Джил Грегъри
Замъкът на обречените (2)

Глава втора

— Това са хора на херцога, нали? Изглежда доста се е постарал.

Дълбокият глас на непознатия подигравателно отекна в ушите й.

— Бързо! Нямаме много време — без да мисли, Ариана сграбчи мускулестата ръка и го задърпа навън.

Двамата хукнаха в тъмнината, заобиколиха конюшните и навлязоха в храстите. Внезапно той я сграбчи. Една голяма ръка в ръкавица закри устата й, докато другата я държеше здраво. Ариана отново се почувства безпомощна, притисната от стройното мъжко тяло, силно и непоклатимо като дъб. Никога досега мъж не я бе държал в прегръдките си. Бе имала много обожатели, но не ги допусна до себе си. Сега по тялото й се разля топла вълна, докато този непознат притискаше мускулестите си гърди към нея.

В следващия миг обаче от мрака изникнаха трима пазачи със запалени факли.

— От снощи претърсваме морския бряг, гората и главните пътища, но няма и следа от лорд Никълъс — изръмжа единият. Беше само на няколко крачки от мястото, където се бяха притаили Ариана и непознатият.

— Астрологът на херцога се кълне, че бил мъртъв — войникът до него се изплю в прахта.

— Е, аз гледах очите на онази циганка, докато предсказваше — промърмори третият и се огледа. Очите му проблясваха подозрително на светлината на факлите. — Тя знае повече от мен и от вас… Нещо странно витае наоколо.

Тримата побързаха да се отдалечат. След няколко секунди непознатият свали ръката си от устата на Ариана.

— Да не си посмял да ме докоснеш втори път — гневно прошепна тя. — Как смееш да…

— Тихо! Да не би да искаш да ни открият? — в гласа му прозвучаха стоманени нотки и той стисна ръката й.

Беше сигурна, че ще й остане синина. Изправи я също така рязко, както я бе съборил на земята, и я затегли след себе си в гората.

Не й оставаше нищо друго, освен да се подчини и да го последва в тъмнината. Въпреки че непознатият се държеше грубо, тя се чувстваше в много по-голяма безопасност с него, отколкото ако бе заобиколена от войниците на херцога.

Напредваха почти безшумно. Прескачаха паднали камъни и клони. Промъкваха се по тесни пътечки, извиващи се под надвисналите дървета. Режещият зимен вятър се впиваше в пелерината на Ариана. Разхлаби и мрежичката й и косите й се разпиляха на воля, блестящи като златни монети.

Те тичаха и тичаха през Голямата гора.

Най-сетне непознатият забави крачка. Погледна надолу и забеляза пламналото лице на Ариана и накъсаното й дишане.

— Ще продължим по тази пътека. Тук има едно място, където се криех като момче. Ако все още е необитаемо, ще бъдем в безопасност. Можем да прекараме нощта там. Искам да поговоря с теб.

Ариана бе толкова изтощена, че едва долавяше притихналия му глас. Гърдите я боляха, а мускулите на краката й пулсираха болезнено. Пред очите й бе все мъртвият пазач Гелдин.

Планът й бе рухнал!

Раменете й отчаяно се отпуснаха. Как ще освободи Маркъс от тъмницата на Замъка на обречените, преди Джулиан да го е качил на бесилката?

Стресна се, когато къщата изникна пред погледа й. Беше сгушена в дъното на малка долчинка. До нея ромолеше поток. От двете й страни растяха високи дъбове и сребристи брези, които я скриваха от любопитни погледи. Бе дървена, с каменна основа. Имаше комин, но нямаше прозорец.

Вътре бе тъмно като в пещера.

Щом влязоха, непознатият пусна ръката й. Мълчаливо се зае да пали огън. Слабият пламък разпръсна сенките и освети празната стая. Не се виждаха следи от човешко присъствие. Мъжът хлопна вратата с крак.

— Първо огънят — почти весело отбеляза той.

Приближи до малката маса в средата и запали лоената свещ, затъкната в дървена поставка. Ариана го наблюдаваше, трепереща под пелерината си, и се опитваше да събере мислите си.

Имаше нещо особено в този мъж. Движеше се с огромна решителност, достойно и властно, с подчертана грация. Това й се струваше познато. Имаше нещо познато и в тъмната му коса, широките рамене…

И тогава, когато огънят се разгоря с пълна сила, мъжът се обърна и я погледна. Пламъците осветяваха лицето му. Сърцето й спря.

