Джим Бъчър
Буря от ада (4)

Глава 2

Карин Мърфи ме чакаше пред входа на „Медисън“. Двамата с Карин сме образцов пример за пълен контраст. Аз съм висок и слаб; тя е ниска и набита. Аз имам тъмни коси и очи; тя се перчи със светли къдрици и бебешко-сини очи в духа на Шърли Темпъл. Лицето ми е слабо и ъгловато, с извит нос и остра брадичка; нейното е заоблено и гладко, с правилен нос, на който би завидяла всяка мажоретка.

Времето беше хладно, ветровито, както е нормално през март, така че тя беше облякла дълго палто, под което се виждаха панталони. Мърфи никога не носи рокли, макар и да подозирам, че краката й са стройни и мускулести като на гимназистка. Тя има фигура, предназначена за действие, и двете купи за победа в състезанията по айкидо, които стояха в кабинета й, потвърждават това. Косата й, подстригана на нивото на рамото, се развяваше от пролетния вятър. Не носеше обеци, а количеството и качеството на грима й те караше да се усъмниш в наличието му. Общо взето, тя приличаше по-скоро на любима леля или грижовна майка, отколкото на закален, специализиран в убийствата детектив.

— Дрезден, ти какво, нямаш ли други якета? — попита тя още щом се доближих на разстояние, достатъчно за да я чувам.

Пред входа на сградата, очевидно нарушавайки всички правила за паркиране, стояха няколко полицейски коли. За половин секунда тя срещна погледа ми, после бързо отклони очи. Трябва да й го призная — това е напълно безопасно, освен ако не го правите за повече от няколко секунди, но аз вече бях свикнал, че всички, които знаят професията ми, избягват да ме гледат в очите.

Сведох поглед към черното си брезентово яке с тежка качулка, водонепроницаеми шевове и ръкави, достатъчно дълги за моите израстъци.

— Какво не ти харесва в него?

— Става само за снимки в „Елдорадо“.

— И какво от това?

Тя изсумтя — напълно неделикатен звук за такава миниатюрна жена — и, завъртайки се на пети, закрачи към входа на хотела.

Аз я догоних и продължих на известно разстояние пред нея.

Тя ускори крачка. Аз също. Набирайки скорост, ние бързахме към вратата, разплисквайки останалите след нощния дъжд локви по асфалта.

Все пак краката ми са по-дълги, така че бях пръв при вратата. Отворих я и с галантен жест поканих Мърфи. Това е наш стар дуел. Може би маниерите ми са остарели, но аз се придържам към старите възгледи. Смятам, че мъжете трябва да се отнасят към жените не просто като към човешки същества, отстъпващи им по ръст и сила, но затова пък — с гърди. Ако не сте съгласни, можете да се опитате да ме разубедите. Приятно ми е да се отнасям с жената като с дама, да й отварям вратата, да плащам в ресторанта, да подарявам цветя — и т.н. и т.н.

Това дяволски дразни Мърфи, на която й се е налагало да си пробива път със зъби и нокти към сегашния си пост, борейки се с най-страховитите мъже в Чикаго. Тя ме измери със свиреп поглед — аз стоях, почтително държейки вратата, — но в тази ярост имаше и някаква благодарност, облекчение. Днес тя намираше в този обикновено дразнещ я ритуал някакво странно, непонятно за мен утешение.

Дявол да го вземе, какво е станало там, на седмия етаж?

Качихме се с асансьора, мълчейки. Достатъчно отдавна се познавахме, та това мълчание да не е потискащо. Добре чувствам настроенията на Мърфи — това ми се случва с всеки, с когото прекарвам достатъчно дълго време. Вече не знам как да определя тази своя способност: като естествена или свръхестествена.

Инстинктите ми казваха, че Мърфи е напрегната, опъната като струна на роял. Тя не позволяваше на чувствата си да се показват на лицето й — и все пак това се усещаше: в положението на шията и рамото, във вдървения й гръб.

А може би просто проектирах собствените си емоции върху нея. Затвореното пространство в асансьорите малко ме нервира. Облизах устни и се огледах. Сенките ни падаха на пода на кабината и изглеждаше, сякаш ние сме се проснали там. В това имаше нещо тревожно, което успях да определя като разстроени нерви. Спокойно, Хари, спокойно.

