Джим Бъчър
Буря от ада (18)

Глава 16

Прибирах се от дома на Линда Рандъл и в главата ми се формираше буря, по-страховита от тази, която вече мина през града и сега гърмеше далеч, над езерните простори. Извиках си такси от телефона-автомат в бензиностанцията и зачаках, облегнат на стената, примижавайки под ситния дъждец.

Загубих доверието на Мърфи. Няма значение, че направих това за да защитя и нея, и себе си. Добрите намерения не струват нищо. Оценяват те по резултатите. А всички резултати от моята дейност се свеждаха до неловка лъжа към единствения човек, когото можех с известни уговорки да нарека свой приятел. И не бях сигурен, че дори да намеря виновникът или виновниците, дори да измисля как да ги накарам да признаят, дори да свърша цялата работа на Мърфи, то това ще изглади случилото се между нас.

Общо взето, мислите ми се въртяха около това и други неща, също толкова мрачни и безрадостни, когато минаващият наблизо мъж с ниско нахлупена шапка изведнъж спря, обърна се към мен и силно ме удари с юмрук в стомаха.

Успях само да помисля „не отново!“ и тогава той ме удари за втори път, а после и за трети. Всеки удар пронизваше вътрешностите ми с ослепителна болка, впечатваше ме в неподатливата стена, предизвикваше пристъп на гадене. Дишането ми секна, въздухът излизаше от устата ми още преди да достигне дробовете, така че дори да имах приготвено някакво спасително заклинание, пак нямаше да имам въздух да го произнеса.

Отпуснах се, когато той спря да ме налага, и паднах на земята. Намирахме се на ярко осветена бензиностанция, в петък преди полунощ, и всичко, което той правеше, се случваше пред очите на минувачите. Но, слава Богу, той със сигурност не възнамеряваше да ме убива. Макар че в момента това ми беше безразлично, поради болката и умората.

Лежах на земята, почти припаднал. В носа ме удряше миризма на пот и одеколона на нападателя. Със сигурност знаех, че това е същият човек, който ме нападна вчера вечерта. Той ме хвана за косата, дръпна нагоре и, щракайки с ножиците, отряза голям кичур от косата ми. После ме пусна.

Кръвта застина в жилите ми.

Косата ми. Този тип взе от косата ми. Тя можеше да се използва за смъртоносни заклинания от всякакъв вид, а аз не можех да направя абсолютно нищо.

Мъжът се отдалечи с бърза крачка, но без да тича. Сигурно паниката ми даде сили. С отчаян скок го хванах за крака и го дръпнах с всичка сила. Чу се тихо хрущене, после той извика и падна тежко на земята. Едната си ръка стискаше в юмрук — здрав, як юмрук, — а в него беше моята коса. Направих още един опит да поема дъх и скочих към тази ръка.

Шапката му падна и аз го познах — един от хората на Джони Марконе, които ме следваха от кръчмата в четвъртък. Онзи, който започна да куца, след като тича няколко пресечки след мен. Изглежда, Скокливко страдаше от изместване на менискуса и аз попаднах точно в болното място.

Хванах го за китката и се вкопчих в нея с двете си ръце, опитвайки се да разтворя тлъстите му пръсти. Не може да се каже, че съм кой знае колко силен, но се състоя само от жили и съм инатлив като дявол знае какво. Скокливко се опита да освободи ръката си с рязко дръпване. Ръката му беше много мускулеста, но и това не стигна, за да отхвърли теглото на тялото ми. Той се вкопчи в мен със свободната си ръка, опита се да ме отблъсне, после започна да удря напосоки с юмрук.

— Пусни ме, твойта мама — викаше Скокливко. — Слез от мен!

Аз свих глава в раменете и продължих да го държа. Ако успея да забия нокти в ръката му — колкото се може по-надълбоко, — ще му се наложи да отвори юмрук, колкото и да е силен. Опитах се да си представя, че юмрукът му е гумен, а моите пръсти — железни, и стисках с всички сили, които ми останаха. Почувствах как юмрукът му започна да поддава. Вече виждах тъмните косми от отрязания кичур.

— Боже Господи! — извика някой. — Ей, Майк, насам!

Чуха се стъпки.

