Нора Робъртс
Тайни и мечти (13)

Тринадесета глава

Връхлетяха бури, които обливаха крайбрежието с проливни дъждове и го помитаха с бушуващи ветрове. Облекчението, че опасно сухият период може да се е разминал, се замести с тревога от евентуални наводнения, тъй като влагата ставаше прекалено голяма.

Кейт се опитваше да не приема лошото време като лично отношение. Сигурно бе обаче, че то й пречеше да засили търсенето на съкровището. Дори когато дъждовете отслабваха, скалите бяха прекалено хлъзгави. Така че се налагаше да изчакат.

Разбира се, имаше достатъчно неща, които да запълнят времето й. Летният сезон на „Претенции“ беше в разгара си. Туристите се тълпяха по „Кенъри роуд“, задръстваха пристана, редяха се на опашка, за да посетят аквариума. В безистените отекваха звуците на електронни игри и звъна на жетоните, цели семейства се разхождаха по тротоарите като ближеха сладолед от захарни фунийки.

Наподобяващата карнавална обстановка атмосфера из улиците означаваше разцвет на бизнеса.

Някои идваха тук да хранят чайките и да наблюдават лодките и корабите. Други пък идваха да разглеждат улицата, обезсмъртена от Стайнбек^[1].

Трети пък бяха привлечени от вечната пролет, която им предлагаше Монтерей, за да се пекат на слънце или да се разхождат покрай брега.

А пък много от тях биваха привлечени от интелигентно украсените витрини на магазина на Марго и влизаха да разглеждат. И част от тях купуваха.

— Отново виждам парични знаци в очите ти — промърмори Лора.

— Вървим с десет процента по-добре от същото време на миналата година — обърна се от бюрото си Кейт и погледна към своята приятелка. — По моите изчисления Марго ще успее да изплати дълговете си още в края на следващото тримесечие. В разгара на летния сезон ще излезем над нулата.

— Мислех, че вече сме излезли — присви очи Лора.

— Не технически. — Кейт продължаваше да изписва цифри, докато говореше. — Вземаме някакъв минимален процент вместо заплата. Трябва да заредим отново. Да не забравяме и текущите разходи. — Посегна към чашата с чай като опитваше да си представи, че е чай. — Първоначално огромната част от нашия капитал бе собственост на Марго и тя вземаше лъвския пай от печалбите, за да може да се разплаща с кредиторите си. Постепенно преминаваме към ново разпределение на притежанието на капитала, което се изисква от…

— Кейт, спести ми тези подробности. На загуба ли сме?

— Ами, бяхме, но…

— Аз получавах всеки месец пари.

— Разбира се, че получаваше. Трябва да живееш от нещо. Всички ние трябва да живеем — побърза да се поправи Кейт, забелязала как очите на Лора потъмняха от чувство на вина.

Разбрала, че се налага да обяснява и успокоява, тя остави встрани чашата и се пребори с изкушението, което представляваше за нея компютърната клавиатура.

— Така функционира цялата работа, Лора. Ние вземаме онова, което ни е нужно, на което имаме право, а останалото влагаме в бизнеса. Всяка от нас има лични разходи, които се прибавят към разходите на магазина. Преминем ли този етап, ще можем да инвестираме и печалбите. Ако изобщо има такива.

— И ако няма такива, минаваме на червено и това означава…

— Това означава реалност. Нищо необичайно не е едно ново начинание да бъде на загуба. — Кейт сподави въздишката си, като се запита защо не беше започнала разговора по-друг начин. Забрави за момент всички счетоводни книги. — Ще завършим тази календарна година не само с осигуряване на минимален доход и изплащане на старите заеми. Ще имаме печалба. Истинска печалба. Това е рядко срещано явление за предприятие, което едва започва втората година на своето съществувание. По моите предвиждания чистата ни печалба ще се измерва със средно големи петцифрени числа.

— Значи всичко е наред? — попита внимателно Лора.

— Да, наред е. — Усмихната, младата жена прокара пръсти по клавишите на компютъра, сякаш бяха обични деца. — Ако благотворителният търг премине така успешно, както през миналата година, всичко ще се нареди чудесно.

— За това и дойдох да поговорим. — Лора се поколеба, намръщи се на цифрите, изписани върху екрана. — Наистина ли сме добре?

— Ако не вярваш на своя счетоводител, на кого тогава можеш да вярваш?

— Права си! — Трябваше да повярва на думите й. — Е, тогава значи няма да имаш никакъв проблем да пуснеш няколко чека.

— Дошла си, където трябва. — Кейт пое фактурите, като си тананикаше, но след като ги погледна се задави. — Какво, по дяволите, е това?