Асансьорът забави ход и тя рязко пое дъх — и още веднъж, преди вратата да се отвори, сякаш възнамеряваше да сдържа дъха си през цялото време, докато се намирахме на този етаж.

Кръвта има свой, особен мирис — леко лепкав, почти метален — и този мирис ме удари в носа още щом вратата се отвори. Коремът ми леко се напрегна, но аз мъжествено преглътнах слюнката си и закрачих по коридора след Мърфи. Двамата полицаи ме пропуснаха, без да искат да им показвам ламинираното удостоверение, издадено ми от градските власти. Е, наистина, едва ли в полицейското управление, дори на такъв голям град като Чикаго, има цяла тълпа консултанти. Може би и аз не съм труден за разпознаване, но все пак… Непрофесионално, момчета. Непрофесионално.

Мърфи влезе в номер едно. Мирисът на кръв се сгъсти, но зад първата врата нямаше никакви ужасии. Стаята изглеждаше като обикновена гостна в сравнително скъп хотел: червени и златни цветове, сякаш заимствани от стар, от края на трийсетте филм, скъпи на вид, но някак фалшиви. Креслата бяха тапицирани със скъпа, тъмна кожа, а краката потъваха в дебел килим в ръждивокафяв цвят. Плюшените щори бяха спуснати и в стаята изглеждаше тъмно, независимо че всички лампи светеха. Накратко, тук не можеше да се отпуснеш и да четеш. Зад дясната врата се чуваха гласове.

— Почакай тук — каза ми Мърфи и мина през тази врата в съседната стая; съдейки по всичко, спалня.

Аз обиколих гостната, присвивайки очи — изучавах обстановката. Кожен диван. Две кожени кресла. Стерео и телевизор — развлекателен център в кутия от черна пластмаса. Бутилка шампанско в подставка, на една трета запълнена с вода; само преди няколко часа това е било лед. Две празни чаши. На пода имаше листо от червена роза, напълно неуместно на този килим (както впрочем и всичко останало в тази стая).

Отстрани, под едно от кожените кресла, лежеше парче копринена тъкан. Наведох се и внимателно, за да не бутна нещо, повдигнах кожената покривка на креслото. Черни копринени бикини, малко триъгълниче с дантела по краищата. Една от лентите беше скъсана, сякаш гащичките бяха сваляни припряно. Извратеняци.

Стереосистемата беше от най-висш клас, макар и не от най-престижната марка. Извадих от джоба си молив и с гумичката натиснах бутона „Play“. Мека, чувствена музика изпълни стаята: сочни басѝ, сдържани ударни инструменти, вокал без думи, тежко женско дишане на заден фон…

Мелодията продължи още няколко секунди, после спря и започна отново. И още веднъж, и още веднъж.

Намръщих се. Вече споменах, че оказвам подобен ефект върху техниката. Вероятно това е свързано по някакъв начин с професията ми на чародей, с необходимостта да използвам магични енергии. Колкото по-сложно и съвременно е устройството, толкова по-голяма е вероятността нещо в него да се развали при моето приближаване. Мога да скапя копирна машина от петдесет крачки.

— Сюита на любовта — чу се мъжки глас, разтягащ „сюита“ до „суииита“. — Е, какво ще кажете, господин Страхотен?

— Привет, детектив Кармайкъл — отвърнах аз, без да се обръщам. Високият, леко завален глас на Кармайкъл не може да бъде сбъркан с друг. Той е партньор на Мърфи и има амплоа на постоянен скептик, който е твърдо убеден, че аз не съм нищо повече от шарлатанин, смучещ пари от града. — Защо сте оставили гащичките — за да ги вземете после за себе си, или просто не сте ги видяли? — Аз се обърнах и го погледнах. Той беше нисък, страдаше от напълняване и оплешивяване, със зачервени очи и безхарактерна брадичка. Сакото му беше измачкано, а на вратовръзката имаше мазни петна — впрочем, и двете неща напълно преднамерено маскираха остър ум. Той беше опитно ченге, този Кармайкъл, а при преследването на убийци се отдаваше на сто процента.

Той заобиколи креслото и погледна под него.

— Не е зле, Шерлок — измърмори той. — Но това е само така, за загрявка. Ще почакаме, докато видите главното зрелище. Приготвил съм ви кофа. — Той се обърна и спря побърканият CD-плейър с гумата на собствения си молив.