В този момент двама младежи в тренировъчни екипи и маратонки дотичаха до нас и започнаха да ме откъсват от скокливкото. Запищях като полудял, но не удържах и пуснах китката на Скокливко. Част от косата ми падна от ръката му на земята, но по-голямата част остана и пръстите му отново се свиха, стискайки я.

— Ей, по-спокойно — посъветва ме един от дърпащите ме идиоти. — Не се вълнувай.

Нямаше смисъл да се бия едновременно и с двамата. Трескаво глътнах въздух и отново придобих способност да говоря хрипкаво.

— Портфейлът ми. Той ми взе портфейла.

Като се има предвид как бях облечен аз, в сравнение с костюма на Скокливко, тази лъжа нямаше никакви шансове за успех. Или по-точно, не би имала, ако Скокливко не се беше обърнал и затичал, накуцвайки, далеч от нас. Идиотите ме пуснаха объркани и неуверено се отдалечиха към колата си.

С усилие се вдигнах на крака и побързах след Скокливко, хриптейки като продънен акордеон. Скокливко пресече улицата, седна в колата си, запали и тръгна, а аз едва се приближавах. Останах да стоя в облак изгорели газове, гледайки тъпо след отдалечаващите се габаритни светлини.

Сърцето ми биеше в гърдите като обезумяло и не се успокои дори след като възстанових способността си да дишам нормално. Косата ми. Джони Марконе се сдоби с моята коса. Той можеше да я даде на всеки, който се занимава с магия, за да направи всичко, което му хрумне.

Те могат да използват косата, за да ми изтръгнат сърцето от гърдите, както направиха с Дженифър Стентън, Томи Том и бедната Линда Рандъл. Нали Джони Марконе ме посъветва да се откажа — при това два пъти — и сега е решил, най-накрая, да ме разкара от пътя си веднъж завинаги.

Умората, страхът и слабостта ми неочаквано се смениха със злоба.

— По дяволите — изръмжах на глас аз. — Няма да дочакате.

Всичко, което трябваше да направя, бе да ги намеря. Да намеря Джони Марконе, Скокливко и чародея на Марконе, който и да беше той. Да ги намеря, да си взема обратно косата, да ги опаковам и да ги поднеса на Мърфи на поднос със синя панделка.

Кълна се в Бога, не възнамерявах да чакам покорно, докато те се разправят с мен. Тези гадове бяха сериозни като смъртта. Вече се опитаха да ме убият веднъж и не се успокоиха след това. Марконе и неговите момчета…

Не, помислих си аз. Не Марконе. В това няма никакъв смисъл, освен ако неговата банда не разпространяваше „Третото Око“ от самото начало. И после, ако Марконе има свой чародей, защо му трябваше да се опитва да ме подкупи? И защо не ми острига косата тогава, когато се търкалях зашеметен от бухалката, а после не ме уби, докато още нищо не подозирах?

И изобщо, можеше ли Марконе да направи това? Или горилата му играеше за два отбора едновременно?

Реших, че повечето от това вече не е толкова важно. Беше ясно едно: някаква гад получи кичур от косата ми. Някъде неизвестен за мен чародей възнамеряваше да ме убие.

Впрочем, който и да беше той, не беше особено опитен — разбрах това още когато пратих по дяволите неговия образ-сянка. Той не устоя срещу мен в директен двубой. Може би имаше достатъчно мотивация и достатъчно енергия, за да може, например, да накара демон да му се подчинява. Но той приличаше на силен тийнейджър, който още не е свикнал със силата си. Имах нещо по-мощно от проста сила, по-мощно от напомпани мускули, дори и магически. Имах знания, опит — и съобразителност.

Наистина, в настоящия момент бях оглупял дотолкова, че бях готов да си гриза ноктите и да изстрелвам хартиени топчета.

Човекът-Сянка не можеше да ми нанесе удар веднага. Той трябваше да изчака бурята, за да ме убие, използвайки енергията й. Така че имах още време. Можех да поработя. Ако можех да установя къде се намират, къде Скокливко отнесе косата ми, можех да се отправя след тях.

