Нора Робъртс
Тайни и мечти (11)

Единадесета глава

На връщане към „Претенции“ Кейт счупи всички рекорди по бързо каране. Дори полицаят, който я спря, за да й изнесе лекция за законите по пътищата и движението по тях и глобата за превишена скорост не успяха да развалят настроението й или да я накарат да кара по-бавно. Стигна до Монтерей за по-малко от двайсет минути.

Прекалено възбудена, за да обикаля в търсене на място за паркиране, тя спря във втори ред и се спусна през стената разхождащи се туристи.

Зави бързо наляво и за малко не се сблъска с някакво хлапе със скейтборд, след което почти връхлетя през вратата на магазина.

Погледът й беше див. Задъхана, притисна ръце към разтуптяното си сърце, докато Марго я зяпаше с увиснало чене.

— Задъхах се — обяви Кейт. — Ще трябва да се захвана по-сериозно с упражненията, които се опитва да ми наложи Байрън.

— Някаква злополука ли стана? — Марго изостави клиентката, която обслужваше и се озова при своята приятелка секунди преди Томас. Той повика пътьом Сюзън, преди да се спусне към Кейт и да я хване за ръката.

— Ранена ли си? По-добре седни.

И почти я понесе на ръце към един стол.

— Не съм ранена. Нямаше никаква злополука. — Нивото на адреналина й се бе покачило невероятно и тя си мислеше, че всички трябва да го забелязват. — Е, имаше един инцидент със скейтборд, но и двамата се отървахме невредими. Не се обадих, тъй като по телефона нямаше да изглежда достатъчно драматично.

И тогава започна да се смее, толкова силно и дълбоко, че трябваше да се хване за гърдите. Марго протегна ръка и завря главата на своята приятелка между коленете й.

— Поеми си дъх — нареди тя. — Може би има треска. Може би трябва да повикаме лекар.

— Не, не, не… — Кейт бръкна през смях в джоба си и измъкна от там монетата като някой трофей. — Виж.

— Дявол да го вземе, Кейт, как успя да се добереш до моята монета?

— Не е твоята… — И тя си я прибра, преди Марго да се докопа до нея. — Тази си е моя! — Изправи се и целуна приятелката си силно по устата. — Моя. Намерих я на скалите. Лежеше си ей така, на открито. Виж, дори няма сол или пясък по себе си.

След като се убеди, че руменината по лицето на Кейт няма нищо общо с криза от язва, Марго се спогледа безмълвно с Томас.

— Седни Кейт, поеми си въздух. Остави ме да си довърша работата.

— Тя не ми вярва! — Кейт се ухили до уши, когато Марго се върна при своята клиентка. — Мисли, че съм отмъкнала нейната монета и съм се побъркала. Това е все заради стреса, под който се намирам. — Отметна назад глава и се засмя като гмурец. — Стресът е убиец.

— Може би малко вода — прошепна Томас и изпита облекчение, когато съпругата му се спусна забързано надолу по стълбите. — Кейт като че ли е обхваната от лека истерия.

Спокойна и експедитивна, Сюзън извади бутилката с вода от кофичката с лед и напълни половин чаша.

— Пий! — нареди тя. — После дишай!

— Окей. — Кейт се подчини, но не можеше да спре да се киска. — Всички ме гледате така, сякаш ми е пораснала втора глава. Не съм откачила, чичо Томи. Уверявам те. Просто открих част от съкровището на Серафина. Вървях си по скалите и монетата си стоеше там. Лъскава като пени и много по-ценна.

— Просто си стоеше там — изсъска Марго, докато се приближаваше с кутия във формата на слънчева шапка. — Как не. Нали ще я отведеш горе, мисис Ти? Ще се кача веднага, щом се освободя.

— Добра идея — съгласи се Кейт. — Там има още шампанско. Ще ни бъде нужно доста от него. — Пъхна монетата обратно в джоба си и докато изкачваше извиващата се стълба не престана да си играе с нея. „Всичко трябва да върви по реда си, първо първото“ — нареди сама на себе си младата жена и се обърна веднага, щом влезе в кухнята. — Трябва да поговоря с теб, лельо Сузи.

— Хм… — Изправила гръбнак, Сюзън се приближи до печката и сложи един чайник на огъня. Красивите прозорчета бяха отворени и през тях навлизаха морският вятър и всевъзможните звуци на камбанки и свирки, които олицетворяваха лятото на улица „Кенъри роуд“. Мисис Темпълтън обаче не каза нищо повече.

— Още си ми ядосана! — Триумфът, който изпитваше Кейт, намаля. — Заслужавам си го. Не знам как да се извиня, но страшно ми тежи, че съм те обидила.

— А на мен страшно ми тежи да знам, че чувстваш нещата по този начин.

