Нора Робъртс
Тайни и мечти (17)

Седемнадесета глава

Беше благодарна, че зад кормилото седеше Байрън. Колкото и да си налагаше да бъде спокойна, знаеше, че ръцете й щяха да треперят. В главата й се редуваха сцени, в които неизменно присъстваше Марго.

Сред тях имаше картини, в които те като деца седяха на скалите и хвърляха в морето цветя за Серафина. Марго, която парадираше из спалнята с първия си сутиен, самодоволна и добре оформена, докато те двете с Лора я гледаха със завистливите погледи на момичета с все още плоски гърди. Марго, която навива косите на Кейт за абитуриентския бал, а след това пъха в чантичката й презерватив — за всеки случай.

Марго при първото посещение в къщи след бягството й в Холивуд, за да стане звезда. Толкова красива и изискана. Марго в Париж, след като бе изтормозила Кейт да отиде с нея там и да види света такъв, какъвто трябваше да бъде.

Марго в къщата на Темпълтънови — винаги в крайна сметка се връщаше там.

Отчаяна, когато светът й се рушеше, бясна, когато някой от приятелите й страдаше. Решимостта и бабаитлъкът, когато се бореше да построи отново живота си.

Като булка, която върви към олтара заедно с Джош, неприлично красива в километри бял атлаз и френска дантела. Разплакана, когато се втурна в магазина да съобщи, че няма грип, а е бременна. Разплакана отново, когато почувства първите движения на бебето. Марго, която гука при вида на миниатюрните дрешки, които майка й бе започнала вече да шие. Изпъчила издутия си корем и засияла в усмивка, когато той се раздвижеше от някой бебешки ритник.

Марго, винаги толкова страстна, толкова импулсивна и толкова развълнувана от перспективата да има бебе.

Бебето. Кейт стисна силно клепачи. О, боже, бебето!

— Не иска да разбере дали е момиче или момче — прошепна младата жена. — Казваше, че искат да се изненадат. Бяха избрали имената. Сузана за момиче, на леля Сузи и на Ани, и Джон Томас, ако е момче, на бащата на Марго и на чичо Томи. О, Байрън, ами ако…

— Не мисли за „ами ако“! Дръж се!

Отдели ръката си от лоста за скоростите достатъчно дълго, за да стисне дланта й.

— Опитвам се! — Спряха пред високата бяла сграда. Кейт се мъчеше да се пребори с трепета си. — Да побързаме!

Когато стигнаха входа вече се тресеше. Байрън я дръпна към себе си, вгледа се в лицето й.

— Мога да вляза сам и да видя какво става. Не е нужно да идваш и ти.

— Напротив, нужно е. Мога да се справя.

— Знам, че можеш.

Сплете пръстите си с нейните.

Марго беше в родилното отделение. Докато бързаше по коридора, Кейт се стараеше да не обръща внимание на типично болничните миризми и звуци. Поне това отделение беше свързано с приятни спомени. Бебетата на Лора. Вълнението, че е част от тези раждания, смекчи донякъде паниката й и я накара да си припомни какво значи да наблюдаваш как животът си пробива с борба път към съществуването.

И да си каже, че това бе мястото, където животът се ражда, а не умира.

Първото лице, което видя, бе това на Лора.

— Оглеждах се за теб — прегърна я с чувство на облекчение Лора. — Всички са тук, в чакалнята. Джош е с Марго.

— Какво става? Тя добре ли е? А бебето?

— Всичко е наред, доколкото знаем… — Младата жена я поведе към чакалнята, като се стараеше да запази спокойствие. — Очевидно е започнало преждевременно раждане. Тя кърви.

— О, боже!

— Спряха кървенето. Спряха го! — Лора си пое дълбоко въздух, за да се успокои, но очите отразяваха страха й. — Ани влезе при нея за момент, за да я види. Тя каза, че Марго се държала. Опитват се да я стабилизират, да спрат контракциите.

— Доста е рано, нали? Едва в седмия месец е?! — Кейт влезе в чакалнята, видя пред себе си разтревожени лица и безмилостно обузда собствените си страхове.

