Нора Робъртс
Тайни и мечти (10)

Десета глава

Винаги беше хубаво, когато леля Сюзън и чичо Томи се върнеха в къщи. Кейт се бе притеснявала, че нещо във физиономията й ще я издаде — или, още по-лошо, че щеше да забележи нещо в техните лица. Че знаят за някогашното престъпление, че се съмняват в нейната невинност. Видя обаче само тревога и благосклонност.

Тяхното посещение означаваше също така удължаване на престоя й в дома им. Беше трудно да ги вижда всеки ден при положение, че всички тези въпроси напираха да излязат. Въпроси, които не можеше да се осмели да зададе.

Прекарваше времето си по предначертания план. Денем беше в магазина — за да заеме с нещо мозъка си. Вечер — сред своето семейство за утеха на сърцето. От време на време се срещаше с Байрън, за да бъде винаги на нокти.

Той бе нещо съвсем ново за нея. Срещите с него, въпросите, които предизвикваше в нея, й помагаха да не се замисля прекалено много върху случилото се напоследък, преобърнало живота й с главата надолу. Бе решила да мисли за него като за някакъв експеримент. Предпочиташе този термин пред „връзка“. А експериментът не беше съвсем неприятен. Излизаха заедно на вечеря, на кино, понякога се разхождаха сред скалите.

А после следваха онези дълги, пламенни целувки, на които той очевидно обичаше да се отдава. Целувки, от които сърцето й започваше да се мята като извадена на сухо пъстърва и караха сетивата й да се объркват напълно. След тях се чувстваше замаяна и болезнена. И изпълнена с желание.

Цялата тази връзка — не, експеримент — обаче сякаш не се отразяваха особено върху неговия самоконтрол. Сега, след като вече се чувстваше малко по-стабилна — добре де, по-здрава — щеше да се постарае да балансира силите.

— Хубаво е да се види това! — Сюзън Темпълтън стоеше под рамката на вратата, хванала под ръка съпруга си. — Нашата Кейт никога не е мечтала достатъчно, нали, Томи?

— Не, тя е нашето разумно момиче.

Затвори вратата на кабинета зад тях. Двамата със съпругата му бяха обсъдили предварително тази маневра и сега, следвайки плана си, те застанаха от двете страни на малкото бюро, върху което Кейт се преструваше, че работи.

— Опитвах да пресметна бюджета за рекламата през следващото тримесечие — побърза да обясни тя. — Ако сте умни, ще се скриете, преди Марго да ви е хванала на работа.

— Обещах й няколко часа — намигна Томас. — Тя си мисли, че е успяла с чара си да ме накара да го направя, но не знае, че ми се иска отдавна да поработя с този стар касов регистър.

— Тогава може би ще ми дадеш някой и друг съвет по търговия. Все още не успявам да му хвана цаката.

— Обичай онова, което продаваш, Кейт, дори и да го мразиш. — Огледа с опитно око офиса, отбеляза колко спретнати бяха полиците и цялото работно пространство. — Някой се е проявил в подредбата тук.

— Никой не умее да поставя и вещите, и хората на мястото им така добре, както Кейт. — Сюзън постави длан върху ръката на младата жена и впери нежносините си очи в лицето й. — Защо не направи същото и с Битъл?

Кейт поклати глава. Тъй като от дни очакваше това да се случи, тя не се паникьоса. Беше подготвила отговорите си.

— Това не е толкова важно. — Очите на Сюзън обаче не се отделяха от нея. Спокойни, търпеливи, изпълнени с очакване. — Беше прекалено важно — поправи се тя. — Няма да му позволя да бъде от значение за мен.

— Чуй какво ще ти кажа, момичето ми…

— Томи — прошепна съпругата му.

— Не — прекъсна я гневно. За разлика от нейните, неговите тъмносиви очи пламтяха. — Знам, че искаш да смекчиш цялата тази история Сузи, но проклет да съм, ако това е моето желание! — Изправи се пред бюрото: висок, силен мъж, свикнал да контролира нещата, както в своето семейство, така и в бизнеса.

— Очаквах нещо по-добро от теб, Кейт. Да се оставиш да те изхвърлят с такъв ритник, да се предадеш без борба. Да обърнеш гръб на нещо, за което си работила през целия си живот. Още по-лошо, да се поболееш, вместо да се опълчиш. Срамувам се от теб.

