Нора Робъртс
Тайни и мечти (16)

Шестнадесета глава

Кейт имаше дългогодишно мнение по въпроса за какво служи неделното утро. То беше за спане. По време на цялото си обучение в колежа го бе използвала за учене или за довършване на разни документи и проекти. Веднъж навлязла в реалния свят обаче, тя го бе определила за занимания с приятни неща.

Байрън обаче имаше други намерения.

— Трябва да се съпротивляваш и по двата начина — каза й той. — Умствено се изолирай от мускула, върху който работиш. Ето този… — натисна с пръсти трицепса й, докато тя вдигаше и сваляше тежките два килограма и половина гирички над главата и зад гърба си. — Не си отпускай ръцете! — нареди той. — Да ти се струва, че и нагоре, и надолу ги движиш през гъста кал.

— Кал? Добре… — Младата жена се опита да си представи голяма локва с гъста тиня вместо симпатично меко легло с прохладни чаршафи. — И защо правя всичко това?

— Защото е полезно за теб.

— Полезно за мен — промърмори под носа си тя и се погледна в огледалото.

Мислеше, че ще се чувства смешна в късото бюстие и стегнатия три четвърти клин. Истината обаче не беше чак толкова отчайваща. Не можеше да не погледне и към него. Един добре сложен мъж в спортен потник и шорти също не беше неприятна за окото гледка.

— А сега разтегни. Не забравяй разтягането. И се концентрирай. Запомни ли?

— Да, да, да.

Седна на пейката, намръщи се като повдигна тежестта, наведе се и опита да си представи как бицепсите й нарастват. „Довиждане, петдесеткилограмово слабаче — помисли си тя. — Здравей, културистке.“

— А когато свършим тук, ще направиш препечени по френски филийки, нали?

— Уговорката си остава.

— Ще си наема личен треньор и готвач — усмихна му се Кейт. — Ще бъде страхотно!

— Ти си щастливка, Катрин. А сега другата ръка. Концентрирай се.

После използваха още няколко уреда. Макар да бе изпълнил ежедневните си упражнения, преди да я бе събудил и измъкнал от леглото, и двамата се бяха изпотили добре, когато Байрън обяви, че са приключили за днес.

— Е, значи ще ставам културистка, така ли?

Младият мъж се усмихна широко като масажираше раменете и гърба й.

— Разбира се, малката. Ще сложиш едни от онези малки бикини, ще те намажем с олио и ще те изпратим да се състезаваш.

— Само в мечтите си.

— Това не са мои мечти — отвърна искрено той. — Повярвай ми. Открих криещото се в мен желание за кльощави жени. Всъщност, то започва да се обажда точно сега.

— Така ли?

Не се възпротиви, когато дланите му се плъзнаха надолу по гърба и се спряха на задника й.

— Страхувам се, че е така. Хм! — Пръстите му опипваха, стискаха. — Сещам се, че утре ще работим за долната част на тялото.

— Мразя това.

— Така е, защото нямаш такъв хубав наблюдателен пункт като моя.

Погледът му се отмести към огледалото зад нея и започна да наблюдава как дланите му я притежават, как тя се потърква в тялото му, как потръпна, когато сведе устни към прекрасната извивка между шията и рамото.

Желанието му за нея беше почти нелепо, то се надигаше отново и отново. „Като дишането — помисли Байрън, докато хапеше лекичко ухото й. — Като живота.“

— Мислех да приключим сутрешните си занимания с малко аеробика.

Кейт успя да издаде някакъв звук, нещо средно между стенание и въздишка.

— О, само не бягащата пътечка, Байрън, умолявам те!

— Имах нещо друго предвид… — Сега неуморната му уста беше върху бузата й. — Мисля, че ще ти хареса.

— О! — Разбра за какво става дума, когато дланта му обхвана едната й гърда. — Наистина беше казал, че аеробиката е много важна част за една пълна тренировка.

— Просто се остави в ръцете ми.

— Надявах се да го кажеш.

Предаваше се толкова лесно, толкова въодушевено, мислеше си той. Устните й се доближиха до неговите, езиците им се сляха, телата се притиснаха едно в друго. Всичките му някогашни фантазии за жената на неговите мечти бяха избледнели и забравени и на тяхно място се бе появила тя. Единствено тя.

