Нора Робъртс
Тайни и мечти (14)

Четиринадесета глава

— Той не ми вярва — заяви тя в мига, в който вратата се затвори след нея.

Всичкият гняв и чувство за справедливост бяха преминали в страх.

— Не съм сигурен — промърмори Джош, като я водеше по-далеч от това място. Чувстваше как тялото й вибрира под ръката, която бе поставил на гърба й.

— Най-важното е обаче, че те нямат никакви доказателства. И Кюсак го знае много добре.

— Всичко е важно! — Кейт притисна длан към бушуващия си стомах. Надяваше се, че този път не се обаждаше язвата. Но то не беше кой знае каква утеха при положение, че алтернативната диагноза беше срам и страх. — Важно е какво мисли той, какво мисли Битъл, какво мисли всеки един. Колкото и да не ми е приятно, всичко е важно.

— Чуй ме добре! — обърна я с лице към себе си, постави ръце върху раменете й. — Представи се прекрасно. Наистина прекрасно. Може и да не беше точно онова, което като твой адвокат бих те посъветвал да направиш, но имаше нужния ефект. Записките в бележника ти отварят цяло ново поле за проучване. А сега помисли и кажи кой те наведе на мисълта за тях.

— Ти. — Когато младият мъж поклати глава, тя присви вежди. Наложи си да се замисли, тъй като Джош очакваше именно това от нея. — Той. Кюсак. Искаше да му кажа, че съм записала някъде кода.

— Някъде, където някой друг би могъл да се добере до него. — Ръцете върху раменете й отслабиха натиска си. — А сега искам да престанеш да мислиш за това. Говоря сериозно, Кейт — продължи той, макар тя да отвори уста да протестира. — Остави на Кюсак и на мен да вършим работата си. Имаш хора зад гърба си. Не искам да забравяш за този факт.

— Страх ме е! — Кейт стисна устни в желанието си признанието й да прозвучи по-спокойно. — Не се страхувах само в момента, когато той ме вбеси. А сега отново ме е страх. Защо напомни за баща ми, Джош? Как е разбрал за това? Каква причина го е накарала да търси толкова далеч в миналото ми?

— Не знам. Но ще разбера.

— В „Битъл“ вероятно също знаят… — Отчаянието я притискаше, като воденичен камък. — Ако Кюсак знае, значи знаят и съдружниците. Може да са узнали още преди това и именно затова…

— Кейт, престани!

— Ами ако така и не открият извършителя? Ако не го открият, тогава аз вечно ще…

— Казах да престанеш. Ние ще открием. Това е обещание. Не от твоя адвокат, а от по-големия ти брат.

Придърпа я към себе си, целуна я по върха на главата. В този момент забеляза Байрън, който бързаше по коридора. Можеше да разпознае едва сдържания гняв, когато го види и реши, че Кейт се нуждаеше именно от това, за да отвлече мислите си от разговора с инспектора.

— Здравей, пристигаш точно навреме. Ще закараш Кейт в къщи, нали?

Тя се завъртя на пети, объркана и смутена.

— Какво правиш тук?

— Лора успя да ме издири. — Погледът му към Джош казваше, че ще поговорят по-късно. След това помъкна Кейт по коридора. — Нека да излезем оттук!

— Трябва да се върна в магазина. Марго е сама.

— Марго може да се справи. — Поведе я надолу по стълбите, из фоайето и навън, където слънцето светеше ярко. — Добре ли си?

— Да. Малко не съм на себе си, но всичко е наред.

Беше докарал своя „Корвет“, лъскав, с аеродинамична форма, черен, с две седалки. Щом се настани в трийсетгодишната кола, изминалият ден й се стори дори още по-нереален.

— Не беше нужно да идваш чак дотук.

— Очевидно! — В безсилието си да й помогне, Байрън подкара доста невъздържано автомобила. — Щеше да ми се обадиш, ако искаше помощ.

— Нямаше нищо, което можеше да направиш… — Понечи да обясни младата жена и потръпна от изгарящия поглед, който той й хвърли, преди да излетят от паркинга. — Не ме обвиниха в нищо.

— Е, значи това е щастливият ни ден, а?

