Джил Грегъри
Замъкът на обречените (6)

Глава шеста

Ариана не чу нищо, когато една ръка грубо я сграбчи.

Тя ахна, но преди да извика, ръката на Никълъс запуши устата й.

— Спокойно! Не викай — предупреди я той и я издърпа през вратата на преддверието в студения каменен коридор.

Бързо се заспускаха по някакви стръмни стълби и се озоваха в друг коридор, още по-тесен и мрачен. Тя не познаваше тази част от замъка, но Никълъс без колебание отвори една врата и я бутна в някаква стая. Пусна я чак след като затръшна вратата с крак.

Почти всички обитатели на замъка бяха в голямата зала и вечеряха желирани яйца и пай с дюли. Това бе единственият шанс да се срещнат насаме.

— Трябва да поговорим, а не мога да рискувам някой да ни изненада в салона — бързо изрече Никълъс, опитвайки се да не забелязва колко красива бе Ариана тази вечер в падащата на свободни дипли морскосиня рокля, със зачервеното лице и огромните искрящи очи. Искаше му се да махне колосаната кърпа, която покриваше прекрасните й пламъкови коси и да ги види как се разпиляват по раменете й като водопад от разтопено злато. Копнееше да прокара пръсти през копринената им мекота и…

Рязко се опомни и разсея виденията. Сега не бе време за бленуване!

— Какво има? — сърцето й бясно блъскаше в гърдите, когато той се извърна от нея и отиде да запали свещта върху ниската ракла в ъгъла. В стаята се разля топла трепкаща светлина и захвърля неспокойни отблясъци върху мрачното му лице.

— Лоши новини. Трябва да действаме много бързо. Нямаме време да чакаме пристигането на твоите войски, нито на моите.

Накратко й разказа какво бе подслушал.

— Той възнамерява да обеси Маркъс на зазоряване? — кръвта се отдръпна от лицето й. Спусна се към него и трескаво сграбчи ръката му. — Да вървим! Още сега, Никълъс! Трябва да го освободим тази вечер дори и ако се наложи да убием всички пазачи. Трябва ми меч!

— Ариана, успокой се! — хвана я за раменете и я разтърси. — Нямаш нужда от меч, защото ще стоиш далеч от предстоящата битка. Всичко е планирано и смятам, че владея положението.

— Владееш положението? — избухна тя и вирна брадичка. — Как можа да го кажеш?

— Искаш ли да чуеш плана ми?

Тя пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои, и кимна. Виолетовите й очи проблясваха замислено, докато го слушаше. Никълъс й каза, че се е уговорил с хората на сър Кастор — рицарите, които влязоха в замъка заедно с тях. Преди разсъмване, предвождани от него, те ще слязат в тъмницата и ще заповядат да им предадат затворниците. Ще кажат, че Джулиан е наредил да заведат граф Маркъс и циганката на последен разговор при него.

— Да! Да! Това е добре — лицето й се озари от усмивка. — А после?

— Хората на сър Кастор ще са приготвили коне. Те ще преминат през подвижния мост. Няма да се спрат пред нищо. Аз оставам тук, все още преоблечен като един от черните рицари на Джулиан.

— Не, ти също трябва да тръгнеш с тях! — извика Ариана. — Никълъс, те ще те преследват…

— Няма да тръгна без теб. И преди да съм поставил Джулиан на колене — тихо отвърна младият мъж. Очите му се озариха от безжалостен огън. — Ще чакам. Когато Маркъс и останалите обединят войските си и получа сигнал за атака, ще се изправя с изваден меч пред Джулиан.

Тя остана мълчалива. Усещаше черните пипала на смъртта и сърцето й се сви от мрачно предчувствие. Вгледа се в лицето на Никълъс. Видя дългия белег на бузата му и суровата готовност в сивите му ястребови очи.

— Какво мога да направя аз? — твърдо попита тя, отлично осъзнавайки, че има вероятност да не го види никога повече. Всичко можеше да се случи. Всичко… Смъртта можеше много бързо да ги настигне. И Маркъс, и нея самата.

— Не се отделяй от херцогинята. Ако започне схватка, заключи се в стаята й и не излизай оттам… — млъкна и се намръщи. — Познавам този поглед, Ариана. Ти не възнамеряваш да ме послушаш?