В съзнанието му се мярна образ. Начинът, по който бе изглеждала предишната вечер в елегантната рокля с голи рамене. Каква гладка кожа само бе разкрила тя, какви изненадващи извивки. А под роклята се криеше истинска развратна фантазия в черна дантела. Гледката бе толкова неочаквана, толкова непрактична за неговата практична Кейт. Дъхът му бе секнал от нея. С огромно удоволствие се бе захванал да разучи тази нейна страна. А съзнанието, че тя също я откриваше, беше неустоимо еротично.

Тя му действаше не по-малко възбуждащо и сега, в потния си екип, който можеше да смъкне набързо.

И двамата бяха голи до кръста, когато се катурнаха върху дюшека.

Младата жена се засмя, докато се търкаляха в леглото и се освобождаваха от последните бариери. Беше прекрасно да се чувстваш толкова… свободна до разпуснатост. Напълно освободена. Беше престанала да се пита откъде той знаеше точно къде и как да я докосне. Сякаш го бе знаел винаги. Тялото му беше толкова силно, толкова стегнато. Все едно, че се любеше с мечта. Завъртя се така, че да застане отгоре му и изля радостта си в целувка.

„Да, докосвай ме — мислеше тя. — И ме вкусвай… Тук… И тук… Отново. Винаги отново.“ — сърцето й туптеше развълнувано, а кръвта се движеше забързано из вените й. Отново и отново, миг след миг, той успяваше да я изпълни с много противоположни усещания. Горещи вълни, вледенено очакване, тръпки на желание, топлина на отдаването.

Не искаше да се отделя никога от него, а да се потопи в него. Да се изгуби. И затова го пое в себе си и потрепери цялата от този момент на сливане. Изви се назад като се наслаждаваше и едновременно се измъчваше от своята власт. Изскимтя, когато дланите му се плъзнаха нагоре, за да изтезават болезнените й от желание гърди.

Задържа ги там, като впи в тях пръстите си, когато започна да се движи.

Видът й го зашемети. Тъмните коси обгръщаха грейналото й лице. Въздухът влизаше и излизаше през разтворените й устни. Дългата лебедова шия бе извита назад, очите на кошута — затворени. Слънчевата светлина я обливаше, толкова ярка, сякаш бяха навън, на някоя зелена поляна. Струваше му се, че я вижда там — страстна Титания с гореща кръв.

Желаеше я толкова силно, че бе готов да я погълне, за да се задоволи. Тя обаче ускори ритъма и го увлече със себе си. Нейните стенания и викове проникваха в кръвта му. Той експлодира под нея, в нея. С продължителна, победна въздишка, Кейт се отпусна и впи устните си в неговите.

* * *

Пееше под душа. Това бе необичайно дори когато бе сама. Кейт знаеше прекрасно, че гласът й не беше като на славей. Докато се сапунисваха, той се присъедини към нея и двамата изпълниха от сърце фалшив вариант на „Прауд Мери“.

— Айк и Тина не ни превъзхождат с нищо — реши младата жена, докато увиваше в хавлия косата си.

— Абсолютно с нищо. Освен, може би, с талант. — Байрън завърза една кърпа около кръста си, разтри лице и се приготви да се бръсне. — Ти си първата жена, с която съм се къпал и която пее толкова лошо, колкото и аз.

Кейт изправи гръбнак и го загледа как се сапунисва.

— О, нима? И колко ли са на брой тези жени?

— Умът ми не е особено услужлив. — Усмихна й се широко като се наслаждаваше от острия като на лазер блясък в очите й. — А и един джентълмен никога не води списък по този въпрос.

Тя го наблюдаваше как прокарва самобръсначката по брадата си и след нея остава чиста, гладка ивица. И изведнъж осъзна, че всъщност никога досега не бе гледала как се бръсне един мъж. Освен Джош, разбира се, но братята не влизаха в сметката. Нямаше да позволи обаче този интересен мъжки ритуал да я разсея. Вместо това се усмихна мило и погледна през рамото му в замъгленото огледало.

— Защо не оставиш аз да направя това вместо теб, скъпи?

Младият мъж повдигна едната си вежда.

— Толкова глупав ли изглеждам, че да дам един такъв остър инструмент в ръчичките ти? — Изплакна самобръсначката. — Не мисля така.

— Страхливец!

Кейт подсмръкна, ухапа го леко по рамото и се запъти към спалнята да се облича.

— Кейт… — Изчака я да се обърне и да насочи самодоволната си физиономия към него. — Сега има само една жена.