Младата жена пристъпи от крак на крак. Втренчи се в красивата стъклена фруктиера, пълна с пресни плодове като опитваше да намери верните думи.

— Никога не си ми давала нищо с прикрепени към него условия. Тях ги поставях аз.

Сюзън се обърна, срещна погледа й.

— Защо?

— Не ме бива да обяснявам неща от този род, свързани с чувства, а не с факти.

— Но аз вече знам фактите, нали така? — рече тихо мисис Темпълтън. — Ще трябва да направиш опит да обясниш чувствата си, ако искаме да разрешим този проблем, Кейт.

— Знам. Толкова много те обичам, лельо Сузи.

Думите и емоциите, които се криеха в тях, изтриха с един замах част от гнева на Сюзън. Объркването обаче оставаше, и заедно с него, обидата.

— Никога не съм се съмнявала в това, Кейт. Питам се защо ти се съмняваш в моята любов.

— Не се съмнявам. Просто… — Със съзнанието, че отново проваля нещата, младата жена се отпусна върху една табуретка, скръсти ръце върху плота. — Когато дойдох при вас, вие вече бяхте едно цяло. Цяло. Къщата на Темпълтънови и вие с чичо Томи, с толкова открити сърца и толкова съвършени. Като мечта. Едно семейство… — Думите започнаха да се блъскат в стремежа си да излязат. — Там вече беше Джош, принцът престолонаследник, очевидният наследник, умният, златен син. И Лора, принцесата, нежна, прекрасна и мила. Марго, малката кралица. Изумителна, зашеметяваща и така сигурна в мястото си. И тогава изведнъж се появих аз, изранена, слаба и непохватна. Аз бях грозното патенце. Това те ядосва — добави тя, когато забеляза огъня в очите на леля си. — Не знам как иначе да го обясня! — Наложи си да говори по-бавно и да избира още по-грижливо всяка дума. — Всички бяхте много добри с мен. Нямам предвид само къщата, дрехите, храната. Нямам предвид материалните неща, лельо Сузи, макар те да не бяха без значение за едно дете, дошло от едва добрало се до средната класа семейство.

— Мислиш ли, че щяхме да се отнасяме другояче с теб, ако нямахме известни предимства?

— Не — поклати рязко глава Кейт. — В никакъв случай. И това бе дори още по-смайващо! — Спря за момент, вгледа се отново в дланите си. Когато вдигна отново очи, в тях блестяха сълзи, които заплашваха да потекат. — Още по-смайващо — повтори тя, — сега, защото… открих истината за баща си.

Сюзън я съзерцаваше все така безмълвно, наклонила леко глава.

— Какво си открила?

— Онова, което е извършил. Обвиненията срещу него.

Ужасена и почти болна от мъка, младата жена видя как леля й присви вежди, а след това леко ги отпусна.

— О! — изпусна дълга, дълга въздишка. — Боже, бях забравила.

— Забравила? Била си забравила? — изумена, Кейт прокара ръка през косата си. — Забравила си, че е бил крадец? Забравила си, че е откраднал, че е бил даден под съд, че сте платили дълговете му и сте приютили в дома си неговата дъщеря? Дъщерята на един…

— Престани! — Това бе по-скоро остро изречена заповед, вместо проявата на симпатия, която би предпочела да изрази Сюзън. Тя обаче познаваше своята Кейт. — Не можеш да съдиш стореното от един човек преди двайсет години, нито онова, което е било в ума или сърцето му.

— Той е откраднал — не се предаваше младата жена. — Присвоил е незаконно чужди пари. Знаели сте всичко това, когато сте ме взели. Знаели сте какво е сторил, какво е представлявал. А сега аз самата съм заподозряна в същото.

— И сега вече става ясно защо си стояла и си приела всичко това и си се поболяла. О, бедното ми глупаво дете! — Сюзън се приближи и обхвана лицето й в дланите си. — Защо не ни каза? Защо не сподели с нас мислите и чувствата си? Щяхме да ти помогнем да преодолееш кризата.

— А вие защо не ми казахте? Защо не ми казахте какво е направил той?

— И какъв смисъл щеше да има това? Ти и без това трябваше да носиш толкова тежкото бреме от загубата на твоите родители. Той бе допуснал грешка и щеше да заплати за нея.

— Платихте я вие! — Опита да преглътне, но безуспешно. — Взехте от собствените си пари, за да възстановите откраднатото от него.

— Мислиш ли, че това е от значение, че аз или Томи сме се сетили някога повече за този факт? Ти беше от значение, Кейт. Единствено ти! — Приглади назад косата на младата жена. — Как откри?

— От един човек, който ми стана клиент. Бил приятел на баща ми. Мислеше, че знам.