Девойката вирна брадичката си още по-високо. Виолетовите й очи стрелнаха неговите. Излъчваха не по-малка непоколебимост и решителност.

— Обещавам, че ще се погрижа за Катрин, но ако избухне битка, няма да се крия. Ако ми се удаде възможност да пронижа херцог Джулиан, няма да я пропусна!

— По дяволите, ако го направиш, ще те… — Никълъс я придърпа буйно към себе си с грубост, породена от тревогата. — Стой далеч от Джулиан! Той е безжалостен! Ще те убие! Няма да му мигне окото!

— Не и ако преди това забия острието в дяволското му сърце!

По лицето му премина гняв. Очите му потъмняха. Стисна китките й, но не осъзна колко силна бе хватката му, докато не видя как тя трепва от болка. Пусна я и отстъпи назад. Огледа я със свъсено лице, което би ужасило и най-смелия мъж. Но тя отвърна на погледа му, без да трепне.

— Ариана, ако не ми обещаеш, че ще стоиш далеч от всичко това, ще бъда принуден да те заключа в кулата. Няма да позволя да се излагаш на опасност, докато аз измъквам Маркъс от тъмницата…

— В кулата? Какво има там?

— Не се опитвай да промениш темата на разговора — нетърпеливо отвърна той.

— Не се опитвам, но днес… циганката ми каза нещо за стаята в кулата. Бях забравила, докато ти не я спомена.

— Какво ти каза тя?

— Само ми прошепна нещо за стаята в кулата. О, да… и още нещо за някакъв син квадрат.

Никълъс стисна устни.

— Откъде може да го знае? Има тайна врата, която се отваря, като се натисне един син квадрат близо до стълбата. Малцина знаят за стаята в кулата. Тя е нещо като затвор за царски особи. Моят прадядо е държал там своя враг, графа на Ексуит. Той бил негов затворник близо три години. Накрая платили небивал откуп. Преди век един затворник от кралско потекло също е лежал горе. Хвърлил се от прозореца и се разбил върху каменната настилка на двора. Първо предположих, че Джулиан държи Маркъс в кулата, а не в общата тъмница.

— Той не е толкова умен — Ариана закрачи из тясната стая. Тръстиката проскърцваше под краката й. Светлината на свещта позлатяваше косата й, а сенките подчертаваха изящните черти на лицето й. — Чудя се защо циганката ми го каза — замислено промълви тя.

— Може би е знаела, че ще бъдеш заключена там, ако не ми дадеш тържествено обещание да стоиш далеч от опасностите.

Прегърна я през кръста. Едната му ръка несъзнателно се плъзна в косите й и наклони главата й назад.

— Това не е игра, Ариана, и аз няма да се оставя да ме заблудиш. Обещай ми.

— Ще се опитам — по дяволите, ръката му, стегната около кръста й, както и усещането на пръстите му, заровени в косите й, я замайваха. Тя се мъчеше да запази самообладание, но неговата близост, загадъчната сила, която излъчваше, й действаха като магично биле.

Ще се опитам. Що за безволев, глупав отговор!

— Но няма да пропилея възможността да накажа Джулиан за всичко, което причини на…

Никълъс издаде звук, наподобяващ ръмженето на раздразнен звяр, и я стисна толкова силно, че тя си помисли, че ще счупи ребрата й.

— Какво да правя с теб?

Ариана сграбчи широките му рамене, за да почерпи сили и да овладее чувствата си.

— Целуни ме така, както целуна Марта! — това бяха първите думи, които й дойдоха на езика.

В стаята надвисна тягостна тишина. Свещта изсъска и пръсна искри. Сенките затанцуваха по стените.

— Да направя… какво? Както съм направил с… кого?

Страните й се обагриха в ярка червенина.

— Марта… б-братовчедката на майка ми. Видях те, когато я целуваше по време на бала, тогава ти беше за последен път в Гейлрън… Аз се бях скрила зад завесите… в нишата…

Очите му потъмняха като нощта.

— И?

Докато се взираше в него, вкопчила пръсти в раменете му, Ариана изпита непреодолимото желание да му разкрие копнежите на сърцето си, глупавите и романтични блянове, които бе пазила в душата си цели десет години.

— Винаги съм се питала какво ли означава да бъдеш целуната по този начин — прошепна тя.