Искаше да кара. Искаше да кара бързо, за да разсее част от бушуващия в него гняв, преди да е изкипял и попарил и двамата. За да попречи на всякаква възможност за разговор, усили до последно стереоуредбата в колата и звуците от ядосаната китара на Ерик Клептън изпълниха пространството.

„Чудесно — помисли си Кейт и затвори очи. — Посредствена музика, мощен автомобил и южняшки темперамент.“ И без това заплашващата я мигрена и твърде голямата вероятност от завръщането на госпожа Язва бяха предостатъчен повод за тревога.

Откри слънчевите очила в чантата си и ги сложи, преди да погълне лекарството без вода. През тъмните стъкла светлината изглеждаше по-спокойна, по-мека. Вятърът разхлаждаше пламтящите й бузи. Трябваше само да облегне назад глава, да повдигне лице, да види небето.

Байрън не казваше нищо. Управляваше летящата кола по шосето подобно на ярко черен меч, който пореше въздуха между скалите и морето. Разсече надвисналите облаци, измъкна се от тънката пелена от мъгла и отново излезе на слънцето.

Той се бореше с чувството си на безсилие и на луд гняв, откакто Лора му се бе обадила. „Извикаха Кейт в полицията за разпит. Не знаем какво ще правят. В магазина дойде някакъв детектив и я отведе.“

Страхът в по принцип спокойния глас на Лора, бе отприщил ответната реакция в него. Но неговият страх бе примесен с обида. Кейт не му се беше обадила.

Представи си я сама. Уверенията на Лора, че брат й е с нея, бяха без значение. Виждаше я самотна, ужасена, зависеща от благоразположението на онези, които я разпитваха. Превъзбуденият му мозък я представяше дори с белезници на ръцете, окована във вериги.

А той не можеше да направи нищо друго, освен да чака.

И ето че сега тя седеше до него, скрила очите си с тъмните очила, от които кожата й изглеждаше още по-бледа. Бе стиснала юмруци в скута си, но не можеше да го измами. Виждаше, че кокалчетата им бяха побелели. Освен това бе заявила, че нямало нужда да идва, нямала нужда от него.

Без да поставя под въпрос импулса си, младият мъж сви встрани от пътя, към скалите край къщата на Темпълтънови, където веднъж бе плакала на рамото му.

Кейт отвори очи. Не се изненада изобщо, че бе спрял тук, на мястото, свидетел на драматични събития и същевременно носещо спокойствие. Преди да успее да хване дръжката на вратата, той се пресегна през нея, за да й отвори.

„Стар навик“ — реши тя. Като се има предвид лошото настроение, в което очевидно се намираше Байрън, това не можеше да се смята за любезен жест.

Мълчаливо се отправиха към скалите.

— Защо не ми се обади?

Не беше възнамерявал да започне с това, но като че ли въпросът сам изскочи от устата му.

— Не се сетих.

Той се завъртя към нея толкова бързо, толкова неочаквано, че тя отстъпи заднишком и стъпка гнездо от дребни бели цветчета.

— Не си се сетила значи. Къде точно в твоя списък съм аз, Катрин?

— Не знам какво искаш да кажеш. Не се сетих, защото…

— Защото не се нуждаеш от никого другиго, освен от себе си! — отвърна вбесен Де Уит. — Защото не ти е нужен някой, който може да развали счетоводната книга от печалби и загуби в главата ти. От мен няма да има никаква практическа нужда, защо тогава да си правиш труда да се обаждаш?

— Това не е вярно!

Как щеше да издържи един спор сега? Как щеше да се справи с кипящия му гняв? Страшно й се искаше просто да притисне длани към ушите си и да стисне клепачи, така че повече нито да чува, нито да вижда. И да остане сама в тъмното.

— Не разбирам защо си ми ядосан толкова, но просто нямам енергия да се карам с теб точно сега.

Сграбчи я за ръката, преди тя да успее да се обърне.

— Добре. Тогава само слушай. Опитай се да си представиш как съм се почувствал, когато научих от някой друг, че полицията те е отвела. Да виждам в съзнанието си какво би могло да ти се случи, какво трябва да преживееш, и да бъда безсилен да го променя.

— Точно така. Ти не можеше да направиш нищо.