— Съжалявам, че трябваше да научиш по такъв начин… — Сюзън отпусна ръце, отстъпи крачка назад. — Може би трябваше да ти кажем, когато поотрасна, но след известно време цялата история просто избледня. Какво неприятно стечение на обстоятелствата — промълви тя с болка на сърцето. — Разбра за това малко преди историята в „Битъл“, така ли?

— Два месеца преди това. Започнах да се ровя в нея, открих статии от вестници, наех детектив.

— Кейт… — Мисис Темпълтън притисна уморено пръсти към очите си. — Защо? Ако си имала нужда да научиш, да разбереш, ние щяхме да ти обясним. Трябваше само да попиташ.

— Ако вие искахте да говорите по този въпрос, щяхте да сте го направили.

След миг размисъл Сюзън кимна.

— Добре. Права си, така е.

— Просто имах нужда да разбера, да бъда сигурна. След това опитах да го изхвърля от мислите си. Опитах да забравя, лельо Сузи, да го погреба. Може би щях да успея, не знам. Но тогава, като гръм от ясно небе аз самата се озовах в центъра на подобна история. Несъответствия в отчетите на моите клиенти, искане на обяснения от моя страна, вътрешни проверки и издирвания, отстраняване от работа… — Гласът й секна, но тя успя да се овладее и да продължи. — Беше истински кошмар, като ехо от онова, което трябва да бе преживял баща ми. Като че ли не можех да функционирам правилно, да се боря и дори да мисля. Толкова бях уплашена! — Стисна силно устни. — Не виждах как изобщо мога да ви кажа. Толкова се срамувах и се страхувах да не помислите дори и само за секунда, че е възможно наистина да съм го направила. Можех да понеса всичко друго, но не и това.

— Не мога да ти се ядосам отново, дори и заради подобна глупост. И без това ти е било достатъчно тежко, Кейт! — Сюзън я прегърна.

— Сега ще разчуе — прошепна младата жена. — Знам, че така ще стане и хората ще заприказват. Някои ще заключат, че наистина съм откраднала пари, щом и баща ми го е направил. Не мислех, че мога да понеса това. Но сега виждам, че мога. — Облегна се назад, избърса сълзите си. — Мога да го понеса, но съжалявам. Толкова съжалявам, че това ще засегне и вас.

— Възпитах децата си да могат да отстояват своето и да знаят, че членовете на едно семейство се поддържат едни други. Струва ми се, че за известно време си забравила втората част на това.

— Може би. Лельо Сузи… — трябваше да довърши. — Никога не сте ме карали да се чувствам като външен човек, дори още в самото начало, когато ме взехте при вас. Никога не сте се отнасяли към мен като към някакъв дълг или задължение. Аз обаче се чувствах задължена и винаги съм искала да бъда най-добрата. Никога не съм искала да се запитате дали сте постъпили правилно, като сте ме взели и обичали.

Мисис Темпълтън скръсти ръце, а сърцето й все още се раздираше от болка.

— Нима мислиш, че мерим любовта си според качествата на хората, които обичаме?

— Не. Но го мислех… още го мисля. Това е моя грешка, лельо Сузи, не ваша. В началото всяка вечер като си лягах, се питах дали не сте променили решението си и на сутринта няма да ме отпратите.

— О, Кейт!

— После разбрах, че няма да го сторите. Знаех, че няма да го сторите — повтори тя. — Вие ме превърнахте в част от цялото, част от семейството. И съжалявам, ако това те ядосва или обижда, но аз съм ви задължена именно заради това. Задължена съм на теб и на чичо Томи, че сте такива, каквито сте. Без вас бях изгубена.

— А замисляла ли си се някога, Кейт, че ти направи живота ни още по-пълен и истински?

— Замислях се върху това, какво бих могла да сторя, за да се гордеете с мен. Не можех да бъда красива като Марго или естествено приветлива като Лора, но можех да бъда умна. Можех да работя здраво, да планирам нещата предварително, да бъда разумна и да преуспявам. Това и исках за мен и за вас. И… трябва да знаеш още нещо.

Сюзън се обърна да изключи шумящия чайник, но не изля врялата вода върху очакващия я чай.

— Какво е то, Кейт?

— Бях толкова щастлива в дома на семейство Темпълтън и често си мислех, че нямаше да бъда тук с теб, с всички останали, ако пътищата не бяха така заледени през онази нощ, ако не бяхме излезли и колата не се бе разбила. Ако родителите ми не бяха умрели… — Вдигна поглед към очите на Сюзън. — Желаех да бъда тук, а с годините ви обикнах много по-силно, отколкото си спомнях да съм обичала тях някога. И ми се струваше ужасно, че се радвах да бъда с вас, вместо с тях.

