Денис Хамил
Ченге в оставка (24)

24.

След час Боби отново се качи на яхтата. Влезе в кабинката, пъхна ключа в приспособлението за запалване и натисна двата бутона, чрез които се включваха двата дизелови двигателя. Остави ги да загреят в продължение на петнайсет минути, докато наблюдаваше как чайките кръжат в небето. Погледът му попадна на китайската джонка, която бе привързана на около шест метра от „Петата поправка“. В този момент на палубата се появиха три жени с огромни слънчеви очила и с оскъдни бикини. Излегнаха се на шезлонгите, сякаш позираха за снимка или се явяваха на прослушване за роля във филм.

Глисън бе споделил с Боби, че някакъв борсов посредник с чувство за хумор е купил джонката по време на икономическия бум през осемдесетте и я е нарекъл „Армагедон“. Жените бяха млади, с изрусени коси, по стегнатите им тела личеше, че редовно посещават гимнастическата зала, а тенът им подсказваше редовно облъчване с кварцова лампа. Огледаха Боби, който беше гол до кръста и с отрязани до коленете джинси, и оживено зашепнаха помежду си, докато той се занимаваше с въжето, с което бе привързана яхтата. Хубавиците му махнаха и се усмихнаха, белите им зъби сякаш проблеснаха на фона на загорелите им лица. Той също се усмихна и им махна. Престоят в затвора не се беше отразил на либидото му. На палубата на джонката се появи и борсовият посредник. Наближаваше шейсетте, беше загорял от слънцето, космите по гърдите му бяха по-бели от прошарената му коса. Той подаде на жените чаши с шампанско, сетне намигна на Боби и сви рамене. Боби му кимна.

— Заповядайте при нас, ако ви доскучае — каза човекът.

— Винаги сте добре дошъл — допълни жената с белите бикини, за ушиването на които бе изразходван по-малко плат, отколкото за носна кърпа.

— Абсолютно! — провикнаха се другите дами и вдигнаха чашите си като за наздравица.

— С удоволствие — каза Боби. — Но днес съм зает.

— Жалко.

— Имате право, госпожо.

Яхтата подскачаше като тапа, когато той отново се качи в рубката, пое щурвала, излезе на заден ход от пристанището и се насочи на юг по Хъдзън.

След петнайсет минути отмина Статуята на свободата и бруклинските кейове, покрай вълнолома на Шейсет и девета улица, после яхтата се плъзна под моста „Веразано“, навлезе в Проливите и се отправи на изток, покрай островите Хофман и Суинбърн, които бяха изградени от каменни блокове, изтръгнати от земята да отстъпят място на внушителните манхатънски небостъргачи. Някога двата изолирани острова са били използвани като карантинни центрове за страдащите от туберкулоза и от други заразни болести. Ала по времето, когато Боби служеше в пристанищната полиция, по време на дежурствата си ченгетата водеха там леки момичета и си устройваха оргии. Няколко пъти бяха канили и него, но той винаги отказваше. Изкушаваше се да отиде, обаче никога не би рискувал работата, репутацията и най-вече брака си заради няколко часа съмнително удоволствие. Никога нямаше да си прости, ако някой се удавеше, докато той се е забавлявал.

Яхтата премина Проливите и мина покрай фара на Кони Айлънд, после край Сий Гейт — някога процъфтяващо селище на евреи, което сега бе западнало; заобиколи прочутите атракциони на увеселителния парк и се насочи на изток, към полуострова Уинди Тип — досущ петънце върху носа на Бруклин. Боби изключи двигателите и пусна котва и привърза яхтата към бялата пластмасова шамандура.

Беше дошъл в Уинди Тип, за да види къде живее Лу Барникъл и къде Санди отглежда детето си благодарение на мръсните му пари. Искаше да разгледа отблизо селището, обитавано от бившите ченгета, които сега служеха на Барникъл. Трябваше да провери и информацията, получена от Джон Шайн.

С помощта на бинокъла откри съвършено новата му двуетажна къща на брега. „Ако спечелиш от лотарията, спокойно можеш да харчиш на воля“ — помисли си. Забеляза как котка гонеше катеричка по покрива на къщата и развеселено си каза, че това е още едно потвърждение на Дарвиновото учение за оцеляване на по-приспособените.

Без да сваля джинсите и фланелката си, той скочи в топлата вода и заплува към брега.

