Джим Бъчър
Буря от ада (15)

Глава 13

Събудих се, когато сградата около мен потрепери от гръмотевица.

Беше пълна тъмнина. Нямах представа колко е часът. Около минута лежах объркан; леко ми се виеше свят. Краката ми бяха топли на мястото, където току-що бе лежал Мистър, но самият котарак не се виждаше никъде. Той панически се бои от гръмотевици.

Дъждът на улицата се лееше като из ведро. Чух как барабани по асфалта и по стените на старата сграда. Сградата поскърцваше и простенваше, атакувана от пролетната буря и вятъра. Дървените греди леко се огъваха; опитът и възрастта им ги бяха научили, че е по-добре леко да отстъпиш, отколкото тъпо да се съпротивляваш, докато не се счупиш. По дяволите, и на мен ми е време да го науча.

Стомахът ми ръмжеше от глад. Измъкнах се от леглото, олюлях се и заопипвах наоколо в търсене на халата. Не го намерих, но напипах якето си: то висеше на облегалката на стола, там, където го беше оставила Мърфи. До якето имаше няколко банкноти и салфетка с надпис: „Ще си платиш за това, Мърфи“. Мрачно погледнах парите и се опитах да не обръщам внимание на прилива на благодарност, който изпитах при вида им. После облякох якето, загърнах го пред голите си гърди и дошляпах бос до гостната.

Отново изгърмя. Усещам бурята по начин, различен от хората. Това е буйство на чиста енергия, гола, пулсираща в облаците. Усещам водата, потокът от капки, устремен към земята или летящ в небето, усещам поривите на вятъра, хвърлящ пластове дъжд към стените на сградата около мен. Усещам огъня на мълниите, прескачащи от облак на облак, а после, намирайки кривата пътечка на най-малкото съпротивление, устремяващи се към търпеливата, вечна земя, за да разредят в нея смъртоносния си заряд. Всичките четири стихии в движение, във взаимодействие, обменящи енергия във всичките й форми. Всъщност в бурята има огромна енергия, съблазнителна за някой чародей — силно отчаян или просто глупав. И наистина, жалко е, когато толкова енергия пропада там, където си играят силите на древната природа.

Мисълта за това ме накара да се намръщя. До момента не ми беше хрумвало. Нямаше ли буря в сряда вечерта? По дяволите, наистина имаше! Спомних си как се събудих доста преди изгрева, стреснат от гръмотевица. Дали нашият убиец не е използвал тази буря като гориво за своите заклинания? Напълно възможно. Мисълта за това ме разтревожи. Впрочем, магията от този род често е твърде непостоянна и уязвима, за да се използва толкова целенасочено.

Отново проблясна мълния и аз успях да преброя до три, преди да чуя грохотът на гръмотевицата. Ако убиецът все пак е използвал бурята, логично е да се предположи, че ако той или тя нанесе нов удар, това ще се случи днес. Трепнах.

В този момент коремът ми отново изкъркори и главата ми беше заета от далеч по-прозаични мисли. Между другото, тя продължаваше да ме боли, но далеч по-малко и вече не ми се виеше свят. За сметка на това коремът ми не се успокояваше — като много от високите и слаби мъже, ям без да спирам и все ми е малко. Не знам защо. Изшляпах с босите си крака до кухненския ъгъл и се заех да разпалвам огъня в печката.

— Мистър? — повиках аз. — Огладня ли, приятел? Ще изпека два котлета. Мляс-мляс!

Отново удари мълния, този път — по-близо, защото гръмотевицата се чу почти без закъснение. Проблясъкът беше толкова ярък, че ме ослепи дори през ниските приземни прозорци. Но и така успях да видя Мистър.

Котаракът се беше скрил на най-горния рафт в далечния ъгъл на стаята, колкото се може по-далеч от вратата. Той я следеше със светещите си в тъмното очища, наострил уши, макар че позата му си оставаше обичайна, котешки ленива. Сигурно, ако имаше опашка, сега тя щеше да потрепва.

На вратата се почука.

Сигурно бурята ми беше поразклатила нервите, но целият се напрегнах в очакване на всякаква възможна опасност. Бурята обърка всичките ми усещания — както физически, така и духовни, и всичко, което можех да определя бе, че пред вратата има някой.

Опипах джобовете на якето в търсене на пистолета и си спомних, че още вчера го извадих в лабораторията и не го взех с мен в полицията. Не питайте защо, но ченгетата изобщо не обичат някой да носи оръжие в техните помещения, освен тях самите. Така или иначе, нямах пистолет подръка.

