Джил Грегъри
Замъкът на обречените (1)

Глава първа

Опасността витаеше в безлунната нощ, докато слабата загърната в дълга пелерина фигура се плъзгаше в мрака. Пътят пустееше. Гората мълчеше. Чуваше се само проскърцването на някой клон. И шепотът на зимния вятър. Невидимата опасност дебнеше. Ариана я усещаше в костите си. Студени тръпки пробягваха по гърба й, докато бързаше по криволичещия път към странноприемницата „Дива роза“. Озърна се и пристегна мрежичката, която скриваше огнените й коси, но не забави крачка.

Пръстите й напипаха малкия кинжал, украсен със скъпоценни камъни. Опитваше се да прогони страха. Ала гърлото й бе свито, дишането — накъсано, а кожата й лепнеше от студена пот.

Не се страхуваше за себе си, а за брат си Маркъс, граф на Гейлрън. Както и за могъщото някога царство и за съсипания живот на толкова хора. Сега всичко зависеше от нея и от това, което щеше да стане тази нощ.

Ако не успее да освободи Маркъс от тъмницата на Замъка на обречените, всичко ще бъде изгубено. След три дни брат й ще бъде обесен, а далечният й братовчед Джулиан ще успее да осъществи коварния си план — да присъедини към земите на Дайндън и тези на любимия й Гейлрън. Някога двете съседни царства живееха в мир и благополучие, но сега… Ако се провали…

Никакъв провал, каза си младото момиче и ускори крачка, когато тъмните очертания на странноприемницата изплуваха пред погледа й. Стисна решително устни. Херцог Джулиан ще разбере, че не може толкова лесно да се справи с мен и Маркъс.

Внезапният тропот на конски копита бързо я тласна зад един огромен дъб. Сърцето й бясно заблъска. Притисна се плътно към дебелия ствол.

Конниците бяха двама от рицарите на Джулиан с черни маски на лицата. Намираха се само на един хвърлей от Ариана. Тя се сви и затаи дъх. Плътните им гласове я достигнаха.

— В такава нощ трябва да си в меко легло с някоя хубава прислужница — изръмжа единият, — а не да обикаляш като бездомно куче.

— Ако питаш мен, аз предпочитам да съм тук, а не зад стените на замъка — гласът на спътника му отекна сред дърветата. — Тази вечер херцогът получил съобщение, че лейди Ариана от Гейлрън е била заловена край границата. Обаче се оказало, че не е вярно. Като се прибави и предсказанието на онази циганка вчера на площада, че лорд Никълъс се е завърнал, за да си отвоюва трона и царството, чашата преляла и херцогът побеснял. Разправят, че набил музикантите, които пеели по време на вечерята, а сетне заповядал да наложат с камшик циганката и да я заключат в тъмницата.

И двамата се разсмяха.

— Освен това казват, че херцогът заповядал да хвърлят в тъмница и вестоносеца. Наредил и затворниците три дни да не получават храна.

— Не е било нужно да се гневи толкова. Лейди Ариана ще бъде заловена. Не може вечно да се крие.

Другият отговори нещо, но гласът му бе заглушен от тропота на конете.

Ариана въздъхна. Трепереше от гняв. Да не дават три дни храна на затворниците!

Ох, Маркъс! Значи Джулиан бе решил да го сломи с глад, преди да го обеси! В гърдите й се надигна горчива ярост. В този миг искаше да забие кинжала си чак до дръжката в черното сърце на предателя и да гледа как кръвта шурти по пода на замъка.

Ала бързо овладя чувствата си. Ако всичко върви по план, след няколко часа Маркъс ще бъде свободен. Двамата ще избягат, ще се скрият, а след това ще успеят да се промъкнат по тайни пътища до лагера на капитан Феликс. Заедно ще успеят да съберат разпръснатите рицари на Маркъс и ще освободят замъка Гейлрън от мародерите на Джулиан…

Мислите й бяха прекъснати от плясък на криле. Вдигна поглед. Един гарван изграчи зловещо и се стрелна към високите кули на замъка.