Избърса с длан лицето си, изстиска мократа си коса и стъпвайки по топлия, осеян с мидички пясък, тръгна към къщата на Шайн, като любопитно се оглеждаше. Няколко деца строяха пясъчни замъци, закръглени жени се изтягаха върху големи плажни хавлии, върху които бяха изписани имената на карибски хотели. Трима души с тениски с надпис „нюйоркска полиция“ отпиваха бира от бутилките и лениво си подхвърляха фризби. Недалеч млади мъже и жени играеха волейбол пред ниска сграда — любимото заведение на местните полицаи, наречено „Барът на букмейкъра“, което бе собственост на Лу Барникъл.

Внезапно Боби забеляза добре познатия му син форд, който бе паркиран редом с някакво беемве на алеята, водеща към къща недалеч от плажа. После видя Санди Фрейзър — стоеше на терасата на втория етаж. Носеше жълти бикини и изобщо не й личеше, че е раждала. Очевидно беше го зърнала през прозореца и бе излязла на терасата. Стоеше с ръце, скръстени на гърдите и се взираше в него, като че го молеше да я спаси.

Съвсем малко дете изтича на терасата и се вкопчи в бедрото й. Боби разбираше терзанията на Санди — когато станеш родител, преставаш да се страхуваш за собствения си живот и единственото ти желание е да защитиш детето си.

— Боби! — извика нечий познат глас. Младият мъж се обърна и видя Джон Шайн, който стоеше на голямата тераса на своята къща. Носеше избеляла тениска, овехтели маратонки и широк къс панталон. Корсетът му се очертаваше под тениската. Той се намръщи от болка, докато слезе по стъпалата и тръгна да посрещне неочаквания посетител.

Боби машинално му се усмихна, но в съзнанието му се въртеше натрапчива мисъл: трябва отново да поговори със Санди, да разбере какво още знае за Доротея. Трябва да й помогне, преди да се е случило нещо с нея и с детето й. Стисна ръката на Шайн, а онзи го прегърна през раменете и го поведе към дома си. Боби се обърна и видя как Лу Барникъл излезе на терасата. Носеше къс панталон, фланелка без ръкави и огромни слънчеви очила, на шията му висеше златна верижка. Гневно посочи часовника си, после къщата, сякаш обвиняваше Санди, че е закъсняла.

— Не се занимавай с него — обади се Шайн. — Има много последователи, които се страхуват от него, но нито един истински приятел.

— Отново ли цитираш Емерсън?

— Не — засмя се бившият полицай и поведе госта си нагоре по дървените стъпала, водещи към терасата. — Но Емерсън е казал: „Единствената отплата за добродетелите е да бъдеш добродетелен; ще имаш приятели само ако и ти бъдеш приятел“. Барникъл няма да го разбере, дори да му го набият в главата, а дори да проникне в съзнанието му, няма да му обърне внимание. Но ако искаш да бъдеш мой приятел, докажи чувствата си, като влезеш в дома ми. Подобно на всички бедняци, които внезапно са забогатели, умирам от желание да се изфукам.

— Как се отнася Барникъл със Санди?

— Тя ми напомня на Рапунцел, която е била затворена в кулата. Все пак забелязвам, че й разрешават да излиза без придружител. Носи скъпи дрехи, кара хубава кола. Два дни в седмицата помага във фирмата, където Барникъл я държи под око. Плува, прави слънчеви бани, заедно с него се храни в най-добрите ресторанти. Никога не съм забелязвал по лицето й следи от побой, линейката никога не е спирала пред дома им, не съм чул да се карат…

— Виждал ли си я да излиза с детето? — прекъсна го Боби.

Шайн стреснато го изгледа:

— Знаеш ли, никога не съм се замислял по този въпрос. В къщата живее жена, която едновременно изпълнява задълженията на икономка и на бавачка.

— Смяташ ли, че Санди може да излиза, когато си пожелае заедно с детето? — настоя Боби.

— Един Бог знае. Но ако я задържат против волята й, може да се оплаче в полицията.

— Питам се кое ченге ще се опълчи срещу Барникъл.

— Добре, де, тогава може да си наеме адвокат.

— Как ще му плати? Обзалагам се, че онзи й отпуска само някаква минимална сума. Може би и бижутата й са фалшиви.

— Тогава да отиде при областния прокурор.

Боби го погледна в очите:

— При Даймънд и Тузио ли? Вашето селище се води към Бруклин.

— Струва ми се, че страдаш от параноя — промърмори Шайн. — Ела да ти покажа дома си.