— И ти си хранила това грозно семенце през всичките тези години? — Мисис Темпълтън поклати глава. Чудеше се дали родителите и техните деца някога можеха да се разберат едни други. — Ти беше дете, едва осемгодишно. Измъчваше се от кошмари в продължение на месеци, страдаше и тъгуваше повече, отколкото се полага на едно дете. Защо трябваше да продължаваш да плащаш за нещо, което не е зависело от теб? Кейт! — Пръстите й погалиха нежно слепоочията на младата жена. — Защо да не е трябвало да бъдеш щастлива? Нима щеше да бъде по-добре, ако се бе вкопчила в мъката, страданието и нещастието?

— Не.

— Затова избра чувството за вина, така ли?

— Като че ли най-хубавото нещо, което ми се бе случило в живота, бе следствие от най-лошото. Така и не успях да проумея това. Сякаш животът ми започна през нощта на тяхната смърт. Чувствах, че ако бе станало някакво чудо и моите родители се бяха появили на прага на къщата, за да ме потърсят, щях да се втурна към теб и да те моля със сълзи на очи да ме оставиш при вас.

— Кейт… — Сюзън поклати глава, приглади косата на своята племенница от лицето й. — Дори ако Всемогъщият Бог се бе появил на вратата ни, аз със зъби и нокти щях да се боря с него, за да те запазя при себе си. И не изпитвам ни най-малка вина заради това. Случилото се не е нито по моя, нито по твоя вина. Всичко това няма никакъв смисъл. То е просто такова.

Кейт кимна, почти убедена от думите й.

— Моля те, кажи, че ще ми простиш!

Мисис Темпълтън отстъпи крачка назад и я погледна. Това бе нейното дете, помисли си тя. Подарък, който бе получила в резултат на една трагедия. Всичко беше толкова сложно, толкова многопластово. Толкова скъпо.

— Щом чувстваш, че си ми задължена задето, как се изрази, съм те направила част от цялото, отплатата е следната: трябва да се приемеш такава, каквато си, каквато си се създала сама. Тогава ще бъдем квит.

— Ще се постарая, но междувременно…

— Ти е простено. Но… — продължи тя, когато Кейт подсмръкна, — ще работим заедно върху това, което остава да се направи по този въпрос. Заедно, Кейт! Щом „Битъл“ е решил да се разправя с един от Темпълтънови, ще трябва да се разправя с всички тях.

— Окей! — Младата жена избърса с кокалчетата на пръстите си една сълза. — Вече се чувствам по-добре.

— Сигурна съм, че се чувстваш по-добре — изви устни Сюзън. — Аз също се чувствам по-добре.

С широко отворени очи и доста див поглед, Марго се втурна в кухнята.

— Я да видя тази монета — помоли тя и пъхна ръка в джоба на Кейт преди последната да успее да реагира.

— Хей!

— О, боже! — Марго се кокореше ту към дублона в едната си ръка, ту към неговото точно копие в другата. — Проверих в чантата си. Наистина мислих, че си правиш някакви идиотски шегички с мен. Те са напълно еднакви!

И кой знае как, изведнъж целият свят отново си дойде на мястото.

— Аз се опитах да ти го кажа — започна да обяснява Кейт, но изсумтя, когато Марго сграбчи ръката й и я стисна.

— Те са еднакви! — извика тя и тикна монетите пред лицето на Сюзън. — Виж, мисис Ти, Серафина.

— Те определено са от същото време. — Опитвайки да превключи от една тема на друга, Сюзън присви очи над дублоните. — Ти откри току-що тази, Кейт, нали?

— Не, другата. — С ловко движение Кейт грабна монетата от лявата длан на Марго. — Моята — заяви тя.

— Не мога да повярвам. През всичките тези месеци, откакто открих първата, ние претърсвахме, ровихме и влачехме насам-натам онзи глупав детектор за метали. А ти просто се натъкна на него, както си вървеше?!

— Той си стоеше на пътеката.

— Точно така — заяви триумфиращо Марго. — Също, както стана с първия. Това е знак.

Кейт завъртя очи.

— Това не е магия, Марго. Това е късмет. Има разлика. Случи се да мина точно аз, след като монетата е била ритната там, или открита от дъжда, или нещо такова.

— Ха! — бе всичко, което успя да отвърне на това приятелката й. — Трябва да кажем на Лора. О, кой, по дяволите, може да си спомни къде е тя сега с това нейно шантаво разписание?

— Ако си направиш труда да погледнеш към седмичното разписание, което съм окачила в офиса, ще разбереш точно къде се намира в момента! — Почувствала се наистина добре и доволна, Кейт погледна часовника си. — Ако не ме лъже паметта, тя ще бъде в хотела и през следващите трийсет минути, след което има среща с учителката на Али. После…

— „После“ не ни е нужно. Трябва просто… — Марго се спря рязко. — По дяволите, не можем да затворим магазина просто така посред бял ден!

— Вървете — обади се Сюзън. — Двамата с Томи ще се справим с магазина за един час.

