Джим Бъчър
Буря от ада (9)

Глава 7

Някога към вас да се е приближавал зловещ на вид мъж с гол меч в ръка, дълъг десетина мили? И то през нощта, под звездното небе на брега на езерото Мичиган? Ако да, имате нужда от професионална помощ. Ако не, тогава повярвайте — това може да ви уплаши до смърт.

Поех въздух и с огромни усилия се сдържах да не произнеса дълга фраза на псевдолатински — онази, която би го изпепелила на място. Не реагирам добре на страха. Обикновено не ми стига акъл да побягна или да се скрия — вместо това се опитвам да унищожа онова, което ме е уплашило. Доста примитивна реакция, затова не обичам да говоря много за нея.

Впрочем, чисто рефлекторното убийство беше екстремна мярка дори за мен, затова, вместо да го изпепеля на място, просто кимнах.

— Добър вечер, Морган. Много добре знаете, че тези закони важат за смъртните. Не за феите. Особено в такива тривиални случаи като моя. И не съм нарушавал Четвъртия Закон. Той имаше свобода на избор: да сключи сделка с мен или не.

Киселата физиономия на костеливото Морганово лице стана още по-кисела, а гънките в ъгълчетата на устата — още по-дълбоки.

— Всичко това е казуистика, Дрезден. Жалки оправдания. — Мускулестите му ръце прихванаха меча по-удобно. Неравномерно посивяващите му коси бяха вързани на опашка на тила — като на Шон Конъри в някакъв филм, само че лицето на Морган, слабо и мрачно, едва ли привличаше към себе си толкова погледи.

— На какво дължа честта? — Стараех се с всички сили да изглеждам невъзмутим и безстрашен. Да си кажа честно, бях твърде далеч и от едното, и от другото. Морган беше мой Надзирател, назначен от Белия Съвет да следи да не нарушавам Законите на Магията. Той ми се пречкаше в краката и ме шпионираше, като редовно ми досаждаше след като използвам някоя магия. Проклет да съм, ако позволя на кучето-пазач на Белия Съвет да види колко ме е страх. Освен това — нормално за параноиците — той би го оценил като доказателство за вина. Затова не ми оставаше нищо друго, освен да запазя невъзмутимата си физиономия и да се отърва от него преди умората да ме накара да изтърся нещо, което би могъл да използва срещу мен.

Едва ли има по-смъртоносен заклинател от Морган в целия свят. Разбира се, той беше твърде тъп, за да противоречи на Съвета, но в областта на мръсните магически номера никой не можеше да се сравнява с него.

Достатъчно мръсни, та, например, да изтръгне сърцата от гърдите на Томи Том и Дженифър Стентън, ако поиска.

— На това — мрачно изръмжа той, — че е мой дълг да проверявам как използваш силите си и да следя да не злоупотребяваш с тях.

— Издирвам изчезнал човек — заявих аз. — Всичко, което направих бе, че извиках духче, за да получа известна информация. Стига, Морган. Днес всички призовават феи от време на време. Няма нищо лошо в това. Нали не възнамерявам да ги подчинявам на волята си? Аз просто се съветвам с тях.

— Казуистика — повтори Морган.

Обидено изпъчих брадичка. Бяхме еднакво високи, но по тегло му отстъпвах с поне сто фунта^[1]. Би трябвало да си потърся някой по-подходящ, с когото да се карам, но твърде много ме ядоса.

— Казуистика? Ами нека да е. И възнамерявам да я използвам, доколкото мога. А сега, освен ако не искате да съберете целия Съвет, за да ме научите на ред, бих приключил този разговор. Сигурен съм, че ще им трябват поне два дена, за да зарежат текущите си дела и да стигнат до тук. А дотогава ще преживея някак и без вас. Искам да кажа, че да откъснете почтени възрастни хора от текущите им задачи и експерименти заради такава дреболия… но ако смятате, че няма да минем без това…

Въпреки че беше мрачен, Морган успя да се навъси още по-силно.

— Не. Ще минем и без това. — Той разтвори тъмния си, приличащ на шинел плащ и прибра меча в ножницата. Макар и малко, но се успокоих. Всъщност, мечът не беше най-опасното в него, но все пак той символизираше дадената му от Съвета власт, и — ако се вярва на слуховете — той притежаваше магическата способност да прониква през всякакви заклинания, опитващи се да го спрат. Някак не ми се искаше лично да проверявам дали това е вярно.

— Какво пък, радвам се, че сме единодушни в нещо — въздъхнах аз. — Приятно ми беше да си поговорим. — Обърнах се и тръгнах покрай него към пътя.

Морган ме спря, стискайки рамото ми с лапата си.

— Още не съм приключил с теб, Дрезден.

За нищо на света не бих се сбил с Морган, докато изпълнява задълженията си на Надзирател, назначен от Белия Съвет. Но сега той не беше такъв. След като скри меча, той вече действаше самостоятелно, и от гледна точка на правомощията не се отличаваше от всеки друг — във всеки случай, от формална гледна точка. Морган беше голям специалист по формалностите. За броени минути успя да ме изплаши до смърт, а после — да ме ядоса. Сега се опитваше да ме дразни. Не мога да понасям, когато ме дразнят.