Забеляза леката, почти срамежлива усмивка, която се изписа върху лицето й, преди да излезе. Байрън продължи замислено да се бръсне. Банята бе изпълнена с влага, топлина и с уханието на двамата. Беше простряла спретнато хавлията си да съхне. Бурканчето, в което стоеше хидратантният й крем за лице, беше на полицата. Беше забравила да го използва. Не беше забравила да сложи тренировъчния си екип в коша за мръсни дрехи и да затвори капачката на пастата за зъби. Не, никога не пренебрегваше практичните подробности.

Онова, което забравяше, бяха екстрите, особено когато се отнасяха до нея самата. Не би си позволила да се шляе из магазините, да мечтае и да си купи нещо глупаво. Не би забравила да изгаси лампите или да затегне малко повече кранчето, да не би да изпусне някоя капка в повече.

Сметките й винаги бяха платени навреме, но нямаше и да забележи, че не е обядвала, ако съзнанието й бе заето с други подробности.

Тя не си даваше сметка, че имаше нужда от него. Байрън се усмихна и наведе глава, за да измие остатъците от пяна по лицето си. Нито пък знаеше онова, което току-що бе открил. Вече не мислеше, че може би се влюбва в нея. Знаеше, че тя, с всичките си силни и слаби страни, с всички противоречия и с цялата си сложност, бе единствената жена, която щеше да обича някога.

Младият мъж изсуши лицето си, намаза го с афтършейв и реши, че това бе напълно подходящ момент да й го каже. Влезе в спалнята. Тя стоеше край леглото в черен клин и стара спортна блуза.

— Виждаш ли това? — попита Кейт и протегна някакъв надъвкан кокал от нещавена кожа.

— Да, виждам.

— Беше в обувката ми. Как самата обувка се е спасила от подобно отношение, не мога да си обясня. — Хвърли кокала към Байрън, после прокара длани по косата си, за да провери дали е суха. — Беше Нип, в това вече съм сигурна. Тък има много по-добри маниери. Миналата седмица пък стана историята с рибешката глава, която намери на плажа. Много е недисциплиниран. Неуправляем.

— Е, Кейт, така ли се говори за нашето дете?

Младата жена въздъхна и постави очаквателно ръце на хълбоците.

— Ще поговоря с него. Но съм сигурна, че ако се замислиш върху психологията на случилото се, ще се съгласиш, че поставя тези неща в обувката ти като залог за голямата си привързаност.

— Това включва ли и случая, когато се изпишка в нея?

— О, сигурен съм, че е било грешка. — Потърка с длан уста. Беше достатъчно предпазлив, за да не покаже усмивката си. — А и това се случи навън. Ти си събу обувките, за да се разхождаш по плажа, и… това не ти се струва убедително.

— Не мисля, че ще ти се стори толкова приятно, ако ставаше дума за твоите обувки. — Сякаш по поръчка в този момент се разнесе бесен лай и се чу звук от топуркане. — Аз ще се разправям с тях, ти си прекалено мек.

— Да, а кой им купи каишки с надписани имена върху тях? — промърмори той.

— Какво?

— Нищо. — Байрън се запъти към чекмеджето си, за да извади бельо. — След минутка слизам долу.

— За да направиш печени филийки по френски — напомни му тя и се спусна да усмири кучетата. — Окей, момчета, намалете малко врявата. Продължавайте така и няма да има никаква разходка по плажа. И никой няма да играе на топка с вас.

Двете животни се спуснаха насреща й и се блъснаха в нея — две заплашително големи маси от козина и крака. Още не бе свършила с мъмренето, а те вече се втурнаха към входната врата и вдигнаха отново гюрултия.

— Знаете, че излизате отзад — започна Кейт, но в този момент прозвуча идиотската мелодийка на звънеца. Очевидно на Брайън тя й се бе сторила причудлива и затова в крайна сметка бе решил да я запази. — О! — Комична в задоволството си от кучетата, тя отправи към тях трийсеткаратова усмивка. — Хубавичките ми умни момчета. Вие сте давали тревога. Слушайте, ако това е някой, който опитва да ни продаде нещо, искам от вас да направите това. Гледайте, гледайте… ето така, оголете зъби.

Въпреки направената демонстрация, животните само се удряха едно друго с опашки и се хилеха по кучешки.

— Ще отработим това — реши младата жена и отвори вратата.