— Наистина ли? — засия насреща й Марго. — Не бих помолила за такова нещо, но това е толкова възбуждащо, а и сме в тази работа заедно.

— Винаги сте били заедно — рече Сюзън.

* * *

— Това наистина я развесели. — Марго се разтакаваше из фоайето след кратката им среща с Лора. — Колко неприятно, че ще трябва да чакаме чак до неделя, за да се върнем там и да огледаме, но с нейното разписание трябва да сме доволни и от това.

— Не мислиш ли, че тя се е нагърбила с прекалено много неща?

Кейт оглеждаше фоайето с неговите растения в красиви саксии с надеждата да зърне Байрън, хукнал по някаква задача. Вместо това видя разхождащите се гости, суетящи се пазачи, група жени, застани край въртящата се врата с натрупани край краката им чанти с покупки и изражение на щастливо изтощение по лицата.

— Знам, че обича да запълва времето си — продължи Кейт. — А и това вероятно й помага да не мисли за… някои неща. Но тя почти не си оставя време за самата себе си.

— А, най-после забеляза това! — Марго поклати глава и въздъхна. — Повече не мога да се разправям с нея по този въпрос. Когато предложих евентуално да наемем помощничка за магазина, така че тя да идва по-рядко, Лора едва не ми откъсна главата! — Разсеяно поглади успокояващо корема си, тъй като в този момент бебето ритна. — Знам, че по-голямата част от заплатата й тук в хотела отива за обучението на децата.

— Това копеле Питър! — Кейт заскърца със зъби само при мисълта за онова, което бе сторил на приятелката й. — Постъпката му бе повече от гадна, задето взе парите на Лора, но да задигне парите и на собствените си деца… това и едно леке не може да го направи. Трябваше да изпържи скапания му задник в съда.

— Точно така бих постъпила аз — съгласи се Марго. Развесели се, като забеляза, че двама мъже, седнали на едно от плюшените канапета във фоайето, се опитваха да привлекат погледа й. — Както и ти. Лора трябва да постъпи по своя начин.

— И нейният начин е да работи на две места, да отглежда сама две деца, да издържа целия персонал, защото има прекалено меко сърце, за да остави някой на улицата. Не може да продължава да работи по двайсет часа в денонощие, Марго!

— Опитай се да й го кажеш.

По стар навик се усмихна кокетно на изпълнените с надежда мъже.

— Престани да си играеш с тези застрахователни посредници! — нареди Кейт.

— Такива ли са? — Младата жена приглади безгрижно назад косите си. — Така или иначе, двамата с Джош натискахме, доколкото можем. Тя не се поддава. Както и теб никой не може да те посъветва да си вземеш отпуск, да отидеш на почивка, нали? Или да посетиш лекар?

— Окей, окей! — Това бе последното, което желаеше да разисква. — Имах своите причини и ще ти ги разясня, когато разполагаме с малко повече време. Трябваше да ти го кажа по-рано.

— Какво?

— Ще поговорим за това — обеща тя, а след това сащиса окончателно приятелката си, като се приведе към нея и я целуна. — Обичам те, Марго!

— Окей, какви си ги забъркала?

— Нищо. Е, всичко, но започвам да оправям грешките. А сега да се върнем към Лора. Явно ще трябва да положим повечко усилия, за да я накараме да намали малко темпото. Може би да вземаме момичетата от ръцете й по за няколко часа всяка седмица. Или да поемем част от милионите задължения, по които трябва да тича. А тревогата за всичко това ми развали настроението. — Извади монетата от джоба си и тя блесна. — Открием ли веднъж зестрата на Серафина, останалото няма да бъде от такова значение.

— Направим ли го, ще открия нов клон на „Претенции“. В Кармел, струва ми се.

Изненадана, Кейт вдигна поглед към лицето на своята приятелка.

— А аз бих предположила, че ще ги вложиш в едно околосветско пътуване или нов гардероб с творения на висшата мода.

— Хората се променят — повдигна рамене младата жена. — Но бих могла да добавя едно по-кратко пътуване.

— Истинско облекчение бе за мен да разбера, че хората не се променят чак толкова много. — „Но все пак може би наистина се променяха, — помисли си тя. — Може би трябваше да го правят.“ — Виж, има нещо, което искам да направя. Ще се справиш ли с магазина до затварянето му?

— При положение, че там са мистър и мисис Ти, не е нужно да се връщам и аз. — Марго се изхили и измъкна ключовете от колата си. — Ако можех да ги задържа един месец в магазина, щяхме да удвоим печалбите си. О, поздрави Байрън от мен.

— Не съм казала, че ще се виждаме.

Марго, която вече бе тръгнала, се обърна и погледна закачливо през рамо.

— Разбира се, че каза, моето момиче.

