Нора Робъртс
Тайни и мечти (1)

Първа глава

Детството й беше една лъжа.

Баща й беше крадец.

Полагаше усилия да осъзнае тези факти — да ги осъзнае, анализира и приеме. Кейт Пауел винаги се бе старала да направи от себе си практична жена, която се стреми упорито към целите си и ги постига стъпка по стъпка. Не й беше позволено да се колебае. Преките пътища не бяха за нея. Наградите трябваше да заслужат с пот на чело, планиране и усилия.

Винаги бе мислила, че точно това е нейният тип, продукт на собствените й наследственост, възпитание и строги стандарти.

Като че ли не можеше да има нищо по-болезнено за едно дете от това да остане сираче в съвсем крехка възраст, да живее с тази загуба и, най-вече, да гледа как родителите му умират.

И все пак имаше, осъзна сега Кейт, докато седеше, все така в шоково състояние, зад подреденото бюро в подредения си офис в „Битъл и съдружници“.

Тази трагедия се бе превърнала в истинска благословия. Съдбата беше отнела родителите й, но я беше дарила с други. Фактът, че не бяха най-близки роднини, не бе имал значение за Томас и Сюзън Темпълтън. Бяха я приели, отгледали, дарили с дом и любов. Бяха й дали всичко, безусловно.

И вероятно през цялото време са знаели, осъзна изведнъж тя. През цялото време.

Знаели са, когато я взеха от болницата след злополуката. Когато я утешаваха и даряваха с усещането, че принадлежи към нещо и някого — вече знаеха.

Бяха пресекли целия континент, за да я отведат с тях в Калифорния. Към скалите и красотата на Биг Сър. Към дома на семейство Темпълтън. Тук, в тази голяма къща, приятна и гостоприемна, като всеки един от великолепните хотели „Темпълтън“, те я направиха част от своето семейство.

Дадоха й Лора и Джош, своите деца, които й станаха като брат и сестра. Дадоха й Марго Съливан, дъщерята на икономката, които бяха приети като членове на семейството дори още преди Кейт.

Дадоха й дрехи и храна, образование, предимства. Дадоха й правила и дисциплина и я окуражаваха да преследва мечтите си.

Но, най-важното, дадоха й любов, семейство и гордост.

И въпреки всичко знаеха още от самото начало онова, което тя бе открила току-що, двайсет години по-късно.

Баща й беше крадец. Бе обвинен в незаконно присвояване. Хванат да обира каймака от сметките на собствените си клиенти, той бе умрял, и това го бе спасило от срама, разорението, затвора.

Тя можеше никога и да не разбере, ако не бяха капризните приумици на съдбата, довела тази сутрин един от старите приятели на Линкълн Пауел в офиса й.

Той бе толкова очарован да я види, помнеше я от дете. Душата й се стопли, задето някой си беше спомнил за нея и от съзнанието, че идваше при нея по работа заради старата си връзка с родителите й. Отдели му доста време, макар то да бе кът за нея през тези последни седмици преди петнайсети април, крайния срок за плащането на данъци.

Той седеше на стола от другата страна на бюрото, потънал в спомени. Беше я люлял на коляното си, като съвсем малка, бе работил в една и съща рекламна фирма с баща й. И именно заради това, по думите му, сега, след като се бе преселил в Калифорния и вече имаше собствена фирма, искаше тя да му стане счетоводител. Кейт му благодари, като между въпросите си за неговата фирма и финансовите изисквания питаше и за своите родители.

Но после, когато той заговори така нехайно за обвиненията и тъгата си, че баща й бе умрял, преди да успее да възстанови сумата, тя не каза нищо повече, не можеше да каже нищо.

— Той никога не е възнамерявал да краде, а само да вземе назаем. О, не беше редно, сам Господ е свидетел. Винаги съм се чувствал виновен отчасти, тъй като именно аз му казах за сделката с недвижимото имущество, аз го окуражавах да инвестира. Не знаех, че вече бе изгубил повечето от своя капитал с две други провалили се сделки. Щеше да върне парите. Линк щеше да намери начин, винаги бе намирал. Винаги бе негодувал, че братовчед му се движеше из висините, докато той самият едва свързваше двата края.