Той… Мили Боже, той!

След всичкото това време, след отчаяните съобщения, изпратени от капитана на Маркъс, след всички слухове, които достигнаха до тях от далечни и непознати земи, той бе тук!

Циганката е казала истината, замаяно си помисли Ариана и отвори уста, за да го изрече на глас, ала се спря.

Не можеш да бъдеш сигурна. Почакай и ще разбереш…

Никълъс. Изминаха повече от десет години, откакто го бе видяла за последен път, но бе сигурна, че е той. Когато за последен път дойде в Гейлрън, беше на двадесет — мургав, буен и невероятно красив. Той почти не забелязваше дребното луничаво момиченце, което не сваляше възторжения си поглед от него. Ариана се промъкваше, за да гледа как лорд Никълъс от Дайндън се отдалечава във величествен галоп, префучавайки по подвижния мост на замъка, следван от хората си, яхнали прекрасни коне, с развятото знаме на Дайндън над главите им.

Още тогава разбра, че никога няма да може да го забрави…

Очите му, които сега я изучаваха внимателно на светлината на огъня, бяха сиви като зимно море — студени и пронизващи. Чертите на лицето му бяха сурови, но красиви — с някаква груба, дива хубост, макар че едната му буза бе прорязана от дълбок белег. Носът му бе прав, веждите — тъмни като косата, а квадратната брадичка изглеждаше още по-волево изсечена, отколкото в деня, когато го бе видяла за последен път. Но все пак бе същата.

Устните му, правилни и тънки, бяха гневно стиснати. Ала тя ги бе виждала и да се смеят. Бе зърнала дори как тези надменни и дръзки устни целуват една от прислужниците, сякаш искаха да я погълнат…

Ариана отплува назад, в миналото. Тъй като още бе невръстно дете и на всичкото отгоре — момиче, не я допускаха до празненствата, давани в негова чест, нито до ловните походи, които той, Маркъс, баща й и останалите благородници организираха всяка слънчева утрин. Колко нещастна се чувстваше, затворена в кулата заедно с майка си и останалите придворни дами и надвесена над скучното ръкоделие. Вечер пък трябваше да стои в дневната на горния етаж или в стаята си винаги в компанията на дебелата Грета, която я следеше като ястреб.

Но тя все успяваше да го зърне иззад някоя колона. Беше на четири-пет години, когато с родителите си гостуваше в замъка на ерцхерцог Арманд и постоянно се мъкнеше след него и Маркъс, докато те се катереха по дърветата, бореха се или се надбягваха. Когато двете момчета препускаха през тучните зелени ливади на Дайндън, малкото момиченце тичаше след тях, молейки се да я почакат, но те само се смееха и пришпорваха конете още по-бързо.

През онази прощална вечер, по време на последното му посещение в Гейлрън тя бе успяла да се промъкне на долния етаж. Тогава Никълъс беше на двадесет, а Ариана само на десет. Тя изчака, докато старата Грета захърка, и по нощница се шмугна през гостната на горния етаж, спусна се по извитата задна стълба и се скри в нишата над голямата зала. Там, притаено зад дебелите кадифени завеси, малкото момиченце бе гледало с омаян взор танцуващите двойки.

Видя го, че танцува с една от красивите братовчедки на майка й. Русокосата Марта, с блестящите дълги къдрици и свенливите усмивки, изглежда съвсем го бе очаровала. Докато Ариана ги наблюдаваше от скривалището си със студени и влажни длани, Никълъс и Марта се запътиха точно към нейната ниша.

Тя светкавично се притаи в тъмния ъгъл. Той притегли Марта в прегръдките си и е целуна толкова страстно, че дори и сега, след всичките изминали години, Ариана все още си спомняше онази целувка.

— Сигурно си премръзнала — грубият му глас прекъсна мислите й. — Иди да се стоплиш до огъня. След това ще си поприказваме.

— Какво те кара да си мислиш, че имам нещо да ти казвам, милорд? — гневно попита Ариана. Видя изненадата в сивите му очи. Те се притвориха, а устните му се извиха.

