Джим Бъчър
Буря от ада (8)

Глава 6

Когато се върнах в къщи, Мистър го нямаше. За всеки случай поставих храна в паничката му. Рано или късно той ще ми прости късните прибирания. Взех от кухнята всичко, което ми е нужно: прясно изпечен хляб без консерванти, мляко, мед, прясна ябълка, остър сребърен нож за писма, още малко храна на поднос, паничка и чаша, която сам бях издялал от къс тиково дърво.

После се върнах в колата. Моят Син Бръмбар вече не беше син — откакто се наложи да заменя и двете врати, отляво — зелена, отдясно — бяла, а и капакът на багажника отпред го замениха със същия, но червен. Впрочем името му така си и остана. Майк е страхотен механик. Той никога не пита що за сила е прогорила дупка в капака на багажника, нито за това, чии стоманени нокти са разкъсали и двете врати. Такава помощ е неоценима.

Запалих Бръмбара и го подкарах по E–94, покрай брега на езерото Мичиган. За кратко навлязох в територията на Индиана и почти веднага — през границата на щата — в самия Мичиган. Лейк-Провидънс е скъп, престижен участък с големи имения и просторни участъци. Земята тук струва скъпо. Сигурно Виктор Селз е изкарвал добри пари в предишната си работа, в „СилвърКо“, щом е можел да си позволи да строи тук.

Минаващият покрай езерото път се гънеше между високи дървета и ниски хълмове. Къщите бяха нарядко, на няколкостотин метра една от друга. Почти всички участъци бяха с огради и влизането в тях се извършваше от дясната страна на пътя, срещу езерото. Имението на Селз беше единственото, намиращо се между езерото и пътя.

Към къщата водеше равен, посипан с чакъл, ограден от дървета път. Площта на малкото полуостровче, влизащо в езерото, беше достатъчна за къщата и малък пристан, на който нямаше нито една лодка. Самата къща беше малка — в сравнение с останалите тукашни постройки. Двуетажна, много модерна — изобилие от стъкло и дърво, обработено по такъв начин, че вече не приличаше на дърво, а по-скоро на пластмаса. Пътят завиваше зад къщата и свършваше с паркинг, достатъчно голям, за да играеш баскетбол на него — между другото, тук имаше табло и мрежа, а над паркинга се издигаше дървената веранда на втория етаж.

Спрях Синия Бръмбар до задната стена на къщата и дръпнах ръчната спирачка. Всичките ми съставки бяха прибрани в пластмасова раница на предната седалка; взех ги, излязох от колата и раздвижих краката си. Свежият вятър откъм езерото пронизваше до кости и аз по-плътно загърнах якето си.

Първите впечатления са важни, затова се вслушах в онова, което инстинктите ми говореха за къщата. Цяла минута просто стоях и я гледах.

Сигурно инстинктите ми се интересуваха само от още една бутилка от ейла на Мак. Те не ми говореха почти нищо, като изключим факта, че това е малка, но скъпа къща, в която семейството е прекарало доста приятни уикенди. Какво пък, там, където инстинктите претърпяват неуспех, ще се наложи да поработи интелекта. Почти всичко тук беше почти ново. Дори тревата около къщата не беше пораснала толкова, че да има нужда от косене. Само баскетболната мрежа беше разтегната, което говореше за честото й използване. Всички завеси в къщата бяха спуснати.

На тревата под верандата проблясна нещо червено и аз се приближих и го вдигнах. Беше пластмасова кутийка от фотолента — червена, със сиво капаче. В такива кутийки изпращат филми за проявяване. Кутийките са удобни и за съхраняване на всякакви дреболии, дори аз понякога ги използвам. Прибрах я в джоба на якето и продължих изследването.

Всъщност това място не приличаше на семейно гнездо. По-скоро приличаше на любовно убежище — дърветата на полуострова го скриваха от любопитни очи. Или на идеалното място за заклинател-новак, където може да изпробва новопридобитите си способности, без да се опасява, че ще му попречат. Накратко, идеалното място за новия занаят на Виктор Селз.

