Джим Бъчър
Буря от ада (17)

Глава 15

Както се оказа, Линда Рандъл е имала дяволски основателна причина да отмени насрочената за събота вечер среща с мен.

Линда Рандъл беше мъртва.

Кихнах и се гмурнах под жълтата лента на временното полицейско заграждение. За онези две минути, през които ми разрешиха да мина през нас, преди да ме откарат до апартамента на Линда Рандъл, успях да измъкна от царящата там бъркотия едно долнище на анцуг и тениска. И каубойски ботуши. Мистър беше отмъкнал нанякъде една от обувките ми, така че се наложи да обуя онова, което намерих. Проклета котка.

Линда беше умряла тази вечер, само че малко по-рано. След като пристигнала на мястото на убийството, Мърфи се опитала да се свърже с мен, не успяла и изпратила патрулна кола да ме вземе и да ме достави на място за изпълнение на консултантските ми задължения. На бдителните полицаи, които изпратила, им се наложило да спрат преди да стигнат до дома ми, за да проверят някакъв гол психар на улицата. Трябваше да видите лицата им, когато се оказах онзи същият консултант, когото трябваше да вземат и да откарат до мястото на престъплението.

Милата Сюзън ми се притече на помощ в тази, хм, деликатна ситуация. Тя обясни станалото като „нищо особено, просто така се получи — хи-хи“ и увери ченгетата, че с нея всичко е наред и че тя ще може да се прибере без чужда помощ. Леко пребледня, когато видя с непомрачен поглед разгрома в дома ми, и пребледня още по-силно като видя следите по вратата на колата си, но все пак понесе всичко напълно достойно и накрая си тръгна, заявявайки, че трябва да пише статия. Очите й блестяха възбудено. На тръгване тя се задържа, за да ме млясне по бузата и да прошепне в ухото ми: „Не е зле, Хари, не е зле“. После ме потупа по голия задник и скочи в колата си.

Надявам се, че ченгетата не забелязаха това в тъмнината, но се изчервих. Полицаите продължаваха да гледат подозрително голотата ми, но с радост ме пуснаха да се облека. От чистите вещи имах само анцузи и тениска, на която имаше нарисувано гробище и надпис: „ВЕЛИКДЕН СЕ ОТМЕНЯ — ТЯЛОТО Е НАМЕРЕНО“.

Облякох ги, а отгоре нахлузих якето си, успяло по неведом начин да преживее нападението на демона, и накрая — напълно несъответстващите каубойски ботуши. После седнах в полицейската кола и с включена сирена се понесохме през града. Закачих върху якето полицейската си карта и влязох в сградата след униформените. Един от тях ме придружи до Мърфи.

По пътя запомнях дребни подробности. Сградата беше обкръжена от тълпа зяпачи — в края на краищата, още не беше прекалено късен час. Дъждът продължаваше да вали — или по-скоро, да ръми — и увисналите във въздуха водни капчици смекчаваха контурите. На паркинга пред сградата имаше няколко полицейски коли, и още една — на полянката пред входа на малко, покрито с бетон вътрешно дворче. Лампата на тази кола продължаваше да се върти, заливайки двора през равни интервали със студена синя светлина. Навсякъде се виждаха жълтите ленти на загражденията.

И в центъра на всичко това стоеше Мърфи.

Тя изглеждаше кошмарно, сякаш от последната ни среща не беше яла нищо освен сандвичи от автомата и не беше пила нищо освен евтино държавно кафе. Сините й очи бяха почервенели от умора, но погледът им оставаше остър, както винаги.

— А, Дрезден — изръмжа тя. — Нарочно ли си направил тази прическа а-ла Кинг-Конг?

Направих опит да се усмихна в отговор.

— Трябва от време на време да плашим нашата пищяща дама. Интересува ли те?

Мърфи изсумтя. За човек с толкова симпатично носле не й се получаваше зле.

— Да вървим. — Тя рязко се обърна на токчета и закрачи така стремително, сякаш изобщо не беше уморена.

В дома вече работеха експертите, затова ни се наложи да сложим на обувките си найлонови калцуни, а на ръцете — ръкавици, които ни даде стоящият на вратата полицай.

— Опитах се да ти позвъня — съобщи Мърфи, — но телефонът ти пак не работеше. Докога, Хари?

— Тази вечер е неудачна за телефонни разговори — отвърнах аз, стоейки на един крак, за да нахлузя и втория калцун. — Какво е станало?

— Още една жертва — обясни тя. — При същите обстоятелства, както и Томи Том и неговата Стентън.