Опулих очи към него, показвайки му колко съм уплашен, заобиколих го, влязох в спалнята и веднага съжалих за това. Гледах, фиксирах детайлите в ума си и с всички сили се стараех да захлопна вратата към онази част от съзнанието ми, която започна да пищи още щом престъпих прага на тази стая.

Сигурно бяха умрели предишната вечер, защото вече бяха вкочанени. И двамата бяха останали в леглото: тя — седнала върху него, огънала гръб назад като танцьорка, изпъчила великолепните си гърди напред и нагоре. Той беше изпънат под нея — строен, мускулест мъж: пръстите му здраво бяха сграбчили чаршафите. Ако това беше еротична фотография, за нея можеха да се вземат добри пари.

Ако не броим това, че лявата страна на гръдният кош и на двамата беше като обърнат наопаки и ребрата стърчаха през кожата като назъбени, извити кинжали. Артериалната кръв беше плиснала от телата им чак до огледалото на тавана заедно с парцали гъбовидна, желеобразна маса — всичко, което бе останало от сърцата им. Ако се приближех, можех спокойно да надникна в тях. Обърнах внимание на посивялата плът на левите дробове и посоката на счупвания на ребрата — някаква сила ги беше разкъсала отвътре.

И очевидно за детонатор е служела еротичната енергия.

Креватът стоеше в центъра на помещението, играейки ролята на главен елемент. Оформлението на спалнята съперничеше с това в гостната: изобилие от червено, много коприна — даже прекалено, освен ако не я гледаш на свещи. Свещи, разбира се, също имаше — в поставки до стената — само че бяха изгорели докрай и много отдавна бяха изгаснали.

Приближих се към кревата и го обиколих. Килимът джвакаше под краката ми. Малката, пищяща част на моя мозък, уж надеждно затворена зад вратата на самоконтрола и о̀пита, продължаваше да крещи. Опитвах се да не й обръщам внимание. Наистина се опитвах. Но се боях, че ако не изляза от тази стая, и то много бързо, ще започна да плача като малолетно момиченце.

Затова се стараех да запомням детайлите колкото се може по-бързо. Жената беше на двайсет и няколко години и беше във великолепна форма. Или поне на мен ми се стори, че е била във великолепна форма преди края си. Не можех да го твърдя със сигурност. Късо подстриганите й коси — почти като на момче — ми се сториха боядисани. Очите й бяха полупритворени, затова не можех да кажа нищо определено за цвета им, освен че не бяха тъмни. Може би зеленикави?

Мъжът беше около четиридесетгодишен и имаше телосложение, което се постига само с редовни упражнения. На десния бицепс имаше татуировка на крилат кинжал, наполовина закрит от чаршафа. На кокалчетата имаше белези, стари, но дълбоки, и още един, в долната част на корема — зловещ, тесен, извит. Изглежда, от нож.

Дрехите им бяха разхвърляни наоколо: мъжки костюм-двойка, малко парченце плат, което трябваше да представлява черна рокля, чифт чехли. До стената бяха изправени два неотворени куфара; може би пиколото ги беше оставило там.

Вдигнах поглед. Мърфи и Кармайкъл ме гледаха мълчаливо.

Свих рамене.

— Е? — попита накрая Мърфи. — Замесена ли е магия, или не?

— Или е магия, или е нечувано страхотен секс — отвърнах аз.

Кармайкъл изпръхтя.

Аз също леко се усмихнах — и това беше напълно достатъчно, та пищящата част от мозъка ми да нахлуе през вратата, зад която я държах затворена. Коремът ми подскочи, сви се и аз на бегом напуснах стаята. Кармайкъл, господ да го благослови за добрата му душа, не беше излъгал. Зад вратата наистина имаше кофа от неръждаема стомана. Строполих на колене пред нея и повърнах.

Трябваха ми няколко секунди, за да се овладея — но нямах никакво желание да се връщам в спалнята. Впрочем, там вече видях всичко, което ме интересуваше. Не исках повече да гледам двамата мъртъвци, чийто сърца буквално бяха взривени в гърдите им.