— Ани… — Младата жена хвана и двете й ръце. — Всичко ще бъде наред. Знаеш колко е силна и твърдоглава!

— Изглеждаше толкова малка в това легло… — гласът на Ани секна. — Като малко момиченце. Прекалено е бледа! Трябва да направят нещо за нея! Прекалено е бледа!

— Ани, всички се нуждаем от кафе — Сюзън обгърна раменете й. — Защо не ми помогнеш да го донесем заедно?

И, след като стисна ръката на Кейт, я изведе от помещението.

— Сузи ще се погрижи за нея — рече Томас. Неговото мнение бе, че в подобни ситуации един мъж можеше да направи съвсем малко, но затова пък можеше да си представя какво ли не. — Седни, Кейт. Ти също си доста бледа.

— Искам да я видя! — Стените вече се събираха около нея, надебелели от миризмата на страх, с която свързваше всичко в болницата. — Чичо Томи, трябва да ги накараш да ме пуснат да я видя.

— Разбира се, че ще ги накарам. — Целуна я по бузата, а след това поклати глава към дъщеря си. — Не, ти оставаш тук. Междувременно ще проверя как са децата. Макар според мен да можеш да си сигурна, че ще се чувстват добре долу, в дневната забавачка.

— Те се притесняват. Особено Али. Тя обожава Марго.

— Ще се погрижа за тях. Оставям всичките си жени в твои ръце, Байрън.

— Аз пък ще се погрижа за тях. Седнете — измърмори младият мъж и натисна и двете към кушетката. — Ще помогна на майка ви и Ани да донесат кафето.

Преди да се обърне забеляза, че приятелките сплетоха пръстите на ръцете си.

— Можеш ли да ми кажеш какво точно е станало?

— Джош се обади от колата си. Не искал да губи време да вика линейка. Опитваше се да говори спокойно, но усетих, че е паникьосан. Каза, че се чувствала уморена и усещала леки болки след снощния прием. Когато станали тази сутрин, не изглеждала добре, оплакала се от болки в кръста.

— Работеше прекалено много. И всички тези приготовления за търга. Тази година трябваше да го отложим.

„А аз трябваше да поема по-голяма част от тежестта върху себе си“ — помисли си Кейт.

— На последната консултация всичко беше наред — додаде Лора и потърка чело. — Но може би си права. Казала, че ще си вземе душ и изведнъж завикала името му. Получила контракции и кървене. Когато се добрахме дотук, вече я бяха приели. Още не съм я виждала.

— Ще ни позволят ли да я видим?

— Разбира се, че ще ни позволят, дявол ги взел!

Лора пое кафето от Байрън и се сети да му благодари.

— Чакането е истински ад! — Той се настани до Кейт. — Винаги е така. Сестра ми Мег се измъчи доста с първото си дете. Трийсетчасово раждане. Оттогава винаги си спомням за това ужасно чакане, когато нещо ме накара да крача неспокойно напред-назад.

„Само говори — нареди си той. — Не спирай да говориш, за да не им дадеш възможност да мислят за нещо друго.“

— Абигейл бе цели четири килограма и половина и Мег се закле да не ражда друго дете. И после роди още две.

— При мен беше толкова лесно — прошепна Лора. — Девет часа с Али, само пет за Кейла. Те като че ли сами се плъзнаха навън.

— Селективност в спомените — поправи я Кейт. — Съвсем ясно си спомням, че всяка костица на ръката ме болеше, докато я стискаше в родилната зала. Това беше с Али. А с Кейла…

Младата жена скочи на крака, когато на вратата се появи някаква медицинска сестра. Пристъпи към масичката за кафе и се приготви за битка.

— Искаме да видим Марго Темпълтън! Веднага!

— Така ме информираха и мен — отвърна сухо сестрата. — Мисис Темпълтън също желае да ви види. Ще трябва да бъдете кратки. Оттук, ако обичате.

Поведе ги по някакъв широк коридор. Кейт се мъчеше да не слуша шляпането на каучуковите подметки на обувките по линолеума. „Има толкова много врати — мислеше си тя. — Бели врати, всичките затворени. В тях пиукаха и съскаха разни машинарии. Тръбички и игли. Лекари с тъжни, уморени очи, които идват да ти кажат, че родителите ти са умрели, че са си отишли. Че са те оставили сама.“

— Кейт…

Лора погали ръката, която сграбчи дланта й.

