Джим Бъчър
Буря от ада (21)

Глава 19

Нямаше да успея да се скрия под леглото или в банята, а и не исках да се лишавам от свобода на движенията. Затова се хвърлих напред, застанах зад плътно отварящата се врата и затаих дъх.

В стаята влезе мъж — нисък, слаб и чорлав. Тъмните му, започнали да посивяват коси бяха събрани в опашка на тила. Беше облечен в тъмни панталони и тъмно сако; на рамото му висеше голяма чанта. Той притвори вратата след себе си и се огледа. Впрочем, както повечето хора, губещи способност да мислят ясно когато са развълнувани, той видя по-малко, отколкото трябваше, и макар че трябваше да ме забележи с периферното си зрение, това не се случи. На пръв поглед той изглеждаше като напълно приличен човек: ясно очертана брадичка, волеви скули.

Той прекоси стаята и замря, втренчен в окървавените чаршафи. Видях как ръцете му трескаво се свиха в юмруци. Той издаде странен, гъгнив звук, после рязко клекна и започна да шари с ръце под леглото. Търсенето му ставаше все по-трескаво и го чух как изруга шумно.

Пръстите ми напипаха в джоба гладката повърхност на кутийката. Така-така… Тайнственият фотограф, криещ се на улицата пред дома на Виктор Селз, сам се появи тук да търси лентата. Усетих чувство, подобно на онова, което изпитваш, когато поставиш на мястото последното парче от особено сложен пъзел — забавно удовлетворение, примесено с изрядно количество самодоволство.

Тихо оставих жезъла и тоягата си в ъгъла зад вратата и окачих на якето си полицейския пропуск с моята снимка. После загърнах якето си, за да не се вижда двусмислената тениска и се постарах да повярвам в това, че непознатият е твърде изнервен, за да обърне внимание на анцуга и каубойските ми ботуши.

Държейки ръце в джобовете си, затворих вратата с пета.

— Така-така — произнесох аз, без да му давам време да се опомни. — Върнахме се на местопрестъплението, значи. Знаех си, че ще ви хванем, само трябваше да почакаме малко.

Във всеки друг ден реакцията на непознатия би ме накарала да се търкалям от смях. Той трепна, удари главата си в леглото, извика, излезе изпод леглото, обърна се, отстъпи и падна върху кревата, след като ме видя. Промених си мнението за външността му: устните му бяха прекалено пухкави, очите — напротив — малки и разположени близко едно до друго, придавайки му вид на хищен, предпазлив пор.

Студено присвих очи и без да бързам тръгнах към него.

— Не можахте да се сдържите да не дойдете, така ли?

— Не! — изтърси той. — О, Господи! Не сте разбрали. Аз съм фотограф. Фотограф, разбрахте ли? — Той се порови във висящата на рамото му чанта и извади фотоапарат. — Аз снимам. За вестниците. Дойдох тук за да видя дали няма да намеря нещо интересно.

— Стига глупости — приятелски го посъветвах аз. — И двамата прекрасно знаем, че не сте тук, за да снимате. Търсехте ето това. — Извадих от джоба си кутийката с лентата и я повъртях пред носа му.

Той затвори уста и зашеметено загледа към мен. После към кутийката. После облиза пресъхналите си устни, но така и не успя да изтръгне от себе си нито звук.

— Кой сте вие? — попитах аз, стараейки се да говоря рязко и внушително. Опитвах се да си представя как би се държала Мърфи в тази ситуация, ако аз бях при нея на разпит.

— Ъ-ъ… Уайз. Дони Уайз. — Той трескаво преглътна, без да сваля изплашения си поглед от мен. — Какво, да не съм се забъркал в някаква неприятна история?

Отново студено присвих очи.

— Ще видим. Имате ли документи?

— Ъ-ъ… Да, разбира се.

— Да ги видя. — Измерих го с подозрителен поглед. — Бавно — добавих аз.

Той ме погледна предпазливо и бавно бръкна в джоба на панталоните си. С едната си ръка извади от там портфейл, откопча го и го отвори, показвайки ми прибраната зад прозрачно джобче шофьорска книжка. Приближих се още една крачка към него, взех портфейла и го огледах внимателно. Снимката беше негова; името съвпадаше с онова, което ми беше казал.

— Какво пък, господин Уайз — започнах аз. — Да продължим разпита. Докато ми оказвате съдействие, няма да имаме никакви…

В този момент забелязах, че се е загледал в пропуска ми и замълчах. Той грабна портфейла си от ръцете ми и отстъпи крачка назад.

— Ама вие не сте ченге! — възмутено заяви той.

Надменно изпъчих брадичка.

— Добре. Може и да не съм. Но работя с ченгетата. И вашата лента е у мен.

Той отново изруга и се зае да прибира фотоапарата си в чантата, с явното намерение да се махне оттук.

— Не. Нямате нищо. Нищо, което да ме свързва с това престъпление. Нямам нищо общо.