И мъжът — Божичко, не можеше да си спомни името му, не помнеше нищо друго, освен думите му — й се бе усмихнал.

През цялото време, докато говореше, докато се извиняваше и добавяше собствените си обяснения на фактите, тя само слушаше и кимаше. Този непознат, който бе приятел на баща й, разрушаваше основите на душата й.

— Болезненото му място бе всичко, свързано с Томи Темпълтън. Странно, като си помисли човек как стана така, че в крайна сметка точно той те отгледа. Но Линк никога не бе възнамерявал да прави нещо лошо, Кейт. Просто не можеше да намери покой. Така и не му се удаде шанс да се докаже и ако питаш мен, това е истинското престъпление.

„Истинското престъпление“ — помисли Кейт и стомахът й се разбунтува и се сви на топка. Беше откраднал, тъй като се нуждаел отчаяно от пари и предпочел лесния начин. Защото беше крадец. Измамник. Успя да измами и правната система, като се бе завъртял на леден участък от пътя и бе разбил колата си. Беше убил себе си и своята съпруга и оставил дъщеря си сираче.

А съдбата й бе отредила за втори баща същия човек, на когото истинският й баща е завиждал толкова много. Всъщност чрез неговата смърт тя също бе станала Темпълтън.

„Дали не го е направил нарочно? — запита се Кейт. — Дали не е бил толкова отчаян, толкова безразсъден, толкова разгневен, че бе избрал смъртта?“ Спомняше си го съвсем смътно — слаб, блед, нервен мъж с избухлив характер.

„Човек с големи планове — помисли тя. — Човек, който ги бе разширил и превърнал в прекрасни фантазии за своето дете. Видения на големи къщи, великолепни коли, забавни пътувания до Дисниленд.“

И през цялото време бяха живели в една малка къщурка, подобна на другите миниатюрни къщурки в квартала, с една стара раздрънкана кола и никакви пътувания до никъде.

Той бе откраднал, бяха го хванали. И бе умрял. Какво ли бе правила майка й? Как ли се бе чувствала? Затова ли си я спомняше най-вече с тревога в очите и напрегната усмивка?

Дали беше крал и преди? Тази мисъл я смрази. Дали не бе крал и преди това и по един или друг начин се бе отървавал? Малко оттук, малко оттам, докато накрая не започнал да мисли, че е недосегаем?

Спомняше си спорове, често заради пари. И още по-лошо, мълчанието, което следваше после. Мълчанието през онази нощ. Онова тежко, болезнено мълчание между родителите й в колата преди ужасното завъртане, виковете и агонията.

Младата жена потръпна, затвори очи и стисна юмруци, опитвайки да се пребори с нарастващото си главоболие.

О, боже, беше ги обичала. Бе обичала спомена за тях. Не можеше да понесе този спомен да бъде опетнен и ограбен. И не искаше да застане лице в лице с факта, че е дъщеря на мошеник. Кейт го осъзна с нарастващ срам.

Не можеше да повярва на това. Поне не още. Пое си бавно въздух и се обърна към компютъра. С механични, ефикасни движения получи достъп до библиотеката в Ню Хампшир, където беше родена и бе живяла през първите осем години от живота си.

Работата бе досадна, но въпреки това поръча копия от вестниците, излезли през годината преди катастрофата, поиска факсове от всички статии, в които се споменаваше името Линкълн Пауел. Докато чакаше, се свърза с адвоката, който бе управлявал имота на родителите й.

Нямаше никакви проблеми при боравенето с най-съвременните технологии. След час вече имаше всичко необходимо. Можеше да се запознае с подробностите черно на бяло — детайли, които потвърждаваха дадените й от адвоката факти.

Обвиненията, скандала. Скандал, осъзна внезапно тя, получил отражение върху страниците на печата поради роднинските връзки на Линкълн Пауел със семейство Темпълтън. И липсващите средства, върнати напълно след погребението на родителите й. Върнати — беше сигурна в това, от хората, които я бяха отгледали като свое собствено дете.