— Аз съм окей… — Нареди си да остане в настоящето и поотпусна хватката си. — Не се притеснявай!

Сестрата отвори вратата и се озоваха в някаква стая. Тя бе предназначена да успокоява, да ободрява и развеселява. Да посреща новия живот. Люлеещ се стол, стени в топъл цвят на слонова кост, буйна растителност в саксии и умиротворяващи акорди от една от сонатите на Шопен — всичко това бяха отделни елементи на едно цяло.

Но машината бе там и пиукаше, там беше и въртящата се табуретка, която използваха лекарите, леглото с ограничителите отстрани и твърдите бели чаршафи.

Марго лежеше в него смъртнобледа, великолепните й коси бяха опънати назад. Няколко изплъзнали се кичура бяха полепнали по влажното й лице. От прозрачната пластмасова торбичка, окачена на стойката, през тръбичка в нея се вливаше някаква безцветна течност. Бе притиснала покровителствено едната ръка върху корема си, другата беше в дланта на Джош.

— Ето ви и вас! — Младата жена изви устни и стисна успокоително ръката на съпруга си. — Почини си малко, Джош! Върви! — Потърка съединените им длани в бузата си. — Това е разговор на момичета.

Той се поколеба, очевидно разкъсван между желанието си да направи както искаше тя и нежеланието да се отдели на повече от крачка от нея.

— Ще стоя отпред. — Наведе се да я целуне и да погали издутия й корем. — Не забравяй да дишаш.

— Дишам вече от години. А ти излез и крачи напред-назад, както се полага на един бъдещ татко.

— Ние ще се погрижим да се държи добре — увери го Лора.

Тя седна на ръба на леглото и потупа брат си по бедрото.

— Ще стоя отпред — повтори младият мъж и изчака да излезе в коридора, преди да потърка лице с треперещите си ръце.

— Много е уплашен — прошепна Марго. — Надали някога сте виждали Джош уплашен. Но всичко ще бъде наред!

— Разбира се, че ще бъде наред — съгласи се Лора и погледна към монитора, на който се изписваха графики от сърдечните удари на плода.

— Не, говоря сериозно. Няма да объркам тази работа. Времето ми свърши, това е всичко! — Погледна към Кейт. — Струва ми се, че за първи път в живота си ще избързам за нещо, вместо да закъснея.

— О, не знам… — Като се стараеше гласът й да звучи също така безгрижно, Кейт седна на другия ръб, точно срещу Лора. — Ти се разви преждевременно.

Марго изсумтя.

— Вярно. О, ето, че пак започва… — произнесе с нестабилен тон тя и започна да диша бавно по време на контракцията.

Кейт я стисна инстинктивно за ръката и задиша в един ритъм с нея.

— Доста са леки — успя да обясни Марго. — Там има нещо, което би трябвало да ги успокоява… — погледна към стойката. — Надяваха се да ги спрат напълно, но хлапето очевидно иска да излиза. Седем седмици по-рано. О, боже! — стисна очи. Страхът я обзе отново, колкото и да се стараеше да го прогони. — Трябваше да спя повечко. Трябваше по-малко да стоя права. Тря…

— Престани! — не издържа Кейт. — Сега не е моментът да се самосъжаляваш.

— Всъщност, родилните болки са чудесно време за самосъжаление. — Припомнила си своите, Лора погали Марго по корема, в желанието си да намали по някакъв начин мъките й. — Но не и за самообвинения. Ти се грижеше добре и за себе си, и за бебето.

— И погълна предостатъчно мляко — повдигна едната си вежда Кейт. — Колко пъти ми се е налагало да търча нагоре-надолу по стълбите, защото ти беше бременна, а аз не? — Плачеше й се и си обеща след това да се нареве хубавичко. — Ами онези следобедни апетити, заради които трябваше да ходя да ти купувам кисело мляко със замразени ягоди и шоколадов сос?

— Всъщност, не бих имала нищо против да си хапна от него и сега — отбеляза Марго.