Видя смаяното му лице. После в дълбоките и проницателни очи лумнаха весели пламъчета, последвани от някакъв особен блясък. Един мускул заигра на челюстта му.

— Рицарят е длъжен да се подчини на желанието на една дама — притегли я към себе си и дъхът му парна устните й.

Ариана искаше да избяга. Не можеше. Искаше да му каже, че е размислила. Не се осмели. Ръцете му бяха сключени в желязна хватка около кръста й, тялото й бе притиснато към широките му мускулести гърди.

Копнееше за тази целувка. О, мили Боже, как копнееше! Но се страхуваше, че изглежда глупава, млада, неопитна. Не знаеше как да му отвърне, къде да дене ръцете си, какво да направи с устните си.

Никога досега не бе целувана от мъж като Никълъс.

Останала без дъх, Ариана гледаше как лицето му се свежда към нейното. Изпита чувството, че потъва в тези студени, безкрайно дълбоки очи, които сякаш проникваха до дъното на душата й.

— Само една целувка, лейди Ариана! Само една… — после устните му покриха нейните. Покориха ги, както рицарят покорява врага си на бойното поле. Буен огън лумна в кръвта й.

Целувката му бе нежна, но тя усети силата, която се излъчваше от цялото му същество, макар и контролирана и възпирана от него. Внезапно изпита желание да сломи самообладанието му, да го накара да я пожелае толкова силно, както го желаеше тя.

Устните й се разтвориха. Огънят, който я изгаряше, лумна в него. Ръцете й се обвиха около врата му. Притисна се още по-силно към тялото му.

Знаеше, че трябва да спре. Искаше да спре, но тя имаше вкуса на горски мед и на източни подправки. Тялото му потръпна. Изгаряше от желание. Зарови ръце в косите й. Устните му се впиха в нейните, сякаш искаха да я погълнат. Тя тихо простена. Никълъс с удоволствие усети как тялото й реагира, докато езикът му пие от кадифената й мекота.

— Ариана — най-сетне промълви младият мъж и я пусна, за да може да си поеме дъх. Ала преди тя да заговори, я притисна към каменната стена и я целуна още, веднъж.

Не искаше да спира. Проклет да бъде, ако не спре… Освен ако тя искаше…

Високите й твърди гърди се притискаха към неговите, напрегнати от желание. Тя трепереше в ръцете му като диво животно, уловено в капан.

Внимателно, каза си той, докато отново завладяваше устните й с груба, дива страст. Един глас дълбоко в него му крещеше, че вече е твърде късно за предупреждения.

Внезапно се отдръпна. Очите й блестяха, устните й бяха подути от целувките му. Тя го гледаше със замъглени и удивени очи, в които танцуваше радостта.

Разумът му бавно се завръщаше.

— Ариана, върви!

— Не! — ръцете й се увиха още по-плътно около врата му.

Той се освободи от тях. Кръвта блъскаше в слепоочията му.

— Върви!

— Оставам! Аз…

Никълъс се отдалечи от нея за миг. После се върна. Сграбчи ръцете й, но без нежност. Слабото му лице изглеждаше застрашително на бледата светлина.

— Ако останеш, не отговарям за това, което ще се случи — от гърдите му се изтръгна горчив смях. — Оцелявал съм в тъмници, по-лоши от подземието на този замък. Преживял съм жесток бой с камшик, глад, студ, война… но на теб не мога да устоя. Желанието ми… невъзможността да те имам…

— Аз съм твоя — прошепна тя, отново обви ръце около врата му и се повдигна на пръсти, за да го целуне.

Сладка целувка. Невинна, отдаваща, изпълнена с копнеж. Тя докосна нещо отдавна погребано и възпламени кръвта му. Знаеше, че трябва да я отблъсне. Хвана ръцете й и с последни усилия на волята ги дръпна от врата си.

— Това е грешно, Ари — гласът му бе дрезгав, но твърд. — Грешно. Ти не знаеш нищо за мъжете. Ти си влюбена в едно момче, което си познавала някога, в едно буйно и безразсъдно момче, на което си се възхищавала…

— Аз те обичах тогава. Обичах него… Но ти вече не си онова момче. То си отиде завинаги. Ти не си онова момче, а аз не съм онова слабо дете с лунички, което те следваше навсякъде. Погледни ме, Никълъс — вдигна брадичка. Очите й светеха като звезди — предизвикателни и завладяващи. — Аз съм жена, зряла и чувствена.