Затова рискувах. Замахнах със свободната си ръка и с всички сили го фраснах в зъбите.

Ударът не му причини голяма болка, но го изненада. Той направи крачка назад, пускайки рамото ми, и изумено опули очи. После опипа устата си с ръка и когато я свали, на пръстите му блестеше кръв.

Обърнах се към него, разкрачил широко крака, избягвайки да срещам погледа му.

— Не смей да ме докосваш!

Морган продължаваше да ме гледа. А после лицето му се разкриви от ярост: стисна зъби, вените на слепоочията му се издуха.

— Как посмя? — изсъска той. — Да ме удариш?

— Лесно — отзовах се аз. — Ако призовете Съвета заради мен, ще се отнасям с вас с цялото подобаващо уважение. Но ако това са лични разправии, не искам и да знам за тях.

Господи, чак пара му излезе от ушите, докато се опитваше да осмисли това. Той търсеше повод да ми се нахвърли, но в този момент осъзна, че няма такъв — във всеки случай, законен. Не беше много бърз в мисленето — не помня, споменах ли го вече? — но спазваше свято Закона.

— Ти си глупак, Дрезден — изтърси той най-накрая. — Малък, нагъл глупак.

— Възможно е — съгласих се аз и за всеки случай се приготвих да си плюя на петите. Да, нямам навик да бягам от онова, което ме плаши, но също така нямам желание да започвам безнадеждна битка. Освен това Морган имаше преимуществото на дългогодишния опит и, — при всички положения — стотина фунта тегло. Това, че успях да го фрасна по муцуната, се дължеше само на изненадата. Такъв номер не би минал втори път.

— Вчера вечерта някой е убил двама души, Дрезден. Убил ги е, използвайки магия. Мисля, че си го направил ти. И когато разбера как си успял и докажа твоята съпричастност, изобщо не се надявай да живееш достатъчно дълго, за да успееш да изпратиш това заклинание и към мен. — Морган замълча и изтри кръвта от устата си.

Сега беше мой ред да опуля очи. Зъбчатките в главата ми отчаяно отказваха да се закачат една за друга, не успявайки да проследят новата насока на събитията. Значи Морган е решил, че аз съм убиецът? И, понеже Морган не се отличава с особено богат ум, значи всъщност Белият Съвет мисли така? Мамка му…

Разбира се, от нискочелата Морганова гледна точка всичко изглеждаше напълно логично. Някой е убит от чародей. Аз съм чародей, вече уличен в убийство с помощта на магия, макар че фактът, че беше класифицирано като самоотбрана, ме предпази от суровото наказание. Като ченгетата — те винаги проверяват хората, вече престъпили закона, преди да търсят сред останалите. И, ако правилно разбирам положението, Морган също е нещо като ченге.

А също така, ако правилно разбирам положението, мен ме смятаха за опасен мошеник.

— Сигурно се шегувате! — възмутих се аз. — Какво, наистина ли смятате, че аз съм го направил?

Той се озъби злобно. Впрочем, когато заговори, гласът му беше пълен с непоколебима увереност.

— Не се преструвай на глупак, Дрезден. Не се съмнявам, че се мислиш за голям умник, който може да измисли нещо, което ние, изкуфелите дъртаци, не можем да разберем. Заблуждаваш се. Ще разберем как си направил това и ще докажем, че точно ти си го направил. И когато направим това, лично ще се постарая ти никога и никому повече да не причиниш вреда.

— Пазете си силите — казах аз. Беше ми трудно, дяволски трудно да накарам гласът ми да звучи толкова невъзмутимо, колкото ми се искаше. — Не съм направил това. Но помагам на полицията да намери онзи, който всъщност го е направил.

— Полицията? — повтори Морган и присви очи, сякаш измерваше дълбочината на лъжата ми. — Сякаш това е в тяхната юрисдикция. Те няма да ти помогнат. И дори да нагласиш нещата така, че да осъдят някого по закона на смъртните, Белият Съвет ще се погрижи да осигури правосъдие. — Звездите се отразиха в очите му с фанатичен огън.

— И все пак: чуйте, ако случайно разберете нещо за убиеца, всичко, което може да помогне на ченгетата в разследването, обадете ми се, става ли?

Морган ме погледна с неприкрито отвращение.

— Искаш да те предупредим преди да затворим кръга около теб, Дрезден? Ти, разбира се, си млад, но такава глупост не очаквах дори от теб.

Въздържах се от отговора, който се въртеше на върха на езика ми. Морган и така беше достатъчно вбесен. Ако знаех колко се стреми да ми припише това убийство, за нищо на света не бих наливал масло в огъня, удряйки го по лицето.

Ох, добре де. Сигурно при всички положения бих го цапнал. Но не така силно, може би…

— Лека нощ, Морган — казах аз и тръгнах, преди да съм изтърсил още нещо, което ще ми донесе само неприятности.