И Темпълтънови, мислеше си Кейт, които са били въвлечени в цялата тази мръсотия, спокойно бяха поели отговорността и грижите за детето. И винаги го бяха защитавали.

Тук, в самотата на тихия си офис, тя отпусна глава върху бюрото и заплака. И когато най-после сълзите престанаха, изпи няколко хапчета против главоболието и паренето в стомаха. После взе дипломатическото си куфарче и преди да излезе, си обеща да погребе тук току-що наученото. Просто да го погребе. Както бе погребала родителите си.

Станалото не можеше да се промени, не можеше да се зачеркне. Тя самата си бе същата, опитваше да увери себе си младата жена, същата като сутринта. Въпреки това осъзна, че не може да отвори вратата на работния си кабинет и да рискува в коридора да налети на някой от своите колеги. Затова седна отново, затвори очи и потърси утеха в спомените. В семейството и традицията. В истината за себе си, за онова, което бе получила и което бе възпитана да бъде.

* * *

На шестнайсетгодишна възраст започна да взема допълнителни часове, които щяха да й дадат възможност да завърши училище една година по-рано от своите връстници. И сякаш това предизвикателство не бе достатъчно, ами бе твърдо решила да се дипломира с отличие. Дори в ума си вече бе нахвърлила в основни линии прощалната си реч.

Извънучебните й дейности включваха още един срок, като касиер на класа, председател на математическия кръжок и място в бейзболния отбор. Вниманието й обаче бе съсредоточено най-вече върху висшата математика.

Числата бяха силната й страна. Кейт, винаги вярна на разума и логиката, вече бе решила да използва своята сила в бъдещата си професия. Получеше ли веднъж зрелостното свидетелство — повече от сигурно с отличен успех — щеше да последва Джош в Харвард със специалност „счетоводство“.

Думите на Марго, че въжделенията й бяха твърде прозаични, не я притесняваха. За Кейт те бяха реалистични. Щеше да докаже на себе си и на всички, които имаха значение за нея, че онова, което й бяха дали, че всичко, което бе получила, не бе отишло напразно, а бе оползотворено по възможно най-добрия начин.

Тъй като очите й горяха, тя свали очилата и се облегна назад върху стола. Знаеше колко е важно от време на време да дава почивка на мозъка си, за да му позволи да бъде винаги в добра форма. И сега, с тази цел позволи на погледа си да полети свободно из стаята.

Новите мебели, които семейство Темпълтън бяха настояли да си избере за своя шестнайсети рожден ден, й подхождаха. Семплите борови полици над бюрото съхраняваха книгите и учебните й материали. Самото бюро беше истинско съкровище в стил „Чипъндейл“, дълбоки чекмеджета и чудновата дърворезба. Бе достатъчно да работи върху него, за да се почувства успяла.

Не пожела да сложи натруфени тапети или луксозни пердета. Приглушените линии по стените и семплите вертикални щори отговаряха по-добре на стила й. Но тъй като разбираше желанието и нуждата на леля си да я поглези, избра едно тъмнозелено канапе с извити краища. В редки случаи се изтягаше върху него, за да почете за удоволствие.

Във всяко друго отношение стаята беше напълно функционална, точно както я предпочиташе.

Почукването на вратата я прекъсна точно, когато отново зарови нос в книгите. Изсумтя разсеяно в отговор.

— Кейт? — Сюзън Темпълтън, елегантна в кашмирения си костюм, влезе в стаята, поставила ръце на хълбоците. — Какво да правя с теб?

— Почти свърших — измънка момичето. До носа й достигна парфюмът на леля й, която се приближи до нея. — Краят на срока. Математика. Утре.

— Като че ли вече не си се подготвила.

Сюзън седна на крайчеца на спретнато подреденото легло и погледна към Кейт. Огромните кафяви очи на момичето със странен екзотичен вид се взираха иззад очилата с тежки рамки. Косата, тъмна и лъскава, бе хваната отзад на къса опашка. „Всяка година си я реже все по-къса“ — помисли с въздишка мисис Темпълтън. Едноцветният сив анцуг висеше на дългото й слабо тяло, а изпод крачолите му се виждаха босите й крака. Докато елегантната жена я наблюдаваше, Кейт присви устни в нещо средно между смръщване и нацупване. Между веждите й се появи замислена линия.