Никога досега не й беше казвал подобни думи. Цял живот се бе старала да не допусне да ги произнесе. Сега ги почувства като брутален удар в гърба.

— Никога… никога не съм вземала никакви пари.

— Разбира се, че не си вземала.

— Направих най-доброто, което можах. Знам, че не оправдах надеждите ви. Съжалявам.

— Не говорим за мен — отвърна Томас. — Става дума за теб. Ти не оправда своите надежди.

— Не, аз… — Засрамен от нея. Той се срамуваше от нея. И й беше ядосан. — Бях заложила всичко в работата си. Опитвах да… Мислех, че съм на път скоро да стана съдружник и тогава вие щяхте да…

— И значи при първия удар се огъваш? — Той се приведе напред и насочи показалеца си към нея. — Това ли е твоят отговор?

— Не… — Неспособна да го погледне в очите, Кейт се взря в дланите си. — Не. Те имат доказателства. Не знам как, тъй като кълна се, никога не съм вземала никакви пари.

— Имай ни малко доверие, Катрин — рече тихо Сюзън.

— Но те разполагат с формуляри с моя подпис… — Въздухът не искаше да излезе от гърдите й. — Ако бях настоявала, щяха да ме обвинят официално. Можеше да се стигне до съд. Щеше да ми се наложи да… На вас щеше да ви се наложи да… Знам, че хората шепнат помежду си за случилото се и това ви смущава. Но ако не се занимавам с тази работа, всичко ще отмине. От само себе си.

Този път Сюзън вдигна ръка, преди съпругът й да успее да я прекъсне. Тя също бе привикнала да държи нещата под свой контрол.

— Ти се притесняваш да не би това да ни смущава?

— Всичко си дава отражение. Всичко е свързано… — Младата жена стисна силно клепачи. — Знам, че стореното от мен дава отражение върху вас. По-добре да изчакам обстановката да се поуспокои и междувременно да опитам да направя нещо за магазина. Съзнавам, че съм ви задължена.

— Що за глупости са това? — избухна Томас.

— Ш-ш-т, Томи! — Съпругата му седна, скръсти ръце. — Искам Кейт да се доизкаже. Какво ни дължиш, Кейт?

— Всичко! — Вдигна очи към тях. Бяха потънали в сълзи. — Всичко! Всичко! Не желая да ви разочаровам, да знам, че съм ви разочаровала. Нямаше как да се подготвя за това, да го спра. Ако можех само да го оправя, ако можех да се върна назад и да поправя… — не довърши мисълта си и потръпна, тъй като си даде сметка, че смесва настояще и минало. — Знам колко много сте ми дали и исках да ви се отплатя. Когато станех съдружник…

— Това щеше да бъде добра възвръщаемост на нашата инвестиция — допълни в заключение Сюзън. — Изправи се бавно, тъй като всяко мускулче в тялото й бе като изтръпнало. — Това е обидно, арогантно и жестоко.

— Лельо Сузи…

— Замълчи за момент. Наистина ли вярваш, че ние очакваме заплащане за любовта си към теб? Как смееш да мислиш подобно нещо?

— Но аз исках да кажа…

— Знам, какво си искала да кажеш — Тя се вкопчи в рамото на съпруга си, като се тресеше от гняв. — Мислиш, че те взехме в дома си, в живота си, защото сме изпитвали съжаление към бедното сираче, така ли? Нима мислиш, че това е било благотворителен акт? По-лошо, подаяние, вървящо ръка за ръка с разни ограничения и очаквания? О, да — продължи тя, вече наистина възпламенена. — Семейство Темпълтън са известни със своята благотворителност. Доколкото разбирам, ние те хранихме, обличахме, образовахме, за да може другите да разберат колко сме щедри и всеотдайни. И те обичахме, утешавахме, възхищавахме ти се, възпитавахме те, тъй като очаквахме от теб да се превърнеш в преуспяваща жена, която след това да ни се отплати за нашето време и усилия с издигнатото си положение?!

Вместо да прекъсне онова, което не би могъл да изрече по-добре, Томас подаде на Кейт носна кърпичка, за да изтрие бликащите от очите си сълзи.