И някой беше използвал магия за тази цел. Беше използвал магия, за да навреди на друг, като с това нарушаваше Първия Закон. Белият Съвет щеше да откачи. Това не беше проявление на злобен дух, нито нападение на създание от Небивалото, като трол или вампир. Това беше осъзнат, внимателно планиран акт на чародейство, изпълнен от маг — човек, способен да оперира с изначалните енергии на съзнанието и живота.

Това беше по-лошо от убийство. Това беше отвратително, чудовищно извращение, съпоставимо само с това, ако някой беше пребил до смърт човек с шедьовър на Ботичели, превръщайки нещо прекрасно в оръдие за грубо разрушение.

Трудно е да се обясни на някой, който не се е сблъсквал с това преди. Магията е сътворена от живота, и най-вече — от усещанията, разума и емоциите на човешкото същество. Да прекъснеш такъв живот, използвайки за целта същата магия, която е породена от този живот — чудовищно извращение, подобно на кръвосмешение.

Когато Мърфи и Кармайкъл излязоха от спалнята, аз вече седях, дишайки тежко, треперейки и преглъщайки слюнката си.

— Добре, Хари — каза Мърфи. — Да се залавяме за работа. Какво според теб е станало там?

Аз помълчах, събирайки мислите си за отговор.

— Дошли са тук. Пийнали са малко шампанско. Потанцували са. После са се отправили към спалнята. Прекарали са там по-малко от час. Ударило ги е, когато са достигнали кулминацията.

— По-малко от час — със съмнение в гласа повтори Кармайкъл. — Защо реши така?

— Продължителността на записа в диска е десет часа. Пресметнете: няколко минути за танци и шампанско, а после вече са в спалнята. Дискът свиреше ли, когато пристигнахте?

— Не — отвърна Мърфи.

— Значи не са го пуснали на повторение. Струва ми се, че са искали музика само за фон. Та всичко да е подходящо — и обстановката, и всичко останало.

Кармайкъл се усмихна кисело.

— Нищо, за което не бихме се сетили сами — изръмжа той на Мърфи. — Трябва да се постарае повече.

Мърфи му хвърли поглед, който казваше: „Млъкни“.

— Трябва ми повече, Хари — каза тя на глас.

Пригладих косата си с ръка.

— Такова нещо може да се постигне само по два начина. Първият — това е заклинание. Заклинанието е най-директния, зрелищен и шумен израз на магия или вълшебство. Взривове, пожари и други подобни нещица. Но се съмнявам, че е направено от заклинател.

— Защо? — поинтересува се Мърфи.

Чух я как поскърцва с молива си, припряно записвайки нещо в бележника, с който не се разделяше.

— Защото, ако искаш да постигнеш някакъв ефект по този начин, трябва да виждаш обекта или да го докосваш — поясних аз. — Трябва непосредствено присъствие. Тоест, мъжът — или жената — е трябвало да бъде в спалнята заедно с тях. При това е много трудно да скриеш уликите; освен това всеки, който е способен да състави подобно заклинание, би трябвало да има достатъчно ум да използва вместо него пистолет. Това е далеч по-просто.

— А втория вариант? — попита Мърфи.

— Тавматургия — казах аз. — Както за нея, така и за него. Позволете нещо да се случи в малък мащаб и му придайте енергия така, че да се повтори и в по-голям.

— Пълни глупости — изсумтя Кармайкъл.

— Как може да работи това, Хари? — гласът на Мърфи също прозвуча доста скептично. — Може ли да се направи от някакво друго място?

Кимнах.

— На убиеца му е достатъчно да притежава нещо, което би го свързало с жертвата. Косми, нокти, кръв. Нещо от този сорт.

— Като кукла-вуду?

— Напълно вярно. Да.

— Жената си е боядисвала косата съвсем скоро — отбеляза Мърфи.

Кимнах отново.

— Ако успеете да откриете къде си е правила прическата, може би ще намерите нещо. Не знам.

— Можеш ли да ми кажеш още нещо полезно?

— Да. Убиецът е познавал жертвите. И ми се струва, че това е жена.

Кармайкъл отново изсумтя.

— Не смятам че си струва да си губим времето, слушайки всичко това. В девет от десет случая убиецът е познавал жертвата си.

— Млъкни, Кармайкъл — каза Мърфи. — Какво те кара да мислиш така, Хари?

Станах и прекарах ръка през лицето си.