Младото момиче потръпна. А ако гарванът е изпратен да я открие и сега отлита право при Джулиан, за да му съобщи къде се намира? Пое дълбоко дъх и поклати глава, за да отхвърли тази нелепа мисъл. Джулиан не знаеше нищо, дори не подозираше, че тя е тук, в Дайндън, тъй като много грижливо бе прикрила истинската си самоличност. Никой, може би дори и Моргана, нейната придворна дама, нямаше да помисли, че бедно облечената прислужница от крайпътната кръчма „Гърнето и лъжицата“ е лейди Ариана от Гейлрън.

Изправена в тъмната ветровита нощ сред дърветата, които свеждаха клони, сякаш въздишаха за нейната участ, Ариана се втренчи за миг в замъка, който напоследък селяните наричаха Замъка на обречените. Очертанията на високите кули прозираха дори и мрака, обвити от студена бяла мъгла. Девойката потръпна ужасена. Като деца, тя, Маркъс, Джулиан и Никълъс си играеха на криеница из тези каменни кули. Тогава замъкът бе красиво и спокойно място, залите винаги бяха оживени, изпълнени с глъч, смях и песни на придворни музиканти. Често се устройваха пищни балове, идваха много гости, които се веселяха до насита и сетне си отиваха в мир и разбирателство. По времето на ерцхерцог Арманд — баща на Джулиан и далечен братовчед на Ариана и Маркъс — това бе прекрасно място. Той управляваше мъдро и търпеливо, грижейки се за благополучието на всичките си поданици.

Но сега добрият ерцхерцог бе мъртъв и Джулиан, синът от втората му съпруга, бе наследил трона.

Той по нищо не приличаше на баща си. Бе коварен и лъжлив негодник, който мамеше в игрите още от дете.

Само ако Маркъс не бе напуснал Гейлрън, за да сключи мир с Джулиан… Само ако Никълъс не бе прогонен…

Никълъс…

Няма защо да мисля за него, каза си ядосано Ариана.

Обърна се и бързо закрачи към конюшните зад странноприемницата „Дива роза“. Лорд Никълъс от Дайндън предпочете да не се върне сега, когато толкова се нуждаеха от него. Остана глух за молбите на този, когото бе наричал не само най-близък приятел, но и брат.

Не мисли за него. Забрави го! Той не е човекът, когото познаваше през онези отдавна отминали години!

Преди месец Маркъс бе дошъл с мир при херцог Джулиан, за да сложи край на разбойническите набези по границата с Гейлрън. Вместо това се озова в тъмница, а земите му бяха най-подло нападнати. Оттогава Ариана непрекъснато мислеше за Никълъс, по-големия син на ерцхерцог Арманд. Като момчета, Маркъс и Никълъс бяха много близки. Дори се заклеха във вечна вярност в битки и тежки дни. Но сега, въпреки че капитанът на Маркъс изпрати съобщения надлъж и нашир, Никълъс не отговори, нито се върна.

Беше изчезнал преди десет години, след като ерцхерцогът го прогони. Оттогава никой не бе чувал нищо за него.

Нямам нужда от Никълъс, увери се Ариана, докато вдигаше резето на конюшнята. Моят план ще успее. Маркъс ще бъде спасен. Тази нощ ще го измъкна.

Гърлото й се сви, когато влезе. Запалената факла хвърляше жълтеникави отблясъци върху стената и тя видя, че той вече е тук — пазачът на тъмницата, с когото се бе запознала в кръчмата „Гърнето и лъжицата“. Тогава внимателно го разпита за работата му и разбра, че не би отказал подкуп, стига да е по-голям.

— Ето те и теб, жено. Брета беше, нали?

— Да — отвърна тя с нисък и съвсем леко потрепващ глас. Щом очите й привикнаха с мрака, пристъпи към него с походка, която се надяваше, че изглежда самоуверена и твърда.

— Готов ли си за сделката, Гелдин?

— Закъде си се разбързала? Нощта едва сега започва. Седни, момиче, и изпий една халба бира с мен.

Ариана разбра, че мъжът вече бе доста пиян. Изгледа го с отвращение, докато той поднасяше халбата към дебелите си влажни устни и шумно отпиваше. Бе космат и миризлив като козел. Тя сбърчи нос от погнуса и се опита да се концентрира само върху аромата на сено. Вълнената туника, която покриваше огромното туловище на Гелдин, бе протрита, с мазнотии, а тук-там се виждаха и засъхнали петна от кръв. Кого ли беше изтезавал тази нощ? Ариана се пребори с отвращението и подчертано хладнокръвно се втренчи в лъскавите черни очички.