Обиколих къщата, опитах се отворя предната и задната врата, и дори вратата до верандата, която вероятно водеше към кухнята. Всички бяха заключени. По принцип ключалките не са пречка за мен, но Моника Селз не ме беше поканила да влизам в къщата. Не си е работа да влизаш в чужди къщи без покана. Една от причините, поради която вампирите избягват да правят това; те и така си имат достатъчно грижи да не се разпаднат на части тук, извън Небивалото. А и за смъртни чародеи като мен не е толкова опасно, но може сериозно да попречи на магията. И накрая, това е невежливо. Вече споменах, че съм ужасно старомоден.

И, разбира се, панелът на охранителната сигнализация „Тектроник Секюритиз“, който се виждаше през предната врата, също повлия на решението ми. Разбира се, можех просто да го омагьосам, превръщайки го в безполезна купчина части, но много охранителни фирми вдигат тревога, ако системите им неочаквано спрат да работят. И накрая, това във всички случаи беше напразна загуба на сили — истинската информация се намираше на друго място.

И все пак не ме напускаше усещането, че къщата не е съвсем празна. Подчинявайки се на импулса, почуках няколко пъти на входната врата. Дори позвъних. Никой не се приближи до вратата, в къщата не се запали нито една светлина. Свих рамене и заобиколих къщата, минавайки покрай няколко празни кофи за боклук.

Виж, това вече ми се стори странно. Искам да кажа, че очаквах да видя поне нещо в тях, нищо че никой не е живял тук напоследък. Може би боклукчиите идваха дотук за кофите? Едва ли. Ако семейство Селз идваха тук само през почивните дни и искаха да им изхвърлят боклука, логично беше да изнасят кофите до пътя, когато заминават. А това би означавало, че боклукчиите биха оставили празните кофи там, на пътя. Излиза, че някой ги е преместил обратно до къщата.

Разбира се, не беше задължително това да е Виктор Селз. Това можеше да е съсед или някой друг. А може би са се разбрали с боклукчиите да им оставят кофите до къщата. И все пак това беше малка, но следа — едва доловима улика за това, че къщата не е била празна през изминалата седмица.

Загърбих къщата и се спуснах към езерото. Нощта беше ветровита, но ясна, леко прохладна. Високите стари дървета скърцаха и пукаха под напора на вятъра. Комарите още не се бяха развихрили истински. В небето висеше почти пълна луна, по която от време на време припълзяваше призрачният воал на случайно облаче.

Идеална нощ за лов на духчета^[1].

Почистих един участък до водата от клони и листа и извадих от раницата сребърното ножче. С дръжката му начертах на земята кръг и отново нахвърлях върху него листа и клони, старателно запомняйки местоположението му. Стараех се да фокусирам мислите си върху този кръг, като едновременно не позволявам на енергията да нахлуе в него, издавайки капана. После много внимателно подготвих стръвта. Поставих на земята чашата и купичката; в чашката налях два пръста мляко, а купата напълних с мед от пластмасовото пакетче, намиращо се в раницата ми.

После отчупих парче хляб и убодох върха на показалеца си с ножчето. Сребърната лунна светлина освети капчицата кръв на пръста ми; притиснах хляба към нея, за да може кръвта да попие в средата. Поставих хляба на малка чинийка с окървавената част надолу.

Какво пък, капанът е готов. Събрах принадлежностите си и се скрих в сянката на дърветата.

За да уловиш фея, трябва да познаваш два аспекта на магията. Единият от тях е понятието за истинските имена. Всичко на този свят има свое истинско име. Името е уникално съчетание от звуци или думи, свързани с един конкретен индивид. Това е като музикален откъс. Знаейки нечие име, можете да го асоциирате със себе си в магически смисъл — почти така, както чародеят може да достигне до някого, притежавайки негови косми, нокти или капка кръв. Знаейки нечие име, можете да установите магическа връзка с него — точно по същия начин, както разговаряте с някого, като вдигнете слушалката и наберете номера. Наистина, не е достатъчно просто да знаете името; трябва да знаете точно как да го произнесете. Помолете двама Джон Франклин Смит да ви се представят, и ще чуете незначителни разлики в произношението, характерни за притежателите им. Чародеите имат навик да колекционират имена на създания, духове и хора, точно както хората колекционират часовници или марки. Никога не знаеш какво и кога ще ти потрябва.