Доброто й настроение се изпари.

— Мистър Битъл? — Автоматично сграбчи каишките, за да попречи на кучетата да скочат от радост върху новодошлите. — Господин детектив?

— Извинявам се, че те притеснявам в неделя, Кейт! — Битъл огледа уморено кучетата. — Детектив Кюсак ме уведоми, че възнамерява да говори с вас днес и аз го помолих да дойда с него.

— Вашият адвокат каза, че ще ви намеря тук — намеси се инспекторът. — Имате право да го повикате, разбира се, ако желаете.

— Мислех… казаха ми, че вече не съм заподозряна.

— Тук съм, за да се извиня! — Битъл не отделяше тържествения си поглед от очите й. — Може ли да влезем?

— Да, естествено. Нип, Тък, без скачане!

— Хубави кучета! — Кюсак протегна пълната си едра длан и тя бе подушена и излизана прилежно. — Имам една стара хрътка, но годинките й вече доста натежаха.

— Заповядайте, седнете. Ще изляза само да ги изкарам оттук… — Това й даде време да се овладее. Когато животните се втурнаха като изтървани из двора, тя се върна. — Желаете ли кафе?

— Не е нужно да си правиш труда… — започна Битъл.

Инспекторът обаче се облегна в стария шезлонг и рече:

— Ако така или иначе ще правите.

— Аз ще го направя — предложи помощта си Байрън, който влезе в този момент.

— О, Байрън — незабавно изпита облекчение. — Познаваш вече детектив Кюсак.

— Господин детектив.

— Мистър Де Уит.

— А това е Лорънс Битъл.

— От „Битъл и съдружници“ — отвърна хладно Байрън. — Как сте?

— Бих казал, че съм добре. — Битъл прие официалното ръкуване. — Томи е споменавал за вас. Тази сутрин направихме една ранна игра на голф.

— Ще сложа кафето.

Погледът, който хвърли към Кюсак говореше красноречиво, че всичко важно, каквото и да бе то, можеше да почака до неговото връщане.

— Хубаво местенце! — заяви непринудено инспекторът.

Кейт не бе помръднала от мястото си и кършеше пръсти.

— Тепърва ще се благоустроява. Байрън не пести времето си. Той се настани тук само преди няколко месеца. Той, ъъъ… трябва да получи някои неща от Атланта. Той е оттам, от Атланта — „Престани да говориш празни приказки, Кейт“ — нареди си тя, но не можеше да не го прави. — А търси и оттук това-онова, като мебели например.

— Дяволско местенце. — Кюсак се намести в шезлонга. За него това бе столът, който знаеше как да посрещне един човек. — Съвсем близо до пътя и същевременно цялата в зеленина — поклати глава. — Можеш да излезеш през главния вход и да се озовеш почти веднага на плажа. Често водех насам децата. Падаха си много по тюлените.

— О, да, те са прекрасни! — Младата жена погледна към кухнята, като хапеше устната си. — Понякога се чува как реват. Детектив Кюсак, за да ме разпитвате ли сте дошли?

— Наистина имам няколко въпроса… — Подуши шумно въздуха. — Нищо не може да се сравни с аромата на току-що сварено кафе, нали? Дори отровата, която продават в полицейския участък, ухае райски, докато не я опиташ. Защо не седнете, мис Пауел? Отново повтарям, че можете да повикате адвоката си, но мистър Темпълтън няма да ви бъде нужен за онова, за което имаме да говорим.

— Добре… — Но запази за себе си правото да реши дали да се обажда на Джош. Нямаше да позволи да бъде приспана от безобидни приказки и бащински усмивки. — Какво желаете?

— Мистър Де Уит показа ли ви доклада от неговия експерт по почерците?

— Да. Снощи. — Седна на страничната облегалка на дивана. Повече от това не бе способна да направи. — Според него подписите са копия. Някой е имитирал подписа ми върху променените формуляри. Използвал е моя подпис, моите клиенти, моята репутация… — Изправи се отново. В този момент се появи Байрън с табла в ръка.

— Съжалявам — рече припряно тя. — Заради неприятностите тук.

— Не ставай смешна! — Без усилие влезе в ролята на безупречния домакин. — Как пиете кафето си, мистър Битъл?

— Само сметана, благодаря.

— Господин детектив?