Действаше й демобилизиращо на съзнанието, че е толкова прозрачна. Деморализиращо до такава степен, че за малко не се отказа да отиде при него. Все още се бореше със самата себе си, когато излезе от асансьора. Казаха й, че мистър Де Уит е на съвещание и тя реши, че така е по-добре.

Заслиза без определена цел и вместо към колата си, се отправи към басейна. Подпря се на каменната стена, която го ограждаше и се загледа в играта на фонтана, в насядалите около красивите стъклени маси хора, които отпиваха от напитки с всевъзможни цветове под сянката на чадъри с весели шарки. Забеляза закачените по реверите табелки с написани върху тях имена, което показваше, че това са участници в някакъв семинар, излезли да починат.

В раирани шезлонги, разположени край басейна, лежаха намазани с плажни масла тела. В ръцете им можеха да се видят списания или бестселъри, а на главите им слушалки. Сервитьори с елегантни униформи в пастелни цветове разнасяха напитки и закуски. Други гости се плискаха и играеха във водата, или просто се бяха отпуснали замечтано в нея.

Те знаеха как да се отпуснат, помисли си Кейт. Защо така и не бе придобила това несложно умение? Ако имаше възможност да се изтегне в някой от тези шезлонги, щеше да заспи само след пет минути. Така бе тренирала тялото си. Ако пък сънят откажеше да дойде, щеше да стане и да си тръгне, тъй като мозъкът щеше да й нареди да не губи време.

Тъй като това бе паметен ден в живота на младата жена, тя реши да опита да изгуби малко време. Намести се на едно от местата край бара и поръча нещо с обещаващото име „Монтерейски залез“. Стоя пред него почти половин час, като наблюдаваше как хората влизат и излизат, долавяше откъси от разговори. След това си поръча още едно питие.

В крайна сметка реши, че губенето на време не е чак толкова лошо нещо. Особено, когато се чувстваше така добре изпразнена вътрешно. Това бе положително усещане. Сякаш се бе изчистила от нещо, измъчвало я прекалено дълго.

Време беше да поправи тези пропуски в живота си или евентуално да не обръща внимание на част от тях и да продължи нататък. Това чувство за празнота носеше обещания, даваше много възможности да бъде запълнена.

С питието в ръка Кейт тръгна из градините на хотела, като си напомняше да се наслаждава на уханието на камелиите и жасмина, на ярките цветове на разцъфтелите храсти. Седна на една каменна пейка край два кипариса, като се чудеше как някои хора успяваха да не правят нищо и да не се побъркат.

Вероятно беше най-добре да опитва постепенно. Подобно на физическите занимания, цял час още от първия път бе прекалено. Стана с мисълта да се върне в магазина и да направи проверка на инвентара. В този момент чу гласа му.

— Непременно обсъди подробностите с мис Темпълтън утре. Тя ще иска да се осведоми за тези промени.

— Да, сър, но това ще изисква по-голям персонал, поне още двама сервитьори и един барман.

— Още трима сервитьори. Искаме всичко да мине гладко. Според мен мис Темпълтън ще се съгласи, че това е най-доброто място за третия бар. Не желаем персоналът да тича с кофичките лед сред гостите, нали? Така, Лидия, мис Темпълтън е особено чувствителна във връзка с това.

— Да, сър, но тези хора непрекъснато си променят намеренията.

— Това е техен прерогатив. Нашата задача е да задоволяваме прищевките им. Онова, което исках да обсъдя с теб, Лидия, е поставянето на машина за кафе на източната тераса всяка сутрин. Направихме го за първи път в курорта преди две седмици и върши много добра работа.

Докато говореше, се приближи още повече към Кейт и тогава я забеляза, седнала на каменната пейка с чаша в ръка и спокойна усмивка на лице. И изгубена в мисли.

— Мистър Де Уит? — напомни за присъствието си Лидия. — Какво казвахте за машината за кафе?

— А, да. Иди при моя заместник за записките. Всичко е обяснено подробно. После ми кажи мнението си! — Не я изпъди в буквалния смисъл, но в крайна сметка резултатът беше същият. — Сутринта ще поговорим отново за всичко това с мис Темпълтън.

Щом Лидия се запъти към административното крило, младият мъж спря пред пейката и погледна към Кейт.

— Здравей.

— Здравей. Упражнявам се.

— В какво?

— Да не правя нищо.

Струваше му се, че е попаднал на сърна в някаква омагьосана градина — тези тъмни, дълбоки, леко полегати очи, топлия и влажен аромат на цветя.

— И как върви тренировката?

— Не е толкова лесно, колкото изглежда. Бях на път да се предам.

— Хайде, отдели още една минута — предложи Байрън и седна до нея.

— Не мислех, че висшето началство се занимава с незначителни неща, като поставянето на допълнителни машини за кафе.