— Можех да бъда там! — Надвикваше се с вятъра, който рошеше с дивите си пръсти косите му. — Можех да бъда там, заради теб. Ти можеше да знаеш, че наблизо има човек, който се вълнува за теб, който те обича. Но ти дори не си се сетила.

— Дявол да го вземе, Байрън, аз изобщо не бях способна да мисля! — Издърпа ръката си и тръгна по пътеката. Няколко стъпки бяха достатъчни да я поотдалечат от надигащите се емоции, от лавината, от прилива, преди да се е пръснала на парченца. — Все едно, че бях блокирала. Бях прекалено уплашена, за да мисля. Не беше нещо лично.

— Аз го приемем напълно лично. Двамата с теб сме свързани, Кейт! — Изчака, докато тя се обърна бавно и го загледа през тъмните си очила. С усилие се овладя и заговори с премерено спокойствие. — Мисля, че обясних ясно какво означава това за мен. Ако не можеш да приемеш основните изисквания за една връзка с мен, тогава просто си губим времето.

Само си бе мислила, че нищо не може да си пробие път през болката в главата и в стомаха й, през шепота на срама в кръвта й. Не бе помислила обаче за отчаянието. Кой знае как, то винаги успяваше да си направи място.

Очите й горяха, когато го погледна, както стоеше на слънцето и вятъра.

— Е, скъсването ти с мен определено ще сложи капак на деня!

Отмина го със смътното намерение да побегне към Темпълтънови, да се скрие вътре и да се изолира от всичко останало.

— Дявол да го вземе! — Байрън я завъртя с лице към себе си, смаза устните й под своите в целувка с вкус на горчивина и безсилие. — Как можеш да бъдеш толкова твърдоглава? — Разтърси я, после я целуна отново, докато младата жена се питаше защо претовареният й мозък все още не се е пръснал. — Не можеш ли да видиш нищо, ако не е в права линия?

— Уморена съм… — Мразеше, сърдеше се на нестабилните нотки в гласа си. — Чувствам се унизена. Уплашена съм. Остави ме на мира!

— Не желая нищо повече от това да мога да те оставя. Просто да си тръгна и да отбележа връзката ни като несполучлив опит.

Свали очилата й, пъхна ги в джоба си. Искаше да види очите й и сега разпозна в тях същите гняв и обида, които измъчваха и него.

— Нима мислиш, че имам нужда от бъркотията и усложненията, с които изпълни живота ми? Нима наистина мислиш, че бих изтърпял всичко това, защото се чувстваме добре заедно в леглото?

— Не е необходимо да го изтърпяваш! — Сви допрените си до гърдите му ръце в юмруци. — Не е необходимо да изтърпяваш каквото и да било!

— Дяволски права си. И въпреки това го изтърпявам, защото мисля, че съм влюбен в теб.

По-малко щеше да се изненада, ако я бе хвърлил от скалата. В опита си да задържи замаяната си глава на място, Кейт притисна длан към слепоочията.

— Трудно ти е да намериш отговор?! — Гласът му бе остър и гладък като току-що смазан меч. — Това не ме изненадва. Емоциите не се побират в спретнати колонки, нали?

— Не знам какво очакваш да ти кажа. Не е справедливо.

— Изобщо не е справедливо. И в момента ситуацията ми е не по-малко противна, отколкото на теб. Ти нямаш нищо общо с момичето на моите мечти, Катрин.

Това проясни погледа й.

— Сега вече знам какво да кажа. Върви по дяволите!

— Без никакво въображение — реши младият мъж. — А сега вкарай това в подобния си на компютърен чип мозък! — Дръпна я нагоре, докато тя застана на пръсти, така че очите им се изравниха. — На мен, подобно на теб, грешките изобщо не ми допадат, така че ще си дам време, за да разбера какво чувствам към теб. Ако реша, че ти си това, което искам, тогава именно теб и ще имам.

Кейт присви очи и те заблестяха опасно.

— Каква невероятна романтика.

Устните му потрепнаха. Беше успяла да го развесели.

— Ще ти дам романтика, Кейт, и то много.

— Можеш да вземеш извратеното си разбиране за романтика и…

Прекъсна я с нежна целувка.

— Тревожех се за теб — прошепна Байрън. — Страхувах се за теб. И ме обиди, защото не се обърна към мен.