— Начинът, по който действа магията. Всеки път, когато искаш да направиш нещо с нейна помощ, това трябва да идва вътре от теб. Чародеят трябва да се фокусира върху това, което иска да направи, да го визуализира, да повярва в него, иначе нищо няма да се получи. Не можеш да накараш нещо да стане, ако го няма в теб. Убийцата е можела да очисти и двамата и да го направи така, че да изглежда нещастен случай, но тя е избрала именно този начин. За да го направи така, трябва да има дълбоко лични причини да желае смъртта им. Може би отмъщение. Не е изключено да е любовница или съпруга. А и начинът, по който са умрели — в разгара на секса. Това не е случайно съвпадение. Емоциите играят ролята на канал за магията — пътеки, които могат да се използват, за да се доберат до теб. Тя е избрала време, когато са били заедно и са заредени с желание до предела. Тя е имала образци, които да използва за фокусировка и е пресметнала всичко предварително. Такова нещо не можеш да направиш с непознати.

— Глупости — измърмори Кармайкъл, но този път прозвуча по-скоро като абстрактна ругатня, а не нацелена конкретно към мен.

Мърфи ме гледаше недоволно.

— Непрекъснато казваш „тя“. Защо, дявол да го вземе, си толкова уверен в това?

Махнах с ръка към спалнята.

— Защото не можеш да постигнеш нищо, дори и отдалеч напомнящо на тази гадост, ако не ненавиждаш жертвата. Силно да ненавиждаш — отвърнах аз. — По частта с омразата жените са в пъти по-добри от който и да е мъж. Те могат по-добре да я фокусират, по-добре да я насочат. По дяволите, та вещиците са къде-къде по-злобни от вещерите. Общо взето, това много ми прилича на женско отмъщение.

— Но може да бъде направено и от мъж — не се предаваше Мърфи.

— Ами… — поколебах се аз.

— Боже, Дрезден, ти си истинска свиня. Шовинист. Нима такова нещо може да бъде извършено само от жена?

— Ами… не. Едва ли.

— Едва ли? — ухили се Кармайкъл. — Ама че експерт.

Погледах ги навъсено.

— Знаеш ли, Мърф, досега някак си не ми се е налагало да изучавам какво е нужно, за да взривиш нечие сърце. Можеш да не се съмняваш — ако ми се удаде такава възможност, ще те уведомя.

— Кога ще можеш да ми кажеш още нещо? — попита Мърфи.

— Не знам. — Вдигнах ръка, изпреварвайки следващия въпрос. — С тези неща никога не знаеш със сигурност, Мърф. Такива номера не минават. Дори не знам дали изобщо ще успея да направя нещо, да не говорим за това колко време ще отнеме.

— За петдесет кинта на час не те съветвам да протакаш много — изръмжа Кармайкъл.

Мърфи го погледна косо. Не че се съгласяваше с него, но не му направи забележка.

Възползвах се от възможността да се съвзема и успокоя. После отново ги погледнах.

— Добре — въздъхнах аз. — Кои са те? Жертвите?

— Не е нужно да знаеш това — изръмжа Кармайкъл.

— Рон — намеси се Мърфи. — Няма да откажа едно кафе.

Кармайкъл се обърна към нея.

— Е, давай, Мърф. Този пич те води за носа. Не мислиш, че е в състояние да каже нещо, заслужаващо внимание, нали?

Мърфи измери потното, почервеняло лице на своя партньор с леден поглед, способен да бутне мъж, с цяла педя по-висок от нея.

— Без сметана, с две бучки захар.

— Я вървете на… — каза Кармайкъл. Погледна ме злобно (избягвайки, наистина, да срещне погледа ми), пъхна ръце в джобовете на панталона и излезе от стаята.

Стъпвайки тихо, Мърфи го последва и затвори вратата. В гостната незабавно стана по-тъмно и по-тясно; ухиленият призрак на скорошната копринена близост витаеше в миризмата на кръвта и паметта за двете мъртви тела в съседната стая.

— Жената се казва Дженифър Стентън. Работила е за „Кадифения салон“.