Сюзън се подпря на бюрото. Не беше повишила глас дори в гнева си.

— Да, ние съжалявахме малкото момиченце, изгубило родителите си така трагично, така брутално, така несправедливо. Сърцата ни се скъсваха от мъка за детето, което изглеждаше толкова самотно, объркано и толкова смело. Но искам да ти кажа нещо, Катрин Луиз Пауел. В мига, в който престъпи прага на нашия дом, ти стана наша. Наша! Тогава се превърна в мое дете и още си такава. А единственото, което моите деца дължат на мен или на баща си, е любов и уважение. Никога, никога повече не захвърляй моята обич в лицето ми!

Завъртя се на пети, излезе плавно от стаята и затвори тихо вратата след себе си.

Томас издиша продължително. Тирадите на съпругата му не можеха да се чуят често, но затова пък бяха бляскави.

— Загази я, нали, Кейт?

— О, чичо Томи… — Виждаше как светът, който бе опитвала да сглоби отново, се трошеше в ръцете й. — Не знам какво да правя.

— За начало ела тук! — Когато тя пропълзя в скута му и зарови лице в гърдите му, той започна да я люлее лекичко. — Никога не съм предполагал, че едно толкова интелигентно дете може да бъде толкова глупаво.

— Всичко провалям. Не знам какво да сторя. Нямам представа как да оправя нещата. Какво ми става?

— Доста неща, бих казал, но нищо непоправимо.

— Тя ми се ядоса страшно много.

— Е, това също може да бъде поправено. Знаеш ли кой е един от твоите проблеми, Кейт? Ти си се отдала до такава степен на цифрите, че си стигнала до следния извод: всяко число може да се събере с друго и да бъде изравнено. Това обаче не е вярно за хората и техните чувства.

— Изобщо не исках да въвличам когото и да било от вас в тази работа. Да ви причинявам болка, да ви припомням… — не довърши думите си и разтърси яростно глава. — Винаги съм желала най-доброто за вас. Най-доброто в училище, в спорта. Навсякъде.

— А ние се възхищавахме на борческия ти дух, но не и когато започна да прояжда дупка в корема ти.

Изтощена от сълзите, младата жена подпря глава на рамото му. Страхът бе разял дупката в стомаха й, помисли си тя. И сега трябваше да се изправи лице в лице с всичко, с миналото, настоящето и бъдещето.

— Ще оправя нещата, чичо Томи.

— Послушай съвета ми и дай малко време на Сузи да се поохлади. Започва да чува трудно, когато се разгневи.

— Окей. — Кейт си пое дълбоко въздух и се изправи. — Тогава май ще е по-добре да започна с „Битъл“.

Лицето му се разтегна в усмивка.

— Това вече е моята Кейт.

* * *

Вече в паркинга на „Битъл и съдружници“ Кейт насочи надолу огледалото за обратно виждане, за да хвърли последен критичен поглед върху лицето си. Марго бе направила истинско чудо. Беше замъкнала Кейт на горния етаж и с помощта на студени компреси, капки за очи, лосиони и грим бе заличила следите от каквито и да било поражения. Младата жена реши, че вече не изглеждаше така, сякаш току-що бе прекарала двайсет минути в буен рев, като смъмрен малчуган. Имаше решителен, спокоен и делови вид.

Това наистина бе прекрасно.

Каза си, че спирането на разговорите при появата й във фоайето на първия етаж, не я притеснява изобщо. Нямаше нищо против втренчените в нея погледи и шепота, напрегнатите усмивки и изпълнените с любопитство поздрави. Всъщност те й помогнаха да проумее някои неща.

Малцината, които я приветстваха топло, които се отклониха от пътя си, за да й предложат своята подкрепа й показаха, че в „Битъл“ бе създала повече приятели, отколкото предполагаше.

Беше й нужен само един завой по коридора, за да се озове лице в лице с Драконката. Нюман повдигна едната си вежда, удостои Кейт с кратък, леден поглед.

— Мис Пауел. Мога ли да ви помогна?

— Просто отивам да се видя с Марти.

— Имате ли уговорена среща?

Младата жена повдигна брадичка, пръстите й се вкопчиха още по-силно в дръжката на дипломатическото куфарче.