— В случай, че не си забелязала, до Коледа остават десет дни.

— М-м-м! Последната седмица на срока. Почти свърших.

— И е шест часа.

— Няма да вечерям. Искам да приключа с това.

— Кейт! — Сюзън се изправи и махна очилата от лицето на момичето. — Джош се прибра от колежа. Цялото семейство те чака за украсяването на елхата.

— О! — Девойката премигна, опитвайки да отдели съзнанието си от формулите. Леля й я наблюдаваше с ястребов поглед. Тъмнорусите коси се виеха спретнато около лицето й. — Съжалявам! Забравих! Ако не се справя с този изпит…

— Ще настане краят на света, знам това.

Кейт се ухили широко и размърда рамене, за да премахне напрежението в тях.

— Мисля, че мога да си позволя малка почивка. Но само сега.

— Каква чест за нас! — Мисис Темпълтън постави очилата върху бюрото. — Сложи си нещо на краката, Кейт.

— Окей! Слизам веднага!

— Не вярвах, че някой ден ще кажа нещо подобно на някое от децата си, но… — Сюзън се запъти към вратата. — Ако отвориш пак някоя от тези книги, смятай се за смъмрена.

— Тъй вярно, мадам.

Девойката се приближи до гардероба и избра чифт къси чорапи от спретнато наредената купчинка. Под грижливо сгънатите чорапи се намираше тайният й запас от „Наддайте“, който обаче се бе справил печално със задачата да сложи някой и друг килограм върху тялото й. След като изпъна чорапите, изгълта набързо два аспирина, за да се избави от главоболието, което тъкмо започваше да се обажда.

— Крайно време беше! — Посрещна я на върха на стълбището Марго. — Джош и мистър Ти вече слагат светлините.

— Това може да отнеме часове. Знаеш колко обичат да спорят дали да го правят по посока на часовниковата стрелка или обратно. — Отметна глава и огледа подробно Марго. — За какво, по дяволите, си се наконтила така?

— Просто съм в тон с празничния дух на вечерта. — Марго приглади полите на яркочервената си рокля, доволна, че колието й се подаваше през високото деколте при всяко нейно движение. Беше сложила високи токове, твърдо решена да накара Джош най-после да забележи краката й и да се досети, че вече беше жена. — За разлика от теб, аз не желая да украсявам елхата, облечена в дрипи.

— На мен поне ще ми бъде удобно — смръщи презрително вежди Кейт. — Виждам, че си се пръснала с парфюма на леля Сузи.

— Не съм. — Марго вирна брадичка и оправи косата си, за да й придаде по-бухнал вид. — Тя сама предложи да ме пръсне.

— Хей — провикна се от долния край на стълбището Лора, — цяла нощ ли ще стоите да спорите там?

— Не спорим. Правим си комплименти за тоалетите една на друга — изсмя се Кейт и заслиза надолу.

— Татко и Джош почти приключиха с дебатите по светлините. — Лора хвърли поглед през вестибюла към семейния салон. — Пушат пури.

— Джош да пуши пура?

При подобна мисъл Кейт не можеше да не изсумти.

— Нали вече е от Харвард — произнесе с характерния за Ню Ингланд акцент Лора. — Имаш сенки под очите.

— А ти имаш звезди в твоите — отвърна Кейт. — И всички сте наконтени — раздразнена, девойката подръпна анцуга си. — Какво става?

— Питър ще се отбие по-късно. — Лора се обърна към огледалото във вестибюла, за да провери вида на вълнената си рокля с цвят на слонова кост. Потънала в мечтания, не забеляза намигванията, които си размениха Марго и Кейт. — Само за около час. Нямам търпение да дойде зимната ваканция. След нея остава само още един срок до свободата — поруменяла от вълнение, тя се усмихна сияйно на приятелките си. — Това ще бъде най-хубавата ми зимна ваканция. Имам чувството, че Питър ще поиска ръката ми.