— Напитки и неща за похапване като за коктейл. — Лора се усмихна до уши, изпълнена с надежда. — За забавление. О, и за реклама. Всичко е заради търга.

— Божичко, плащаме цялата тази сума заради камерната музика на група тъпаци, от която ще ни се схванат мозъците? Не можем ли просто да им пуснем някой компактдиск? Казах на Марго…

— Кейт, става въпрос за нашия имидж. И това трио съвсем не е банда тъпаци. Те са много талантливи.

Потупа приятелката си по рамото, разбрала защо Марго бе настояла именно тя да покаже разписките. Кейт изпъшка и отвори чековата книжка.

— Марго все трябва да прави всичко по най-украсения и показен начин.

— Точно заради това и я обичаме. Помисли си само как ще пее касовият регистър през седмицата след търга. И за всички онези богати, материалистично настроени клиенти с големи доходи.

— Опитваш се да ме омаеш със сладки приказки.

— Има ли резултат?

— Кажи отново „големи доходи“.

— Голе-е-е-ми доходи.

— Окей, чувствам се по-добре.

— Наистина ли? Добре! — Лора трепна, затаи дъх. — Ами модното ревю, което подготвяме за декември? Все още ли си на мнение, че идеята е добра?

— Страхотна е. Едно добре изпипано събитие от подобен род ще ни се изплати многократно и има потенциал да създаде нова клиентела.

— Това точно е и моето мнение. Окей, ето предварителните ми разчети за него… — Стисна клепачи и в това положение пусна сметките в скута на своята приятелка. Чу скимтене и когато отвори очи, видя Кейт да се бори със задницата на ризата си.

— Какво правиш?

— Опитвам се да извадя ножа, който ти току-що ми заби в гърба. Мили боже, Лора, притежаваме дрехите. За какво са ти тогава толкова пари?

— За декорации, реклама, почерпка. Всичко е обозначено в списъка. Е, можем и да разискваме — отстъпи тя. — Гледай на него като на списък на желанията. Трябва да се връщам долу.

Кейт се намръщи на вратата като издаваше неясни гърлени звуци. Проблемът беше там, реши тя, че двете й партньорки бяха привикнали до такава степен да бъдат богати и все още не можеха да осъзнаят, че вече не са. Или по-точно, че „Претенции“ не беше богат, поправи се тя.

Марго се бе омъжила по любов, но се бе омъжила за един Темпълтън, а това име означаваше пари.

Лора беше Темпълтън и въпреки, че бе ограбена от бившия си съпруг, винаги имаше достъп до милиони. Просто тя не желаеше да ги използва.

Зависеше единствено от добрата, практична Кейт да поддържа нещата на някакво нормално ниво.

Когато вратата се отвори отново, тя не си направи труда да се обърне.

— Не ме ядосвай, Лора. Кълна се, ще орежа така този твой списък на желанията, че няма да можеш да сервираш нищо друго, освен газирана вода и фруктов сладолед на клечка.

— Кейт.

Гласът на приятелката й бе достатъчно тих, за да я накара да се обърне рязко на стола си.

— Какво има? Какво…

Не довърши мисълта си при вида на човека, застанал до Лора. Изглеждаше на около петдесет, с порядъчно оредяла и оплешивяваща коса. Имаше някакви наченки на брадичка и любезни кафяви очи. Костюмът му изглеждаше спретнат, макар да бе евтин. Беше пробил допълнителни дупки на кафявия си кожен колан, за да прибере нарасналия си с годините корем.

Онова, което привлече вниманието й обаче бяха обувките му. Не можеше да си обясни защо тези лъскави черни обувки с връзки все едно, че крещяха: „Ченге“.

— Кейт, това е детектив Кюсак. Той желае да говори с теб.

Не беше сигурна как успя да се изправи на крака, след като бе престанала да ги усеща. Взря се обаче в него и се изненада, че очите им бяха на едно ниво.

— Арестувана ли съм?

— Не, госпожо. Имам няколко въпроса във връзка с един инцидент в „Битъл и съдружници“.

Гласът му напомняше на отскачащ върху шкурка чакъл. Кой знае защо се сети, ни в клин ни в ръкав за стържещия рокендрол на Боб Сийгър.

— Мисля, че е добре да повикам адвоката си.

— Марго вече се обажда на Джош.

Лора се приближи до нея.

— Това е ваше право, мис Пауел. — Кюсак издаде долната си устна, докато я оглеждаше. — Може би ще бъде най-добре да ни намери направо в полицейския участък. Ако дойдете с мен, ще се постарая да не отнемам много от времето ви. Виждам, че сте заета.