— Господи! — задъхах се аз. — Те използват бурята.

— Какво? — Мърфи рязко се обърна към мен и ме погледна в упор.

— Бурята — повторих аз. — На теория е възможно да се използва за свои цели енергията на бурята или други природни явления. Като гориво за заклинанията.

— Не си ми казвал за това преди — възмути се Мърфи.

— Дори не се сещах за това до тази вечер. — Потрих слепоочията. Всичко се връзваше. Мамка му, ето как нашият Човек-Сянка е успял да свърши всичко за една вечер. Успял е да призове демон, да го насъска по мен, като при това присъстваше във вид на сянка. И като добавка — успял е да извърши още едно убийство.

— Успяхте ли да разпознаете жертвата? — поинтересувах се аз.

Мърфи се обърна за да влезе в стаята, и отговори:

— Линда Рандъл. Наемен шофьор. На двайсет и девет години.

Много ми провървя, че Мърфи беше с гръб към мен. В противен случай зяпналата ми в удивление уста сигурно щеше да издаде моето познанство с убитата и ме чакаха редица разнообразни, но еднакво неприятни въпроси. Цяла секунда гледах тъпо тила на Мърфи, после побързах да закача по-нормален израз на лицето си и влязох след нея.

Едностайната квартирка на Линда Рандъл най-много приличаше на оживял трейлър на някаква рок-група, чието време е заето най-вече от концерти, разюздани вечеринки и непробуден пиянски сън в интервалите между тези занимания. Голяма част от огромния креват беше затрупана от мръсни дрехи. Необичайно голяма част от тях бяха купени, съдейки по вида им, от каталозите на „Фредерик“ или „Холивуд“ — копринени, дантелени, в ярки разцветки, очевидно предназначени да привличат внимание. Из цялата стая — около кревата, на рафтовете, на тоалетната масичка — стояха свещи, почти всички — изгорели повече от половината. Чекмеджето на тоалетната масичка беше отворено на около една трета и в него се виждаха разни приспособления за развлечения. Очевидно Линда Рандъл е обичала играчките си.

Кухненската ниша изглеждаше така, сякаш не беше използвана. Изключение правеха кафеварката, микровълновата печка и кофата за боклук, от която стърчаха няколко кутии от пица. Може би именно видът на тези кутии ме удари в мозъка, карайки ме да изпитам съчувствие и жалост към Линда. Собствената ми кухня изглеждаше почти по същия начин — е, само дето нямах микровълнова. Тук е живял още един човек, който е знаел какво означава да живееш в самота. Понякога така дори е по-спокойно. Най-често — не. Готов съм да се обзаложа, че Линда е знаела това не по-зле от мен.

Само че така и не успях да чуя това от нея. Експертите-криминалисти се бяха събрали около кревата, закривайки онова, което лежеше там. По същия начин роякът мухи се вие около главата на престъпника, заровен до шия в земята, както са правили в Дивия Запад. Те си говореха с тихи, спокойни гласове, безстрастни като при непринуден светски разговор, обръщайки внимание един другиму на този или онзи детайл и хвалейки се помежду си за наблюдателността.

— Хари? — тихо ме повика Мърфи. Съдейки по интонацията, не го казваше за първи път. — Сигурен ли си, че си във форма за това?

Леко трепнах. Каква ти форма! Никой и никога не е във форма за такива неща. Впрочем, не го казах на глас.

— Няма нищо — произнесох аз. — Просто главата ме боли. Извинявай. Хайде да приключваме по-бързо с това.

Тя кимна и ме поведе към кревата. Мърфи беше почти с една глава по-ниска от повечето мъже и жени, работещи около леглото, затова пък аз съм почти с толкова по-висок от тях. Затова не ми се наложи да моля някой да се отдръпне. Просто направих крачка напред и надникнах над главите им.

В момента на смъртта си Линда е говорила по телефона. Лежеше гола. Дори по това време на годината на бедрото й се виждаше светла ивица. Сигурно през зимата е посещавала солариум. Косата й все още беше мокра. Тя лежеше по гръб, с полупритворени очи, и спокойният израз на лицето й почти не се беше променил от последната ни среща.

Сърцето й също беше изтръгнато от гърдите. То лежеше на същия този креват, на около фут и половина от нея — безформена, гъбообразна, слузеста маса с червено-сив цвят. В гърдите й зееше отвор, от който стърчаха парчета от разтворения гръден кош.