— Какво? — изписка Кейт преди Лора да успее да я спре.

— Тихо! — Девойката забърза към Кейт и Марго, като прекоси почти целия застлан със сини и бели плочки вестибюл. — Не искам мама и татко да чуят. Поне засега.

— Лора, нали не мислиш сериозно да се омъжваш за Питър Риджуей. Почти не го познаваш, а и си само на седемнайсет.

В съзнанието на Марго се въртяха още хиляди причини, поради които тази идея не трябваше да се осъществява.

— След няколко седмици ставам на осемнайсет. Впрочем, това е само предчувствие. Обещайте да не казвате нищо.

— Разбира се, че няма да казваме! — Кейт стигна до долния край на стълбището. — Няма да правиш нищо необмислено, нали?

— Нима някога съм правила такова нещо? — По лицето на Лора се разля изпълнена с копнеж усмивка, когато потупа приятелката си по дланта. — Да вървим.

— Какво вижда в него? — прошепна на ухото на Марго тя. — Та той е стар.

— На двайсет и седем години е — поправи я Марго, разтревожена. — Той е великолепен и се отнася с нея като с принцеса. И е… — спря, за да потърси нужната дума. — Изтънчен.

— Да, но…

— Ш-ш-т! — Марго забеляза майка си, която буташе количка, отрупана с чаши и с топло какао. — И двете не искаме да развалим тази вечер, нали? Ще поговорим по-късно.

Ан Съливан набърчи чело, докато оглеждаше сериозно дъщеря си.

— Марго, мислех, че тази рокля е за Коледа.

— Днес съм в празнично настроение — отвърна безизразно девойката. — Остави това на мен, мамо.

Съвсем неудовлетворена от отговора й, Ан я проследи с поглед, докато вкара количката в салона, след което се обърна към Кейт.

— Мис Кейт, отново сте преуморили очите си. Целите са кървясали. Искам по-късно да им дадете да починат, като ги наложите с парченца краставица. И къде са ви чехлите?

— В шкафа. — Разбрала нуждата на икономката да погълчи някого, момичето я хвана под ръка. — Хайде, Ани, недей да мърмориш. Сега е време да украсяваме елхата. Помниш ли ангелчетата? Помогна ни да ги направим, когато бяхме на десет години.

— Как бих могла да забравя разтурията, която успяхте да стъкмите тричките заедно? И мистър Джош, който ви дразнеше с голям успех и отхапа главите на всички курабийки във формата на човече на мисис Уилямсън! — Вдигна длан и докосна Кейт по бузата. — Оттогава пораснахте много. В подобни моменти моите малки момиченца ми липсват.

— Ние винаги ще си останем твоите момиченца, Ани.

Спряха на прага на салона, за да се насладят на разкрилата се пред очите им гледка.

Видът на всичко това накара Кейт да се усмихне. Дървото, вече блеснало със светлините си, се издигаше цели три метра нагоре. Стоеше срещу високите прозорци, които гледаха към предния двор. Донесените от килера кутии с играчки чакаха да ги отворят.

В яркосиньото огнище, украсено със свещи и свежи борови клонки, спокойният огън пращеше приспивно. В стаята ухаеше на ябълково дърво, бор и парфюм.

Как обичаше само тази къща, мислеше си Кейт. След като приключеха с декорацията, във всяка от стаите щеше да има някакъв празничен елемент. Тук — сребърна купа, пълна с борови шишарки и свещи отстрани. По прозорците — гледжосани саксии с цветя. По полираните махагонови маси във вестибюла щяха да се появят порцеланови ангелчета. Старият дядо Коледа във викториански стил щеше да се озове отново на почетното си място върху малкия роял.

Спомняше си своята първа Коледа в дома на семейство Темпълтън. Помнеше как великолепието й бе заслепило очите й и постоянната топлота бе смекчила болката в сърцето.

Вече бе изживяла половината си живот тук и традициите на къщата бяха станали и нейни традиции.