— Така, както излезе от кафеварката — отпи от чашата си. — Е, това вече е кафе. Така, тъкмо се готвех да обясня на мис Пауел как протече нашето разследване. Заключенията ни съвпадат с тези на независимия експерт. Засега уликите сочат, че някой е наредил нещата така, че след като измамата бъде разкрита, подозренията да паднат върху нея. Сега сме насочили погледите си към други места.

— Искате да кажете към други хора? — попита Кейт, като се стараеше да спре треперенето на ръката с, в противен случай тракането на чашката върху чинийката щеше да я издаде.

— Казвам, че разследването не стои на едно място. Искам да ви попитам имате ли представа кой би ви избрал като жертвен агнец? Във фирмата има много счетоводители.

— Нямам представа кой би го направил, за да ми стори зло.

— Може би вие просто сте били удобна. Обвиненията срещу вашия баща са ви направили особено подходяща за тази цел, може дори да са дали идеята някому.

— Никой не знаеше. Аз самата открих това малко преди да ме заподозрете.

— Интересно. И как го открихте?

Кейт потъркваше разсеяно пръст по слепоочието си, докато обясняваше.

— Разменяли ли сте по-остри думи с някого? Някакво спречкване? Или личен конфликт?

— С никога не съм се карала. Не всички във фирмата са близки приятели и довереници, но работим добре заедно.

— Никаква злоба, дребнавост?

— Нищо извън обикновеното… — Остави почти недокоснато кафето си. — С Нанси се счепкахме заради една фактура, която не успяхме да открием временно, докато траеше априлската лудница. По това време всички са на нокти. Струва ми се, че излях яда си върху Бил Файнщайн, задето бе взел половината от компютърната ми хартия, вместо да отиде да си набави сам от склада! — Усмихна се леко. — После той домъкна три опаковки от нея в офиса ми, за да компенсира. Мис Нюман не ме обича, но тя не обича никого, освен мистър Битъл старши.

Лорънс се взря в кафето си.

— Мис Нюман е квалифицирана и малко по-силно привързана към своята територия. — Премигна, тъй като Кюсак припряно записваше нещо. — Тя работи от двайсет години за мен.

— Не съм имала предвид, че би направила нещо подобно… — Ужасена, младата жена скочи на крака. — Нищо такова не съм имала предвид! Не бих обвинила никого. По тази логика може да се каже, че това е дело на Аманда Девин. Тя пази статуса си на единствен съдружник от женски род като ястреб, който наблюдава да не се появят лешояди. Или… или Майк Лойд в помещението с пощата, тъй като не може да си позволи да посещава колеж като редовен студент. Или Стю Комински, защото не пожелах да излизам с него. Или Роджър Торнхил, защото излизах с него.

— Лойд, Комински и Торнхил — промърмори под носа си Кюсак, докато записваше.

Кейт спря да крачи напред-назад.

— Пишете си каквото щете в това бележниче, но аз нямам намерение да обвинявам когото и да било! — Вирна брадичка. — Знам как се чувства човек в подобна ситуация.

— Мис Пауел… — Инспекторът се взря в нея, като се потупваше по коляното с дебелата си химикалка. — Това е полицейско разследване. Нито един от членовете във вашата бивша фирма не трябва да бъде пропуснат. С вашето съдействие процедурата може да бъде ускорена.

— Не знам нищо — заяви упорито младата жена. — Не знам някой да се е нуждаел дотолкова от пари, или пък някой, който би решил да стовари подозренията от извършено престъпление върху мен. Вече знам, че платих прекалено много за нещо, което не съм извършила. Ако желаете да съсипете живота и на някой друг, господин детектив, ще трябва да го направите без мен.

— Ценя позицията ви, мис Пауел. Чувствате се обидена и аз не мога да ви виня. Вие вършите работата си, правите онова, което се очаква от вас и дори онова, което не се очаква. Виждате целта, за която сте положили толкова усилия почти достигната, когато някой ви сритва в зъбите.

— Това е хубаво и много точно резюме. Ако знаех кой ме е ритнал, първа щях да ви кажа. Но няма да поставя друг в моето положение само защото е извършил престъплението да ме раздразни.

— Помислете по този въпрос — предложи Кюсак. — На вашия мозък може да се разчита. Дадете ли му веднъж задачата да достигне до някакви изводи, готов съм да се хвана на бас, че усилията ви ще дадат някакъв резултат.