— Всеки детайл има своето място в цялостната мозайка, всяка частица участва в образуването на цялото. И тъй като стана дума за детайли… — обърна лицето й към своето, докосна устните й със своите. — Изглеждаш прекрасно! Наистина! Бих казал възродена.

— И наистина се чувствам така. Но това е дълга история.

Де Уит се усмихна широко.

— Бих искал да я чуя.

— Струва ми се, че би ми допаднало да ти я разкажа. — Мислеше, че на него можеше да каже. Не, осъзна в този момент, знаеше, че може да му каже. — Дойдох да споделя с Лора една част от нея, а после реших да се пошляя и да направя опита с нищото.

Разочарованието му бе силно. Така, както я бе заварил, седнала тук сама, бе решил, че чакаше него.

— Какво ще кажеш да се запознаем с подробностите по време на вечеря?

— С удоволствие! — Кейт се изправи, протегна ръка. — Ако готвиш ти.

Байрън се поколеба. Внимателно избягваше да остава насаме с нея, тъй като в такъв случай забравяше дреболии като подходящ момент и изтънченост. И сега тя стоеше пред него с протегната ръка, присвила устните си по начин, който издаваше, че е проумяла дилемата му. И се забавляваше.

— Чудесно. Това ще ми даде възможност да опиташ барбекюто, което купих преди няколко дни.

— Знаеш ли какво, десерта ще донеса аз. Ще се видим направо там.

— Звучи като истински план.

За да изпита и двамата, младата жена се повдигна на пръсти и бавно затвори устните си върху неговите.

— Страхотна съм по правенето на планове.

Де Уит остана на мястото си, здраво пъхнал ръце в джобовете, докато тя се отдалечаваше. Реши, че единият от двамата щеше да провали всичките им планове. Интересно кой щеше да го направи.

* * *

Обилно напоените със сметана и шоколад еклери от многолистно тесто й се бяха сторили съвършения избор. Кейт постави картонената кутия със сладкарските изделия на кухненската маса и се загледа в него през прозореца. Беше оставил вратата отключена, сигурна покана. Тя я бе приела и още с влизането бе оглушена от разгорещения Брус Спрингстийн. Забеляза, че към паянтовата стереоуредба бяха прибавени още няколко мебели.

Ниската масичка за кафе с шахматна повърхност изглеждаше скъпа и очевидно беше уникат. Същото се отнасяше и за лампата с матово стъкло и килима на геометрични фигури. Призна пред себе си, че умира от желание да разгледа останалата част от къщата, но въпреки това си наложи да влезе в кухнята.

И тогава го видя в задния двор да си играе с кутретата. Изглеждаше чудесно с джинсите и тениската, така както по обяд имаше прекрасен вид в скъпия си костюм и копринена вратовръзка. Сега съжали, че не се бе прибрала, за да се преоблече… в каквото и да е, само да не бъде с този порядъчен костюм на тънко райе и благоразумни обувки. За компенсация свали сакото и разкопча горното копче на ризата си, преди да излезе на двора при него.

Спря на верандата. Забеляза, че тя вече носеше неговия почерк само с добавянето на саксии със здравец, мушкато, трицветни теменуги и пълзящи растения. Доста сложен и някак си плашещ газов грил блестеше чисто нов край двойната стъклена врата, а двата стола от червено дърво, тапицирани в морскосиньо бяха разположени така, че от тях да може да се гледа към поляната, водеща надолу към морето.

Забеляза също така, че Байрън бе оградил двора с дървени колове, за да запази безценните си кученца и същевременно да не постави преграда към разкриващата се оттук гледка. Пред стъпалата, водещи към морето, бе направил портичка.

Беше засадил нещо на равни интервали покрай оградата. Виждаха се крехки млади насаждения, грижливо наторени. Вероятно ги бе окопал сам. Сигурно бяха някакви пълзящи растения, които след време щяха да покрият с цвят и зеленина дървените колове.

Байрън Де Уит определено бе търпелив човек. И щеше да наблюдава с радост как увивните растения растат и разцъфват година след година.

Знаеше, че той щеше да изпита тихо задоволство при разпукването на първата пъпка. А после щеше да се погрижи за цвета. Той с удоволствие се грижеше за своите неща.

Кутретата джафкаха, морето нашепваше нещо, а вятърът преминаваше през трепкащите листа на кипарисите. Когато небето премина от синьо в индиго, примесено с алено, сърцето й спря да бие за момент. Вероятно на света съществуваха съвършени местенца и Байрън бе открил едно от тях.

Той също изглеждаше съвършен, даде си внезапно сметка Кейт, с вятъра в косите си и кученцата в краката. Дългата му мускулеста фигура, на която трудно можеше да се устои, бе пристегната в дънков и памучен плат. Прииска й се нещо, което не й се бе случвало досега, да разкъса със зъби и нокти дрехите му. Искаше да вкуси и да вземе. И да бъде взета. Искаше.