Второто нещо, което трябва да се знае, е теорията на магическия кръг. Голяма част от магическите методи използват кръг в една или друга форма. Очертавайки кръг, вълшебникът установява местни рамки на онова, което възнамерява да прави. Това му помага да повиши качеството на магията, да я направлява по-точно. Той прави това, като създава един вид екран, ограничен от контура на кръга и удържащ магическата енергия да не излезе навън, за да я използва концентрирано. За да получите кръг, е достатъчно да го начертаете на земята, или да се хванете за ръце, ако сте повече от един, или да крачиш, пушейки благовония, или да приложиш някой от множеството други способи. После е достатъчно да го затвориш с миниатюрна искрица енергия и кръгът е готов.

Такъв кръг прави още нещо: той удържа магическите създания като феи и дори демони. Удобно, нали? Обикновено го използват, за да не ги пускат вътре. Далеч по-сложно е да създадеш такъв кръг, който би ги удържал вътре. Тук в играта влиза кръвта. Кръвта дава власт. Ако пийнете малко от нечия кръв, това има известен метафизичен смисъл, един вид енергия. Тя е незначителна, освен ако не сте решили да се подхранвате с нея (както правят вампирите), но е достатъчна, за да затвори кръга.

Сега знаете как се прави това. Но не ви съветвам да опитвате това в къщи. Нали не знаете какво да правите, ако нещо тръгне накриво?

Та така, скрих се сред дърветата и произнесох името на едно конкретно духче, което ми трябваше. Името звучеше като мелодично редуване на гласни — наистина, доста красиво, особено като се има предвид, че при всички наши предишни срещи той откликваше на името Тук-Тук. Заедно с името изпратих и малко от волята си — не много силна, за да може да пристигне тук, както би му се струвало, по собствено желание. Или поне така изглеждаше на теория.

Що за име е това? Извинявайте, ама нали не мислите сериозно, че чародеите дават такава информация просто така?

Нямате представа какво ми струваше, за да го науча.

След около десет минути Тук се показа над водите на езерото Мичиган. Отначало дори го приех за отблясъци лунна светлина на гребените на езерните вълни. Тук беше висок около шест дюйма. Фигурата му напомняше човешката, само че беше по-бледа, по-изящна и, разбира се, по-миниатюрна; на гърба му трептяха тънки сребристи криле — гордостта на феите. Обкръжаваше го нимб от призрачна светлина. Разрошената копринена грива на косите му напомняше на окраската на райска птица, само че в светлолилав цвят.

Тук обичаше хляб, мляко и мед — напълно обичайните пристрастия на феите „средна категория“. По принцип те не обичаха да посещават кошерите, а и с млякото в Небивалото са доста зле, откакто фермите преминаха на съвременни технологии. Трябва ли да казвам, че не отглеждат и пшеница, следователно не мелят брашно и не пекат хляб?

Тук се снижи предпазливо, шарейки с поглед по дърветата. Не ме видя. Наблюдавах как бавно обикаля подноса, облизвайки се и потърквайки корема си с ръка. Трябваше само да изяде хляба, за да затвори кръга, давайки ми възможност да се пазаря с него — информация в замяна на освобождаването му. В тукашните места Тук беше младши дух, един вид — момче за всичко в Небивалото. Ако някой знаеше нещо за Виктор Селз, тогава го знаеше и Тук. Или познаваше някого, който знаеше.

Известно време Тук се колебаеше, пърхайки назад-напред над подноса, но с всеки кръг бавно се приближаваше. Феи и мед. Мушици и пламък. Тук беше хващан така няколко пъти, но духчетата не се отличават с дълга памет, а и не им е в природата да си променят навиците. Но все пак затаих дъх.