— Нямах намерение да… — Осъзна се, преди да се бе разтопила заедно с костите. — Извърташ всичко. Опитваш се да ме объркаш! — Победена от болката, затвори очи. — О, боже, боли ме главата.

— Знам, мога да го видя! — Като родител, успокояващ детето си, докосна с устни първо лявото, а след това и дясното й слепоочие. — Нека да седнем. — Накара я да седне на един камък, след това застана зад нея и започна да масажира схванатите й от напрежение врат и рамене. — Искам да се грижа за теб, Кейт!

— Не желая да се грижат за мен.

— Знам. — През главата й се загледа към морето, което гореше под слънцето, показало се иззад един облак. Тя не можеше да се пребори с това, точно така както и той самият не можеше да се справи с нуждата си да я защитава и пази. — Ще трябва да достигнем до някакъв компромис в това отношение. Ти си от голямо значение за мен.

— Знам. Ти също си от значение за мен, но…

— Хубаво е да спрем дотук — рече той. — Аз те моля да мислиш и да се сещаш за мен. И да приемеш, че можеш да се обръщаш към мен. Както за дреболиите, така и за значимите неща. Ще успееш ли да се справиш с това?

— Мога да опитам. — Искаше й се да вярва, че болката й бе започнала да отзвучава благодарение на лекарството, което започваше да действа. Част от нея обаче, същата част, която отдавна бе обявила за глупава, мислеше, че ефектът се дължеше на морето и скалите. И на него. — Байрън, не съм искала да те обиждам. Мразя да причинявам болка на хората, които обичам. Това е най-лошото нещо за мен.

— Знам.

Притисна палците си към основата на врата й като опитваше да открие най-упоритите възли от напрежение. И се усмихна, когато тя се облегна назад в него.

— Когато те видях в полицейското управление, се смутих.

— И това знам.

— Е, хубаво е човек да бъде толкова прозрачен.

— Знам къде точно в теб да погледна. Това като че ли е някаква вродена способност. И една от причините, поради които ми се струва, че май съм влюбен в теб. — Усети напрежението да се връща отново в мускулите й. — Отпусни се. И двамата бихме могли да се научим да живеем с това.

— В живота ми, меко казано, е настъпил катаклизъм.

Загледа се в далечината право напред. Небето винаги се срещаше с морето, помисли си Кейт, независимо на каква далечина. Хората обаче не можеха винаги да открият свързващата ги точка.

— Знам и собствените си възможности — продължи тя. — Не съм готова за подобен скок.

— Не съм сигурен, че и аз самият съм готов. Но ако го направя, ще увлека и теб със себе си. — Заобиколи камъка и седна до нея. — Много съм добър, когато трябва да се справям с усложнения, Кейт. Ще се справя и с теб! — Тя отвори уста да каже нещо, но Байрън притисна пръстите си в нея. — Не, няма да говориш. Отново ще се напрегнеш. Ей сега ще заявиш, че няма да позволиш да се справят с теб, тогава пък аз ще трябва да отвърна, че ако оставяш от време на време контрола в ръцете на някой друг, няма да те боли толкова често глава. И ще продължим в този дух, докато на някой от нас не му писне отново.

Младата жена се намръщи.

— Не ми допада начинът, по който спориш.

— Винаги е влудявал сестрите ми. Сюелин твърдеше, че съм използвал логиката като ляво кроше.

— Една от сестрите ти се казва Сюелин?

Де Уит повдигна едната си вежда.

— От „Отнесени от вихъра“. Майка ми е избирала имената и на четирима ни от литературата. Това създава ли ти някакъв проблем?

— Не. — Махна някакво мъхче от полата си. — Просто ми звучи съвсем по южняшки.

Байрън се засмя. Интересно дали Кейт си даваше сметка, че в нейната уста „южняшки“ звучеше, като „от друга планета“?

— Скъпа, всичките сме южняци. Сюелин, Шарлот, но без Бронте, Мег от „Малки жени“.

— И Байрън, но без Лорд.

— Точно така.

— Лицето ти не е поетично бледо, нито кракът ти е деформиран по рождение, но имаш нещо като добра външност.

