от поглед тази цел, да избереш позиция, която е не само много под твоята квалификация, ами и не е подходяща за теб, това е прахосване на време и на талант. Всеки счетоводител със средно образование би могъл да се справи с ежедневните финанси на един магазин и всяка гимназистка може да застане зад щанда и да продава.
— Прав сте. — Очарована, че чува всичко това представено с логични, лишени от всякакви емоции фрази, младата жена му се усмихна. — Напълно сте прав, мистър Битъл.
— Ами, тогава, Кейт, ако искаш още няколко дни, за да се изясниш със самата себе си…
— Не, вече съм напълно наясно със самата себе си. В общи линии си казвах същото, което чух току-що и от вас. Че онова, което правя, е лишено от всякакъв смисъл. Че е нелогично, ирационално и емоционално. Най-вероятно е и погрешен ход, но трябва да го направя. Виждате ли, това е нашият магазин. На нас трите с Марго и Лора. Това е нашата мечта.