— Забрави го! Можеш да подъвчеш малко лед от камерата!

— Ще свърша тази работа, както трябва… — родилката си пое дълбоко въздух. — Знам, че лекарят е притеснен. Джош се притеснява. И мама. Но аз ще свърша всичко, както трябва. Знаете, че мога да го направя!

— Разбира се, че можеш — прошепна Лора. — Родилното отделение в тази болница е едно от най-добрите в страната. И се грижи превъзходно за преждевременно родените бебета. Аз участвах в комитета, който събра средствата за новата техника, не забравяй.

— Кой може да помни всички комитети, в които си участвала? — обади се Кейт. — Ти ще се справиш чудесно, Марго. Никой не може да се концентрира по-добре от теб върху онова, което желае и начина да го постигне.

— Искам това бебе! Мислех, че ще успея с усилия на волята да отложа раждането, но очевидно хлапето вече прилича на мен. Това ще стане днес… — устните й потрепериха отново. — Толкова е малко!

— И яко — добави Кейт.

— Да — този път родилката успя да се усмихне наистина. — Яко. Лекарят все още се надява, че ще успее да спре контракциите, но това няма да стане. Знам, че ще бъде днес. Разбираш ли? — обърна се към Лора тя.

— Напълно.

— А докторът е категоричен за раждането. Само Джош. Исках и вие да бъдете тук. И двете. Бях си представяла едно голямо, шумно, неприлично събитие.

— После ще си направим такова — Кейт се наведе да я целуне по бузата. — Обещавам!

— Окей! Окей!

Марго затвори очи, погълната от поредната контракция.

— Тя е силна — каза Лора, когато двете приятелки се озоваха отново в коридора.

— Знам. Но не ми е приятно да я виждам уплашена.

— Ако лекарството в системата не спре контракциите, скоро ще бъде прекалено заета, за да може да се страхува. Единственото, което можем да направим, е да чакаме.

Точно това и сториха. Изтече час, после втори. Неспокойна, Кейт ту крачеше из чакалнята, ту отиваше да се заяжда със сестрите, като междувременно изпи прекалено много кафе.

— Яж! — нареди Байрън и й подаде един сандвич.

— Какво е това?

— Винаги, когато човек получи сандвич от машина, той не пита какъв е, а просто го изяжда.

— Окей! — Младата жена отхапа от него и реши, че вероятно имаше нещо общо с пилешка салата. — Това продължи вече толкова дълго!

— Едва три часа — поправи я той. — Чудесата изискват време.

— Май, че е така. — Отхапа отново от сандвича, на който в момента гледаше, като на необходимо гориво. — Трябваше да бъдем с нея! Щеше да бъде по-добре, ако бяхме там!

— Трудно е да се чака. Особено за някои. — Прокара пръсти през косата й. — Бихме могли да се поразходим малко навън, за да те измъкна за малко оттук.

— Не, аз съм добре… — По дяволите, трябваше да бъде добре. — По-лесно ми е да се концентрирам в мисли за Марго, отколкото върху това къде се намирам. Фобиите са толкова…

— Човешки?

— Тъпи — реши най-накрая тя. — Това бе най-ужасната нощ в моя живот, струва ми се. Но беше преди двайсет години. — Когато оставеше съзнанието си да преживее отново случилото се, имаше усещането, че то сякаш беше станало вчера. — Във всеки случай се справих с болницата и двата пъти, когато раждаше Лора. Може би беше така, защото тогава участвах активно, а раждането наистина не ти дава и миг отдих. Този случай е идентичен. И искам да бъда тук!

Байрън сплете пръстите си с нейните и я върна в настоящия момент.

— Момче ли мислиш, че ще е или момиче?

— Не съм мислила за това. Колко… колко голямо трябва да бъде едно бебе, за да има шанс?

— Ще бъде красиво — рече той, опитвайки да се изплъзне от въпроса й. — Помисли само за гените, които носи в себе си. Истински късметлия с такива родители. Представяш ли си, да вземе очите на майка си, брадичката на баща си. Каквото и да е. Ще предизвиква фурор навсякъде, където и да се появи. Най-накрая ще се разглези до непоносимост.