Гледах я около минута, някак несъзнателно фиксирайки детайлите с поглед. Отново. Някаква гадина отново е използвала магия, за да унищожи нечий живот.

Все още продължавах да мисля за нея — такава, каквато разговаряше с мен по телефона. Весела, приветлива. Чувствена, съдейки по това как формираше изреченията. Малко неуверена в себе си, уязвима, което още по-силно подчертаваше другите страни на личността й. Косата й беше мокра, защото тя се беше изкъпала преди срещата ни. Каквото и да говорим за нея, за начина й на живот, тя беше потресаващо живо момиче. Беше.

В края на краищата осъзнах, че в стаята цари мъртва тишина.

Мъжете и жените от експертната група — и петимата — ме гледаха. Чакаха. Когато ги погледнах, всички едновременно отклониха поглед. Впрочем, не бе необходимо да си чародей, за да разчетеш израженията на лицата им. Страх — обикновен, истински страх. Те се бяха сблъскали с нещо, което науката не можеше да обясни. Това ги бе потресло, беше разклатило всичките им устои — внезапно, съкрушително и кърваво свидетелство за това, че триста години развитие на науката не помагат да се справиш с онова, което и досега се крие в тъмнината.

И чакаха отговори от мен.

Не знаех отговорите на техните въпроси. Усещах се отвратително когато, без да кажа нито дума, направих крачка назад, отвърнах се от тялото на Линда и влязох в малката баня. Ваната още беше пълна с вода. На рафта под огледалото имаше гривна, обеци, някаква козметика и флаконче парфюм.

До мен се появи Мърфи. Стори ми се, че е още по-дребна от обичайното.

— Тя ни се обади — каза Мърфи. — Обаждането й е записано от „деветстотин и единайсет“. Така разбрахме, че трябва да дойдем тук. Тя се обади и каза, че знае кой е убил Дженифър Стентън и Томи Том, и че сега преследва нея. После започна да пищи.

— В мига, в който заклинанието я е поразило. Сигурно веднага след това телефонът е прекъснал.

Мърфи ме погледна мрачно и кимна.

— Ъхъ. Прекъсна. Но когато пристигнахме, работеше нормално.

— Понякога магията пречи на работата на техниката. Нали знаеш. — Окото неочаквано ме засърбя и аз го потрих с ръка. — Говори ли вече с роднините?

Мърфи поклати глава.

— Тя няма роднини в Чикаго. Търсим, но това може да отнеме известно време. Опитахме да се свържем с шефа й, но той е заминал нанякъде. С господин Бекет. — Тя се вгледа внимателно в лицето ми, сякаш очакваше да кажа нещо. — Чувал ли си за него? — попита тя след кратка пауза.

Свих рамене, без да я поглеждам.

За миг устата на Мърфи се присви, а скулите й заиграха.

— Грег и Хелън Бекет — каза тя, след като се овладя. — Преди три години дъщеря им Аманда е убита в престрелка. Горилите на Джони Марконе са разчиствали сметки с някаква ямайска банда, която се опитвала да им отмъкне територия. Някой от тях е уцелил малкото им момиченце. Тя живяла още три седмици и умряла, когато я изключили от животоподдържащия апарат.

Премълчах. Но пред очите ми стояха застиналото лице и мъртвите очи на госпожа Бекет.

— Бекет са подали иск срещу Джони Марконе, обвинявайки го в непредумишлено убийство, но адвокатите му били твърде добри. Всъщност те успели да прекратят делото още преди да започне разглеждането. Така и не се разбрало кой всъщност е застрелял момичето. Има слухове, че Марконе им предлагал пари. Така да се каже, като компенсация. Но те отказали.

Продължавах да мълча. Зад гърба ми хората прибраха Линда в найлонов чувал, после затвориха ципа. Чух как някой от тях преброи до три, вдигнаха я, положиха я на носилката и я изкараха от стаята. Един от експертите каза на Мърфи, че отиват да хапнат и ще се върнат след десет минути. Тя кимна. В стаята стана още по-тихо.

— Е, Хари — каза тя. Говореше тихо, сякаш се боеше да наруши възцарилата се в апартамента нова тишина. — Какво можеш да ми кажеш? — Въпросът прозвуча със скрит подтекст. Със същия успех можеше да ме попита какво съм скрил от нея. Всъщност тя имаше предвид точно това. Тя извади ръка от джоба си и ми подаде малко найлоново пликче.