Най-накрая духчето докосна земята, грабна хляба, потопи го в меда и впи зъбките си в него. Чу се едва доловимо изщракване: кръгът се затвори.

Тук реагира незабавно. Той издаде пронизителен вопъл — като попаднал в капан заек — и отчаяно запърха с крила, опитвайки се да отлети обратно към езерото. Само че, достигайки до границата на невидимия кръг, той се вряза в нещо, неотстъпващо по здравина на тухлена стена. От сблъсъка около него се разнесе облаче сребърен прах. Той изръмжа и пльосна фейския си задник на земята.

— Как не се досетих! — извика той, когато излязох от дърветата. Гласът му звучеше високо, но приличаше по-скоро на детски, а не като чуруликането на феите от анимационните филмчета. — Сега си спомних къде съм виждал тази паница! Ах ти, гаден, дълъг, дългонос, плоскостъп смъртен червей!

— Здравей, Тук — казах аз. — Помниш ли какво се разбрахме миналия път, или трябва да повтаряме всичко отначало?

Тук ме изпепели с поглед и гордо тупна с краче. От удара в земята се вдигна ново сребристо облаче.

— Пусни ме! — настоя той. — Пусни ме, иначе ще се оплача на Кралицата!

— Ако не те пусна — отбелязах аз, — няма да можеш да се оплачеш на Кралицата. И освен това, знаеш много добре какво ще каже тя на дребно духче, което е било толкова глупаво, че да попадне в капан заради мляко и мед.

Тук възмутено скръсти ръце на гърдите.

— Предупредих те, смъртни. Освободи ме незабавно, ако не искаш да изпиташ върху себе си цялата ужасна, безпощадна, непреодолима сила на фейската магия! Ще накарам зъбите ти да изгният и да изпадат от устата ти! Очите от орбитите им! Ще напълня устата ти с тор, а ушите с червеи!

— Давай, пробвай — казах аз. — А после ще поговорим за това, какво трябва да направиш, за да се измъкнеш от този кръг.

Знаех, че блъфира. Така се случваше всеки път, но той не помнеше подробностите. Когато живееш няколкостотин години, забравяш много дреболии. Тук се намръщи и отново тупна с краче.

— Наистина, Хари, можеше поне да се престориш, че си се изплашил.

— Извинявай, Тук. Нямам време.

— Време, време… — измърмори Тук. — Вие, смъртните, само за това мислите. Всички говорят само за това време! Цели градове се лутат като проклети, пищейки, че закъсняват, и свирят с глупавите си клаксони. А преди, вие, хората, можехте да се справяте с времето.

Търпеливо изслушах нравоученията му. Все едно, Тук не можеше да говори дълго на една тема.

— Помня народа, който живееше тук преди да дойдете вие, бледоликите. Те никога не се притесняваха от язва или… — погледът на Тук отново се задържа върху млякото, меда и хляба. Той замълча, направи крачка към подноса, взе остатъка от хляба и го изяде, топейки го в меда; припряно-алчните му движения напомняха на птичи.

— Страхотно плюскане, Хари. Не е като боклука, който понякога ни попада.

— Консерванти — поясних аз.

— Да им… — Тук дълго се задържа около чашката с мляко, после легна по гръб и доволно поглади закръгленото си коремче. — Добре — каза той. — А сега ме пусни.

— Не толкова бързо, Тук. Преди това ми трябва нещо от теб.

— Ох, тези чародеи — навъси се Тук. — Вечно им трябва нещо. Сякаш не мога да ги закопая в земята. — Той стана и гордо скръсти ръце на гърдите, гледайки ме така, сякаш беше по-висок от мен. — Е, добре — снизходително изръмжа той. — Щом е така, ти обещавам изпълнението на една-единствена малка молба — като изключение, от благодарност за угощението.

Постарах се да запазя невъзмутимото изражение на лицето си.

— Ти си много добър.

Тук изсумтя и по някакъв начин успя да ме погледне от горе на долу.

— Всъщност в мен са съчетани мъдрост и милосърдие.

Аз кимнах, сякаш наистина виждах проява на дълбока мъдрост.