И тогава си спомних, че днес трябваше да дойде Линда Рандъл. Напсувах се за идиотската плашливост, после се напсувах, че толкова време се мотах, и още веднъж — за външността и мириса ми, сякаш не бях вземал душ два-три дена, без да се бръсна и реша. Е, добре. Неизвестно защо ми се струваше, че Линда Рандъл не обръща особено внимание на такива дреболии. Може би й харесва ароматът на здрава мъжка пот.

Приближих се до вратата и я отворих, приглаждайки косата си с ръка и опитвайки се да разкарам идиотската усмивка от лицето си.

Пред вратата стоеше и чакаше, скрита от дъжда под черен чадър, Сюзън Родригес. Тя носеше дълъг шлифер в цвят каки, изпод който се виждаха скъпа черна рокля и обувки на токчета. На шията и ушите й проблясваха бисери. При вида ми тя замижа.

— Хари?

Втренчих се в нея. Ох, мамка му. Забравих за срещата със Сюзън. Как можах да забравя такова нещо? Имам предвид, да — Белият Съвет, полиция, вампири, сътресение, наркотици, мафиотски босове и копелета с бейзболни бухалки, но — Сюзън!…

Да, разбира се… Може би на света не съществуват жени, способни да ме откъснат от всичко това. И все пак, дори това ми се стори възмутително.

— Привет, Сюзън — глупаво изтърсих аз и погледнах нагоре, зад гърба й. В колко часа обеща да се появи? В девет ли? А в колко спомена Линда? В осем… не, почакай малко. Първо спомена осем часа, но после премисли и каза, че ще дойде по-късно. В девет. Мамка му! Може да се получи грозна картинка.

Сюзън, естествено, разгада погледа ми, огледа се назад и отново ме погледна.

— Чакате ли някого, Хари?

— Ами… не точно — измърморих аз. — Ъ-ъ… добре. Може би. Вижте какво, нека влезем вътре. Ще се намокрите. — Всъщност малко поизкривих нещата. Не тя, а аз се намокрих, стоейки бос пред отворената врата така, че вятърът издухваше цялата вода от стълбището право върху мен.

Сюзън изкриви устни в лека, но доста опасна, хищна усмивка, сгъна чадъра и влезе в гостната.

— Значи тук живеете?

— Не-е — възразих аз. — Това е лятната ми къща в Цюрих. — Затворих вратата, поех палтото й и го окачих на високата закачалка до входа.

Сюзън се обърна с гръб към мен. Роклята разкриваше гърба до самата талия, с малка презрамка около шията, но ръкавите й бяха дълги и впити. Така ми харесваше. Даже много. Влизайки в стаята, към камината, тя ми позволи да се полюбувам на нейния гръб, после бавно се обърна и се усмихна, облягайки бедро на дивана. Черните й коси бяха вдигнати на темето, оставяйки открита дългата, изящна шия — истинско въплъщение на всичко гладко и възхитително. Устните й бяха извити в лека усмивка.

— Какво има Хари, извънредна работа в полицията ли? — чувствено произнесе тя, без да откъсва от мен лъчезарните си очи. — Тези убийства сигурно са сензация. Бияч от престъпния свят, убит с помощта на магия. Ще направите ли изявление?

Трепнах. Тя продължаваше да търси материал за „Влъхва“.

— Разбира се — кимнах аз. Очите й се разшириха учудено. — Трябва да се изкъпя — заявих аз. — Връщам се веднага. Мистър, прави компания на дамата, става ли?

Сюзън проследи погледа ми и видя Мистър, заел наблюдателния си пост на книжния рафт. От своя страна Мистър наостри уши още по-силно, без да откъсва поглед от вратата.

Отново изгърмя гръм.

Запалих няколко свещи и взех една с мен в банята. Мисли, Хари, мисли. Събуди се и мисли. Какво да правя?

Да се изкъпеш, отговорих си сам. Миришеш като свиня. Облей се хубаво с хладна вода и отмий тази мръсотия от себе си. Всеки момент ще се появи Линда Рандъл и ти трябва да измислиш как да не позволиш на Сюзън да си пъхне прекрасното носле в тези убийства.

След като се инструктирах по този начин, се успокоих, бързо се съблякох и се пъхнах под душа. Не ползвам бойлер, затова съм свикнал със студената вода. Между другото, като се има предвид как ми върви с жените (а и на другите чародеи), може би така е по-добре.