— Ласкателство — целуна я леко в отговор. — Струва ми се, че се чувстваш по-добре.

— И на мен така ми се струва.

— И така… — прегърна я през раменете Де Уит. — Как мина денят ти?

Кейт се изсмя слабо, обърна лице и завря нос в извивката на врата му.

— Провал. Пълен, истински провал.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Може би… — Не беше чак толкова трудно да се подпреш на едно силно рамо, ако само се концентрираш, реши тя. — Трябваше да се обадя на Лора. Обещах й.

— Джош ще й каже, че си с мен. Няма да се притеснява.

— Ще се чуди дали ще се обадя или не. Лора се тревожи за всички.

Младата жена помълча малко, след което започна разказа си от появата на Кюсак в магазина.

Без да я прекъсва, Байрън слушаше, размишляваше и преценяваше.

— Не мисля, че ми повярва. Начинът, по който продължи да ме гледа с това котешко търпение, нали се сещаш? Когато спомена за баща ми, мозъкът ми буквално блокира. Знаех, че трябва да съм подготвена за такова нещо. Още от самото начало знаех, че това ще бъде най-лошото и трябва да съм подготвена. Но се оказа, че не съм.

— Това ти причини болка — промълви Байрън. — Повече от всичко останало.

— Да. — Кейт протегна ръка, хвана дланта му, изумена и облекчена, че я бе разбрал с такава лекота. — Заболя ме, че този непознат, това ченге се опитва да очерни човека, когото искам да си спомня. Човекът, който лелеел смешни мечти за мен, когото, опитвам се да повярвам, ми е желал само най-доброто. А аз не мога да го защитя, Байрън, защото онова, което е направил е в разрез с всичко, в което вярвам.

— Това не означава, че не обичаш баща си и нямаш право да си спомняш най-доброто за него.

— Точно върху това и работя — прошепна младата жена. — Проблемът е там, че трябва да съсредоточавам вниманието си върху онова, което става в момента. По-трудно е, отколкото си представях. Когато Кюсак извади формулярите, не успях да обясня, защото подписът ми стоеше и на двата. Джош обаче сякаш е на мнение, че интервюто е минало добре, особено онази част, свързана с осигурителния код.

— Електронните кражби се развиват паралелно с микрочиповете. Казваш, че източването на средства е започнало преди около година и половина. Кой е имал достъп до твоя компютър през този период?

— Много са… — „И точно заради това положението изглежда толкова отчаяно“ — помисли си тя. — В „Битъл“ няма особено голямо движение. Това е една наистина добра фирма.

— И така, кой има нужда от пари, кой е умен и кой би насочил нещата към теб?

— Кой няма нужда от пари? — контраатакува Кейт, раздразнена от ума си, който отказваше да се движи в посоката на логиката. — „Битъл“ наема умни хора и не познавам нито един във фирмата, който да ми има зъб.

— Може да не е толкова лично, колкото удобно. Скромна парична сума — промърмори Брайън. — Нещо, като тест… или начин да се отърве от дребни, досадни дългове. А моментът Кейт, не ти ли направи впечатление избраният момент?

— Не мога да те разбера.

— Защо сега, защо точно теб? Просто съвпадение ли е, че научи за случилото се с баща ти почти по същото време, когато откриха злоупотребата?

— Какво искаш да кажеш?

— Може би някой е разбрал и е решил да се възползва.

— Не съм казвала на никого.

— Какво направи? В деня, в който откри, какво направи?

— Седях там на бюрото си със замаяна глава. Не исках да повярвам, затова направих проверка.

— Как?

— Свързах се с библиотеката в Ню Хампшир, поръчах факсове от вестникарските статии, открих адвоката, който се е занимавал с подробностите. Наех детектив.

Младият мъж потъна в размисъл. Всяка една от тези стъпки оставяше информация.

— И отбеляза някои от научените факти в бележника си.

— Ами да, имената и телефонните номера, но…

— А данните от свързването ти с Ню Хампшър в компютъра ли бяха?

— Аз… — започваше да проумява, отново й ставаше зле. — Да. Записите от изпратените и получените факсове. Стига някой да е искал да погледне. Но който и да е той, първо трябва да има моята парола и…

— Която е отбелязана в бележника ти — довърши вместо нея Байрън. — Кой би направил най-малко впечатление, ако го видят да излиза от офиса ти в твое отсъствие?