Подсвирнах. „Кадифения салон“ беше скъпа фирма за ескортни услуги, управлявана от жена на име Бианка. При нея работеха ято красиви, обаятелни и много съобразителни девойки, които тя разпращаше до най-богатите местни мъже за такса от няколкостотин долара на час. Бианка търгуваше с такова женско общество, каквото повечето мъже виждат само по телевизията или в киното. Освен това знаех, че в Небивалото тя е много, ама много влиятелна вампирка. Общо взето, тя притежаваше Власт с голямо „В“.

Опитвал съм се да обясня на Мърфи концепцията на Небивалото. Тя така и не я разбра докрай, но все пак усвои, че Бианка е един вид вампирка, периодично сражаваща се за територия. И двамата прекрасно разбирахме, че щом е намесено едно от момичетата на Бианка, то тя също има участие.

Мърфи атакува директно.

— Може ли това да е заради Бианка?

— Не — казах аз. — Освен ако не се е скарала с човек-магьосник. Вампир, дори вампир-магьосник, не може да направи такова нещо извън пределите на Небивалото.

— Но тя може да се скара с човек-магьосник?

— Не е изключено. Но това не е нейният стил. Тя не е толкова глупава. — Не започнах да обяснявам на Мърфи, че заради старанията на Белия Съвет вампирите, скарали се със смъртни магове, няма да проживеят достатъчно дълго, за да говорят за това. Всъщност изобщо не разказвам на обикновените хора за съществуването на Белия Съвет. Още е рано. — И освен това — добавих аз, — ако някой иска да навреди на Бианка като напада момичетата й, достатъчно е да затрие момичето, оставяйки клиента цял и невредим, за да разкаже на целия свят. Това би нанесло далеч по-голяма вреда на бизнеса й.

— Хм — само каза Мърфи.

Не я убедих, но тя записа всичките ми съображения.

— Кой е бил мъжът? — попитах аз.

Няколко секунди Мърфи мълчаливо ме гледаше.

— Томи Том — каза накрая тя с безцветен глас.

Погледнах я учудено: името не ми говореше нищо.

— Томи Том — повтори тя. — Телохранител на Джони Марконе.

Сега вече започнах да разбирам. „Джентълменът“ Джони Марконе стана цар на подземния свят, след като фамилията Варгаси изчезна в резултат на вътрешни междуособици. Полицейското управление разглеждаше Марконе като блажена почивка след дългите години безжалостни борби и кървави стълкновения с Варгаси. Джентълменът Джони не допускаше никакви ексцесии в организацията си и никак не харесваше, когато в града се появяваха независими „артисти“. Джебчиите, измамниците и наркодилърите, които не бяха част от организацията му, или някак променяха убежденията си и се приютяваха под крилото му, или просто изчезваха и никой повече не чуваше за тях.

Марконе оказа цивилизовано въздействие на престъпността — и там, където той се намесваше, мащабите й значително се увеличаваха. Като дяволски проницателен бизнесмен той държеше цяла армия адвокати, ограждащи го от закона с барикада от свидетели, документи и магнетофонни записи. Ченгетата никога не са заявявали това на глас, но понякога изглеждаше, че не им се иска да го преследват. В края на краищата, Марконе беше далеч по-добра възможност от единствената друга алтернатива — анархия в престъпния свят.

— Струва ми се, някой спомена, че имал заклинател — казах аз. — Изглежда вече не ползва услугите му.

Мърфи трепна с рамене.

— Изглежда е така.

— Какво смяташ да правиш нататък?

— Мисля да проуча версията с фризьора. Разбира се, ще говоря с Бианка и Марконе, но отсега знам какво ще ми кажат. — Тя затвори бележника си и раздразнено тръсна глава.

Известно време я гледах мълчаливо. Изглеждаше уморена. Което и казах.

— Да, уморена съм — съгласи се тя. — Уморих се от това, че ме гледат като идиотка. Дори Кармайкъл, предишният ми партньор, смята че съм прекалила с всичко това.

— Останалите в участъка също ли са съгласни с него? — поинтересувах се аз.

— Е, повечето просто се мръщят или въртят пръсти край слепоочието, когато им се струва, че не гледам към тях, и прикрепят рапортите ми към делото без дори да ги прочетат. Всички, освен тези, които вече са се сблъсквали с всякакви дяволии, но те са готови да се насерат от страх. Боят се да вярват във всичко, което не е показвано по „Госпожа Наука“, когато са били малки.

— А ти самата?