Взех го. В него имаше визитна картичка — онази, която дадох вчера на Линда. И досега беше прегъната на мястото, където я държах скрита в ръката си. Освен това по нея имаше някакви тъмни петна — съдейки по всичко, кръвта на Линда. Погледнах етикета в ъгъла на пликчето, където пишат номера на делото и името на вещественото доказателство. Етикетът беше чист. Визитката още не беше част от случая. Официално тя просто не съществуваше. Засега.

Мърфи чакаше отговора ми. Тя искаше да й кажа нещо. Не бях сигурен дали очакваше да й кажа на колко души съм давал визитката си, и че не знам как се е озовала тук, или очакваше да си призная, че съм познавал жертвата и по какъв начин съм замесен в този случай. При втория вариант щеше да има нови въпроси. Такива, каквито обикновено се задават на заподозрените.

— Готова ли си да ме изслушаш сериозно, ако ти кажа онова, което усещам духовно, но не знам със сигурност?

— Как така усещаш? — попита тя без да ме погледне.

— Ами, усещам… — помълчах, обмисляйки думите си. Исках да звучат възможно най-убедително. — Усещам, че тази жена вече е имала неприятности с полицията — може би заради наркотици и проституция. Усещам, че е работила в „Кадифения салон“ на мадам Бианка. Усещам, че е била близка приятелка с Дженифър Стентън. Усещам, че ако полицията я беше открила вчера и разпитала относно първото убийство, тя щеше да твърди, че не знае нищо.

Цяла минути Мърфи обмисляше думите ми.

— Знаеш ли, Дрезден — произнесе тя с леден глас, — ако беше усетил всичко това вчера — или поне тази сутрин — може би щяхме да успеем да поговорим с нея. Може би дори щяхме да узнаем нещо от нея. Може би дори — тя се обърна към мен и без никакво усилие ме притисна с ръка към вратата, неочаквано за мен и доста твърдо. — Може би дори — изръмжа тя — сега тя щеше да е жива. — Тя ме погледна в упор и в този момент обликът й вече не напомняше на красива мажоретка. Сега тя приличаше на вълчица, стояща над трупа на едно от своите вълчета и твърдо решена да отмъсти за това някому.

Този път аз отклоних поглед.

— Много хора имат моя визитка — казах аз. — Раздавам ги наляво и надясно из целия град. Не знам откъде я има.

— Дявол да го вземе, Дрезден — каза тя, пусна ме и отиде до окървавените чаршафи на кревата. — Криеш нещо от мен. Сигурна съм. Мога да наредя да те арестуват. Мога да те задържа за разпит. — Тя отново се обърна към мен. — Някой вече уби трима души. Моята работа е да спра това. Това и правя.

Премълчах. Все още усещах мириса на шампоан и пяна от ваната на Линда Рандъл.

— Не ме принуждавай да правя избор, Хари. — Гласът й омекна, макар че погледът й продължи да ме пронизва. — Моля те.

Помислих още малко. Можех да й кажа всичко. Тя това и искаше: не част от случилото се, не частична информация. Тя искаше всичко и наведнъж. Тя искаше да сложа пред нея всички елементи на мозайката, за да може да ги сглоби и да хване лошите. Тя не искаше да сглобява картината знаейки, че няколко елемента продължават да стоят в джоба ми.

Кому можеше да навреди това? Линда Рандъл ми се обади днес следобед. Тя възнамеряваше да дойде и да поговори с мен. Тя искаше да ми съобщи някаква информация и някой й запуши устата преди да успее да го направи.

Но имаше два проблема, които ме възпираха да разкажа това на Мърфи. Първо, тя веднага щеше да започне да мисли като ченге. Не е толкова трудно да се разбере, че Линда не е пример за нравственост. Че е имала любовници и от двете страни на бариерата. А щом е така, дали отношенията ни с нея не са по-близки от това, което съм казал? Ами ако съм използвал магия, за да убия от ревност един от любовниците й, а после съм дочакал бурята, за да убия и нея? Всичко това изглеждаше напълно правдоподобно и убедително. Престъпление от любов — Мърфи не можеше да не разбира, че прокурорът ще изгуби сума ти време за да докаже възможността за използване на магия като оръжие на убийство, но подобни случаи с пистолет — колкото искаш.

Второ — и това ме тревожеше далеч повече, — трима души бяха убити. И, ако не беше чистият късмет в комбинация с моята съобразителност, щяха вече да са петима, включвайки двама в моя апартамент. И все още не знаех кой е този мръсник. Ако споделя с Мърфи малкото, което знаех, нямаше да й помогна с нищо. Това само щеше да повлече лавина от нови въпроси и тя нямаше да се успокои, докато не изтръска от мен отговорите.