— Ще уредя този въпрос с Марти и неговата секретарка. Защо не отидете да съобщите на мистър Битъл старши, че изпадналата от милост съдружничка е нахлула в коридорите?

Като някой швейцарски гвардеец, охраняващ Негово кралско величество, Нюман се размърда.

— Не виждам причина да…

— Кейт. — Роджър подаде глава от офиса си, завъртя очи зад гърба на Драконката и светна в усмивка. — Радвам се да те видя. Надявах се да наминеш. О, мис Нюман, нося доклада, който искаше мистър Битъл старши. — Подобно на фокусник, който измъква заек от ръкава си, Роджър извади лист хартия. — Той нямаше търпение да го види.

— Добре.

Церберката хвърли последен предупредителен поглед към младата жена, след което забърза по предназначение.

— Благодаря — промълви Кейт. — Мисля, че щяхме да стигнем до бой.

— Щях да заложа на теб. — Постави приятелски ръка върху рамото й. — Това положение е наистина нетърпимо. Щях да ти се обадя, ако знаех какво да кажа… — Отпусна ръка, пъхна я джоба си. — Как да действам.

— Няма значение. Аз самата също нямах нищо за казване.

Но досега. Сега вече имаше да казва много неща.

— Слушай… — Помъкна я към вратата на своя офис, но не я покани вътре, както забеляза кисело младата жена. — Не знам какъв натиск оказва твоят адвокат.

— Моят адвокат ли?

— Темпълтън. Партньорите се събраха, за да се съвещават, след като той ги разбуни с появата си. Може да е за добро, не знам. Ще трябва да се заемеш с тази работа така, както смяташ за най-добре. Онова, което мога да ти кажа, е, че партньорите не са единодушни по въпроса дали да те дадат под съд… — Набърчи чело и снижи още повече гласа си, който прозвуча заговорнически, драматично. — Аманда е начело на обвинението, а Битъл младши е зад нея. Калвин старши са по средата, а Марти е здраво в опозиция.

— Никога не вреди човек да знае кой играе на твоята врата и кой само чака, за да те докопа за гърлото — промълви Кейт.

— И цялата тази лудост заради някакви си скапани седемдесет и пет хиляди — заяви отвратен Роджър. — Не е като да си убила човек.

Младата жена отстъпи крачка, взря се в лицето му.

— Кражбата си е кражба, независимо дали става дума за седемдесет и пет цента или седемдесет и пет хиляди долара. А и аз не съм вземала никакви пари.

— Не съм казал, че си взела. Не съм имал предвид подобно нещо! — В гласа му обаче усети съмнение, въпреки че той взе дланта й в своята. — Исках да кажа, че всички преиграват. Имах чувството, че ако ти се бе появила с парите, всичко щеше да се забрави.

Бавно, но твърдо, тя издърпа ръката си.

— Така ли?

— Знам, че е гадно, както и да го погледнем, но Темпълтънови изкихват тази сума всеки Божи ден. Така вече няма да има опасност да бъдеш обвинена, да съсипеш целия си живот. Понякога се налага човек да избере по-малката от двете злини.

— А понякога ти се месиш там, където не ти е работа. Все пак благодаря за съвета.

— Кейт… — Направи крачка след нея, но тя не се спря, нито се обърна. Повдигна рамене и се върна в офиса си.

Новината вече се бе разчула. Марти се появи лично на вратата на своя кабинет, за да я посрещне. Подаде ръка, ръкува се приятелски с нея.

— Кейт, радвам се, че дойде. Влез вътре.

— Трябваше да дойда по-рано — отвърна младата жена, като го последва.

Минаха покрай секретарката, която полагаше големи усилия да изглежда заета с работа и незаинтересувана.

— И аз така мисля. Искаш ли нещо? Кафе?

— Не. — „Това си е все същият стар Марти — помисли си тя, докато сядаше. — Като се започне от намачканите ризи и се свърши с неуморната усмивка.“ — Първо искам да ти кажа, че ценя жеста ти, да ме приемеш просто така, без предварителна уговорка.

— Знам, че не си присвоявала никакви пари, Кейт.

Спокойно направеното изявление прекъсна спретнатата уводна реч, която си би приготвила и се готвеше да започне.