— Нахално дете! Аз току-що те спасих от най-ужасната участ, освен ако не съм сбъркал намеренията на онзи твой приятел в конюшнята. Мислех си, че ще ми благодариш и ще споделиш с мен това, което знаеш.

— Аз не съм дете — думите й отново го изненадаха. Тя видя как повдига вежди, но после чертите му пак станаха непроницаеми.

— Много добре, лейди — хладно отвърна той, но в гласа му се промъкнаха и весели нотки. В този миг Ариана осъзна, че той няма ни най-малка представа коя е тя. Без съмнение, в старата кафява рокля и протритата вълнена пелерина той я бе взел за такава, на каквато се преструваше през последните месеци — обикновено момиче от кръчмата, което уплашено се е скрило от войниците и сега навярно иска с нетърпение да се прибере у дома, при семейството си.

— Значи не си дете, но се държиш като такова — рече той и толкова силно я сграбчи за ръката, че тя извика. — Аз ти направих услуга, момиче, и ти си ми задължена — внезапно се намръщи, когато забеляза колко фини са чертите на лицето й. Явно бе и премръзнала до кости, защото цялата трепереше. — Ще седнеш край огъня и ще изпиеш чаша вино. Когато отговориш на въпросите ми, а това няма да отнеме много време, си свободна. Но — продължи той и очите му предупредително блеснаха, — на никого ни дума за това място! Или за мен. Няма да говориш изобщо за станалото. Ясно ли е?

— Да, лорд Никълъс — говореше бавно и ясно. Гласът й бе мек и сладък като горски мед. Ала в очите й светнаха гневни искри, когато видя смаяното му изражение при произнасянето на името. — Както са ми ясни и вашето малодушие и страх! Да останете глух и безчувствен към молбите на поробените си приятели! — избухна тя. Гласът й трепереше от ярост. — А вие някога се заклехте, че го обичате като роден брат!

Ръката му стисна още по-силно нейната. Погледна я така, сякаш искаше да я изпепели.

— Що за глупости?

— Глупости? Казах истината. Можеш ли да я отречеш, Никълъс?

Пусна я. Очите му бяха толкова студени, а изразът на лицето му толкова заплашителен и мрачен, че тя отстъпи.

— Не отричам, че аз съм Никълъс. Но, в името на Бога, лейди, крайно време е да ми съобщите и вашето име, след като знаете моето!

С треперещи пръсти Ариана развърза пелерината и смъкна качулката от главата си. Когато дрехата се плъзна по раменете й, тя гордо изправи глава и го погледна право в очите.

— Аз съм Ариана от Гейлрън. Аз съм тази, която те призоваваше да дойдеш и да помогнеш на своя приятел и мой брат. И ти наистина пристигна, но вече е твърде късно…

За миг в къщата настъпи пълна тишина, нарушавана единствено от съскането и пращенето на цепениците в огнището. Много отдалеч до слуха й достигна и шепотът на ледения вятър, свирещ в голите клони. Огънят хвърляше ярки отблясъци върху лицата на високия тъмен мъж и слабата жена с огнени коси, която излъчваше гняв и недоверие.

Никълъс заговори пръв.

— Ти… си Ариана? Онази малка мишка, която постоянно тичаше след нас с Маркъс? Тая напаст, която все ни дразнеше?

Той изглеждаше толкова смаян, че тя се изчерви. Страните й се обляха в тъмнорозово.

— Колко ласкаво от ваша страна, милорд. Свят ми се зави от толкова комплименти!

Той внезапно се засмя и чертите му омекнаха.

— Ако наистина желаеш комплименти, Ариана, ще ги получиш — съвсем искрени и от сърце — погледът му се плъзна по чувствените й сладки устни, сетне одобрително продължи по стройната й женствена фигура, чиито извивки се подчертаваха от семплата рокля. — Станала си много красива жена, очарователна и…

Тя пристъпи напред и… го зашлеви.

— Не ми трябват проклетите ти комплименти!

Очите му потъмняха. Сграбчи китката й. Ариана изтръпна. Беше отишла твърде далеч. Едва ли някой би се осмелил да предизвика гнева на мъж като Никълъс от Дайндън. Не беше само високият му ръст и силата, която излъчваше, имаше нещо в държанието му, в бързата, уверена походка, в студенината, която се криеше зад тези омагьосващи очи. Не беше мъж, когото можеш да предизвикваш. Беше опасен рицар, много по-различен от засмяното момче, което целуваше Марта в онази ниша, състезаваше се с Маркъс в двора на замъка и яздеше с такова умение най-буйния кон на баща й, сякаш бе родено на седлото.