— Който и да е от съдружниците, струва ми се. Или техните секретари — повдигна рамене. Не се изненада, че те бяха започнали отново да се стягат. — По дяволите, който и да е от другите счетоводители на етажа. Никой няма и да се замисли, ако забележи някой от всички тях да изскача от стаята на друг.

— Тогава ще се съсредоточим върху тях. Третият Битъл, за когото говореше. Кой беше… Марти?

— Марти не би присвоявал средства от собствената си компания. Това е нелепо.

— Ще видим. Междувременно, как мислиш би реагирал той, ако го помолиш да ти даде копия от въпросните формуляри?

— Не знам.

— Защо да не разберем?

Един час по-късно Кейт затвори телефона в кухнята на Байрън.

— Трябваше да предположа, че ще се съгласи. Ще направи копия при първа възможност и ще ти ги донесе в хотела — усмихна се насила. — Прилича на малка интрига. Изненадана съм, че не попита за паролите. Всъщност, това като че ли го забавлява.

— Нашият човек от другата страна.

— Трябваше да се сетя за такава вероятност още от самото начало. Сега към останалите си качества, мога да добавя и „глупава“.

— Емоциите обикновено изместват логиката — обади се Де Уит. — Иначе и аз щях да помисля по-рано.

— Е… — Не беше сигурна, че е готова за подобни размисли точно сега. — Та Марти ми каза, че решили да предадат случая на полицията след публичната ми поява онзи ден. Баща му не е особено щастлив от подобно решение, но мнозинството надделяло.

— Съжаляваш ли за онзиденшната си постъпка?

— Не, но сега ще започнат клюките. Колкото щеш… — В желанието си да не звучи особено притеснена, Кейт му се усмихна. — Как се чувстваш с приятелка, заподозряна в незаконно присвояване и със съмнително наследство?

— Мисля, че това трябва да бъде подложено на тест.

Притисна я в прегръдките си, плъзна ръце нагоре по гърба й и оттам в косите по начина, който вече бе започнала да очаква с нетърпение.

Младата жена повдигна устните си към него, разтвори ги.

— Това май означава, че днес няма да се връщаш повече на работа.

— Вярно предположение.

Без да се отделя от устата й, той я поведе извън кухнята.

— Къде отиваме? Не споменах ли вече за предпочитанията си към чудесния под тук?

Байрън се засмя в шията й.

— Не съм ти показал новия си диван.

— О! — Остави го да я сложи да легне върху дебелите възглавници. — Много е хубав! — прошепна тя, когато тежестта му я притисна още по-надолу. — Дълъг… — Пръстите му разтвориха блузата й, разголиха я. Тя се изви под ласките му. — Мек…

— Толкова рядко достигаме до спалнята… — Наведе глава, започна да хапе лекичко гърдите й. — Искаше ми се нещо… в духа на доброто разбирателство… на този етаж.

— Много мило от твоя страна!

И замря, когато устните му се затвориха и я засмукаха.

Толкова лесно бе да позволи горещината да я завладее, да замае главата й, да следва изискванията на собственото си тяло. Изисквания за удоволствие. За усещания. За вкус и докосване. Разхлаби вратовръзката му, когато устата му потърси отново нейната, разкопча копчетата, които пречеха на плътта да се съедини с плътта.

Той обаче не възнамеряваше да й позволи да бърза и нетърпението й постепенно се изпари, докато накрая Кейт се отдаде напълно на усещанията.

Силни, широки рамене, коса, която изсветляваше до прекрасно русо в краищата, леки вдлъбнатини на бузите му. Дълъг, мускулест торс. Опиваше се от милувките на плъзгащите се по тялото й длани, които се спираха за по-дълго тук, натискаха там, после умело я довеждаха до продължителен, бляскав оргазъм, който преминаваше през цялото й същество като затоплено вино.

За Байрън бе зашеметяващо да я наблюдава, да гледа редуващите се вълни на удоволствие, напрежение и освобождаване, които се изписваха по лицето й. Възбудата докарваше прилив на кръв в бузите й, караше очите й да потъмнеят и да заблестят като тежко, отлежало бренди. Тялото под него се извиваше и разтапяше, потрепваше и се навлажняваше еротично.