— Щом го знаеш, защо… Добре де, защо?

— Знам го, защото те познавам. Подписите, формулярите говорят друго, но съм сигурен, така както съм сигурен, че в момента седя тук: това има някакво друго обяснение — размаха пръст, за да й покаже, че не е свършил, а само изразява мислите си. Този жест едва не я накара да се усмихне. Беше толкова познат. Толкова „а ла Марти“. — Някои хора, ъ-ъ, мислят, че имам такова мнение, тъй като съм… тъй като ти ме привличаш.

— Е, това е доста глупаво.

— Всъщност, ти наистина ме привличаш… ме привличаше… — спря и разтърка с длани бързо поруменяващото си лице. — Кейт, аз обичам съпругата си. Никога не бих… искам да кажа, освен с някоя случайна мисъл, никога не бих… Никога! — завърши той, като буквално я накара да изгуби ума и дума.

— Хм — бе единственият звук, който успя да произнесе тя.

— Не говоря всичко това, за да смущавам и двама ни. Макар май точно така и да стана… — Изкашля се като се изправи и нервно наля две чаши кафе. Когато й подаде едната, си спомни. — Извинявай, каза, че не искаш кафе.

— Ще го взема. — Какво значение имаше малко парене в сравнение с шока, който бе преживяла току-що? — Благодаря.

— Споменах това само защото хората, които ме познават добре, бяха забелязали, че аз… Не, че ти си направила нещо, с което да ме окуражиш или пък, че аз щях да сторя нещо, дори и да ме беше окуражила.

— Картината ми се изясни, Марти. — Издиша предпазливо и безшумно през устата, загледана в широкото му, грозновато, кротко лице. — Поласкана съм.

— Това размътва водата, така да се каже. Съжалявам за случилото се. И ще продължа да правя всичко, което зависи от мен, за да не позволя фирмата да предяви официални обвинения срещу теб и да достигнем до дъното на тази ситуация.

— Не мисля, че те оцених по достойнство, докато работех тук. — Кейт остави чашката си и се изправи. — Марти, искам да говоря с партньорите. С всичките. Мисля, че е време да изясня позициите си.

Той кимна, сякаш само това бе и чакал от нея.

— Ще видя дали ще мога да уредя този въпрос.

Не му беше нужно много време. Някои може и да го мислеха за безгласна буква в „Битъл“, но той знаеше много добре кога кои бутони да натисне. След трийсет минути Кейт седеше отново пред дългата полирана маса в заседателната зала.

В съгласие със стратегията, която си бе предначертала на път за насам, тя осъществи зрителен контакт с всеки един от присъстващите, след което застопори погледа си върху Битъл старши.

— Дойдох днес тук без моя адвокат, тъй като не желаех срещата ни да бъде официална, а по-скоро, лична. Знам колко ценно е времето ви и оценявам жеста ви да се съберете тук, за да изслушате онова, което имам да ви кажа… — Направи пауза, отново огледа лицата около масата, отново се обърна към основателя и старши партньора. — Работих за тази фирма в продължение на почти шест години, посветих й професионалното и голяма част от личното си време. Целите ми не бяха безкористни. Работех усилено, за да привличам нови клиенти, да осъществявам безпогрешно и качествено възложените ми задачи, за да увелича доходите и да издигна репутацията на „Битъл“ с крайната цел да седна на тази маса като ваш съдружник. Нито веднъж през това време не съм докоснала нито пени от никоя сметка. Както знаете, мистър Битъл, аз съм отгледана от хора, които ценят почтеността.

— Но именно вашите отчети са под въпрос, мис Пауел — прекъсна я рязко Аманда. — Вашият подпис е там. Ако сте дошли днес с някакво обяснение, ние сме готови да го изслушаме.

— Не съм дошла за обяснения. Не съм дошла да задавам или да отговарям на въпроси. Дойдох да направя изявление. Никога не съм вършила нещо неетично или незаконно. Ако има някакво несъответствие в отчетите, аз не съм отговорна за него. Готова съм да заявя същото на всеки от засегнатите клиенти, ако се налага. Точно така, както съм готова да се явя и пред съда и да се защитя от тези обвинения! — Ръцете й започваха да треперят, затова ги стисна здраво една в друга под масата. — Ако не бъдат предявени обвинения и този въпрос не бъде разрешен в трийсетдневен срок, ще посъветвам адвоката си да заведе дело срещу „Битъл и съдружници“ за несправедливо обвинение и клевета.