И ако гласът от сянката узнаеше, че Мърфи води разследването, и че е попаднала на следа, той без колебание щеше да я убие. И тогава нищо не можеше да я защити. Може би тя се справя добре с обикновените престъпници, но целият й опит в айкидо нямаше да й помогне в битка с демон.

И, разбира се, оставаше и Белият Съвет. Хора като Морган и неговите началници, уверени в собствената си власт, считащи се над всякакви закони, освен онези, които са установили самите те — те без колебание биха отстранили дребния полицейски лейтенант, открил тайния свят на Белия Съвет.

Гледах окървавените чаршафи и виждах пред очите си трупът на Линда. Представих си кабинетът на Мърфи и нея самата, лежаща на пода — със сърце, изтръгнато от гърдите или гърло, разкъсано от някаква дяволска твар.

— Извинявай, Мърф — изхриптях шепнешком аз. — С радост бих ти помогнал. Но не знам нищо, което би ти било полезно. — Дори не се опитвах да я погледна, както и не се опитвах да скрия, че я лъжа.

По-скоро усетих, отколкото видях как угасна и изстина погледът й. Не знам дали по бузата й се плъзна сълза, или тя просто вдигна ръка да отметне косата от лицето си. После се обърна към вратата.

— Кармайкъл! — извика тя. — Довлечи си тлъстия задник тук!

Кармайкъл изглеждаше все така дрипав, както преди няколко дена, сякаш дори времето не можеше да го промени. Във всеки случай то не беше променило нито сакото, нито мазните петна по вратовръзката, нито покритите с пърхот рамене. По дяволите, помислих си аз, та това дори е утешително: да знаеш, че поне едно нещо в този свят е неизменно. И колкото и на зле да вървят нещата, колкото и отвратителна да изглежда обстановката, можете да разчитате на Кармайкъл — в смисъл, че той винаги ще изглежда като изваден от боклукчийска кофа. Той влезе и злобно ме погледна.

— Да?

Тя му хвърли пликчето и той го хвана във въздуха.

— Регистрирай това и го прикачи към случая — каза тя. — И още не си тръгвай. Трябва ми свидетел.

Кармайкъл сведе поглед и видя моята визитка. Зачервените му очи се разшириха. Той ме погледна и почти видях как се сменят предавките в главата му, премествайки ме от категория „досаден съюзник“ в категория „заподозрян“.

— Господин Дрезден — каза Мърфи с ледена вежливост. — Искаме да ви зададем няколко въпроса. Бихте ли ни придружили до полицейското управление за да дадете показания?

Въпроси, въпроси… Белият Съвет ще ме осъди и екзекутира след трийсет и няколко часа. Нямах време за техните въпроси.

— Много съжалявам, лейтенант. Тази вечер трябва да си оправя прическата.

— Тогава утре сутринта — настояваше тя.

— Ще видим — казах аз.

— Ако не си там сутринта — заяви Мърфи, — ще пусна заповед. Ще те намерим и тогава, кълна се в Господа, Хари, ще изтръгна от теб отговори за всичко това.

— Както желаеш — казах аз и се обърнах към вратата. Кармайкъл направи крачка настрани, препречвайки ми пътя. Спрях и го погледнах. Той се втренчи в гърдите ми. — Ако не съм арестуван — обърнах се аз към Мърфи, — ми се струва, че имам право да си тръгна.

— Пусни го, Рон — подхвърли Мърфи. Гласът й прозвуча гнусливо, но усетих в него болка. — Скоро пак ще побеседваме, господин Дрезден. — Тя се приближи плътно до мен. — И ако се установи, че ти стоиш зад всичко това — продължи тя с безупречно равен глас, — бъди уверен: каквото и да направиш, каквото и да измислиш, ще те намеря. Разбра ли ме?

Разбрах я. Наистина, разбрах. Разбирах как я притискат, разбирах нейната досада, злост, стремежа й да не допуска нови убийства. Ако бях герой от любовен роман, сигурно щях да измисля какво да кажа — кратко, точно, сърцераздирателно. Но аз съм си просто аз, затова казах само: „Разбрах, Карин“.

Кармайкъл отстъпи настрани.

И аз си тръгнах от Мърфи, на която не можех да кажа нищо, и от Линда, която не успях да защитя. Тръгнах си с пламнала глава, уморен до мозъка на костите си. Тръгнах си, усещайки се като лайно.