Искаше й се да запечата завинаги този момент непроменен в съзнанието си. „Ето тук — помисли си тя, — както светлинките играят по лицето на леля Сузи, докато тя се смее на чичо Томи… и начина, по който той хваща ръката й и я задържа в своята. Каква великолепна двойка са само, една деликатна жена и висок изискан мъж.“

В това време от грамофона тихо се носеха коледни песни. Лора, коленичила до кутиите, вдигна червена стъклена топка, която веднага отрази светлините и я върна обратно. Марго наля вдигащото пара какао от сребърния чайник и започна да изпробва уменията си за флирт с Джош.

Той се беше качил на една стълба, а светлинките от елхата образуваха ореол около бронзовите му коси и играеха върху лицето му, докато се усмихваше на Марго.

В тази стая, изпълнена с бляскаво сребро, искрящи чаши, полирано старо дърво и меки материи, всички те изглеждаха прекрасно. И бяха нейни.

— Колко са красиви, нали, Ани?

— Много са красиви. И ти също.

„Не като тях“ — помисли си момичето, докато пристъпваше прага на стаята.

— Ето и моята Кейт, моето момиче — засия Томас. — Все пак изостави за малко книгите, нали?

— Когато ти спреш да отговаряш на телефона за една вечер, тогава и аз ще престана да уча.

— Никаква работа през вечерта, посветена на украсяването на елхата — намигна й той. — Мисля, че хотелите ще се справят и без мен за една нощ.

— Но никога така добре, както под ръководството на вас с леля Сузи.

Марго повдигна едната си вежда, когато подаде на Кейт чашата с какао.

— Някой се натиска за още един подарък. Надявам се, че имаш предвид нещо друго, а не онзи скапан компютър, по който се превъзнасяш.

— Компютрите се превърнаха в необходимост при всяка работа. Така ли е, чичо Томи?

— Животът стана невъзможен без тях. Радвам се, че вашето поколение върви с едни гърди напред в това отношение. Аз лично мразя проклетите машинки.

— Но ще трябва да ги въведеш и при продажбите — вметна Джош, докато слизаше от стълбата. — Няма защо някой да върши всичката тази работа, щом с нея може да се справи едно творение на техническата мисъл.

— Думи на истински хедонист — ухили се насреща му Марго. — Внимавай, Джош, може да ти се наложи да се учиш да пишеш на машина. Представи си само, Джошуа Конуей Темпълтън, наследник на хотелите „Темпълтън“, с полезни умения.

— Слушай, херцогиньо…

— Престанете! — Сюзън пресече с вдигане на ръка раздразнителния отговор на сина си. — Няма да се говори по работа тази вечер, забравихте ли? Марго, бъди добро момиче и подавай играчките на Джош. Кейт, двете с Ани се заемете с другата страна на дървото. Какво ще кажеш Лора, с теб ще започнем оттук?

— Ами аз? — заинтересува се Томас.

— Ти ще правиш това, което вършиш най-добре, скъпи. Ще надзираваш.

Не беше достатъчно само да окачат украсата. Всяка играчка предизвикваше възклицания и за нея се разказваха истории. Като например за дървения елф, който една година Марго бе хвърлила по Джош и чиято глава сега се държеше за тялото с лепило. Или огледалната звезда, за която Лора някога бе вярвала, че баща й я бе свалил от небето специално за нея. Снежинките пък Ани беше изплела на една кука за всеки един от членовете на семейството. Филцовият гирлянд със сребристия ширит беше първият и последен шивашки опит на Кейт. А безценните старинни украси Сюзън бе събирала из целия свят.

Когато привършиха с украсяването, всички затаиха дъх, като един и Томас запали лампите. Стаята се освети от светлинките и от магията на коледното дърво.

— Красиво е. Винаги е красиво — прошепна Кейт и пъхна ръка в дланта на Лора.

* * *

По-късно същата нощ, тъй като сънят не искаше да дойде, Кейт слезе отново на долния етаж. Промъкна се в салона, изтегна се на килима под дървото и се взря в играта на светлинките.