Ариана се запита дали слуховете за него бяха истина, дали, откакто бе прогонен от дома си, той наистина бе станал наемник, сражавайки се за този, който му плати най-много. Вгледа се в тези безмилостни, студени очи и мигом разбра, че е истина.

Колко пъти Маркъс я бе предупреждавал, че трябва да се научи да контролира чувствата си и да не избухва толкова лесно? Но тя все не успяваше. Особено трудно й бе сега, с този мъж. Та той се бе клел във вечно приятелство на брат й, а след това най-коравосърдечно го изостави да гние в онази тъмница в Замъка на обречените!

Беше очаквала твърде много от него. Все още под влияние на момичешките си спомени, глупави и наивни, тя си бе въобразила, че лорд Никълъс е някакъв герой, който веднага ще се притече на помощ на брат й. Но той бе останал далеч. Да върви по дяволите! Той не заслужаваше любовта и уважението на Маркъс! Нито пък нейните!

— Остави ме да си отида — задавено промълви младото момиче, преглъщайки сълзите, които всеки миг щяха да рукнат. — Ти нямаш никакво право…

— Имам всякакво право. Аз те спасих и сега ти ще ми обясниш някои неща. Преди нощта да е свършила, лейди Ариана, аз бих искал да узная защо ме мразиш толкова много. Трябва да обсъдим и други важни неща. Няма да можеш да се наспиш, тъй като ни очаква дълъг разговор — грубо завърши Никълъс.

— Да не би да си решил да ми помогнеш? — китката й пламтеше от докосването му. Усещаше, че и лицето й е все още зачервено.

— Моите планове са си моя грижа. Ще отговаряш на въпросите ми и ще правиш това, което ти кажа.

— Май си на грешен път. Аз организирам освобождаването на брат си. Работя заедно с капитан Феликс, който дори и в този миг броди из земите ни, за да събере верните рицари на Маркъс. Веднага след като той бъде освободен, ще си възвърнем Гейлрън. Ако си решил да се присъединиш към нас на този късен етап, ти трябва да отговаряш на въпросите ми.

Виолетовите й очи се приковаха към неговите. В тях нямаше нито колебание, нито страх.

Значи така, помисли си Никълъс, запленен не само от огромните виолетови очи, но и от деликатната линия на брадичката, от пламналите страни и гъстите вълнисти коси, които на светлината на огъня блестяха с червено-златистите багри на залеза. Детето с плитките и луничките и вечно изцапаната туника се е превърнало в стройна и смела жена-воин, която разтуптява всяко мъжко сърце. Усети, че се усмихва.

— Луничките… — замислено поклати глава той.

— Извинявай, не те разбрах.

Той пусна китката й и ръката му се насочи към брадичката. Много внимателно я повдигна, за да я огледа по-добре.

— Вече нямаш лунички, Ариана. Само няколко по носа. Много хубав малък нос, осмелявам се да отбележа.

Тя рязко се отдръпна. Усети, че лицето й пламва още повече от докосването му.

— Ако си мислиш, че ласкателствата ти ще смекчат сърцето ми, дълбоко грешиш. Няма да ми замаеш главата с приказките си, милорд. Не съм някоя глупава прислужница, която изпълнява безропотно всичките ти желания.

Веждите му отново се повдигнаха. Изглеждаше искрено озадачен.

— Има да се свършат още толкова много неща — припряно заговори тя, за да прикрие притеснението си от докосването му, радостта от ласкавите му думи и възхищението в погледа му. Глупавата първа любов трудно умира! Единственото, което искаше от Никълъс, бе помощта му, за да освободи Маркъс. — Трябва ни план. Независимо дали се харесваме, ако смяташ да ми помогнеш за Маркъс, ще се наложи да действаме заедно.

— Много добре, но моят приятел никога няма да ми прости, ако оставя малката му сестричка да измръзне до смърт. Ариана, ела и седни до огъня. После ще разговаряме.

— Не ми нареждай какво да правя!

Той изруга под нос и сграбчи ръката й. Дръпна я и насила я завлече до огнището. Настани я върху ниското столче близо до огъня.