— Няма нищо! — Кейт постави длан върху ръката на своята приятелка, преди да е успяла да пристъпи напред. — Всичко е наред. Не се тревожи. Ще ти се обадя.

— Идвам с теб.

— Не! — Кейт взе чантата си. Пръстите й бяха ледени. — Ще ти се обадя веднага, щом мога.

* * *

Поканиха я да влезе в стая за разговори, определено предназначена да вдъхва страх. Усети го с ума си. Голите стени, надрасканата маса и неудобните столове, голямото огледало, което очевидно беше еднопосочно стъкло — цялата обстановка беше предназначена да помага на полицията за получаване на информация от заподозрените. И колкото и да се стараеше Кейт да не се впечатлява от всичко това, цялото й същество настръхна.

Тъй като сега тя бе заподозряната.

До нея седеше Джош, който имаше особено солиден адвокатски вид с елегантния си сив костюм и раирана вратовръзка в приглушени цветове. Кюсак скръсти ръце върху масата. Големи длани, отбеляза разсеяно младата жена, украсени единствено със златна брачна халка. „Гризе си ноктите“ — помисли си тя, загледана като омагьосана в нащърбените му, болезнено къси нокти.

В продължение на няколко удара на сърцето цареше пълно мълчание, подобно на притихналото очакване, преди повдигането на завесите в началото на драматична пиеса. При тази представа едва сдържа истеричния смях, който напираше да излезе от гърлото й.

Първо действие, първа сцена, тя самата в главната роля.

— Мога ли да ви предложа нещо, мис Пауел? — Кюсак забеляза как всичките й мускули се стегнаха в отговор на гласа му, когато погледът й се премести от ръцете към лицето му. — Кафе? Кола?

— Не. Нищо.

— Детектив Кюсак, моята клиентка е тук по ваша молба, за да докаже желанието си за сътрудничество — обади се с ледено безизразен тон Джош, като същевременно стисна успокоително напрегнатата до болка ръка на Кейт. — Никой не желае повече от нея изясняването на този въпрос. Мис Пауел иска да направи изявление.

— Ценя това, мистър Темпълтън. Мис Пауел, бихте ли ми отговорили на няколко въпроса, за да мога да изясня някои неща в главата си! — Всичките й вътрешности потръпнаха от благата му доброжелателна усмивка. — Ще прочета правата ви. Нали разбирате, това е задължителна процедура.

Изрецитира словата, познати на всеки, който някога е гледал полицейски филм. Кейт се бе вторачила в магнетофона, който мълчаливо документираше всяка дума, всяка интонация.

— Разбирате ли тези права, мис Пауел?

Тя премести погледа си към него. Дявол да го вземе, нямаше да се провали.

— Да, разбирам.

— Работите за счетоводната фирма „Битъл и съдружници“ от…

Кюсак разгърна страниците на малък бележник, прочете датите.

— Да, наеха ме веднага след дипломирането ми.

— Харвард, нали така? Трябва да сте доста умна, за да влезете там. Виждам също така, че сте се дипломирали като стипендиантка.

— Заслужих си го с много труд.

— Не се и съмнявам — отвърна непринудено инспекторът. — С какво се занимавахте в „Битъл“?

— Подготовка на заявяването и изплащането на данъците, финансово планиране и поддръжка на недвижимо имущество. Съветник по инвестициите. Понякога работех заедно с брокера на някой от клиентите за увеличаване на ценните му книжа.

Джош вдигна пръст.

— Искам да се отбележи, че моята клиентка е увеличила печалбите на фирмата по време на работата си в нея, като е привлякла нови клиенти. Репутацията й там бе не само безупречна, тя бе отлична.

— Ъ-хъ. Как успявате да привличате нови баланси, мис Пауел?

— Чрез контакти, препоръки от настоящи клиенти.

Детективът я върна към работното й всекидневие като задаваше бавно и спокойно въпросите си и постепенно я накара да се отпусне.

Кюсак се почеса по главата, поклати я.

— Аз лично не успявам да проумея абсолютно нищо от всички тези формуляри, които искат да попълваме. Всяка година ги разхвърлям върху кухненската маса и прекарвам часове над тях. С бутилка уиски, за да посмекча мъките си — усмихна се победоносно. — На съпругата ми най-накрая й писна от това. Сега вече през април нося всичко на „Ейч анд Ар Блок“ и ги оставям те да се оправят.

— Вашият случай е типичен, детектив Кюсак.

— Вечно сменят правилата, нали? — усмихна се отново. — Някой, като вас би трябвало да разбира правилата. И как да ги заобикаля.