Обичаше да се вслушва в шумовете на къщата, в тихото тиктакане на стария стенен часовник, във въздишките и шепота на дървените мебели, в пращенето на последните недоизгорели главни в камината. Дъждът чукаше по прозорците. Песента на вятъра напомняше въздишка.

Действаше й добре да лежи тук. Нервните възли, образували се в стомаха й заради утрешния изпит, започнаха бавно да се отпускат. Знаеше, че всички са си по леглата и вече спят. Беше чула как Лора се прибра от разходката си с кола с Питър. Малко по-късно от среща се бе върнал и Джош.

Всичко в нейния свят бе наред.

— Ако си дошла да дебнеш за Дядо Коледа, има да чакаш още дълго! — Марго се появи босонога в стаята и се настани до Кейт. — Надявам се, че вече не се притесняваш заради някакъв си глупав тест по математика.

— Краят на срока е. А ако ти обръщаше повечко внимание на твоите изпити, нямаше да се задоволяваш с тройки и четворки.

— Училището е нещо, което просто трябва да се преживее. — Марго измъкна пакет цигари от джоба си. Сега, след като вече всички си бяха легнали, можеше да си позволи да изпуши скришом една-две. — И така, можеш ли да повярваш, че Джош се среща с кривогледата Лия Макний?

— Тя не е кривогледа, Марго. И е добре сложена.

Марго издуха шумно дима от устата си. Всеки, който не беше сляп, можеше да види, че сравнена с Марго Съливан, Лия беше просто същество от женски пол.

— Той се среща с нея само защото му пуска.

— А на теб какво ти пука от това?

— Нищо — тя сумтеше презрително и пушеше намусена. — Просто е толкова… обикновено. А това е нещо, което аз никога няма да бъда.

Леко усмихната, Кейт се обърна към своята приятелка. В син плюшен пеньоар и вдигнати нагоре руси коси, Марго изглеждаше изумително, невероятно, направо страхотно.

— Никой никога не би те обвинил, че си обикновена, миличка. Противна, самомнителна, невъзпитана и истинско Божие наказание, но не и обикновена.

Обвиняемата повдигна едната си вежда и се ухили широко.

— Винаги съм можела да разчитам на теб. Впрочем, като заговорихме за обикновеното, доколко е хлътнала Лора по Питър Риджуей според теб?

— Не знам… — Кейт прехапа устна. — Падна си по него още откакто чичо Томи го премести тук. Иска ми се още да бе управител на чикагския „Темпълтън“ — после повдигна рамене. — Трябва да е добър в работата си, иначе чичо Томи и леля Сузи нямаше да го повишат.

— Това едва ли има нещо общо с умението да се управлява хотел. Мистър и мисис Ти имат десетки управители из целия свят. Този е единственият, който накара Лора да мечтае. Кейт, ако тя се омъжи за него…

— Да. — Отговорът приличаше по-скоро на въздишка. — Решението си е нейно. Това е нейният живот. Божичко, не мога да проумея защо някой ще пожелае да се обвърже по този начин.

— Нито пък аз. — Марго изхвърли цигарата и се излегна по гръб. — И не възнамерявам да го правя. Мисля да се превърна в сензация.

— Аз също.

Марго я изгледа косо.

— Като правиш сметки ли? Това прилича по-скоро на бавно движение, събиране капка по капка.

— Ти ще направиш сензация по твоя начин, аз — по моя. По това време идната година ще бъда в колежа.

Марго потръпна.

— Каква омразна мисъл!

— Ти също ще бъдеш там — напомни й нейната приятелка. — Ако не оплескаш работата.

— Ще видим! — Колежът не влизаше в плановете на Марго. — Ами ако открием зестрата на Серафина и предприемем онази обиколка на света, за която толкова сме си говорили? Доста места искам да видя, докато съм още млада. Рим и Гърция, Париж, Милано, Лондон.

— Впечатляващи са — Кейт вече ги беше виждала. Семейство Темпълтън я бяха вземали със себе си и щяха да вземат и Марго, ако Ан бе позволила. — Виждам те как се омъжваш за някой богаташ и го оставяш без пукнат грош, за да задоволиш всевъзможните си прищевки.