Обърнах глава, гледайки как тръгва покрай мен, към вратата.

— Не бързайте толкова, господин Уайз. Струва ми се, че има за какво да поговорим. Например за кутийката от лента, забравена под верандата на къща в Лейк-Провидънс, вечерта на миналата сряда.

Той вдигна поглед към мен и веднага го сведе.

— Нямам какво да ви кажа — измърмори той, — който и да сте вие, по дяволите. — Той вече беше до вратата и хвана дръжката й.

Протегнах ръка към стоящата в ъгъла тояга и, стараейки се да придада на гласа си колкото се може повече драматизъм, изръмжах: „Vento servitas!“ Подчинявайки се на заклинанието, подхваната от стегнати потоци въздух, тоягата скочи и захлопна вратата точно пред носа на Дони Уайз. Той застина като гръмнат, после се обърна към мен с опулени очи.

— Боже мой! Вие сте един от тях. Н-не ме убивайте — заекна той. — Господи! Ще ви дам снимките. Не знам нищо. Ни-що, чувате ли? Аз не ви заплашвам. — Той се опитваше да говори спокойно, но гласът му трепереше. Забелязах как стрелка с очи стъклената врата, водеща към дворчето, сякаш преценява дали ще успее да изскочи през нея преди да успея да го спра.

— По-спокойно, господин Уайз — казах аз. — Не съм тук, за да ви навредя. Търся човека, който е убил Линда. Помогнете ми. Разкажете ми каквото знаете. Аз сам ще се погрижа за останалото.

Той нервно се изхили и направи крачка, не — половин крачка към стъклената врата.

— Та после да ме убият? Като Линда и останалите? А, не, благодаря!

— Не, господин Уайз. Разкажете ми всичко, което знаете. Ще сложа край на убийствата. Ще предам убиеца на Линда в ръцете на правосъдието — борейки се с нарастващото раздразнение, се стараех да говоря с равен, успокояващ глас. По дяволите, с удоволствие бих го разтърсил, но не исках да го плаша дотолкова, че да скочи като рибка през стъклото. — Искам да спра тези хора не по-малко от вас.

— Но защо? — учуди се той, продължавайки да ме гледа недоверчиво. — Какво значеше тя за вас? Какво, и вие ли сте спали с нея?

Поклатих глава.

— Не. Не, просто тя е още един от онези, които не трябваше да умират.

— Но вие не сте ченге. Защо да рискувате задника си за това? Защо ще се борите с тези хора. Вие какво, не сте ли видяли на какво са способни?

Свих рамена.

— Кой, ако не аз? — Той не отвърна, затова размахах във въздуха кутийката с лентата. — Какво има на тези снимки, господин Уайз? Какво толкова е заснето, та заради него убиха Линда Рандъл?

Дони Уайз избърса потните длани в панталона си. Опашката на темето му се поклати — той оглеждаше дали има още някой в стаята.

— Предлагам ви сделка. Вие ми давате лентата, а аз ще ви разкажа всичко, което знам.

Поклатих глава.

— Може да ми потрябва онова, което е заснето тук.

— Няма да имате никаква полза от това, което е заснето, ако не знаете какво да гледате — възрази той. — Виждам ви за пръв път в живота си. Не искам неприятности. Всичко, което искам, е да си разкарам задника оттук — цял и невредим.

Гледах го мълчаливо цяла минута. Ако се съглася, ще остана без лента и онова, което е заснето на нея. Ако не се съглася, и ако той казва истината, лентата няма да ми помогне. Засега следата ме доведе тук, при него. Ако не намеря следи, водещи в друга посока, можех да се считам за покойник.

Затова щракнах с пръсти, позволявайки на тоягата да падне на пода. После му подхвърлих касетата. Той я изпусна и, поглеждайки ме предпазливо, се наведе да я вдигне от пода.

— Щом изляза оттук — каза той — сме квит. Не съм ви виждал, вие мен — също.

— Става — кимнах аз. — Така да бъде.

Дони преглътна, прекара ръка по косата си и нервно подръпна края на опашката.

— Ами, не познавах добре Линда. Снимал съм я за портфолио. Всъщност снимам много момичета от целия град. Всички те… е, повечето от тях мечтаят да се появят в списанията.

— Списания за възрастни? — уточних аз.

— Не — изсумтя той. — Списанието на чичо Ебнър за деца. Разбира се, че за възрастни. Е, нищо изключително, но все пак могат да се спечелят пари, дори и да не си Хю Хефнър. Накратко, в сряда Линда дойде при мен. Каза, че има работа за мен. Да заснема нещо и да й дам лентата, а в замяна ще… е, накратко, уговорихме се. Всичко, което се искаше от мен, бе да отида там, където ми каже, да изщракам лентата през прозореца и да изчезна. И да й дам лентата на другата сутрин. Така и направих. А сега тя е мъртва.