Отговорът дойде като озарение и се оказа смешно прост. Ако моята коса можеше да се използва за връзка с останалата част от тялото ми, можех да установя обратна връзка — от мен към косата. По дяволите, та аз можех дори да я изгоря — кой знае, ако ми провърви, можех да я изгоря направо от лабораторията ми. Наистина, за целта заклинанието трябваше да е сложно като дявол знае какво. За целта ми беше необходима помощта на Боб. Боб щеше да го изчисли за няколко минути, докато на мен щеше да ми отнеме часове, а дори и дни.

Намръщих се. Боб се разхождаше на свобода и нямаше да се появи още почти денонощие. Едва ли бих успял да изчисля заклинанието за по-малко от десет или дванайсет часа и изобщо не бях уверен, че в момента главата ми работи достатъчно добре за каквато и да е умствена работа.

Можех да се обърна към Мърфи. Мърфи сигурно знаеше къде се намира Марконе, а Скокливко едва ли куцука далеч от него. Тя можеше поне да ме насочи къде да търся Джентълмена Джони, Скокливко и Човека-Сянка. Но сега тя едва ли би го направила. А ако го направи, сигурно ще поиска да й разкажа всичко, а когато й разкажа, би се опитала да ме предпази — за мое добро — в килия. Е, или нещо от този род. Във всеки случай — някоя глупост.

Трескаво стиснах юмруци — толкова силно, че ноктите се впиха в дланите ми. По дяволите, все пак трябва да ги изрязвам понякога.

Погледнах ноктите си. После пресякох улицата почти на бегом, спрях под светлините на бензиностанцията и погледнах още веднъж.

По ноктите ми имаше кръв. Ами да, нали ги впих в китката на Скокливко. Отметнах глава и се разсмях. Имах всичко, което ми трябва.

Върнах се обратно под ръмящия дъжд и клекнах на тротоара. После извадих от джоба на куртката си тебешир и нарисувах кръг на асфалта. Застанах в него, изчопках малко кръв изпод ноктите си и я пуснах в краката си. Тя проблясваше под дъжда.

За следващата операция се наложи да поразмишлявам около минута, но се спрях на просто, добре познато ми търсещо заклинание, вместо да измислям нещо по-ефективно, но по-сложно. Изтръгнах няколко косъмчета от носа си и ги поставих върху кръвта на Скокливко. После докоснах тебеширения кръг с върха на пръстите си и, напрягайки волята си, го затворих.

Черпейки енергия от злобата си, от върналия се страх, от болката в слепоочията и тежестта в корема, изрекох заклинание:

— Segui votro testatum!

Тесен лъч енергия ме удари в носа, принуждавайки ме да кихна няколко пъти подред. А после усетих ясния и отчетлив мирис на одеколона на Скокливко. Станах, разруших кръга с върха на ботуша си и излязох от него. После бавно се завъртях на място. Мирисът на Скокливко идваше от югоизток, някъде от най-престижните чикагски предградия.

Отново се разсмях. Намерих този кучи син. Можех да го хвана при Марконе — или при този, за когото работи в момента, само че трябваше да го направя веднага. Кръвта под ноктите ми нямаше да стигне за втори опит.

— Ей, приятел! — извика показалият се през прозореца таксиметров шофьор. Моторът на жълтия „Шевролет“ работеше на ниски обороти; цигарата между зъбите на шофьора примигваше с оранжева светлинка.

Няколко секунди го гледах недоумяващо.

— Какво?

Той се намръщи.

— Ти какво, да не си оглушал? Нали някой е викал такси тук?

Усмихнах му се. В мен все още клокочеше злоба, а в главата ми цареше възбудена празнота. Нямах търпение да затъкна Скокливко в гърлото на Човека-Сянка.

— Ами да, аз.

— Ох, защо все попадам на откачалки? — въздъхна той. — Сядай.

Седнах в колата и затворих вратата. Той ме погледна подозрително в огледалото.

— Накъде?

— Две места — казах аз. Издиктувах му домашния си адрес и се облегнах назад. Главата ми непрекъснато се обръщаше на югозапад — там, където се готвеха да ме убият.

— Това е едно — измърмори той. — А после накъде?

Присвих очи. Трябваше да взема някои неща от вкъщи. Талисманите ми, жезълът, тоягата^[1]. След това ми предстоеше сериозен разговор с един от най-страховитите чикагски мафиоти.

— Ще ти кажа, когато стигнем.