Не чувстваше краката си особено стабилни, когато слезе по няколкото стъпала, водещи към двора. Кутретата се спуснаха към нея като подскачаха и джафкаха. Но дори когато се приведе, за да ги приветства, младата жена не отдели погледа си от своя домакин.

— Какво си засадил край оградата?

— Глицинии. Ще им бъде нужно известно време, докато се захванат както трябва. — Погледна към зелените филизи покрай оградата. — Но си заслужава чакането. Пред спалнята ми в Джорджия винаги имаше от тях. Ароматът им остава с теб.

— Вече си направил страхотни подобрения в къщата. А тук е великолепно. Трябва да ти е отнело доста време, за да добавиш всички тези подробности.

— Когато човек открие онова, което е търсил, той се грижи за него. — Тръгна към нея. — След вечеря можем да се поразходим покрай брега, ако искаш! — Прокара гальовно длан по косите й, както бе правил с козинката на кученцата. После отстъпи назад. — Дръжте това! — Щракна два пъти с пръсти. — Седнете!

Двете животинки седнаха, като размахваха френетично опашки. Байрън ги накара да подадат лапа и след известно объркване от тяхна страна, да легнат. Макар телата им да потрепваха от едва сдържана възбуда.

— Наистина впечатляващо — заяви Кейт. — Всички ли правят това, което им кажеш?

— Това означава просто да можеш да искаш достатъчно често по правилния начин. — Измъкна две кучешки бисквитки от задния си джоб. — А подкупът неизменно дава резултати. — Кутретата грабнаха наградата и хукнаха да се угощават. — Какво ще кажеш да изнеса бутилка червено бордо и да ми разкажеш за интересния си ден?

Младата жена вдигна ръка, постави я на гърдите му. Усети горещината, ритъма на сърцето.

— Има нещо, което мисля, че искам да ти кажа.

— Добре. Да влезем тогава.

Реши, че е по-добре да бъдат в ярко осветената кухня, по-далеч от великолепния залез и изкусителната нощ.

Тя обаче се приближи още малко, без да отделя длан от гръдта му. „Вероятно цветът им кара очите й да блестят така еротично в полумрака“ — помисли си Байрън.

— Бях решила да избягвам мъже като теб поради лични причини — започна тя. — Това трябваше да бъде нещо като принцип, като желязно правило. Аз си падам по принципи и правила.

Той повдигна едната си вежда.

— И обобщения ли?

— Да, и по обобщения, тъй като те най-често почиват върху основата на факти, иначе нямаше да бъдат обобщения. След два нещастни опита реших, че ако нещо или някой изглежда прекалено добре и хубаво, то вероятно не е за мен. Възможно е и ти да не си подходящ за мен, Байрън.

— Отдавна ли работиш върху тази теория?

— Горе-долу, но може да се наложи да направя някои уточнения. Във всеки случай, не те харесах, когато те срещнах за първи път.

— Е, това вече е изненада!

Кейт се усмихна и го разконцентрира като се приближи още.

— Не те харесах, защото започнах да те желая още от първия миг. Това не ме устройваше. Както виждаш, предпочитам да желая стабилните неща, онези, които могат да се постигнат с планиране, усилия и време. Не ми допада да се чувствам неудобно или да желая човек, когото не разбирам, който по всяка вероятност е неподходящ за мен и не отговаря на моите условия.

— И условия ли имаш?

Не го интересуваше, че едновременно се чувстваше и възбуден, и раздразнен.

— Разбира се. И едно от главните от тях е липсата на изисквания. Ти обаче не ми изглеждаш човек без изисквания и това несъмнено ще бъде най-голямата ми грешка. А едно от другите неща, които наистина, ама наистина много мразя да правя, е да допускам грешки. В момента обаче се уча да бъда по-толерантна към себе си.

— И това ли се упражняваш да правиш, както и правенето на нищо?

— Точно така.

— Разбирам. Е, сега, след като установихме, че тази нова връзка с мен е упражнение за развиване на толерантност към тебе самата, ще започна да приготвям вечерята.

Кейт се засмя и постави и другата си длан върху гърдите му.

— Ядосвам те. Не знам защо това ме забавлява толкова.

— Това не ме изненадва, Катрин. Природата ти е противоречива и чепата и най̀ ти допада да мътиш водата.

— Прав си, абсолютно си прав. Ужасяващо е колко лесно ме разбираш. И колкото си по-търпелив, толкова повече ми се иска да те предизвиквам. Ние сме съвсем неподходящи един за друг, Байрън.

— Кой го оспорва?

Обви пръсти около китките й с намерението да отблъсне ръцете й от себе си.

— Отнеси ме до леглото! — заяви простичко тя и плъзна ръце към раменете му. — Веднага!