— Осмеляваш се да заплашваш тази фирма?

Макар гласът на Лорънс да прозвуча тихо и сдържано, юмрукът му се стовари върху масата.

— Това не е заплаха — отвърна видимо, без да се впечатли Кейт, макар стомахът й да се разбунтува. — Кариерата ми бе прекъсната грубо, репутацията ми поставена под въпрос. Ако вярвате, че ще стоя, без да правя нищо, тогава не се изненадвам, че ме смятате за виновна в присвояване на пари от собствените ми отчети. Тъй като очевидно, изобщо не ме познавате.

Битъл се облегна на стола си. Сплете пръстите на ръцете си, помисли за момент.

— Беше ти нужно доста време, докато заемеш тази позиция, Кейт.

— Да, така е. Тази работа беше всичко за мен. Започвам да мисля, че това е прекалено много. Не бих могла да открадна от вас, мистър Битъл. Вие ме познавате най-добре от всички, за да бъдете сигурен в това — изчака за момент, за да му даде възможност да си я спомни лично. — Ако желаете въпрос, върху който да размишлявате, запитайте се следното: „Защо бих отмъкнала незначителна сума като седемдесет и пет хиляди, при положение, че ако се нуждаех или исках пари, трябваше само да се обърна към моето семейство? Защо се съсипвах от работа за тази фирма, когато по всяко време можех да заема водеща позиция в организацията «Темпълтън»?“

— Вече си зададохме тези въпроси, Кейт — отвърна Битъл. — И именно те са причината въпросът все още да не е разрешен.

Младата жена се изправи бавно.

— Тогава ще ви дам отговора. Не съм сигурна, че е особено привлекателен, но той е, от гордост. Прекалено съм горда, за да взема от тази фирма дори един долар, който не е мой. И съм прекалено горда, за да стоя със скръстени ръце, когато ме обвиняват в незаконно присвояване на пари. Мис Девин, господа, благодаря ви, че ми отделихте от времето си! — Премести погледа си и се усмихна. — Благодаря, Марти.

И излезе, последвана от гробна тишина.

Спря да трепери, когато потегли по шосе номер едно и осъзна, накъде я бе повел инстинктът. Още не бе изкарала колата на банкета и не бе излязла на скалите, когато отново се почувства спокойна.

Трябваше да поправи доста неща, да свърши доста работа, да поеме отговорност. Но за момента не съществуваше друго, освен Кейт и грохотът на морето. Днес то бе сапфиреносиньо. Такъв съвършен цвят, сякаш бе създаден специално за влюбените, поетите и пиратите. Пяната, далече долу под скалите, приличаше на изящна дантела на подгъва на кадифена пола.

Заслиза надолу, като се наслаждаваше на вятъра, на вкуса на море и сол, който я обгръщаше. Дивите треви и цветя предизвикваха стихиите, пробиваха си геройски път през спечената почва и напуканите камъни. Над главата й прелитаха чайки, гърдите им бяха бели, като лунна светлина, а златните слънчеви лъчи преминаваха през разперените им криле.

Във водата проблясваха диаманти, а в далечината бяла пяна яздеше вълните, като прекрасни коне. Музиката не спираше никога, помисли си Кейт. Приливът и отливът, грохотът и бумтежът, фееричните, напомнящи женски крясъци на чайките. Колко пъти бе идвала тук да поседи, да погледа, да поразмишлява. Не можеше да пресметне общия брой часове.

Понякога нещо я привличаше тук просто така, за да бъде на това място, друг път — за да се усамоти и да разреши някой трънлив проблем. През първите години от живота си у Темпълтънови беше идвала тук, при тези скали, над морето, под небето, за да потъгува в мълчание за онова, което бе изгубила. И да се пребори с чувството за вина, че се чувстваше щастлива с новите си родители.

Никога не беше мечтала тук, винаги си бе казвала, че трябва да почака за това до следващата година, а после — до по-следващата. Настоящето винаги се бе ползвало с предимство. Какво да прави сега?