— Така-а… Слушай, Тук, искам да знам дали си бил на това място през предишните няколко нощи, или познаваш някого, който е бил. Търся един човек, и той, може би, е идвал тук.

— А ако ти кажа — заяви Тук, — в замяна ти ще разкъсаш кръга, който, без съмнение, само по чиста случайност ме задържа тук. Правилно ли разбрах?

— Това би било напълно разумно — съгласих се аз с всичката сериозност, на която бях способен.

Тук се престори че обмисля това, после кимна.

— Много добре. Ще получиш информацията, която искаш. Освободи ме.

Присвих очи.

— Сигурен ли си? Обещаваш ли?

Тук още веднъж тупна с краче и този път облачето прах беше по-голямо.

— Хари! Разваляш целия спектакъл!

Скръстих ръце на гърдите си.

— Искам да ми обещаеш.

— Е, добре, добре, добре! Обещавам, обещавам, обещавам! Обещавам да разбера всичко, което искаш да знаеш. — Той възбудено запърха около невидимата бариера. — Само ме пусни! Пусни ме!

Обещанието, произнесено три пъти, е най-близкото нещо до истината, което можеш да измъкнеш от една фея. Бързо приближих кръга и докоснах края му. Невидимата бариера изчезна с лекото съскане на освобождаваната енергия.

Тук се понесе като миниатюрна сребърна комета над водите на езерото Мичиган и изчезна. Точно като дядо Коледа. Е, наистина, Коледа е далеч по-голям и по-значим дух от Тук, и освен това не знам истинското му име. Но така или иначе не бих се заел да призовавам Коледа. И се съмнявам, че на някого му стигат силите за това.

Разходих се около къщата, за да не заспя. Ако легнех, Тук имаше пълното фейско право да ми разкаже всичко, което ме интересува, докато спя. А като имаме предвид, че току-що го бях заловил и, в известен смисъл, унизил, той би могъл да ми отмъсти — след две седмици няма да помни нищо, но ако ме завареше спящ и беззащитен, можех да се събудя с глава като задник, а не съм сигурен, че това ще помогне за разрешаването на случая.

Затова обикалях и чаках. Обикновено на Тук му стигаше половин час, за да разбере всичко, което ме интересува.

Така и стана. Не минаха и трийсет минути, когато той, искрейки и проблясвайки, долетя и запърха около главата ми, опитвайки се да поръси очите ми с вълшебния си прашец.

— Ха, Хари! — извика той. — Готово!

— И какво разбра, Тук?

— Познай!

Изсумтях.

— А, не.

— Е, хайде де! Поне малко!

Намръщих се — наистина бях много уморен и това не подобряваше настроението ми, макар че се опитвах да не го показвам.

— Тук, вече е късно. Обеща да ми разкажеш всичко.

— С теб не е интересно — възмути се той. — Трябва ли да се учудвам, че от теб не мога да очаквам нищо, докато не ти притрябва услуга?

Погледнах го удивено, а той се зарадва.

— Ха! Това вече ми харесва. Ние те следим, Хари Дрезден!

Виж, това вече съвсем не ми хареса. Представих си дузина фейски съгледвачи, летящи около прозорците ми и надничащи вътре. Хм, струва си да предприема мерки да не допускам такова нещо. Не че се боях от тях, или нещо такова. Просто за всеки случай.

— Докладвай, Тук — въздъхнах аз.

— Кацам! — извика той и аз послушно протегнах ръка с дланта нагоре, а той се настани на нея. Почти не усещах теглото му, но полето му, неговата аура, ме прониза като лек електрически удар. Той смело срещна погледа ми — феите нямат души, така че няма какво да гледаш, а и самите те, макар че виждат директно човешката душа, не изпитват желание.

— О’кей — заяви Тук. — Говорих със Звънчето, който е говорил с Червенокосия, а той е говорил с Мег О’Аспенс, а тя му е казала, че Златоокия е споменал, че се е повозил на колата на разносвача на пица, когато тя е идвала тук вчера вечерта! — Тук гордо се тупна по гърдите.