Боби отново погледна към отсрещната тераса, но Санди вече я нямаше. Барникъл се взираше в него и се усмихваше.

Прекосиха терасата, Шайн отключи плъзгащата се стъклена врата. Щом я отвори, се разнесе воят на сирена и кучешки лай, очевидно част от алармената система.

Домакинът изключи алармата и поведе Боби към просторна кухня с дървени плотове и окачени на стената медни съдове, които създаваха особен уют. Върху полица от тиково дърво бяха подредени сини чинии от холандски порцелан. Голямата овална маса също беше от тиково дърво, а над нея висеше лампа с оригинален абажур от „Тифани“. В центъра на масата бе поставена купа с плодове, до нея стояха безжичен телефон и две счетоводни книги.

— Храня се тук само когато имам… гостенка — обясни Шайн. — И то ако дамата умее да готви.

— Още търсиш любов, а, Джон?

— Едно е да се чукаш, друго е да намериш жената на живота си — за това е необходим повече късмет, отколкото да спечелиш от лотарията. Излизам с различни дами, но не търся любов. Лудо обичах една жена и вярвам, че щастието идва само веднъж в живота. Дори да греша, не бих понесъл мъката от повторна загуба.

— Може би изискванията ти са прекалено високи — промълви Боби.

— Няма прекалено високи изисквания или цели. Свалянето на летвата е стъпка към посредствеността. Ела да те разведа из къщата.

Въведе го в огромна всекидневна с високи тавани с дъбови греди, от които висяха рибарски мрежи и въжени стълби. По стените бяха окачени литографии, изобразяващи морски пейзажи.

„Морският“ мотив се допълваше от масички, измайсторени от люковете на стари кораби и от голяма, ръждясала котва, която бе облегната на черно излъскано кюмбе. Дъбовият паркет беше застлан със скъпи ориенталски килими, а по канапетата бяха разхвърляни възглавнички. Панорамният прозорец гледаше към залива и към града отвъд него. Едната стена беше заета от полица с книги, специално място бе отредено на специалните издания на творбите на Емерсън и на биографичните книги, посветени на него.

От стереосистемата долиташе гласът на Томи Бенет, който пееше „Светът е като балон“. Тонколоните не се виждаха, следователно бяха монтирани на тавана или вградени в стените.

Качиха се на горния етаж и Боби разгледа разкошно обзаведените спални, където леглата с балдахини, дебелите килими и тежките мебели от тиково дърво създаваха впечатлението, че времето е спряло. Откъм тавана се дочу драскане.

— Катериците са — обясни Шайн. — Нарочно държа таванския прозорец открехнат, за да предотвратя пожар, а те се промъкват вътре. Бях намислил да повикам човек от службата за унищожаване на вредителите, но ми е мъчно за бедните животинки. Може би след време ще…

Кабинетът също беше просторен, обзаведен с факс и устройство за фотокопиране, компютър и телефон с няколко линии. Ченгето в оставка очевидно се гордееше с къщата си. Боби не бе го смятал за материалист, но мъжете на средна възраст, които нямат деца, започват да изпитват гордост от имуществото си. Домът на Шайн действително беше прекрасен.

Боби гузно си каза, че е прекалено затворен в себе си и че го измъчва манията за преследване, поради което не можеше да отвърне на сърдечността на гостоприемния домакин. Беше излязъл от затвора, но затворът още обсебваше съзнанието му.

— Какво ти е? — загрижено попита Шайн.

— Извинявай. Още не мога да свикна с нормалния живот. Къщата ти е великолепна.

— Не се въздържах да се изфукам, макар че разглеждането на чужди домове вълнува само жените. Съжалявам, че нямам мазе — нито една къща в Уинди Тип няма, не може да се изкопае в пясъка. Иначе щях да те заведа долу да изпием по една бира и да поиграем билярд.

— Тогава ме заведи в крайбрежния бар.

— В „Барът на букмейкъра“ ли? Заведението е собственост на Барникъл и неговите хора се навъртат там. Днес дори се устройва тържество по случай кръщене. Но барът още е отворен за посетители.

— Прекрасно.

— Барникъл ще откачи, като те види да влизаш в заведението му — закачливо се усмихна Шайн.

— В такъв случай непременно трябва да отидем.

* * *

По пътя към бара отново минаха покрай къщата на Лу Барникъл, но Санди не беше на терасата, фордът й още беше паркиран на алеята, до него стоеше пластмасово велосипедче с три колела.

