Джим Бъчър
Буря от ада (25)

Глава 23

Капките падаха на земята около мен — големи, тлъсти, каквито има само през пролетта. Въздухът се сгъсти и се стопли, въпреки валящия дъжд. Не ми оставаше нищо друго, освен да мисля — да мисля бързо, да размърдам мозъка си, да запазя спокойствие, и при това без да губя нито секунда. Белезниците на Мърфи продължаваха да сковават китките ни. И двамата бяхме покрити от глава до пети с прах, полепнал по вонящата течност — ектоплазмата, извикана със заклинание от някой друг свят. Впрочем, това не ме притесняваше: още няколко минути и ектоплазмата трябваше да изчезне безследно, връщайки се там, откъдето е взета. Сега тази лепкава гадост не пречеше, просто ме дразнеше.

Впрочем, можех да я използвам за нещо полезно.

Моите лапи бяха, разбира се, твърде големи. Затова пък ръцете на Мърфи бяха, както се полага на миниатюрна жена, малки и изящни, ако не броим мазолите от постоянните тренировки по стрелба и бойни изкуства. Ако можеше да чуе какво си мисля (и бе в съзнание и можеше да се движи), сигурно би ми фраснала един по зъбите за шовинистично-свинските ми мисли.

Единият от медиците разговаряше по радиостанцията, другият стоеше до Мърфи, прикрепяйки я за рамената. Можеше да нямам друг шанс. Наведох се над Мърфи и се опитах да скрия какво правя под полите на тъмното си яке. Стиснах дланта й, събирайки нейните вяли, хлъзгави пръсти заедно, и дръпнах стоманената гривна на белезниците от китката й.

Все пак й издрах ръката — тя дори изстена, — но успях да сваля белезниците преди двамата с медика да я положим на тротоара до линейката. Вторият медик се хвърли към колата, отвори задните врати и се пъхна вътре да търси нещо. В далечината се чуваха сирени: изглежда насам бързаха и полицията, и пожарната.

По дяволите, не е слава Богу, когато съм замесен и аз.

— Тя е отровена — казах аз на медика. — Раната е някъде на дясното рамо. Проверете съдържанието на скорпионова отрова в кръвта — дозата беше много голяма. Сигурно някъде имат противоотрова. Нужно й е кръвопреливане и…

— Приятелче — раздразнено ме прекъсна мъжът в зелен комбинезон, — знам си работата. Какво, по дяволите, се е случило с вас?

— Не питайте — измърморих аз, озъртайки се към сградата.

Дъждът се усилваше. Може би вече съм закъснял? Може би няма да успея да стигна жив до къщата край езерото?

— Тече ви кръв — съобщи ми медикът, без да вдига поглед от Мърфи. Погледнах крака си. Забавно: дори не усещах болка до момента, в който не видях раната и не си спомних откъде е тя. Проклетата скорпионова щипка ми беше направила шестдюймов^[1] разрез върху анцуга и съответстваща разкъсна рана по крака ми.

— Седнете — посъветва ме медикът. — Ще се заема с вас след секунда-две. — Той изразително смръщи нос. — С каква воняща гадост сте се омазали?

Прекарах ръка по мократа си коса, отмятайки я от лицето. Върна се вторият медик; той носеше носилка и кислородна бутилка. И двамата се заеха с Мърфи. Лицето й загуби естествения си цвят: една част стана бяла като тебешир, другата почервеня като рак. Тя омекна като мокра банкнота, само от време на време по мускулите й минаваше спазъм и тогава, съдейки по лицето й, я мъчеше рязка болка.

Моя е вината, че се оказа там. Моето решение да скрия информация от нея я накара да премине към активни действия и да обискира офиса ми. Ако се държах по-открито, по-честно, сега тя не би лежала умираща пред мен. Не исках да се отдалечавам от нея. Не исках отново да й обърна гръб и да я оставя сама.

Но точно това направих. Преди да пристигне подкреплението, преди полицията да започне да задава въпроси, преди екипът на „Бърза помощ“ да започне да ме търси и да даде описанието ми на полицията, аз се обърнах и се отдалечих.

Мразех всяка своя крачка, отдалечаваща ме от Мърфи. Мразех се за това, че я оставям, без да разбера дали има шанс да преживее ужилване от такъв скорпион. Мразех се за това, че позволих на всякакви там демони, огромни членестоноги и собствената си глупост да съсипят офиса и жилището ми. Щом затворех очи, виждах обезобразените, покрити с кръв тела на Дженифър Стентън, Томи Том и Линда Рандъл, и тази гледка също ми беше омразна. Мразех гнусния страх, който ме обземаше, когато си се представях със същата дупка в гърдите.

Но повече от всичко мразех онзи, който беше отговорен за всичко това. Виктор Селз. Виктор, който възнамеряваше да ме убие веднага щом започнеше бурята. Можех да загина още през следващите пет минути.