— Нямам много време. Трябва да се връщам в кръчмата. Имаш ли ключове за всички килии?

— Да, жено — грубо се засмя мъжът, бръкна в джоба си, извади сребърна халка с накачени на нея ключове и я разклати пред очите й. Те дръннаха фалшиво. — Аз съм много важен служител на херцога.

— Ако не беше така, нямаше да си тук сега — остро отвърна тя, но бързо се опомни и заговори с много по-мил и мек тон, виждайки как очите му изненадано се разширяват. Независимо дали й харесваше, тя се нуждаеше от този ужасен мъж. Едва ли ще спечели нещо, ако му говори троснато и заядливо, но благият тон и блясъкът на златото щяха да свършат добра работа.

— Мога да ти платя добре, Гелдин — извади три златни монети от джоба на пелерината си. — Ще ти дам едната сега, а другите две — след като граф Маркъс бъде освободен.

— Граф Маркъс! Какво значи това? Досега не си споменавала, че той е мъжът, когото трябва да освободя — Гелдин се намръщи, отпи още една голяма глътка от халбата и избърса устата си с ръкава на туниката. — Не знаех, че става дума за него. Ако го направя, рискувам главата си. Ако разбере, херцогът на мига ме обесва.

— Пет монети — каза Ариана, извади още две и ги размаха под носа му. — Три сега и две по-късно…

— Десет!

Стомахът й болезнено се сви. Нямаше десет. Ако му даде петте, ще й остане само една — с нея двамата с Маркъс щяха тайно да преминат границата.

— Нямам. Ти се съгласи на три.

— Да, но не знаех, че се отнася за граф Маркъс. Какъв ти е той на теб, а? Защо се опитваш да помогнеш на някакъв си непознат?

— Това не те засяга — в гласа й прозвуча царствено високомерие и тя побърза да смени тона. Отвори широко очи и се протегна, за да докосне ръката му. — Гелдин, моля те! Имам само пет монети. Ще бъдат твои, ако спазиш условията на нашата сделка. Отвори вратата на килията и се обърни настрани. Граф Маркъс сам ще излезе от замъка.

— Ако ме хванат, херцогът ще ми отреже главата — изръмжа пазачът. Острият му поглед обходи фините кости на лицето й, красивите виолетови очи, които блестяха под тънки извити вежди, меките пълни устни. — Ще трябва да добавиш още нещо. За пет монети няма да освободя и плъх от тъмницата, камо ли граф Маркъс.

Ариана пое дълбоко дъх. Искаше й се да зашлеви този долен мошеник, да извади кинжала си, да го допре до тлъстия му врат и да го принуди да се съгласи, но знаеше, че няма да има полза. Откъде можеше да е сигурна, че след като се върне в замъка, ще изпълни изтръгнатото със сила обещание? Какво да прави? Имаше много малко пари, защото бе принудена бързо да бяга от замъка Гейлрън, когато войниците на Джулиан го нападнаха. Нямаше никакво време да вземе злато или бижута.

Всичко, което имаше, бе огърлицата с аметисти и пръстена, които някога бяха принадлежали на майка й. Бе ги скрила в дълбокия джоб на пелерината. Дали да ги даде на този алчен и отвратителен дебелак?

В очите й запариха сълзи.

— Ето този пръстен — извади го с треперещи пръсти. — Ще ти го дам, когато граф Маркъс бъде освободен.

— Откъде момиче като теб разполага с такова красиво нещо? — Гелдин се втренчи в мекия блясък на аметиста. Очите му светнаха.

— Не е твоя работа. Намерих го. Това е всичко, което трябва да знаеш — пъхна пръстена обратно в джоба си.

— Ще изпълниш ли своята част от сделката?

— В името на вси светии ще го направя. Взимам монетите. И пръстена, разбира се. Не вярвам да е истински, но е хубав и мога доста изгодно да го продам в селото. Ще те взема и теб със себе си, сладка лейди — подигравателно се ухили той и облиза устни. — Хайде, жено. Покажи ми защо трябва да рискувам главата си за някакъв си проклет граф.