Тъкмо успях да се насапунисам както трябва, когато мълния удари някъде съвсем наблизо, а дъждът окончателно се развилня. Епицентърът на бурята налетя върху старата сграда, и то с всичка сила. Спокойно можех да мина без свещ, дотолкова беше наелектризиран въздухът. Затова пък гръмотевиците заглушиха всички останали звуци. И все пак успях да видя с крайчеца на окото си някакво движение зад приземния прозорец на банята, целомъдрено прикрит с полупрозрачна завеска. Някой вървеше към стълбата, водеща до дома ми.

Струва ми се, вече споменах колко ми върви с жените, нали? Именно такива вечери са причината за това. Паникьосах се. Изскочих изпод душа, както си бях с насапунисана глава, омотах кърпа около талията си и се втурнах в гостната.

В края на краищата, не можех да позволя Сюзън да отвори на Линда. Щеше да се получи такава котешка битка, каквато не сте и сънували, и подозирам, че голяма част от драскотините и ухапванията щях да отнеса аз.

Изскочих от банята и видях, че Сюзън вече е протегнала ръка към дръжката на вратата. Отново блесна мълния и гръмотевицата заглуши щракането на бравата. Наистина, чух друг звук: злобен, ръмжащ, и видях как Мистър скочи и изви гърба си на дъга, с настръхнала козина и озъбена муцуна. Погледът му остана все така прикован към вратата.

Гърмът стихна и Сюзън отвори вратата. Видях лицето й в профил. Тя стоеше, опряла ръка на бедрото, а на устните й играеше опасна, ехидна усмивка.

Веднага щом вратата се отвори, усетих поток енергия, обикновено съпровождащ същества от другия свят, когато се явяват при нас, смъртните. Сигурно преди това не съм й обърнал внимание заради бурята. На вратата, осветявана от мълниите, стоеше ниска фигура — не по-висока от пет фута. Странно, също като Сюзън тя беше облечена в шлифер, само че не каки, а кафяв. Нещо неправилно в нейната външност се набиваше на очи, нещо не от този стар, добър свят. Нейната, така да се каже, глава се обърна към мен и два пламъка, синьо-бели като танцуващите в небето мълнии, проблеснаха в очните кухини на лицето. Чертите му не приличаха на човешки; приличаше по-скоро на голяма пъпчива жаба.

От разстояние два фута Сюзън далеч по-добре от мен разгледа лицето и очите на демона, затова не се учудих, когато тя запищя.

— Сюзън! — изкрещях аз, хвърляйки се към дивана. — Дръпни се, бързо! — Гмурнах се зад облегалката, като здраво се халосах по ребрата.

Демонът отвори уста, чу се съскане и в облегалката на дивана се появи дупка колкото голям юмрук, а във въздуха се разнесе облаче зловонен дим. Няколко капки от течността, изплюта от проклетата твар, паднаха на пода и на тези места се появиха дупки. Отдръпнах се от дивана и киселината.

— Сюзън! — извиках аз. — Скрийте се в кухнята! Не минавайте между мен и него!

— Какво е това? — изпищя тя в отговор.

— От лошите — наведох се и надникнах през димящата дупка в дивана, готов във всеки момент да скоча настрани. Демонът все още стоеше на вратата, протягайки пред себе си лапи с дълги пръсти. Изглеждаше, сякаш се опира на някаква невидима преграда.

— Защо то не влиза? — попита Сюзън иззад ъгъла, който беше близо до вратата. Тя притискаше гръб в стената, опулила уплашените си очи. Боже мой, помислих си аз, дано й стигне акъла да не се подава от там.

— Неприкосновеността на дома — обясних аз. — Това не е смъртна твар. Трябва да събере още енергия, за да премине през бариерата, обкръжаваща дома.

— Значи може да влезе? — не се отказваше Сюзън. Гласът й пресекваше от вълнение и страх, но тя вече задаваше въпроси, събираше информация — общо взето, държеше се като професионалист. А може би, предположих аз, рационалната част на мозъка й просто е дала накъсо. Това се случва с хората, които за пръв път се сблъскват лице в лице с демон.

Скочих към нея, хванах я за ръката и я бутнах към люка, водещ към моята лаборатория.

— Слизай долу! — извиках аз, рязко вдигнах капака и ритнах надолу сгъваемата стълба.

— Но там е тъмно! — запротестира Сюзън. — О, Боже! — Погледът й се плъзна под талията ми и тя замижа. — Хари! Защо сте гол?

Аз също сведох поглед. И се изчервих. Сигурно проклетата кърпа е паднала от мен, докато танцувах под вражеския огън. Затова пък от това движение сапунената пяна потече в очите ми, които веднага започнаха да щипят. По дяволите, нима тази вечер може да продължи по-зле?