— Стой тук. И изпий това.

Манерката, която измъкна от джоба си, беше сребърна, обсипана с малки скъпоценни камъни, в пълен контраст с обикновените му селски дрехи. Ариана отвори уста, за да му възрази, но той я изпревари:

— Ако се опиташ да спориш с мен, лейди Ариана, ще излея насила това вино в гърлото ти! Пий!

Тя се подчини. Нито за миг не се усъмни, че ще изпълни заплахата си. Всичко в него издаваше безмилостна жестокост и яростен гняв. Истината беше, че се почувства много добре до огъня. Здравата бе премръзнала. Простря ръце към пламъците и усети как топлината прониква в тялото й и се разлива на прекрасни златисти вълни. А виното… виното парна гърлото й със сладкия си огън.

Алкохолът винаги я правеше сънлива, а тя не искаше съзнанието й да бъде замъглено. Трябваше да е нащрек, да не изпуска от поглед Никълъс, за да не изчезне отново, преди да го е убедила да й помогне. Трябваше да е нащрек и да не би някои от войниците на Джулиан да открият малката къща в гората и да я хванат. Трябваше да измисли нов план за действие, и то светкавично.

Но виното и огънят я стоплиха и въпреки усилията си, Ариана се отпусна. От устните й се изтръгна прозявка. Опита се да я сдържи, но не успя. Никълъс я видя и се намръщи.

— Изглеждаш полумъртва.

— Още ласкателства…

— Имаш нужда от почивка.

— Не! Имам нужда от… — Ариана отново се прозя, но енергично тръсна глава, за да прогони дрямката. — По-добре да поговорим.

— Ти винаги си била непослушна и си създавала неприятности, Ариана. Сега си се превърнала в упорита и покорна жена — свали тежкото си наметало, метна го на раменете й и взе сребърната манерка, която тя стискаше.

Вдигна я и отпи голяма глътка.

— Щом искаш да говорим, ще говорим. Аз имам ужасно много въпроси. Късмет е, че тази вечер се натъкнах на теб… Ти ще можеш да ми отговориш.

— Ще ми помогнеш ли да освободим Маркъс?

Той я стрелна с леден поглед.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че търся тук, Ариана? Ако ме заловят хората на Джулиан, няма да се поколебаят да сложат главата ми на дръвника. Но въпреки това съм тук. Предполагам, че си достатъчно умна, за да се досетиш защо.

— Искам да ми дадеш думата си, че ще пазиш тайна.

Младият мъж подигравателно изви устни.

— И откога думата на един прокуден разбойник означава нещо?

— Маркъс ти вярва. Предполагам, че и аз трябва да ти вярвам.

Той се извърна от нея. Закрачи напред-назад в тясната стая. Изглеждаше твърде огромен и не на място. Най-сетне се обърна и Ариана внезапно почувства как сърцето й се свива.

Очите му излъчваха горчивина, толкова безнадеждна горчивина… Душата я заболя.

— Имаш думата ми — мрачно каза Никълъс. — Моята най-тържествена клетва. Ще освободя Маркъс или ще умра. Достатъчно ли ти е, лейди Ариана?

Тя кимна, смаяна от обречеността в гласа му.

— Тогава да действаме! Знам само откъслечни неща. Кажи ми какво се е случило в Дайндън и Гейлрън след смъртта на баща ми. Утре трябва да имаме план и незабавно да го приведем в действие, защото, ако информацията ми е вярна, Маркъс ще бъде обесен след три дни.

— Вярна е — прошепна младото момиче.

Той усети мъката в гласа й и сивите му очи се приковаха в нея.

— Кълна се във всички светии, момичето ми, това няма да се случи.

В гласа му нямаше нежност, нито състрадание или доброта. Само твърдата убеденост на мъж, който няма да се отклони нито за миг от целта си и е готов да я постигне на всяка цена.

— Лорд Никълъс, благодаря ви! — заговори официално. Облекчение и противоречиви чувства се смесиха в душата й. Но най-важното бе, че от много месеци насам за пръв път откри надежда. — Аз… аз вярвам във вас!

— Тогава ти и Маркъс сте единствените на тази земя, които ми вярвате — промърмори Никълъс и сурово се усмихна. — Да поговорим, Ариана. Бързо! Нямаме време за губене!