— Аз ли? — Мърфи се усмихна и за момент извивката на устните й стана толкова трогателно-женствена, че никак не се връзваше с твърдоглавата й натура. — Светът се пръска по шевовете, Хари. Струва ми се, че през последните стотина години хората са привикнали да вярват, че знаят всичко. Да вървят по дяволите. Мога да се съглася с това, че сега отново започваме да виждаме онова, което е скрито в мрака. Сигурно просто съм цинична.

— Жалко, че не всички мислят като теб — въздъхнах аз. — Това значително би снизило количеството идиотски обаждания в офиса ми.

Тя отново ми се усмихна, този път — палаво.

— Това е така, но можеш ли да си представиш свят, в който по всички канали въртят само „АББА“?

Посмяхме се малко. Боже мой, на тази хотелска стая наистина й липсваше смях.

— Слушай, Хари — каза Мърфи, продължавайки да се усмихва. Буквално видях как зъбчатките в главата й се завъртяха по-бързо.

— Да?

— Говореше за това, как убиецът е направил всичко. И че не си сигурен, че можеш да разбереш.

— Е?

— Знам, че това са глупости. Защо ме пързаляш?

Напрегнах се. Господи, бързо съобразяваше. А може би просто не ставам за лъжец.

— Слушай, Мърф — внимателно започнах аз. — Просто има неща, които не трябва да се правят.

— Понякога и на мен ми се повдига от мисълта, че трябва да влизам в главата на онези гадини, които преследвам. И все пак се налага да се занимавам с това, за да свърша работата си. Знам какво имаш предвид, Хари.

— Не — уморено казах аз. — Нищо не разбираш. — Тя наистина нищо не разбираше. Те не знаеше нищо — нито за миналото ми, нито за Белия Съвет, нито за Дамоклевия меч, който непрекъснато висеше над главата ми.

По дяволите, та през повечето време и аз самият успешно се преструвах, че не знам за това.

На Съвета е достатъчен един-единствен повод, малко нарушение, за да ме уличи в нарушение на един от Седемте Закона на Магията — и мечът ще се стовари. Дори само да започна да съставям рецепта за смъртоносно заклинание, ако разберат — това ще е повече от достатъчно в качеството си на повод.

— Мърф — помолих се аз. — Не мога дори да се опитам да изчисля тази гадост. Не мога да събирам съставките, необходими за това. Просто не разбираш.

Тя ме изпепели с поглед, като при това не ме погледна в очите. До момента не съм срещал никой, който да се осмели на това.

— О-о, много добре разбирам. Разбирам, че навън се разхожда убиец, когото не мога да заловя. Разбирам, че знаеш нещо, което би могло да помогне, или най-малкото можеш да го разбереш. И разбирам, че ако сега ме оставиш с празни ръце, лично ще извадя твоята карта от полицейските архиви и ще я хвърля на боклука.

Мамка му… Полицейските консултации плащаха голяма част от сметките ми. Е, по-голямата част. Всъщност дори можех да й съчувствам. Ако ми се наложеше да действам слепешката като нея, също бих се побъркал. Мърфи не знаеше нищо за заклинания, ритуали, талисмани, но твърде добре познаваше човешката ненавист и насилие.

И всъщност това не означава, че наистина ще се наложи да се занимавам с черна магия, убеждавах се аз. Достатъчно ще е само да изясня как са направили това. Съвсем различно нещо. Само помагам на полицията в разследването. Може би Белият Съвет ще успее да разбере.

Е… да. А може би в един прекрасен ден ще отида, да кажем, в музея за изящни изкуства и там ще ме обкръжат.

В следващия миг Мърфи засече въдицата. За момент ме погледна в очите — за кратък, отчаян миг. После се отвърна — уморена, горда, пълна с достойнство.

— Трябва да знам всичко, което можеш да ми кажеш, Хари. Моля те.

Класически образец на дама в беда. За една от тези независими, професионално съвременни жени, тя твърде добре знаеше как именно да подръпне сковаващите ме нишки на старомодните ми възгледи.

Стиснах зъби.

— Добре — казах аз. — Добре. Ще започна още тази вечер. — Е, човече, дръж се. На Белия Съвет ще му хареса. Трябва само да се постарая да не разберат за това.

Мърфи кимна и въздъхна облекчено, без да ме погледне.