Когато Джош се възпротиви на последното, Кейт поклати глава.

— Не, мога да отговоря на това. Наистина разбирам правилата, детектив Кюсак. Моя работа е да отличавам черното от бялото и да забелязвам сивите нюанси. Добрият счетоводител използва системата и за да я надхитрява, когато е възможно.

— Това е като игра, нали?

— Да, в известен смисъл. Играта обаче също има правила. Не бих издържала и месец във фирма със структурата и репутацията на „Битъл“, ако не играех по правилата. Счетоводител, който фалшифицира данъчните формуляри, излага на опасност както себе си, така и своя клиент. Не съм възпитана да мамя.

— Израсла сте тук, в Монтерей, нали? Томас и Сюзън Темпълтън са били ваши настойници.

— Родителите ми загинаха, когато бях на осем години. Аз…

— Баща ви е имал известни проблеми от финансово естество, преди да умре — рече Кюсак и забеляза как лицето й пребледня, като платно.

— Обвинения, които така и не са били доказани, свързани с бащата на моята клиентка и с двайсетгодишна давност, нямат място тук! — обади се Джош.

— Става въпрос просто за произхода, господин адвокат. И за едно интересно съвпадение.

— За проблемите на баща си научих съвсем наскоро — успя да обясни Кейт. Как бе открил толкова бързо, питаше се тя. Защо бе търсил? — Както казах, и двамата ми родители загинаха, когато бях дете. Израснах в дома на семейство Темпълтън — пое си безшумно въздух. — Те не гледат на мен като на своя повереница, а като на своя дъщеря.

— Знаете ли, човек би предположил, че ще ви вземат в своята организация. Жена с вашите способности и умения би намерила своето място във всичките им хотели и фабрики.

— Аз сама предпочетох да не се включвам в тяхната организация.

— Това пък защо?

— Защото не желаех да вземам нищо повече от тях. Исках да продължа сама, да се справям сама. И те уважиха решението ми.

— Но вратата остана отворена за нея — намеси се Джош. — Кейт може да влезе през нея винаги, когато пожелае. Детектив Кюсак, не виждам какво общо имат всички тези въпроси с разискваната тема.

— Просто полагам основите… — Въпреки, че всичко се записваше на магнетофона, той продължаваше да отбелязва нещо в изпомачкания си бележник. — Мис Пауел, каква беше заплатата ви по времето, когато прекратихте взаимоотношенията си с фирмата?

— Основна заплата от петдесет и две хиляди плюс премии.

— Петдесет и две хиляди! — Кимна и прелисти тефтерчето, като че ли искаше да свери фактите. — Това е доста голямо падение за човек, привикнал да живее на място, каквото е къщата на Темпълтънови.

— Аз си ги печелех сама и те бяха достатъчно за нуждите ми! — Усети, че по гърба й се стича струйка студена пот. — Знам как да правя пари от пари. И за около година към този доход прибавях около двайсет хиляди във вид на премии.

— Миналата година започнахте собствен бизнес.

— Със сестрите си. Марго и Лора Темпълтън — доуточни младата жена.

— Рисковано е да се предприема подобно нещо. — Мекият поглед не я изпускаше. — И скъпо.

— Мога да ви дам всички данни, всички сметки.

— Обичате да залагате, мис Пауел.

— Не, не обичам. Не и в стандартния смисъл на Вегас и тем подобните. Печалбата като цяло винаги е на страната на игралната къща. Но ценя интелигентния и внимателно обмислен риск при инвестиране. И според мен „Претенции“ е точно такъв риск.

— Някои начинания трябва дълго да бъдат подхранвани. Като вашия магазин например. Всичката стока, режийните.

— Счетоводните ми книги са чисти. Можете…

— Кейт.

Джош постави предупредително длан върху ръката й.

— Не! — Вбесена не на шега, тя го отблъсна. — Той намеква, че съм готова да тръгна по лесния път, защото баща ми е постъпил така. Че съм присвоявала средства от „Битъл“, за да не позволя на „Претенции“ да потъне. Подобно нещо няма да позволя. Работихме толкова упорито, за да дадем старт на този магазин. Особено Марго. Няма да позволя такова нещо, Джош. Той се готви да каже, че магазинът е свързан с всичко това! — Измери инспектора с изпепеляващ поглед. — По всяко време можете да вземете счетоводните книги на магазина. И да ги проверите ред по ред.

— Ценя предложението ви, мис Пауел — отвърна любезно Кюсак. Отвори някаква папка, извади някакви документи от нея. — Познавате ли тези формуляри?

— Разбира се. Този е попълненият от мен за „Сид Сън“, я другият е промененият дубликат.