— Колата на разносвача на пица? — объркано повторих аз.

— Ами да, пица! — тържествуващо извика Тук. — Пица! Пица! Пица! — Крилете му отново затрептяха и аз се постарах да измигам от очите си този дяволски вълшебен прашец, преди да съм започнал да кихам.

— Нима феите обичат пица?

— Ама, Хари — този път Тук се стъписа, — ти какво, не си ли опитвал пица?

— Разбира се, че съм опитвал — отвърнах аз.

Тук придоби обиден вид.

— И нито веднъж не почерпи?

— Слушай — въздъхнах аз. — Може би скоро ще ви нагостя с пица. Като благодарност за помощта.

Тук възторжено подскочи, преминавайки от края на един пръст на друг.

— Да! Да! Само почакай да им разкажа! Ще видим тогава кой ще се присмива на Тук-Тук!

— Тук — казах аз, опитвайки се да го усмиря. — Кажи ми, той видял ли е някой друг?

Тук направи хитра физиономия.

— Той каза, че тук е имало смъртни. Занимавали се със спорт, затова им трябвала пицата — да възстановят силите си!

— Откъде е била пицата, Тук?

Духчето замижа, после се втренчи в мен така, сякаш бях изтърсил някаква огромна глупост.

— Но, Хари! Нали ти казах: от колата. — Той излетя от дланта ми и изчезна в короните на дърветата.

Кимнах с въздишка. Тук не правеше разлика между „Домино“ и „Пица Хът“. Той дори не можеше да чете: повечето феи имат сериозна непоносимост към писмената информация.

Е, какво пък, разбрах две неща. Първото — че някой тук е поръчвал пица с доставка. От това следваха две неща. Първо, че някой е бил тук вчера. Второ, че този някой е бил видян от някого и е говорил с него. Може би ще успея да намеря разносвача на пица и да го попитам дали е видял Виктор Селз.

Второто, което разбрах, беше репликата на Тук относно заниманията със спорт. Всъщност феите не се интересуват от човешкия спорт, освен ако не е свързан с голота и похот. Любимото занимание на феите е да шпионират тийнейджърите и да ги разиграват. Значи Виктор е бил тук с любовница… или любовник. На̀ ви „спорт“.

Започнах да подозирам, че Моника Селз е била зарязана. Мъжът й не е идвал по тези места да се учи на магия, и зловещите талисмани със скорпиони нямат връзка със случая. Той просто се е забавлявал с приятелката си — като всеки друг мъж, уморен от грижливата, но досадна съпруга. Не че одобрявах това, но можех да го разбера.

Затова пък възникваше друг проблем: как да съобщя това на Моника. Струваше ми се, че тя няма да поиска да чуе какво съм успял да разбера.

Вдигнах от земята посудата и сребърното ножче и ги прибрах в раницата. Краката ми бяха отмаляли от дългото стоене и ходене. Нямах търпение да се прибера в къщи и да легна да спя.

От тъмнината изникна мъж с гол меч в ръка — не чух нито шумолене, нито разряд на магическа енергия. Беше висок колкото мен, но по-масивен, и стъпваше с някакво тежко достойнство. На вид беше около петдесетгодишен, затова в кестенявите му коси се виждаха сребърни кичури. Дългият му черен плащ приличаше на моята куртка, само че без качулка. Панталонът и сакото му също бяха тъмни: въгленосив и тъмносиньо. Само ризата му сияеше с колосана белота — дори беше странно да видиш такава риза без вратовръзка. Сивите му очи с червени жилки по краищата излъчваха заплаха. Лунната светлина се отразяваше в тях така, както и от сребърното острие. Той крачеше право към мен.

— Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден — тихо произнесе той, докато ходеше. — Преднамереното използване на истинското име за призоваване на външни лица и омагьосването им за собствени интереси е нарушение на Четвъртия Закон на Магията. Напомням ти, че се намираш под Дамоклево Проклятие. Няма да търпим нито едно нарушение на закона от твоя страна. Наказанието за такова нарушение е смърт чрез отсичане на главата и присъдата ще бъде изпълнена на място.