Всъщност не, не можех! Малко се ободрих, след като обмислих този проблем по-спокойно и погледнах към облаците. Бурята дойде от запад и дори още не беше успяла да покрие града. Тя се движеше бавно; такива бури могат да се придвижват с часове от едно място на друго. Къщата на Селз се намираше на изток, на около трийсет или четирийсет мили оттук по права линия. Можех да успея да стигна там преди бурята, ако побързам. И ако успея да намеря кола. Да, все още можех да стигна навреме в Лейк-Провидънс и да премеря сили с Виктор в открит бой.

Жезълът и тоягата ми останаха в офиса, там, където паднаха при нападението на скорпиона. Можех да се опитам да ги взема, без да влизам в сградата, като пак използвам заклинание за вятър, но в сегашното си състояние можех просто да издухам цялата фасада. Не ми се искаше да се озова погребан под купчина стъкла и тухли. Защитната ми гривна също не работеше, изпепелена от силата на удара при падането на асансьора.

Какво пък, на шията ми все още висеше последният талисман — пентаграма на майка ми, символът на реда, служещ като основа на основите на Бялата Магия. Имах и друго преимущество: години обучение. Все още го превъзхождах по опит. И все още пазех вярата си.

Но с това всъщност се изчерпваше целият ми арсенал. Бях уморен, бях ранен, през изминалия ден толкова пъти прибягвах до помощта на магия, колкото нормално не се събира и за седмица. Намирах се на прага на силите си — и физически, и духовни. Впрочем, почти не обръщах внимание на това.

Болката в крака не ме правеше по-слаб, не ме разсейваше. По-скоро обратното, тя подгряваше моите мисли, изостряше концентрацията ми, добавяше злоба и ненавист, придавайки на тези емоции твърдостта на закалена стомана. Усещах това парене и го преливах в резервоара на моя всепоглъщащ гняв.

Виктор-Сянката трябваше да плати за всичко, което направи с онези хора, с мен и с моите приятели. Дявол да го вземе, не смятах да умирам без да се срещна с него лице в лице, без да му покажа какво може истинският чародей.

От моя офис до „МакЕнъли“ са само няколко минути пеша. Нахлух през вратата като ураган от дълги крака, дъжд, вятър, развяващо се яке и злобни очи.

Заведението беше претъпкано. Нямаше нито едно свободно място на всяка от тринайсетте маси; тринайсетте бар-стола бяха заети, имаше и хора, облегнати на някои от тринайсетте колони. Във въздуха като гъста пелена от смог висеше дим от лули, лениво разбъркван от вентилаторите на тавана. В помещението цареше полумрак. На масите и по стените горяха свещи, а през прозорците проникваше малко сива светлина от бурята. Осветлението придаваше на резбованите украшения по колоните неясни, мистични очертания, а подскачащите сенки почти ги оживяваха. Мак беше извадил всичките си шахматни дъски, но ми се струваше, че и играчите, и зрителите само се опитваха да се разсеят от други, по-тревожни мисли.

Всички се обърнаха към вратата, когато влязох и се спуснах по стъпалата, оставяйки след себе си капки вода и кръв. В заведението се възцари тишина.

Тук се бяха събрали неудачниците от нашия чародейски отбор. Магове, на които не им достигаше талант, мотивация или сила, за да станат истински чародеи. Недостатъчно надарени хора, които си знаеха възможностите и се опитваха да постигнат поне малкото, на което бяха способни. Дилетанти, знахари, дребни вещици, пъпчиви младежи, току-що открили в себе си нови способности и незнаещи какво да правят с тях. Мъже и жени, млади и стари, с безразлични, загрижени или изплашени лица — всички се бяха събрали тук днес. Познавах ги всичките, някои по име, други — само по физиономия.

Бавно огледах помещението. Всеки, когото погледнех, свеждаше поглед и не трябваше да надзъртам в душите им, за да разбера какво става. В нашето магическо общество вече бе пуснат слух. Върху мен вече имаше черен знак и всички знаеха за това. Всички знаеха, че се е разразил конфликт между белите и черните магове и всички като един са хукнали насам, под надеждния и приветлив покрив на „МакЕнъли“. Побързали са да се укрият тук, докато всичко не се уталожи.

Впрочем, за мен тук нямаше убежище. „МакЕнъли“ можеше да ме защити от точно насочено заклинание не по-добре, отколкото чадър от авиобомба. Не можех да избягам от това, което беше замислил да направи с мен Виктор — освен ако не рискувам и потърся убежище в Небивалото — а това можеше да се окаже още по-опасно, отколкото просто да чакам своята участ в „МакЕнъли“.

Цяла минута стоях мълчаливо на входа. Тези хора бяха мои колеги, така да се каже, дори приятели, но не можех да ги помоля да не ме изоставят в беда. За който и да се мислеше Виктор, той притежаваше силата на истински чародей и можеше да смачка всеки от присъстващите със същата лекота, с която обувката размазва паяк. Те не биха се справили с проблем от този тип.

— Мак — казах аз най-накрая. В тишината думите ми падаха с тежестта на ковашки чук. — Ще ми заемеш ли колата си?