Вкусът на сапун и сол между гърдите й го очароваше. Докосването на тесните й, неспокойни длани, които се наслаждаваха на собствената му плът, го изпълваха със заплашително удоволствие. Нуждата да бъде в нея, да слее тялото си с нейното, ставаше все по-непреодолима.

Проникна, изпълни я, потръпна, когато женските й мускули се свиха около него. Това обаче все още не беше достатъчно.

Издърпа я нагоре, докато ръцете й обгърнаха врата му, а краката обхванаха кръста му. С устата си поглъщаше всяко нейно стенание, после прокара език по вената на врата й, която пулсираше като побесняла.

Младата жена изрече задъхано името му, заслепена от първичното желание да достигне кулминацията. Хълбоците й се повдигаха с ритмичността на пневматичен чук, докато желанието й ставаше влудяващо, удоволствието непоносимо. Искаше й се да моли, но думите не идваха, и вместо това заби зъби в рамото му.

Прониза я като загрят до червено ръжен, врял и неустоим. Зашеметена и безпомощна, тя се притисна в Байрън и усети как магията пулсира помежду им, когато той свърши в нея.

* * *

Телефонът я събуди час по-късно. Дезориентирана, Кейт затърси опипом слушалката, докато си припомни, че не си е в къщи.

— Да, ало.

— О, извинете. Трябва да съм сбъркала. Търся дома на Байрън Де Уит.

Объркана, младата жена огледа стаята. Старинният дъбов скрин с чекмеджета, стените в топъл зелен цвят, интелигентните акварели с морски пейзажи. Цъфналото декоративно лимоново дръвче в гледжосана саксия срещу прозореца. И приспивният, неспирен шепот на морето.

Спалнята на Байрън.

— Ъ-ъ… — Изправи се до седнало положение, потърка лице. Прохладните чаршафи се плъзнаха надолу до кръста й. — Това действително е домът на мистър Де Уит.

— О, нямах представа, че вече си е наел икономка. Предполагам, че е на работа. Вече се готвех да му оставя съобщение на телефонния секретар. Кажете му, че се е обадила Лоти, нали, миличка? Може да ме намери по всяко време тази вечер. Знае телефонния ми номер. Чао засега.

Преди да е успяла да се разсъни напълно, Кейт вече слушаше пиукащия сигнал и се взираше в телефонния апарат.

Икономка? Лоти? Имал номера й? Е, майната му.

Тръшна слушалката и излази от леглото. Уханието му все още беше полепнало по кожата й, а вече й се обаждаха някакви си негови приятелки. Типично, реши младата жена и се огледа за дрехите си. Едва сега си спомни, че бяха останали на долния етаж, когато я беше отнесъл горе в леглото и й беше наредил да поспи. А тя бе така омекнала от любенето, че се бе подчинила безропотно.

Не беше ли решила още от самото начало, че всички мъже като него бяха един дол дренки? Колкото по-добре изглеждаха, колкото по-очарователни бяха, толкова по-голям боклук бяха. Мъжете с вида на Байрън непрекъснато бяха заобиколени от домогващи се до тях жени.

А й беше казал, че изглежда започва да я обича. Каква отрепка. Заредена с енергия от справедливия си гняв, Кейт слезе на долния етаж и събра дрехите си. Свиня! Мерзавец! Мекотело! Без да се занимава с бельото си, тя навлече блузата и полата. Докато се бореше с копчетата, той се появи от задния вход, придружен от кучетата.

— Мислех, че още спиш.

Тя го изгледа накриво.

— Не се и съмнявам.

— Изведох кучетата да побягаме покрай морето. Трябва и ние да отидем на брега. Бурята е изкарала някои чудесни раковини! — докато говореше, влезе в кухнята. Надута като пуяк, младата жена го последва. — Искаш ли бира? — Отвори едно шише, отпи. И тогава забеляза стоманения блясък в очите й. — Проблем ли някакъв?

— Проблем ли? Не, никакъв проблем! — Не успя да се сдържи, стисна юмрук и сръга Байрън в корема. — Когато се видиш с Лоти, не забравяй да й кажеш, че не съм ти икономка.