Той простена и прокара ръка през косата си. Да, тя наистина беше такава — красива, с чувствени леко нацупени устни, с искрящи очи, млечнобяла кадифена кожа. И коса, по-мека от коприна, ухаеща на диви горски цветя.

— Аз обичам мъжа, който сега е пред мен — продължи тя със страстен шепот. — Бих ти поверила живота си, бих го жертвала за теб. Обичам те, Никълъс от Дайндън. Винаги съм те обичала… И винаги ще те обичам.

Тя се бе изправила гордо пред него — нежна, красива, женствена, изпълнена с надежда.

— Не бях справедлива към теб, там… в онази къща в гората. Всички онези неща, които ти наговорих. Ти си истински приятел на брат ми. Ти рискува всичко заради Маркъс. И заради мен. Прости ми!

— Ариана, ако остана, ако те целуна още веднъж… Няма да мога да спра… не и докато не станеш изцяло моя…

— Моля те — неуверено се засмя тя, прокара пръсти през косите му, помилва лицето му. — Искам ти да…

— В името на Бога, омъжи се за мен, когато всичко това свърши! Ако останем живи… Отговори ми! Да или не?

Ариана придърпа главата му към своята.

— Думите ти звучат като заплаха — смехът й бе мек и го обгърна като топъл слънчев лъч. Нежно прокара пръст по извивката на устните му. — Заклевам се.

Никълъс я привлече към себе си. Когато ръката му обхвана едната й гърда, очите й се разшириха от новооткритото удоволствие.

— И няма да промениш решението си? — палецът му обхождаше набъбналото зърно.

— Аз… никога няма да променя решението си… Никълъс — едва успя да промълви Ариана и затвори очи, отдадена на невероятното сладостно усещане, когато устните му отново намериха нейните.

Отпуснаха се върху леглото в ъгъла. Където я докоснеше, тялото й пламваше, а той я докосваше навсякъде. Вкопчиха се един в друг с дива и необуздана страст. Припряно засваляха дрехите си. Телата им се извиваха, горещи и трескави въпреки студа, лъхащ от каменните стени.

В полумрака те се докосваха, целуваха, вкусваха. Може би съдбата им бе отредила само тази единствена нощ.

Ръцете на Ариана се плъзнаха по широкия му гръб и пръстите й напипаха дълбоките белези.

— Никълъс!

— Няма нищо, скъпа. Това няма значение.

— Но това са белези от камшик…

— Когато бях заловен… от хората на Джулиан… — обсипа с целувки шията й. — Паднах в ръцете им, след като бях ранен в битката край Честъртън. Хвърлиха ме в някаква тъмница сред блатата. Там ме биха, измъчваха…

Тя го гледаше с разширени от ужас очи. Никълъс я целуна леко по върха на носа.

— Ари, не мисли за това — нежно прошепна той.

— Значи затова не си могъл да дойдеш по-рано — задавено промълви тя и още по-силно се вкопчи в раменете му.

— Успях да избягам едва преди няколко дни. Тръгнах насам веднага след като получих съобщението ти.

— Никълъс, прости ми! Прости ми! Бях толкова несправедлива към теб, скъпи мой.

— Не ме съжалявай, Ариана — привлече я към себе си и топлата му и силна ръка обхвана гърдата й. Целувките му, бързи и леки, се посипаха по шията й, после се спуснаха надолу към гърдите, разпалвайки плътта й. — В този миг аз съм най-щастливият мъж на земята.

Когато устните му отново намериха нейните, всички ужасни мисли и образи излетяха от главата й. Нещо диво и властно я понесе и тя му се отдаде. Но под неподправената жарка страст на този кратък миг горяха любов и нежност. Устните й се разтвориха под неговите, ръцете й го обгърнаха, за да го притиснат по-близо, а от сърцето й бликна любов, волна и щедра като пълноводна река. Тя ги обгърна плътно и никакъв вятър и никакъв студ не можеше да ги докосне.

Докато лежаха с преплетени тела, той й даде силата си, смелостта си, любовта си. А тя го дари с нежност и топлина, по-ценни от най-чародейния балсам. Двамата се сляха в едно през тази ледена и несигурна нощ. Свещта тихо пращеше, вятърът виеше, а навън ги очакваше незнайната съдба.