— Какво знаеш за миналото на Тузио? — внезапно попита Боби.

— Много малко. Постепенно се издигна в политиката. Добра адвокатка е…

— Приятелки ли са с Мойра Фаръл?

— Очевидно се познават. Но повечето бруклински адвокати са евреи и са свързани.

Боби чуваше врявата, която се разнасяше от ниската сграда, наподобяваща на хамбар. Витрините на заведението бяха закрити от тъмнозелени щори, а отвътре се чуваха виковете на хора в приповдигнато настроение от изпития алкохол. Боби и Джон Шайн отвориха вратата и се озоваха в хладното и тъмно помещение.

Боби позна поне две дузини ченгета — някои пенсионирани, други още на служба — които заедно със съпругите или приятелките си празнуваха кръщенето.

Католически свещеник с добродушно лице обикаляше сред гостите. Мнозина от тях бяха присъствали на Коледното празненство, на което Боби се бе запознал с Доротея. Позна Кюзак, Зийк и двама младежи на не повече от двайсет, чиито имена му се изплъзваха. Внезапно осъзна, че причината е в цивилните им облекла. Вече бе виждал тези престорено невинни лица: това бяха Диксън и Капуто, които му бяха създали неприятности, когато преди няколко дни се бе срещнал с Том Ларкин.

В другия край на помещението около кръгла маса седяха хора в официални костюми — дребен, оплешивяващ мъж на средна възраст, заобиколен от едри младежи, които със сигурност бяха ченгета.

— Ела, ще те почерпя едно питие — промърмори Шайн и тръгна към бара.

Боби го последва, без да откъсва поглед от масата. Приятелят му го прегърна през раменете и почти насила го отведе до плота. Барманът грижливо избърса ръцете си с кърпа и се здрависа с Шайн, после се обърна към другия новодошъл и се вцепени. Боби веднага позна О’Брайън — ченгето, на което през онази далечна нощ Кюзак и Зийк бяха предложили да уредят преждевременно пенсиониране. Разговорът се бе провел в мъжката тоалетна, но тримата не подозираха, че Боби неволно го е подслушал. О’Брайън беше избягал, щом колегата му излезе от кабинката. Същият О’Брайън се бе обадил по телефона от бар „Анкър“ в нощта, когато Боби беше упоен и обвинен в убийството на Доротея.

— Здрасти, О’Брайън.

Онзи кимна и промърмори:

— Здравей, Емет.

Щом чуха това име, хората наоколо прекъснаха разговорите си, скоро всички посетители млъкнаха, обърнаха се и зяпнаха Боби Емет. Тишината се нарушаваше само от музиката, долитаща от залата, където бе организирано празненството — оркестърът изпълняваше „Всичките ми бивши съпрузи са от Тексас“.

— Отдавна не сме се виждали — обади се Боби.

— Тъй си е — каза О’Брайън, кимна на един клиент, после към голямата зала. Викаше подкрепления.

— Всъщност ти твърдеше, че не си ме виждал в „Анкър“ през онази нощ.

— Не знам за какво говориш…

— Как върви работата в полицията, приятел? — попита Боби и го погледна в очите. Онзи побърза да извърне поглед.

Един по един Кюзак, Зийк, Лебек, Даниълс, Флин, Ливайн, Капуто и Диксън започнаха да се приближават към бара. Образуваха полукръг около Боби и Шайн и мълчаливо се взираха в тях.

— Пенсионирах се — с леден тон заяви О’Брайън. — Какво ще пиете?

— Възползва се от далаверата с пенсионирането по болест, а?

— Раниха ме. Аз съм болен човек.

— Не, не си. Никога не си бил човек.

— Няма да търпя да ме обиждат! — О’Брайън хвърли кърпата на плота. Трепереше от гняв, очите му се стрелкаха към полицаите, които, макар да не бяха униформени, открито носеха оръжията си. — Отказвам да те обслужа…

— Ще ме обслужиш, щом си плащам — промълви Шайн и тонът му подсказваше, че няма да търпи възражения. — Приготви ми коктейл „покрив“ — твоя специалитет.

Барманът преглътна, примигна, лицето му се изкриви от нервни тикове.

— Не знам за какво говориш — прошепна.

Боби се обърна и забеляза, че погледите на всички ченгета са приковани в него. В очите им проблясваше гняв, но никой не помръдваше.