Той потърка корема си по-скоро от изненада, отколкото от усещане на някакъв дискомфорт.

— Ъ-ъ?

— О, великолепно. Контраударите ти са винаги бляскави, Де Уит. Как смееш? Как смееш да ми говориш всички тези неща, да правиш всички тези неща, и да си имаш… да си имаш някаква пачавра на име Лоти настрани?

Не му беше съвсем ясно за какво става дума, но малко по малко започваше да схваща.

— Лоти ли се обади? — осмели се да попита той.

Кейт издаде същия гърлен звук, който вече бе чувал един-два пъти. Както заради самия себе си, така и заради нея, протегна ръка и отстъпи заднишком.

— Ще се нараниш, ако ме удариш отново.

Младата жена отмести поглед към комплекта кухненски ножове. Той не повярва дори за миг. Въпреки това застана между нея и остриетата.

— А сега започвам да отгатвам. Телефонът те е събудил и се е обадила Лоти. А Лоти, между другото, не е пачавра.

— Аз пък казвам, че е. А ти си един лъжлив, двуличен мошеник. Колко дълго мислиш, че ще изкараш като ме представяш пред нея за твоя икономка? А пред мен каква се готвеше да я изкараш?

Младият мъж се взря за малко в бирата си, опита се да прикрие блясъка в очите си.

— Сестра ми.

— О, много оригинално. Аз съм извън играта.

— Не така бързо! — Не беше трудно да я обхване с една ръка през кръста и да я постави на един стол. Тя риташе и се извиваше, но той се справи почти без усилия. — Лоти — рече той, като я бутна обратно на мястото — е моята сестра.

— Нямаш сестра на име Лоти!? — отвърна светкавично Кейт. — Идиот такъв, ти ми каза имената на сестрите си само преди няколко часа. Сюелин, Мег и…

— Шарлот — довърши Байрън и не си направи труда да прикрие самодоволната си усмивка. — Лоти. Тя е педиатър, омъжена, три деца. Има точно онзи тип извратено чувство за хумор, който ще й помогне да оцени факта, че моята любима я е нарекла пачавра. — Забеляза смутената червенина, която започна да оцветява бузите на младата жена. — Сега искаш ли бира?

— Не! — Гласът й прозвуча напрегнато. Гордостта й бе смачкана. Кейт се изправи. — Извинявам се! Обикновено не правя такива прибързани заключения. Денят беше труден и емоционално наситен.

— Ъ-хъ.

Дяволите да го вземат.

— Спях, тя ме събуди и така и не ми даде възможност да кажа нещо.

— Такава си е Лоти.

— И аз просто реших. Все още спях… — Беше вбесена. — Дезориентирана. Аз…

— Ревнувах — завърши вместо нея, и я притисна към хладилника. — Няма нищо. Това ми харесва… до известна степен.

— На мен пък не ми харесва, до никаква степен. Съжалявам, че те ударих!

— Ще трябва да поработиш върху ръцете си, ако искаш друг път ударите ти да имат по-голям ефект. — Постави длан под брадичката й и я повдигна. — Нямаше да прибегнеш до ножовете, нали?

— Разбира се, че не! — Погледна към тях, повдигна рамене. — Вероятно не.

Байрън отпусна ръка, отпи отново от бирата.

— Скъпа, ти ме ужасяваш!

— Съжалявам, наистина! Нямам извинение за държанието си. Това бе първосигнална реакция. — Притисна длани една в друга. Признанията винаги причиняваха болка. — Преди няколко години имах връзка с един мъж. Аз не се обвързвам лесно, а той не беше от верните.

— Обичаше ли го?

— Не, но му вярвах.

Байрън кимна, остави бирата.

— А вярата е по-крехка от любовта. — Обхвана лицето й в дланите си. — На мен можеш да ми вярваш, Кейт! — Притисна устни към челото й, после се отдели, широко усмихнат. — Никога не бих рискувал да отрежеш някой от ценните ми израстъци с един от тези ножове на главния готвач.

Тя се приюти в обятията му, като се чувстваше едновременно глупава и успокоена.

— Никога не бих ги използвала… — Устните й, допрени в неговите, се извиха в усмивка. — Вероятно.