— Фантазията ти я бива! — Развеселена, Марго разпери ръце. — Но бих предпочела аз самата да бъда богата и да имам взвод от любовници — при шума, който се чу откъм коридора, тя побърза да скрие пепелника под пеньоара си. — Лора! — Издиша шумно и с облекчение, като се изправи до седнало положение. — Изкара ми акъла!

— Съжалявам, не можех да заспя.

— Ела при нас — покани я Кейт. — Точно правехме планове за бъдещето си.

— О! — С тайнствена, мека усмивка на лицето, девойката коленичи на килима. — Това е хубаво.

— Задръж за момент! — Марго се размърда и без да отделя проницателния си поглед от Лора, я хвана за брадичката. След едноминутно взиране видимо си отдъхна. — Окей, не си го направила с него.

Лора се изчерви и отблъсна ръката на своята приятелка.

— Разбира се, че не съм. Питър никога не би ме насилил.

— Как разбра, че не го е направила? — попита Кейт.

— Вижда се. Не мисля, че би правила секс с него, Лора, но ако мислиш сериозно да се жените, по-добре първо го опитай.

— Сексът не е чифт обувки — промълви девойката.

— Но най-добре е да ти пасва.

— Когато се любя за първи път, то ще бъде с моя съпруг в брачната ни нощ. Това е желанието ми.

— О-хо, усещаш ли онази типична за Темпълтънови интонация в гласа й? — Усмихната, Кейт прибра зад ухото на Лора една изплъзнала се къдрица. — Не слушай какво говори Марго, Лора. В нейната глава сексът е равен на спасението.

Марго запали нова цигара.

— Бих искала да знам кое стои над него.

— Любовта — отвърна Лора.

— Успехът — отговори в същия момент Кейт. — Е, това обобщава положението… — момичето обви ръце около коленете си. — Марго ще бъде секс маниачка, ти ще дириш любовта, а аз ще си скъсам задника в гонене на успеха. Каква групичка сме само.

— Аз съм вече влюбена — обяви тихо Лора. — Искам човек, който да отвръща на любовта ми и деца. Искам да се събуждам всяка сутрин със съзнанието, че мога да им създам дом и да им осигуря щастлив живот. Искам всяка нощ да заспивам до човек, на когото да мога да вярвам и да се доверявам.

— Аз пък бих искала вечер да заспивам до човек, който може да ме възбуди! — Марго се изхили, когато Кейт я сръга. — Само се шегувах. Искам да посещавам различни места и да върша разни неща. Искам да бъда някой. Сутрин, като се събудя, искам да знам, че зад отсрещния ъгъл ме чака нещо вълнуващо. И, каквото и да е то, искам да го направя мое.

Кейт подпря брадичка върху коленете си.

— Аз искам да се реализирам — рече тихо тя. — Искам да правя нещата такива, каквито би трябвало да бъдат според мен. Сутрин искам да се събуждам, знаейки какво точно ще правя в следващия момент и как ще го направя. Искам да бъда най-добрата в това, което правя, за да знам, че не съм развалила или пропиляла нищо. В противен случай ще бъде все едно, че съм се… провалила! — Гласът й секна и това я смути. — Божичко, трябва да съм преуморена! — Започна да търка ожесточено очи, тъй като я дразнеха. — Трябва да си лягам. Изпитът ми е рано сутринта.

— Ще го вземеш, като нищо! — Лора се изправи с нея. — Не се притеснявай толкова!

— Професионалните глупаци трябва да се притесняват. — Марго обаче също се надигна и потупа Кейт по ръката. — Да отиваме да спим.

Кейт спря на прага на вратата, за да хвърли още един поглед към елхата. За момент се изненада, когато откри, че част от нея желае да остане тук и да си стои просто ей така, вечно. Да не трябва никога да се тревожи за утрешния ден. Да не трябва да се тревожи за успехи или провали. Или промени.

А промените идваха, нямаше как да не го усети. Виждаше ги в замечтания поглед на Лора и в острия — на Марго. Изгаси светлината. Нямаше как да ги спре. Затова най-добре беше да се подготви за тях.