Мак дори не спря да бърше бар-плота с чистия бял парцал. Впрочем, той не спря това занимание дори когато всички млъкнаха. Както и не го спря, когато с другата ръка извади от джоба си ключовете и ми ги хвърли. Улових ги във въздуха.

— Благодаря, Мак — казах аз.

— Ъхъм — измърмори Мак.

Той ме погледна, после премести погледа си някъде зад гърба ми. Оцених този жест като предупреждение и се обърнах.

Блесна мълния. На вратата, на най-горното стъпало, стоеше тъмният на фона на сивото небе силует на Морган. Той слезе при мен и след него през вратата нахлу звукът на гръмотевицата. Дъждът не беше внесъл почти никакви изменения в посивяващите му коси, само рицарската опашка на темето му се беше завила в причудливи къдрици. Под тъмния му плащ се виждаха очертанията на дръжката на меча му, върху който лежеше мускулестата му, покрита с белези ръка.

— Хари Дрезден — произнесе той. — Най-накрая разбрах всичко. Да използваш бурята за убийството на онези нещастници е било опасно до безумие, но ти си точно от онези амбициозни глупаци, които са способни дори на това. — Той заплашително изпъчи брадичка. — Сядай — кимна той към най-близката маса. Хората, седящи на нея, изчезнаха като привидения. — С теб ще останем тук. И аз ще проследя да не използваш тези свои номерца с бурята срещу някой друг. Ще проследя да не изпълниш някой от своите страхливи трикове до момента, в който Съветът не реши твоята участ. — Сивите му очи горяха с мрачна решителност.

Втренчих се в него. Сдържах злобата си, сдържах думите, които бях готов да му хвърля, заклинанието, което можеше да го отстрани от пътя ми. Говорех колкото се може по-спокойно:

— Морган, знам кой ги е убил. И аз съм следващият в списъка му. Ако не се добера до него и не го спра, ще загина.

Погледът му се втвърди и в него заиграха фанатични отблясъци.

— Седни — кратко, като изстрел, нареди той.

Ръката му сякаш неволно извади меча на около два инча от ножницата.

Свих рамене. Обърнах се към масата. За момент се опрях на облегалката на един от столовете, давайки кратка почивка на ранения си крак, после леко издърпах стола изпод масата.

После рязко се изправих, държейки стола за облегалката, описах с него полукръг във въздуха и с размах ударих Морган в корема. Той се опита да се отдръпне, но го хванах неподготвен и ударът се получи първокласен — силен и точен, — особено като се има предвид, че столът, както и всичко останало при Мак, беше направен съвестно, с конски запаси от здравина.

Когато по филмите удрят някого със стол, столът обикновено се разпада на трески — разбира се, така е по-зрелищно. В реалния живот се чупи не столът, а онзи, когото са ударили.

Морган се преви на две и падна на коляно, опирайки се с ръка в пода. Не го изчаках да дойде на себе си. Вместо това, веднага щом столът отскочи от ребрата му, аз, използвайки инерцията му, описах с него пълен кръг в обратната посока и го стоварих върху гърба на Морган. Ударът впечати физиономията му в пода; той затихна и остана легнал, без да помръдва.

Оставих стола на мястото му и се огледах. Всички ме гледаха, силно пребледнели. Те знаеха кой е Морган и какво е отношението му към мен. Те знаеха за Съвета и моето несигурно положение. Те знаеха, че аз току-що нападнах пред очите им упълномощен представител на Съвета по време на изпълнение на служебните му задължения. Аз, така да се каже, сам поставих плочата над гроба си. Вече не съществуваше такава молитва, способна да убеди Съвета в това, че не съм провинил се чародей, укриващ се от правосъдието.

— Да върви по дяволите — казах аз, без да се обръщам конкретно към никого. — Нямам време за тези глупости.

Мак излезе иззад бара — не припряно, но и без обичайната му липса на интерес. Той се отпусна на колене до Морган, опипа пулса му, после повдигна клепача и се вгледа.

— Жив е — невъзмутимо съобщи Мак, вдигайки мрачния си поглед към мен.

Кимнах, изпитвайки известно облекчение. Въпреки че беше голям задник, Морган действаше от добри подбуди. Всъщност двамата с него искахме едно и също, само че той не го разбираше. Не исках да го убивам.

Впрочем, признавам си — потресът по неговата породиста, надменна физиономия, когато го фраснах със стола, си заслужаваше да се помни още дълго време.

Мак се наведе и вдигна ключовете, които бях изпуснал по време на цялата тази бъркотия. А аз не бях забелязал.

— Съветът няма да е възхитен — отбеляза Мак, подавайки ми ключовете.

— Това е мой проблем.

Той кимна.

— Успех, Хари. — Мак ми протегна ръката си и аз я стиснах. Заведението притихна. Всички ме гледаха с очи, пълни със страх и тревога.

Взех ключовете и излязох от „МакЕнъли“, колкото и малко да е, но все пак — убежище. Излязох в бурята, оставяйки зад себе си изгорени мостове.