Той се движеше по-бързо, отколкото очаквах от човек на неговата възраст. Юмрукът му се вряза в челюстта ми със скорост около хиляда мили в час и аз полетях в калта като марионетка, на която неочаквано са прерязали конците. Няколко дълги мига не можех да правя нищо, дори да дишам. Морган се възвисяваше над мен като великан.

— Следим те, Дрезден. — Той се обърна и се отдалечи, почти незабавно изчезвайки в нощта. — Ще разберем какво точно е станало там — чу се гласът му в тъмнината.

Не посмях да се озъбя в отговор. Вместо това предпазливо опипах зъбите си. След като се убедих, че всички са на място и не се клатят, станах и с подгъващи се крака се отправих към своя Бръмбар. Отчаяно се надявах, че Морган наистина ще успее да разбере какво е станало там. Освен всичко друго, това нямаше да даде повод на Белия Съвет да ме екзекутира за нарушаване на Първия Закон.

Докато вървях към Бръмбара, през цялото време усещах погледа му с гърба си. Дявол да го вземе този Морган. Не е особено доволен, че са го назначили да ме следи. Имах потискащото усещане, че където и да ида през следващите няколко дена, той почти със сигурност ще е там, наблюдавайки ме. Приличаше на онази котка от анимационния филм, чакаща пред мишата дупка, докато мишлето не се покаже от нея. Та така, аз се усещах точно като това мишле.

Това сравнение малко ме ободри. Котката от анимацията винаги губеше накрая. Може би и с Морган ще се случи същото.

Бедата отчасти беше и в това, че Морган възкресяваше в паметта ми твърде много събития от моето юношество. Дните, когато започнах да се обучавам на вълшебство, когато моят наставник започна да ме подтиква към Черната Магия, а когато не успя, се опита да ме убие. Получи се обратното: аз го убих — с чист късмет, но все пак го убих — и го направих с помощта на вълшебство. С това наруших Първия Закон на Магията: „Не убивай“. Наказанието за това престъпление е само едно и наказващият меч винаги е в готовност.

Този път Белият Съвет не произнесе такава присъда: според обичая, чародеят има право да прибегне до смъртоносни заклинания в случай, че защитава живота си или някой друг, който не може да се защити сам. Нямаше кой да оспори твърдението ми, че са ме нападнали: трупът на бившия ми наставник не вършеше работа. Затова ми определиха изпитателен срок. Едно прегрешение — и ме отписват. Намериха се чародеи, които смятаха тази присъда за крещяща несправедливост (аз също смятах така, но мен не ме питаха), но имаше и такива, които настояваха на екзекуцията ми, без съобразяване със смекчаващите вината обстоятелства. Морган беше от последните. Такъв ми е късметът.

Общо взето, мисълта за Белия Съвет изобщо не ме ободряваше. След като помислих, стигнах до извода, че мога да разбера подозренията им. Господ знае, че бях трън в задника им, понеже открито се занимавах със занаята си — а това не е в традициите на нашето изкуство. В Съвета сигурно имаше хора, които искаха смъртта ми. По дяволите, време е да стана по-предпазлив.

Докато се връщах в Чикаго, се наложи да отворя и двата прозореца на моя Бръмбар, за да не заспя. Бях уморен като куче, но мислите ми продължаваха да се въртят като хамстер в колело — бързо-бързо и без резултат.

От иронията на ставащото съвсем се вкиснах. Белият Съвет ме подозира в убийство, и ако не се намерят други заподозрени, няма да оцелея. По този начин случая, който Мърфи разследваше, ставаше много важен за мен. Но можех да помогна само ако разбера какво заклинание е използвал убиецът, а това мога да установя само чрез опит, който сам по себе си можеше да ми осигури смъртна присъда. Параграф двайсет и две. Ако имах поне малко по-високо мнение за интелектуалните способности на Морган, бих го заподозрял, че сам е убил тези нещастници, за да обвини мен.

Впрочем, едва ли. Морган можеше да усуква и извърта закона както му е изгодно, целейки правосъдие — във вида, в който го разбираше, естествено — но не би се осмелил да го наруши толкова грубо. Но, ако не е Морган, кой може да направи това? В света няма толкова много хора, притежаващи сила, способна да приведе в действие такива заклинания. Ако, разбира се, в квазифизичните закони, на които се подчиняваше магията, не се намери такъв, според който да взривиш сърце е по-лесно, отколкото който и да е друг предмет; а аз няма как да разбера това, освен ако не извърша забранения експеримент.

Бианка сигурно знае повече за това, кой може да го направи — кой, ако не тя. Така или иначе смятах да говоря с вампирката, но посещението на Морган направи този разговор жизнено необходим. По дяволите, Мърфи няма да е във възторг от тази посока на моите разследвания. И още по-лошо: тъй като дейността на Белия Съвет трябва да се пази в тайна от непросветените, не мога да й обясня защо правя това. С всеки изминал момент става все по-лошо.

Знаете ли, понякога ми се струва че Онзи горе изобщо не ме обича.