— Да се махаме от тук — каза тя и тръгна към вратата. Не се опитах да я изпреваря.

Когато излязохме, ченгетата още обикаляха коридора. Кармайкъл го нямаше. Момчетата от криминалния отдел стояха до вратата, нетърпеливо чакайки кога ще излезем. Когато ни видяха, награбиха пластмасовите си пакетчета, пинсети, светкавици и други джаджи и се втурнаха вътре.

Докато чакахме праисторическия асансьор, който бавно се издигаше до седмия етаж, Мърфи приглаждаше разбърканата си от вятъра коса. На китката й блесна златен часовник, който ми напомни за времето.

— Ох, по дяволите — обърнах се към нея аз. — Колко е часът?

Тя погледна.

— Два и двайсет и пет. Защо?

Изругах шепнешком и се обърнах към стълбите.

— Закъснявам за среща.

Слязох като вихър. В края на краищата, повече съм свикнал със стълби, отколкото с асансьори. Пресякох фоайето на бегом. Успях да избегна сблъсъка с влизащия, натоварен с куфари портиер, и се устремих надолу по тротоара. Дългите ми крака бяха свикнали да бягат. Вятърът духаше срещу мен и черната ми куртка се развяваше зад гърба ми като крила.

От „Медисън“ до офиса ми имаше няколко пресечки и, след като минах половината, забавих ход. Не ми се искаше да се появя на срещата с Моника С-Изчезналия-Мъж запъхтян, с разрошена прическа и потна физиономия.

Сигурно вялият зимен период беше виновен за това, че все пак съм изгубил форма, но се задъхах. Борбата със собствените ми дробове толкова ме отвлече, че не забелязах тъмносиния „Кадилак“ до момента, в който не спря до мен. От него излезе мъж с внушителни размери и спря на тротоара пред мен. Имаше яркорижи коси и дебел врат. Лицето му изглеждаше така, сякаш в детството му често са го били с дъска — изключение правеха само мощните надочни дъги. Малките, тесни сини очи се свиха още повече, когато срещнах погледа му.

Спрях и се огледах. Още двама мъже, неотстъпващи ми по ръст, но забележимо по-масивни, се приближаваха отзад. Те очевидно ме следваха още от хотела и, съдейки по вида им, бягането не им беше харесало. Единият леко накуцваше, от което походката му изглеждаше леко подскачаща, а другият вееше косите си, стърчащи на всички страни не без помощта на козметичен гел. Неизвестно защо си спомних младежките си години, когато в колежа злобните биячи от футболния отбор ме притиснеха в ъгъла.

— Мога ли да ви помогна, господа? — попитах аз, оглеждайки се в търсене на ченге. Уви, изглежда в момента цялата полиция се намираше в „Медисън“. И наистина, кой би отказал да погледа?

— Сядай в колата — подхвърли онзи, който стоеше пред мен. Един от другите — не Ежко, а Скокльо — отвори задната врата.

— Предпочитам да ходя пеша. Полезно е за сърцето ми.

— Ако не седнеш в колата, ще е вредно за краката ти — изръмжа онзи.

— Господин Хендрикс, моля ви, по-вежливо — чу се глас от колата. — Господин Дрезден, ще ви затрудни ли да поседнете при мен за минутка? Възнамерявах да ви закарам до офиса, но вашето прибързано заминаване малко затрудни плановете ми. Надявам се, нямате нищо против поне остатъка от пътя да изминете с кола?

Наведох се, за да погледна в купето. От задната седалка любезно ми се усмихваше симпатичен мъж с непретенциозна външност, облечен в елегантна спортна куртка и дънки.

— А вие сте?… — поинтересувах се аз.

Усмивката му стана още по-широка и, готов съм да се закълна, очите му буквално заискриха.

— Казвам се Джон Марконе. Искам да обсъдя нещо с вас.

Огледах го мълчаливо за миг. После хвърлих поглед към много големия и много мощен господин Хендрикс. Той недоволно мърмореше под носа си и този звук много напомняше ръмженето на Куджо — точно преди да скочи към жената в колата. Нямах особено желание да се бия с Куджо и двама от приятелите му.

Затова се вмъкнах в „Кеди“-то на Джентълмена Джони Марконе.

Нещо много натоварен се получи днешния ден. И все още закъснявах за среща.