Младата жена стоеше на удобната широка скална издатина и се питаше какво да прави сега.

Дали да се обади на Джош и да му каже да се подготви за дело срещу „Битъл“? Струваше й се, че точно така трябва да постъпи. Колкото и трудна и потенциално опасна да бе подобна постъпка, не можеше повече да не обръща внимание или да се преструва, че не обръща внимание на онова, което бяха направили с живота й. Не беше страхливка нито по рождение, нито по възпитание. Крайно време бе да се пребори с онова свое „аз“, което живееше в непрекъснат страх от провал.

В известен смисъл бе постъпила като Серафина, метафорично бе захвърлила живота си от скалите, вместо да опита да се справи със ситуацията.

С това вече бе свършено. Малко късно, не можеше да не го признае, но бе постъпила правилно. В духа на семейство Темпълтън, помисли с усмивка Кейт и започна да слиза по една стръмна и извита пътечка. Чичо Томи винаги бе казвал, че не могат да ти забият нож в гърба, ако си с лице към своите нападатели.

Първата стъпка, която трябваше да предприеме, бе да се изправи пред леля си. Някак си трябваше да оправи нещата там. Обърна се назад и макар да беше доста надолу, за да види къщата, можеше да си я представи.

Тя беше винаги там, размишляваше Кейт, висока, силна и в очакване. И предлагаше подслон. Беше там за Марго, когато всичко около нея се бе проваляло. За Лора и нейните момичета през най-трудния период от живота им.

Беше там за нея самата, когато бе изгубена, уплашена и вцепенена от мъка. Точно, както беше там и сега.

Да, беше постъпила правилно, реши отново младата жена, като погледна пак към морето. Не беше се предала. Най-накрая си бе припомнила, че хубавата шумна битка беше по-добра от тихата, достойна капитулация.

Засмя се и си пое дълбоко въздух. По дяволите капитулирането. То с нищо не бе по-добро от скачането от скалите. И двете бяха за страхливците. Загубата на дадена работа, цел, мъж не беше край. Това бе просто ново начало.

Байрън Де Уит бе друго от стъпалата, които трябваше да изкачи, реши тя. Там беше време за ново начало. Този човек я подлудяваше със своето търпение и беше крайно време да вземе и там нещата в свои ръце. Може би просто трябваше да скочи отгоре му.

Тази мисъл я накара да се смее дълго. Представяше си реакцията му и се държеше за корема. Какво правеше един благоприличен джентълмен от южните щати, когато някоя жена го повалеше и започнеше да разкъсва дрехите му? И дали откритието щеше да я плени?

Искаше да я прегръщат, докосват и обладаят, осъзна изведнъж Кейт, щом смехът в корема й премина в горещо желание. Но не когото и да било. Към този, който можеше да я гледа така, както правеше той, сякаш виждаше в нея неща, които тя все още не се бе осмелила да разучи.

Привличаше я цялата тази загадъчност, искаше да бъде достойна за мъжа, който бе достатъчно силен да чака, за да получи онова, което желае.

По дяволите, трябваше да признае, че го желае.

Ако бе достатъчно силна да събере смелост и да се изправи пред партньорите в „Битъл“, ако в нея бе останало достатъчно кураж, за да се заеме с поправянето на грешката, която бе извършила към своята обожавана леля, то тогава имаше достатъчно характер, за да се справи и с Байрън Де Уит.

Време бе да престане да гради планове и да се захване да действа.

Обърна се и се заизкачва по тясната пътека.

Тя бе точно пред нея, сякаш я очакваше. Нима преди малко не беше минала по същия път? Нима трите с Лора и Марго не бяха изровили и пребродили безброй пъти всеки сантиметър от този участък през последните няколко месеца?

Бавно, сякаш костите й бяха стари и чупливи, младата жена се наведе. Монетата се бе стоплила от слънцето, блестеше като златна, каквато несъмнено беше. Опипа я внимателно, погали гладкото лице на отдавна починалия испански монарх. Обърна я в дланта си на два пъти, като всеки път прочете датата, сякаш очакваше тя да се промени. Или просто да изчезне като сън — 1845.

Съкровището на Серафина, по-точно тази малка негова част, бе хвърлена в краката й.