— Шегуваш ли се? Трябваше да видиш детската стая, която направиха Марго и Джош. Бих искала да живея в нея! — Младата жена се засмя и не забеляза, че той й подаде чай вместо кафе. — Купиха невероятна древна люлка и старомодна английска количка, които откриха в Бат. Идната седмица се готвехме да направим събиране в чест на бъдещето бебе в дома на леля Сузи и чичо Томи. Всички тези покупки… — не довърши мисълта си.

— Ще трябва да направите събиране в чест на новороденото бебе. Какво си купила?

— Глупаво е… — Въртеше непрестанно чашката в ръцете си, като се стараеше да не заплаче, да не закрещи или просто да не скочи и да нахлуе в родилната зала. — Марго има слабост към италиански моделиери. Особено към Армани. Та те правят модна поредица за най-малките. Наистина е смешно!

— Купила си за бебето нещо на Армани?

Байрън се разсмя и смехът му стана още по-гръмогласен, когато бузите на Кейт пламнаха.

— Това е шега — настояваше тя. — Само шега — но усети, че сама се усмихва. — Още първия път, когато бебето се изплюе върху дрешката, смешната ще бъда аз.

— Невероятно си мила. — Обхвана лицето й в дланите си и я целуна. — Невероятно!

— Това са само пари.

Поуспокоена, младата жена подпря глава върху рамото му и се загледа в своето семейство. Лора се бе върнала, след като бе проверила какво правят момичетата, и сега седеше с Ани. Леля й и чичо й стояха край прозореца. Той бе преметнал ръка върху раменете на съпругата си. До стената имаше телевизор. Неделните новини по Си Ен Ен следваха една след друга. Светът, за който се отнасяха, нямаше нищо общо със стаята, в която чакаха.

Хора влизаха и излизаха и внасяха със себе си тръпки, изпълнени с тревога, нетърпение, вълнение. Чуваха се бързите стъпки на експедитивните сестри и от време на време — смях.

Видя някакъв млад мъж, повел бременната си жена с огромен корем по коридора. Той разтъркваше гърба й, силно съсредоточен в работата си, докато тя се движеше с бавни, отмерени стъпки.

— Лора предпочиташе да се разхожда по време на родилните болки — прошепна Кейт.

— Хм?

— С Марго се редувахме да вървим с нея, да масажираме гърба й, да дишаме с нея.

— Ами съпругът й?

— Правилен въпрос! — Младата жена изсумтя презрително и погледна към своята приятелка, за да е сигурна, че не я чува. — Той нямаше време за такива неща. Не мислеше, че са нужни. Аз й бях треньор и за двете деца, а Марго, първа резерва.

— Мислех, че по това време Марго е живяла в Европа?

— Да, но се върна и за двете раждания. Кейла се появи няколко дни по-рано и Марго беше поела ангажимент. Планът й бе да прекара последната седмица с Лора в къщата на семейство Темпълтън, но когато се обади от самолета, родилните болки на Лора току-що бяха започнали. Стана така, че Марго пристигна от летището направо тук. Ние бяхме с нея — произнесе буйно тя. — Точно тук с нея.

— А Риджуей?

— Появяваше се наготово, след като всичко беше свършило. Правеше мъжествен, както, сигурна съм, си мислеше, опит да прикрие разочарованието си, че бебетата нямаха пенис, после даваше на Лора някакъв скъп подарък и си тръгваше. Мерзавец!

— Никога не съм се срещал с него — рече замислено Байрън. — Не мога да кажа, че си бях създал хубаво мнение от онова, което бях чул за него. По принцип предпочитам да изграждам мнението си върху лични наблюдения… — помълча за момент. — Струва ми се обаче, че в този случай мога да направя изключение и да го презра.

— Правилно. Добре, че тя се отърва от него. Всичко ще бъде съвсем наред, когато престане да се чувства виновна заради радостта си, че се е избавила от Питър. О, боже, защо това отнема толкова време? Не мога да го понеса! — Скочи на крака. — Трябва да ни кажат нещо. Не може просто да стоим така!

Някаква сестра се показа на вратата.

— Тогава може би ще пожелаете да се поразходите.

