Джим Бъчър
Буря от ада (3)

Глава 1

Чух стъпките на пощальона пред вратата на офиса си половин час по-рано от обичайното. Някак различни стъпки. Този ходеше по-шумно, по-весело и си подсвиркваше. Нов. Подсвиркваше си, докато не спря пред вратата ми и тогава замълча за две секунди. После се засмя.

И почука.

Намръщих се. Обикновено пощата ми я пускат в кутията, освен ако не е препоръчана пратка. А такава получавам много рядко и всеки път е някаква гадост. Измъкнах се от креслото и отворих вратата.

Новият пощальон — висок, оплешивяващ, приличащ на баскетболист — се хилеше, гледайки табелката на входната ми врата. После се обърна към мен и я посочи с пръст.

— Това е някаква шега, нали?

Прочетох отново табелката (понякога ми я подменят) и поклатих глава.

— Не. Сериозно е. Ако обичате, дайте ми пощата.

— Брей… Какво правите — вечеринки, зрелища и други такива? — Той надзърташе над рамото ми в офиса, сякаш очакваше да види там бял тигър или, дай боже, игриво облечени асистентки.

Въздъхнах — изобщо не исках нови подигравки — и посегнах за плика в ръката му.

— Не, нищо подобно. Не организирам вечеринки.

Той дръпна ръката си и любопитно наклони глава.

— Тогава какво? Нещо като предсказател? С карти и кристални топки?

— Не — казах му аз. — Не съм екстрасенс. — И подръпнах края на плика. Той не го пускаше.

— Тогава какво?

— Какво е написано на табелката?

— Тук пише: „Хари Дрезден, чародей“.

— Точно това съм — потвърдих аз.

— Истински чародей? — попита той ухилено, сякаш очакваше потвърждение, че всичко това е някаква шега. — Заклинания, отвари? Демони и заговори? Крехък в костите и раздразнителен?

— Не чак толкова крехък. — Издърпах плика от ръцете му и изразително погледнах планшета. — Ако разрешите, ще се разпиша, че съм го получил.

Усмивката напусна лицето му и той се свъси. После ми подаде планшета, за да сложа подписа си за писмото (поредното напомняне от хазяина за наема).

— Темерут сте вие, ето какъв сте — измърмори той, прибирайки си планшета. — Приятен ден, сър.

Погледах го как се отдалечава.

— Обичайната история — измърморих аз и затворих вратата.

Казвам се Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден. Можете да правите магии с името ми — не отговарям за последствията. Аз съм чародей. Върша си работата в едностаен офис, близо до центъра на Чикаго. Доколкото знам, аз съм единственият открито практикуващ професионален чародей в тази страна. Можете да ме намерите в телефонния указател, раздел „Чародеи“. Ако щете вярвайте, но в този раздел е само моята обява, която изглежда така:

ХАРИ ДРЕЗДЕН — ЧАРОДЕЙ

Намиране на изгубени вещи. Паранормални разследвания.

Консултации. Съвети.

Разумни цени.

Без любовни еликсири, бездънни кесии, вечеринки и други забавления.

Ще се учудите колко хора ми звънят само за да ме питат дали това е сериозно. Впрочем, ако видите толкова, колкото съм видял аз, ако знаехте колкото мен, щяхте да се учудвате че има хора, които не вярват, че всичко е сериозно.

Краят на двайсти век и началото на новото хилядолетие станаха свидетели на ренесанса на обществения интерес към паранормалните явления. Окултизъм, проклятия, вампири — сещате се. Хората все още не се отнасят сериозно към тях, но се налага да продължават да чакат онези неща, които им обеща Науката. Болестите не изчезнаха. Гладът не изчезна. Насилието, престъпността, войните — всичко това все още го има. И като цяло, независимо от техническия прогрес, общото положение на нещата се промени далеч по-малко, отколкото всички се надяваха и очакваха.

Науката, главната религия на двайсети век, започна да се асоциира с образите на взривяващи се космически совалки, деца-изроди и поколения равнодушни американци, поверили възпитанието на децата си на телевизията. Хората очакваха нещо — мисля, че и те не знаеха какво точно. И макар че отново започнаха да отварят очите си за света на магията и вълшебството, който през цялото време е съществувал редом с тях, те все още си мислят, че аз съм някаква много оригинална шега.