В този момент Боби забеляза как Хонрати и друг полицай, работещ към бруклинската прокуратура, станаха и заедно с дребния оплешивяващ мъж излязоха от бара. Хрумна му, че по-възрастният поразително прилича на прокурора Сол Даймънд. Обърна се към Шайн и прошепна:

— Това не беше ли…

— Точно този е, за когото си мислиш — отговори приятелят му.

— Сервирай на Боби Емет каквото пожелае — дочу се дълбок глас откъм вратата. Лу Барникъл влезе в своето заведение. Отново носеше огромните черни очила, но сега се бе издокарал със светлозелен костюм и бели обувки. Санди държеше за ръка синеокото си момченце, в другата си ръка носеше голяма, красиво опакована кутия.

— Заведението ти си го бива, Лу — заяви Боби. — Видях и къщата ти, и форда, и беемвето. А сега виждам и красивата ти дама. Ами този сладур? За щастие малкият прилича повече на майка си, отколкото на теб…

Барникъл изръмжа на Санди:

— Върни се в залата.

— Хей, как ти е името? — сряза го тя. — Може би е Ласи.

— Имаме мъжки разговор.

— Тогава се дръж като мъж. Което рядко ти се случва. — Младата жена погледна към Боби и поведе сина си към салона, където тържеството продължаваше.

— Изпий си спокойно питието, Боби — едва чуто каза Лу Барникъл. — Ще се погрижа никой да не те безпокои.

— Май ме очаква розово бъдеще — усмихна се Боби. — Виждам, че напоследък бившите ченгета живеят като бивши президенти.

— Всичко това е спечелено с тежък труд. Всеки цент.

Полицаите на бара не отместваха погледи от Лу Барникъл и Боби Шайн леко се усмихваше — очевидно словесният двубой го забавляваше.

— Позволи ми един въпрос, Лу — промърмори Боби.

— Казвай.

— Когато синчето ти порасне, ще му обясниш ли откъде татенцето му — полицай на държавна служба — се е сдобил с толкова много мангизи? — Знаеше, че думите му ще жегнат Барникъл, още повече, че според Санди хлапето не беше негов син. Лу бе принуден да разиграва театър, да се преструва на засегнат баща. Всичко, свързано с него, бе една голяма лъжа.

Барникъл свали очилата си и впери в Боби студените си кобалтовосини очи.

— Май ще е по-добре да се откажеш от питието и да отидеш да се поразходиш.

Гласът му бе равен, не издаваше чувствата му.

— Ще му кажеш ли, че като порасне трябва да се превърне в копие на татенцето си? Да върви по стъпките ти и да стане корумпирано ченге? — Той пристъпи към Барникъл и продължи да говори, като имитираше гласа му:

— „Хайде, моето момче, сложи си лъскавата полицейска значка и тичкай да вземеш паричките от комарджийския рекет от онзи симпатичен гангстер със сплескания нос“. Или: „Върви да кажеш на симпатичния наркопласьор с картечницата, че трябва да ти дава процент, за да си затваряш очичките“.

— Грешиш, приятелю, а поведението ти е, меко казано, непростимо — процеди Барникъл. — Шайн, защо не отведеш Боби в дома си? Почети му поезия, научи го да се държи възпитано.

— В никакъв случай не прекъсвайте представлението, толкова е интересно — усмихна се Шайн.

Боби пристъпи още по-близо до Барникъл. Зийк и Кюзак понечиха да се спуснат към него, но шефът им направи знак да не се приближават.

— Сещам се и за друг вариант: „Хайде, моето момче, уреди пенсиониране по болест на това ченге, дето пращи от здраве, та до края на живота си да цица парите на данъкоплатците“.

— Препоръчвам ти да се чупиш, та да не дойде краят на твоя живот — обади се Флин, един от охранителите в „Гибралтар“, който досущ приличаше на плакат на морски пехотинец.

В този момент свещеникът се приближи до бара. Благо се усмихваше и отпиваше от бирата си.

— Какво става, момчета? Май Юда е готов да целуне Исус.

— Всичко е наред, отче. — Барникъл го дръпна встрани и му подаде плик.

Ченгетата продължаваха да дебнат Боби, очаквайки от шефа си знак да се нахвърлят върху него. Шайн сложи ръка на рамото му:

— Наистина нямат шанс. — Кимна за сбогом и добави: — Да вървим.

Боби се усмихна и двамата излязоха от бара.