— До Лейк-Провидънс ли сте ходили? — попитах аз.

— Ъхъ.

— И какво видяхте там? — поинтересувах се аз.

Дони Уайз тръсна глава и погледът му отново се плъзна върху окървавените завивки.

— Линда. И още няколко души. Нито един познат. Бяха си устроили вечеринка. Със свещи и така нататък. Бурята беше много силна, ту гръмотевица, ту светкавица, така че не ги чувах. Отначало се страхувах, че някой ще ме види на светлината на светкавиците, но сигурно бяха твърде заети.

— Със секс ли? — уточних аз.

— Не — изсумтя той. — Играеха канаста. Естествено, че със секс. И то истински, а не позираха за снимки. Истинският секс никога не изглежда зрелищно. Линда, още някакви жени, трима мъже. Изщраках лентата и си плюх на петите.

Ухилих се, но той, изглежда, не забеляза нищо. В днешни дни истинските, висша проба подлеци са голяма рядкост.

— Можете ли да опишете тези мъже?

Той поклати глава.

— Не се заглеждах особено. Но във всеки случай, не са някакви красавци, ако ме разбирате. Чак ми се пригади.

— Знаете ли защо Линда е искала тези снимки?

Той ме погледна сякаш бях малоумен и се изхили.

— Господи, приятелче. Как мислите, защо някому са нужни такива снимки? Искала е да изнудва някого с тях. Нейната репутация няма да пострада от снимка с нея в главната роля. Но виж, някой от останалите, които се забавляваха с нея — като нищо. Що за ченге-идиот сте?

Игнорирах въпроса му.

— Какво възнамерявахте да правите с лентата, Дони?

Той сви рамене.

— Да я изхвърля, може би. — Видях как очите му заиграха наляво-надясно и разбрах, че ме излъга. Той би проявил лентата, би изяснил кой е на нея и — ако реши, че това не го заплашва с нищо — би се опитал да извлече от нея максимална полза. Той изглеждаше точно такъв тип, а аз се доверявам на инстинктите си.

— Тогава позволете на мен — казах аз и щракнах с пръсти. — Fuego!

Сивата капачка на кутийката изчезна в малък огнен проблясък, Дони Уайз изписка и припряно дръпна ръката си. Червената пластмасова кутийка, заедно с лентата запламтяха, падайки на пода и се приземиха на паркета като безформена, димяща топка.

Отваряйки и затваряйки уста като риба на сухо, Уайз местеше поглед от мен към остатъците от лентата и обратно.

— Надявам се, няма да установя, че сте ме лъгали, Дони — спокойно казах аз.

Той пребледня като платно, кълнейки се, че няма такова нещо, после се обърна и почти на бегом излетя от квартирата, оплитайки се в полицейските заграждения. Не затвори вратата след себе си.

Не го спрях. Повярвах му. Той не изглеждаше като човек, способен да съчинява в движение, особено пък в това напрегнато състояние. Изпитах кратък прилив на тържество, злост и остро желание да намеря този тип, който и да е той — човекът, използващ изначалните сили на живота, за да причинява разрушения и гибел — и да го пратя на боклука, където му е мястото. Който и да беше той, убиецът с помощта на магия и — дори не веднага, но постепенно — с „Третото Око“, исках да го унищожа. Мозъкът ми най-накрая превключи на пълни обороти, понеже имаше причина да се потруди вместо покорно да очаква смъртта.

Линда Рандъл е възнамерявала да шантажира някого. Нямаше нужда от особена проницателност, за да се предположи, че този „някой“ е бил Виктор или някой от присъстващите в дома му на онази вечеринка. Но защо? Вече нямах снимки, само информацията, която получих от Дони Уайз. Не можех да си позволя повече забавяния. Нямах друг изход, освен да следвам нишката, която ми даде, ако искам да стигна до дъното на всичко това и да разбера кой уби Линда.

Как успях да се забъркам в толкова неприятности само за няколко дена? И още по-интересно: как успях по чиста случайност да се натъкна на този хитроумен заговор в къщата на брега, занимавайки се с напълно различно разследване?

Отговорът беше прост: това изобщо не бе случайност. Всичко е било организирано. Водели са ме за носа. Някой е искал да отида до къщата при езерото, искал е да се забъркам в тази история и да разследвам какво става там. Някой, който се бои от чародеи като дявол от тамян, който дълго отказва да каже името си, който старателно изтърваваше фрази, предназначени да ме уверят в пълното й невежество, който е трябвало бързо да се откаже от поръчката си за разследване и който с готовност се раздели със сто и петдесет долара, само и само да приключи телефонния разговор няколко секунди по-рано. Някой ме примами на открито, където привлякох към себе си вниманието на най-разнообразни недоброжелатели.

Ето ви го и ключа.

Взех тоягата и жезъла си и излязох на улицата.

Беше точното време, за да побеседвам с Моника Селз.