И все пак този месец почти нямах работа. По-скоро — последните два месеца. Много се съмнявах, че ще успея да платя наема за февруари преди десети март… а може би и по-късно, ако не получа някаква работа.

Последният случай, който разследвах, беше миналата седмица, когато летях до Бренсън, щата Мисури, за да изследвам къщата на кънтри-певец, в която се предполагаше, че има духове. Не открих такива. Клиентът не хареса отговора ми, а още по-малко му хареса предложението ми да се откаже от възбуждащите напитки, да си осигури поне малко физически упражнения и сън и да види дали това няма да помогне повече от екзорсизма. Платиха ми пътните разходи и час работа и аз отлетях обратно с усещането, че съм изпълнил задачата си честно, законно и крайно неизгодно. По-късно чух слухове, че е наел окултист, който да му организира церемония с горене на благовония и черни огньове. Има и такива хора.

Дочетох романа в мека обложка и го хвърлих в кутията с надпис „ИЗПЪЛНЕНО“. В кашона до бюрото ми имаше цяла купчина прочетени и изхвърлени книги с измачкани страници и прегънати обложки. Не мога да живея без книги. Точно съзерцавах купа непрочетени книги и обмислях коя да взема, като се има предвид, че така или иначе няма какво да правя, когато телефонът иззвъня.

Погледнах го с известно опасение. Ние, чародеите, много се боим от измами. След третото иззвъняване, когато реших, че няма да изглеждам твърде нетърпелив, вдигнах слушалката и казах: „Дрезден“.

— О… Хм, Хари Дрезден ли е? Тоест, ъ-ъ… чародеят? — тя говореше с извинителен тон, сякаш се боеше да не ме оскърби.

„Не, — помислих си аз. — Аз съм Хари Дрезден, ъ-ъ… зяпльото. Хари-чародеят е един етаж по-надолу.“

Да бъдеш мърморко е типично за чародеите. Но не и за независимите консултанти, които закъсняват с плащането на наема. Затова, вместо да кажа нещо умно, отговорих:

— Да, госпожо. С какво мога да ви помогна?

— Аз, хм… — каза тя. — Аз, ами, не знам. Загубих нещо и ми се стори, че бихте могли да ми помогнете.

— Намирането на изгубени вещи ми е специалност — съгласих се аз. — Какво трябва да търся?

Последва нервна пауза.

— Моят съпруг — отвърна тя.

Гласът й звучеше хрипкаво, като на мажоретка след дълъг мач; впрочем, в него усещах тежестта на изминалите години и спокойно можех да я определя като възрастна.

Веждите ми неволно запълзяха нагоре.

— Знаете ли, госпожо, всъщност аз не съм специалист по намиране на изгубени хора. Свързахте ли се с полицията или с частен детектив?

— Не — бързо отговори тя. — Не, те не могат… Тоест, не съм се свързвала. Ох, по дяволите, всичко е толкова объркано. Не е за телефонен разговор. Извинете, че ви отнех от времето, господин Дрезден.

— Почакайте — също така бързо казах аз. — Извинете, не казахте името си.

Последва още една нервна пауза, сякаш тя проверяваше някакви бележки преди да отговори.

— Наричайте ме Моника.

Хората, наслушали се на всякакви истории за чародеи, не обичат да казват истинските си имена. Те са убедени, че ако кажат името си на чародея, той ще може да го използва срещу тях. Честно казано, прави са.

Наложи ми се да напрегна всички сили, за да изглеждам вежлив и безобиден. Тя беше готова да прекъсне връзката незабавно, и то от чиста нерешителност, а на мен ми трябваше работа. Може би ще успея да намеря този тип, ако се постарая както трябва.

— Добре, Моника — казах аз, опитвайки се да звуча колкото се може по-мелодично и дружелюбно. — Ако смятате, че информацията ви е от деликатен характер, можете да дойдете в офиса и да ми разкажете. Ако стане ясно, че мога да ви помогна по-добре от някой друг, ще го направя, а ако не, ще ви препратя към някой, който, по мое мнение, ще ви помогне по-добре. — Озъбих се, имитирайки усмивка. — Напълно безплатно.

Изглежда именно това „безплатно“ я убеди. Тя се съгласи да тръгне незабавно и каза, че ще пристигне след около час. Тоест, около два и половина. Все още имах време да изляза, да обядвам и без бързане да се върна в офиса за срещата.