Инспекторът се изправи. Битъл го последва с думите:

— Преди да тръгнем, Кейт, бих искал да ми отделиш малко от времето си. На четири очи, ако нямаш възражения.

— Добре. Аз…

Погледна към Байрън.

— Може би искате да се насладите на гледката, господин детектив? — Младият мъж посочи към вратата за задния двор и след това го поведе към нея. — Куче ли казахте, че имате?

— Старата Сейди. Ужасно грозна, но миличка.

Гласът му се изгуби, когато Де Уит затвори вратата зад тях.

— Извинението не е достатъчно — започна без предисловия Битъл. — Изобщо не е достатъчно! Опитвам се да бъда справедлива и да разбера положението, в което се намирахте, мистър Битъл. Трудно е. Аз израснах пред очите ви. Познавате семейството ми. Би трябвало да познавате и мен!

— Напълно си права! — Изглеждаше много стар. Много стар и много уморен. — Разруших приятелството си с вашия чичо, приятелство от голяма важност за мен.

— Чичо Томи не таи злоба към никого.

— Не, но аз обидих едно от неговите деца, а това не се забравя лесно. Трябва обаче да кажа, че първоначално никой от нас не вярваше, че си способна да извършиш нещо престъпно. Имахме нужда от твоето обяснение, а реакцията ти на зададените въпроси беше… меко казано, изобличаваща. Сега вече я разбирам, при дадените обстоятелства, но тогава…

— Тогава не сте знаели за баща ми, така ли?

— Не. Научихме по-късно. В офиса ти имаше копие от някаква вестникарска статия.

— О! — „Толкова просто и толкова глупаво“ — помисли си младата жена. Вероятно бе пропуснала да вземе някой от листите, когато прибираше документите в дипломатическото си куфарче. — Разбирам. От това положението е станало само още по-лошо.

— И объркано. Трябва да призная, че когато детектив Кюсак ми се обади, почувствах незабавно облекчение и не бях особено изненадан. Така и не успях да възприема като едно жената, която познавах и измамницата.

— Но все пак беше достатъчно, за да я изгоните от фирмата — каза тя и усети горчивината в гласа си.

— Да. Колкото и да съжалявах тогава и колкото и да съжалявам сега, нямах избор. Повиках всеки един от партньорите и ги запознах с последната информация. След час се събираме, за да я обсъдим. Както и факта, че сред нашите редици все още има престъпник… — Спря за момент, за да събере мислите си. — Трудно ще разбереш какво означават мечтите на цял един живот и по какъв начин се променят. На моята възраст човек трябва да бъде много предпазлив, да проявява голяма селективност, когато става въпрос за мечтите му. Започва да си дава сметка, че всяка една от тях може да бъде последната. Фирмата беше моя мечта през по-голямата част от живота ми. Създадох я, грижех се за нея, пролях не малко пот заради нея, въведох и децата си в нея — усмихна се. — Не всеки би се увлякъл в мечти по една счетоводна фирма.

— Разбирам.

Искаше й се да докосне ръката му, но не можеше.

— Мислех, че ще разберете. Нейната репутация е и моя репутация. Фактът, че тя бе съсипана по такъв начин, показва колко крехка може да бъде дори една толкова прозаична мечта.

Кейт нямаше как да не кимне.

— Фирмата наистина е добра, мистър Битъл. Направил сте нещо действително солидно от нея. Вашите хора работят за вас, тъй като се отнасяте добре с тях, а и защото ги превръщате в част от цялото. Това не е чак толкова прозаично.

— Иска ми се да помислиш дали би се върнала при нас. Съзнавам, че сигурно ще се чувстваш неудобно да го направиш преди въпросът да бъде напълно разрешен. „Битъл и съдружници“ обаче ще бъдат истински щастливи да те приемат отново. Като равностоен партньор.

Тъй като тя не отговори, Лорънс пристъпи към нея.

— Кейт, не знам дали това ще поправи или влоши нашите отношения, но искам да знаеш, че тази възможност вече бе обсъждана и гласувана преди този… този кошмар. Беше одобрена единодушно.

Наложи се младата жена да се отпусне отново върху страничната облегалка на дивана.

— Готвехте се да ме направите партньор?

— Марти направи предложението. Струва ми се си даваш сметка, че той винаги ти е вярвал и е бил напълно на твоя страна. Аманда беше първата, която подкрепи предложението му. Ах, мисля, че именно заради това бе и толкова остра, когато повярва, че ти си присвоила незаконно парите. Ти си заслужи това предложение, Кейт. Надявам се, че след като отделиш време да помислиш върху него, ще го приемеш.

