Денис Хамил
Ченге в оставка (32)

32.

Боби излезе от сградата на Корт Стрийт в центъра на Бруклин през една от страничните врати. Познаваше много адвокати, които искаха да предадат клиент на прокурора, без да го показват на представителите на медиите. Тайният авариен изход беше зад сергията за вестници и Боби се озова на Монтагю Стрийт, на петнайсет метра от Корт Стрийт. Продължаваше да ръми. Боби не желаеше да излиза през главния изход. Джипът му беше паркиран там. Някой от хората на Барникъл може би го наблюдаваше.

Пресече Монтагю Стрийт и предпазливо тръгна към Корт Стрийт, като спираше да гледа във витрините на магазините. Вмъкна се в убежището на уличен телефон до входа на метрото. Престори се, че набира номер. През страничната преграда видя, че някакъв мъж оглежда строшеното задно стъкло на паркирания неправилно джип. Човекът беше Лебек. Провря глава в джипа, после се дръпна, прекоси улицата и се качи на предната седалка на буик. Зад волана седеше Даниълс. Двамата погледнаха джипа. Явно причакваха Боби.

Той реши да остави джипа си там, където беше. Поне за известно време щеше да се отърве от Лебек и Даниълс. Погледна часовника си. Осемнайсет и петдесет и осем. На другата сутрин щяха да вдигнат джипа и през деня щеше да го вземе от гаража за неправилно паркирали коли.

Боби забърза надолу по стъпалата, водещи към метрото, купи си билет от сънливия продавач и слезе на перона, за да вземе мотрисата до Трийсет и четвърта улица в Манхатън. Сляп чернокож пееше „Виждам само теб“. В краката му лежеше куче и кутия от обувки. Боби пусна един долар, облегна се на колоната и се заслуша в старата песен.

Отдавна не се беше возил на метрото и беше вълнуващо да слуша отекващия глас на човек, пеещ, за да изкара пари за вечеря. Мелодията се смесваше с приглушения тътен на далечните мотриси и със суматохата на хората, които бързаха да се приберат вкъщи.

Боби не чака дълго. Качи се на влакчето, което го закара в безопасността на черния тунел. Седна в полупразната мотриса и се зачете в съобщенията за СПИН, малтретиране на деца и злоупотреба с наркотици, когато вратата на съседния вагон издрънча и се отвори. Звукът беше като от отваряне на килия.

За пръв път, откакто се помнеше, видът на полицейската униформа го изпълни със страх. Ченгето тръгна към него, подрънквайки с връзка ключове. Радиостанцията му пращеше. „Върви право към мен“ — помисли Боби и затвори очи, преструвайки се, че спи. Отново си представи мъжете с качулки, облечени в якета и ризи на нюйоркската полиция, които го ритаха и размахваха палки.

— Хей, приятел — каза ченгето и го разтърси.

Боби отвори очи и погледна лицето на младия полицай, което беше розово като дъвка.

— Внимавай, като спиш в метрото. Може да се събудиш мъртъв.

Боби се усмихна насила. Чувстваше се нервен. Нуждаеше се от сън.

Стигна до Трийсет и четвърта улица за по-малко от двайсет и пет минути и забърза сред тълпата хора, отиващи на работа нощна смяна. Стъмни се и той влезе в Емпайър Стейт Билдинг, подписа се на бюрото на охраната, където нощният пазач седеше безучастно и се качи по стълбите до кабинета на Глисън. Там имаше нещо важно, което трябваше да вземе.

Преди да отключи вратата, Боби чу нечий глас, записан на телефонния секретар. Бързо отвори вратата и изслуша съобщението на Том Ларкин да се срещнат утре в четири следобяд в „Копър кетъл“. Глисън явно прослушваше телефонния секретар с дистанционния код. Боби искаше да говори с него. Запали лампата и се приближи до бюрото. Чу съобщението на дъщеря си Маги и грабна слушалката, за да прекъсне записа.

— Ало? Изи?

Записът спря. Последва кратко мълчание и после изщракване от другия край на линията. Адвокатът бе затворил. Боби седна на въртящия се стол, обади се в хотел „Челси“ и поиска да го свържат с Глисън. Телефонистката каза, че е излязъл. Изи сигурно проверяваше съобщенията от уличен телефон.

Боби натисна копчето за повторение на съобщенията и отново чу думите на Ларкин и на дъщеря си Маги. „Обичам те. Липсваш ми. Трябва да се срещнем утре по обяд пред часовника «Делакорт» в Сентрал Парк. Важно е. Довиждане.“

Боби се усмихна. Щеше да бъде там. Седеше неподвижно. Мускулите го боляха. Мозъкът му беше вцепенен, а нервите — опънати. Нуждаеше се от храна и сън. Може би Глисън щеше да открие смисъл в загадъчното съобщение на Ларкин. Боби не можеше да го проумее. После издърпа голямото чекмедже на бюрото. На дъното се претърколи бутилка с водка. Боби бръкна по-навътре и извади кутия с патрони и револвера „Смит и Уесън“ трийсет и осми калибър.

Остави кобура. Винаги носеше оръжието в десния си джоб, където, макар и странно, никой не го забелязваше. Дори да те претърсеха, те обикновено проверяваха около колана, под мишниците и глезените. Малцина се сещаха да опипат предните джобове на панталона ти.

Боби пъхна револвера в предния десен джоб на джинсите си. Знаеше, че го очакват неприятности.