— Подписът ваш ли е?

— Да, и на двете копия. И не, не мога да го обясня.

— А извадките от сумите, изтеглени по компютърен път от сметките на „Битъл“?

— Това е моето име, моят код.

— Кой има достъп до компютъра във вашия офис?

— Всеки.

— А до осигурителния ви код?

— Само аз, доколкото знам.

— Давали ли сте го на някого?

— Не.

— Знаете го наизуст, нали?

— Разбира се.

Без да отделя погледа си от нея, инспекторът се наклони напред.

— Тук трябва да има някакъв трик! Да пазите всевъзможни номера в главата си.

— Добра съм в това. Повечето хора могат да го правят. Номерът на социалната осигуровка, пощенския код, телефонни номера, времето на определена среща.

— Аз лично трябва да си записвам всичко. В противен случай се обърквам. Доколкото разбирам, вас подобни неща не ви притесняват.

— Не ви…

— Кейт — прекъсна я отново Джош и посрещна спокойно нетърпеливия й поглед. — Къде записваш номерата?

— В главата си — отвърна уморено тя. — Аз не забравям. От години не ми се е налагало да поглеждам осигурителния си код.

Стиснал устни, Кюсак се вгледа в неравните си нокти.

— Къде щяхте да погледнете, ако се беше наложило?

— В бележника си, но… — не довърши думите си, осъзнала смисъла на казаното. — В бележника си — повтори младата жена. — Всичко е в него! — Грабна дамската си чанта, започна да рови из нея и накрая извади дебел, подвързан с кожа бележник. — За всеки случай — доуточни тя, като го отвори. — Осигуряването е първото правило. Тук… — посочи страницата и се засмя горчиво. — Животът ми в цифри.

Инспекторът се почеса по брадата.

— С вас ли го носите?

— Току-що ви съобщих, че това е животът ми. Казаното е вярно в буквалния смисъл на думата. Той е винаги в чантата ми.

— Къде държите чантата си, да речем, през работно време?

— В офиса си.

— И го носите навсякъде с вас. Моята съпруга например не прави и крачка без своя бележник.

— Само, когато излизам от сградата. Джош… — стисна ръката на младия мъж тя. — Само когато излизам от сградата. Всеки един от фирмата би могъл да вземе кода от него. Божичко, абсолютно всеки! — Стисна силно очи. — Трябваше да се сетя по-рано за това. Просто не ми беше дошло на ума.

— На формулярите обаче стои подписът ви, мис Пауел — напомни й Кюсак.

— Това е подправено — отвърна рязко Кейт и се изправи. — Чуйте ме добре. Мислите ли, че бих рискувала всичко, за което съм работила, всичко, което съм дала от себе си, заради някакви си скапани седемдесет и пет хиляди? Ако парите бяха толкова важни за мен, можех просто да вдигна телефона, да се обадя на леля и чичо, или на Джош, и те щяха да ми дадат два пъти повече, без дори да ме попитат. Аз не съм крадец, а дори и да бях, със сигурност щях да прикрия по-добре следите си. Кой идиот би използвал собствения си код, собственото си име, за да остави такива явни следи черно на бяло?

— Знаете ли, мис Пауел… — Кюсак кръстоса отново ръце върху масата. — Аз самият си задавах същите въпроси. Ще ви кажа какво е моето мнение. Извършителят трябва да е едно от трите: глупав, отчаян или много, много умен.

— Аз съм много умна.

— Така е, мис Пауел — кимна бавно инспекторът. — Така е. Достатъчно сте умна, за да знаете, че седемдесет и пет хиляди не е кой знае каква сума. Достатъчно умна, за да ги скриете там, където не е лесно да бъдат открити.

— Детектив Кюсак, моята клиентка отрича да знае каквото и да е във връзка с въпросната сума. Доказателствата подлежат на сериозно оспорване. И двамата знаем, че това не са сериозни факти. Вече отнехте достатъчно от времето ни.

— Ценя желанието ви за сътрудничество. — Кюсак събра документите и ги прибра в папката. — Мис Пауел — продължи той, когато Джош я поведе към вратата, — само още едно нещо. Как си счупихте носа?

— Моля?

— Носът — усмихна се непринудено той. — Как го счупихте?

Изумена, тя вдигна длан и го потърка, усети познатия ъгъл.

— При игра на бейзбол. Блъснах се в коляното на защитника.

Кюсак показа всичките си зъби.

— Спасихте ли или не?

— Спасих.

Проследи я с поглед, докато излезе, след това разтвори отново папката и се вгледа в подписите върху формулярите. „Глупава, отчаяна или много, много умна“ — помисли си той.