Трудно беше да се справи едновременно с отчаянието и въодушевлението. До неотдавна щеше да приеме веднага подобно предложение, да го сграбчи, за да не й се изплъзне, да го прегърне с цялата си душа. Отвори уста, сигурна, че от нея щеше да изскочи съгласието й.

— Нужно ми е известно време… — Чу собствените си думи с известна изненада. — Трябва да го обмисля.

— Разбира се, че трябва да го обмислиш. Моля те, преди да помислиш да ходиш другаде, дай ни шанс да се договорим.

— Да, непременно. — Протегна ръка точно в мига, в който Байрън и детективът се завърнаха. — Благодаря, че дойдохте.

Беше все още замаяна, когато поведе двамата си посетители навън и си взе довиждане с тях. Върна се мълчаливо вътре заедно с Байрън и се втренчи с невиждащ поглед пред себе си.

— Е? — попита най-после той.

— Предложи ми партньорство. — Произнесе всяка дума бавно и отчетливо, без да може да разбере дали й се наслаждава или я претегля. — Не само като компенсация за случилото се. Вече го били гласували точно преди всичко да се провали. Той е готов да обсъди моите условия.

Младият мъж наклони глава на една страна.

— Защо не се усмихваш?

— Какво? — Кейт премигна, погледна го и избухна в смях. — Партньорство! — Преметна ръце около врата му и го остави да я залюлее така. — Байрън, не мога да ти кажа какво означава това за мен. Прекалено съм объркана, за да обясня и на самата себе си.

— Поздравления. Освен френските препечени филийки трябваше да имаме и мимози.

— Чудесно! — Целуна го силно. — И по-леко с онова върху филиите!

— Само малка бучка масло за цвят — увери я младият мъж, когато се запътиха към кухнята, хванати за ръце. Пусна я, за да извади шампанско от хладилника. — Е, няма ли да се захванеш с телефона?

Кейт отвори стъклената вратичка на шкафа, където стояха винените чаши.

— Телефонът ли?

— За да съобщиш на близките си.

— Ъ-хъ. Това е прекалено голямо, за да се споделя по телефона. Щом се нахраним… — усмихна се глупаво при звука от отварянето на тапата, — … отивам в къщи. Това изисква личен контакт. И е най-добрия начин да изпратя леля Сузи и чичо Томи обратно във Франция. — Вдигна чашата си в мига, в който той привърши с наливането на виното. — За службите, които извършиха разследването.

Байрън изпусна шумно въздух през зъбите си.

— Непременно ли трябва?

— Окей, за какво тогава, по дяволите? За мен — отпи, завъртя се веднъж, отпи отново. — Ще дойдеш с мен, нали? Ще накараме мисис Уилямсън да приготви една от нейните невероятни вечери. Ще вземем и кучетата. Можем… Какво гледаш?

— Теб. Обичам да те гледам щастлива!

— Дай филийките и ще ме видиш в екстаз. Умирам от глад.

— Не притеснявай главния готвач, ако обичаш! — Извади яйца и мляко. — Защо не минем през твоя апартамент и да вземе още някои от нещата ти? Можем да удължим празненството като останеш още една нощ.

— Окей. — Беше прекалено въодушевена, за да се противи, въпреки че това нарушаваше неписаното й правило да не остава повече от две нощи подред. — Аз ще вдигна — рече тя, когато телефонът иззвъня. — Ти продължавай да готвиш. И сложи много канела. Ало? Лора, здравей. Точно си мислех за теб… — Широко усмихната се изви и захапа леко Брайън за ухото, докато той разбиваше яйцата. — Готвехме се да дойдем по-късно и да се самопоканим за вечеря. Имам новини, които… Какво?

Замълча, а ръката, която бе вдигнала към косите на младия мъж, падна безволево.

— Кога? Да. О, боже! О, боже! Окей, тръгваме веднага. Смятай, че вече сме тръгнали. Марго — обясни тя, докато опитваше опипом да постави слушалката на място. — Джош я откарал в болницата.

— Бебето?

— Не знам. Нямам представа. Прекалено е рано за бебето. Получила болки и кървене. О, боже, Байрън!

— Хайде! — стисна ръката, която се протягаше към него. — Да вървим!