Телефонът иззвъня почти незабавно след като поставих слушалката, карайки ме да подскоча. Втренчих се в него. Не се доверявам на електрониката. Всичко, изработено след четиридесетте години, предизвиква у мен подозрение — и, изглежда, аз също не предизвиквам кой знае каква любов у тези нещица. Е, знаете: радиа, телефони, автомобили, телевизори, видеа — никое от тях не желае да се държи с мен така, както трябва. Дори писалки не използвам.

Зачуруликах в слушалката със същата фалшива радост, с която е омайвал Моника Загубеният-Съпруг.

— Дрезден слуша. С какво да ви помогна?

— Хари, трябваш ми в „Медисън“ след десет минути. Можеш ли да дойдеш? — Гласът от другата страна на линията пак беше женски, но спокоен, хладно-деловит.

— Я, лейтенант Мърфи — проточих аз. — И аз се радвам да ви чуя. Толкова отдавна не сме се виждали… Благодаря, всички са здрави. А как е семейството ви?

— Стига, Хари. Имам два трупа и искам да огледаш тук.

Моментално изтрезнях. Карин Мърфи беше началник на отдела за специални разследвания в Чикаго, тоест — беше упълномощена от полицейското управление да разследва всякакви престъпления, които изглеждаха необичайно. Нападения на вампири, вандализъм на троли и отвличане на деца от феи не изглеждат добре в полицейските протоколи — и в същото време хората биват нападани, децата — отвличани, а и с имуществото се случват всякакви неприятности. Все някой трябва да се грижи за това.

В Чикаго, а и в околностите му, такъв човек беше Карин Мърфи. А аз й служех като архив със сведения за магическите създания — тоест, бях платен консултант на отдела. Но — два трупа? Две смърти, предизвикани по неизвестен начин? Още не се бях сблъсквал с нещо такова.

— Къде си? — попитах аз.

— На Десета, хотел „Медисън“, седми етаж.

— Само на петнайсет минути пеша от офиса ми — отбелязах аз.

— Значи ще можеш да си тук след петнайсет минути. Отлично.

— Хм — измърморих и погледнах часовника си. Моника Без-Фамилия ще бъде тук след около четиридесет и пет минути. — Имам нещо като делова среща.

— Дрезден, тук имам два трупа без улики и заподозрени, а убиецът се разхожда на свобода. Срещата ти може да почака.

Настроението ми неочаквано се подобри. И това се случва от време на време.

— Всъщност не може — казах аз. — Но ето какво ще ти кажа: ще дойда, ще погледна какво имате и ще успея да се върна за уговореното време.

— Успя ли да обядваш? — попита тя.

— Какво?

Тя повтори въпроса.

— Не — отвърнах аз.

— И не трябва. — Последва пауза, а когато тя заговори отново, гласът й беше болезнен. — Много е гадно тук.

— Колко гадно, Мърф?

Гласът й омекна и това ме изплаши много повече от локва кръв. Мърфи е стабилно момиче и се гордее с това, че никога не показва слабост.

— Наистина гадно, Хари. Моля те, не се бави. Отделът за особени престъпления няма търпение да поеме това дело, а знам колко не обичаш някой да обикаля мястото преди да си го огледал добре.

— Идвам — казах аз и наистина станах и навлякох куртката си.

— Седми етаж — напомни ми тя. — До скоро.

— О’кей.

Изгасих осветлението в кабинета, излязох, заключих вратата и се намръщих. Нямах представа колко време ще отнеме огледа на труповете, но изобщо не исках да пропусна разговора с Моника Не-Задавайте-Въпроси. Затова отново отключих, взех лист и молив и написах:

Излизам за малко. Ще се върна в 2:30.

Дрезден.

След като свърших това, се спуснах по стълбите. Рядко използвам асансьор, въпреки че офисът ми се намира на петия етаж. Както вече казах, не вярвам на машините. Те винаги се чупят точно тогава, когато са ми нужни.

И още нещо. Ако бях някой, който използва магия за да убие двама души наведнъж, и ако не исках да ме заловят, бих се постарал да отстраня единствения практикуващ чародей, сътрудничещ с полицията в този град. Шансовете ми да оцелея на стълбището бяха далеч по-големи, отколкото в тясната асансьорна кабинка.

Параноик? Може би. Но дори да сте параноик, това не означава, че някой невидим демон не иска да ви изяде.