— Марго! — възкликна задавено Ан, като се изправи рязко.

— Мисис Темпълтън се чувства отлично. А мистър Темпълтън сигурно лети някъде между осмото и деветото небе. Колкото до бебето Темпълтън, мисля, че бихте искали да го видите сами. Елате с мен, ако обичате.

— Бебето? — Ан протегна сляпо ръка, хвана се за Сюзън. — Родила е бебето? Мислите ли, че то е добре? Мислите ли, че е здраво?

— Да отидем да видим. Хайде, бабо — промърмори Сюзън, като поведе икономката към вратата.

— Страх ме е! — Кейт вкопчи трепереща ръка в любимия си. — Сестрата се усмихваше, нали? Нямаше да се усмихва, ако нещо наистина не беше наред. Човек може да разбере по очите им. Трябва да ги гледа в очите, за да разбере. Каза, че Марго била добре. Нали така каза?

— Точно така. Ще ти дадат възможност сама да се убедиш. А сега виж това.

Бяха се приближили до една стъклена врата. Зад нея стоеше Джош, а усмивката на лицето му чупеше всички възможни рекорди. В обятията си държеше малко вързопче, привързано със синя панделка, от чийто горен край стърчаха златисти косици.

— Момче е! — гласът на Томас секна, когато допря длан в стъклото. — Виж нашия внук, Сузи.

— Два килограма и половина — изрече беззвучно, само с устни, младият баща и надигна предпазливо новороденото, за да го видят близките му. — Почти два килограма и половина. Десет пръста на ръцете. Десет пръста на краката. Почти два килограма и половина.

Наведе глава, за да докосне с устни бузката на бебето.

— Колко е мъничък… — Очите на Кейт бяха плувнали в сълзи, когато прегърна Лора. — Толкова е красив!

— Джон Томас Темпълтън. — По лицето на Лора също се стичаха сълзи. — Добре дошъл у дома!

Всички започнаха да гукат на момченцето и шумно се възпротивиха, когато се появи някаква сестра и го отнесе. А щом Джош се появи на вратата, се втурнаха към него вероятно по същия начин, по който селяните са се трупали около завръщащия се герой-победител.

— Два килограма и половина — рече отново той, като зарови лице в косите на майка си. — Чухте ли това? Той е цели два килограма и половина. Казаха, че това било наистина хубаво. Всичките му органи работят добре. Ще му направят някои допълнителни прегледи, тъй като не доизчака времето си, за да се появи, но…

— На мен ми се стори напълно оформен — заяви Байрън. — Вземи една пура, татенце!

— Божичко! — Джош се вторачи в пурата, която му подаде Байрън. — Татенце! О! Аз съм онзи, който трябва да раздава пурите!

— Подробностите са част от длъжностната ми характеристика. Бабо! — подаде другата на Ан, която очарова всички, като я пъхна веднага в устата си.

— Марго, Джош — хвана го за ръката Лора. — Как е тя?

— Смайващо! Тя е най-смайващата жена. Той се появи с рев. Казах ли ви? — Със смях повдигна сестра си и я целуна. Думите очевидно не идваха с нужната скорост. — Изрева направо като магаре. И в мига, в който го направи, Марго се засмя. Беше изтощена, а и двамата бяхме изплашени до смърт. А в крайна сметка той просто си се плъзна навън… — Объркан плесна с ръце и се вторачи в тях. — Това е най-невероятното нещо на света! Не можете да си представите! Е, можете, но трябваше да бъдете там. Той плаче, Марго се смее, а лекарите казват: „Е, очевидно дихателните му пътища са наред“ — изрецитира Джош, а гласът му започна да изтънява подозрително. — Всичко му е наред!

— Разбира се, че му е наред! — Томас стисна в мечешките си прегръдки сина си. — Нали е Темпълтън.

— Не, че не се радваме да те видим… — Кейт прибра косите от лицето на Джош. — Но кога ще ни пуснат да видим Марго?

— Не знам. След минутка, струва ми се. Накара сестрата да донесе дамската й чантичка… — отново се ухили до уши. — Искаше да се гримира.

— Типично! — Кейт се обърна и прегърна с две ръце Байрън. — Типично за нея.