Негодникът се хвърли към нея. Ариана отскочи.

— Не ме докосвай!

— Много си хубава, за да не те докосва човек. Ела, сеното е топло — отново се нахвърли и този път бе по-бърз. Тя усети как огромните му ръце се стягат около нея, лъхна я отвратителната миризма на бира и чесън, примесена със зловонието на потното му дебело туловище. Светкавично го ритна в пищяла и ръката й се плъзна в джоба за кинжала.

— Пусни ме или ще платиш с живота си!

— В следващия миг Гелдин сграбчи гърдите й, а тя с всичка сила заби оръжието в него.

Пазачът обаче имаше късмет. Извърна се точно навреме, за да спаси сърцето си. Пострада само рамото му и той извика от болка. Очите му се наляха с кръв.

— Ще те науча аз теб, мръснице! — с всичка сила я удари през лицето. Ариана падна и докато лежеше замаяна, той изби кинжала от ръката й.

— Сега ще разбереш колко е глупаво да се противиш на Гелдин! — хвърли се отгоре й. Ариана се помъчи да се претърколи, но огромното му тяло я притискаше и тя не можа да помръдне. Опита се да го ритне, да забие ноктите си в лицето му, но не успя.

— Не! Проклет да си! Пусни ме!

Страхът и гневът й вляха нови сили. Успя да измъкне едната си ръка и заби нокти в бузата му.

— Върви по дяволите, негоднико, махай се от мен!

— Ще имам и теб, и монетите, и пръстена! — дрезгавият му глас изгрухтя в ухото й, докато разкъсваше пелерината. — Добре ще се позабавляваме, жено. И двамата дълго ще помним тази нощ.

Внезапно някаква тъмна сянка пропълзя в дъното на конюшнята и Гелдин, сякаш предусетил нещо, вдигна глава.

Ариана видя как сянката бързо приближава. Сетне една огромна ръка сграбчи туниката на пазача и го запрати някъде си.

— Дамата каза да я пуснеш. Струва ми се, че се нуждаеш от един малък урок по добро държание.

— Ааа! — с яростен рев пазачът се хвърли върху нападателя си.

Ариана с мъка се изправи на колене. Мъжът, който й се притече на помощ, бе висок, с широки рамене и много по-мускулест от тлъстия пазач. Късо подстриганата му коса, обикновеното наметало, туниката и панталоните му бяха черни, без никаква украса или герб, но непознатият се биеше с лекота и умение, които се придобиват в много битки.

Гелдин получи няколко силни удара, олюля се и отстъпи. Но когато непознатият се спусна към него, пазачът извади меча си.

— Не! — ужасено извика Ариана.

В следващия миг зърна ответното проблясване на метал. С ловко движение високият мъж бе извадил рапирата си. Разнесе се увереният му подигравателен смях.

— Хайде, мерзавецо, да видим как ще кръстосаш оръжие с достоен противник.

Девойката напипа в тъмнината кинжала си и го стисна с треперещи пръсти. Високият непознат се биеше с изящество, сила и ловкост. Великолепната лекота, с която въртеше рапирата, я изпълни с възхищение и измести страха в сърцето й. Веднага й стана ясно, че пазачът не може да се мери по сила и умение с него.

Тъкмо когато започна да си мисли, че Гелдин ще замоли за милост и нейният защитник ще го пусне да си върви, отвън се чу грохот на копита и тропот от ботуши върху замръзналата земя.

Непознатият също го чу. Само за миг погледът му се отклони към вратата. Точно от това обаче се нуждаеше Гелдин. Той заби меча си право в сърцето на мъжа, който в последната секунда избягна фаталния удар. В следващия миг рапирата му прониза Гелдин. Кръвта бликна. От устните му се изтръгна проклятие. Строполи се мъртъв на земята.

Ужасът се надигна в гърлото й. Гледката беше зловеща. Шумът от глъчката навън звънтеше в ушите й. Спусна се към вратата и надникна.

Войници. Поне двадесетина — от личната охрана на Джулиан, с черни маски и ризници, с извадени мечове! Явно търсеха призрачния лорд Никълъс и лейди Ариана от Гейлрън. Бяха се разпръснали и сега претърсваха странноприемницата, конюшните и цялата местност. Бяха навсякъде.

Тя бе в капан!