Откъм входа се чу трясък от счупване и този жабодемон (или демонжаба?) направи неуверена крачка напред. Сега той беше в дома ми. Мълниите продължаваха да танцуват в небето зад гърба му, затова всичко, което виждах, бе уродлив, изгърбен силует и приближаващата светлина на двете широко разположени, изпъкнали очи. Жабешката му глътка пулсираше, ту забавяйки, ту ускорявайки ритъма.

Демонът отново отвори паст и отвътре се дочу противно, лепкаво клокочене.

— Vento Rifflittum! — извиках аз, събирайки своите страх и злост в стегнато кълбо и го хвърлих към противника. Едновременно с това той изплю в лицето ми заряд от киселина.

Страхът и адреналинът излетяха от върховете на пръстите ми като вихър, способен да изтръгне космите от главата ти. Той прихвана топката разяждаща слюнка и я отхвърли обратно към демона, покривайки го със забележително равен слой. Това спря гадната твар и дори я отблъсна на няколко фута. Острите нокти безсилно дращеха по паркета, но той успя да спре едва при вратата, хващайки се за килима.

Киселината съскаше и хвърляше сини искри по кожата на демона, но изглежда не му причиняваше никаква вреда. Наистина, шлиферът му се разпадна на парчета още преди да успея да въздъхна, а и килимът и мебелите понесоха значителни увреждания.

Демонът тръсна глава — явно събираше мислите си. Обърнах се към далечния ъгъл и повелително протегнах ръка.

— Vento Servitas! — с тръбен глас провъзгласих аз. Светлата, полирана дървесина на чародейския ми жезъл засия в тъмнината и той изпърха във въздуха към мен. Хванах го, насочих го към демона и напрегнах волята си, черпейки енергията, скрита в дървесните влакна.

— Вън! Вън! Вън! — извиках аз. — Не си желан тук! — Може би при други обстоятелства подобно обръщение би изглеждало прекомерно театрално, но когато из стаята ви се разхожда демон, никакви мерки не изглеждат излишни.

Жабодемона присви рамене, разкрачи приличащите си на бъчви крака и изсумтя, когато вълната невидима енергия, излетяла от жезъла ми, налетя върху него като безпощадно чистеща метла. Физически усетих неговото съпротивление: струваше ми се, че съм опрял жезъла в метален стълб и се опитвам ако не да го бутна, то поне да го огъна. Борихме се мълчаливо няколко минути, докато не осъзнах, че не мога да се справя с него. Не можех да го изгоня през вратата като някакъв дребен елф или пакостлив полтъргайст. Той можеше да изчака, докато изчерпя силите си, а тогава, след като възвърне способността си да се движи, би ме изгорил с киселината си или просто би ме разкъсал на части. Във всеки случай, силата му превишаваше почти всеки смъртен, а при желание сигурно можеше да се придвижва доста по-бързо и не смяташе да се отказва от намеренията си, докато не се справи с мен, или докато не изгрее слънцето, или докато не се случи още нещо от раздела „слабо вероятни съвпадения“.

— Сюзън! — извиках задъхано аз. — Слязохте ли?

— Да — чу се откъм люка. — Той тръгна ли си?

— Не точно… — Пръстите ми се изпотиха и гладката повърхност на жезъла започна да се пързаля в ръката ми. Сапунът все по-силно щипеше очите ми, а погледът на проклетия демон ставаше все по-ярък.

— Защо не го изгорите? Застреляйте го! Взривете го и да върви по дяволите! — гласът й звучеше така, сякаш тя се озърташе наоколо.

— Това е невъзможно — казах й аз. — Не мога да заредя в този проклет жезъл толкова енергия, че да мога да засегна тази твар, без да взривя и нас заедно с нея. Ще се наложи да бягате оттук. — Докато обяснявах, продължавах да мисля трескаво, изброявайки възможности, цифри, запасите ми от енергия. Тази гадина е дошла за мен. Ако успея да я отклоня, да я примамя нанякъде — например към банята или спалнята, Сюзън може да успее да избяга. От друга страна е напълно възможно да са му заповядали да убие и мен, и всички свидетели, а в този случай, след като ме довърши, той просто щеше да се заеме с нея. Трябваше да измисля друг начин да я измъкна от тази бъркотия. И тогава си спомних.

— Сюзън! — извиках аз. — Там долу, на масата, има малко шишенце. Изпийте го и си представете колко много ви се иска да сте някъде другаде. Става ли? Навсякъде, само не и тук.

— Намерих го — отвърна тя след няколко секунди. — Вони отвратително!

— По дяволите, това е еликсир. Той ще ви пренесе оттук. Изпийте го!

Чу се задавено преглъщане, после настъпи тишина.

— А сега какво? — чух изведнъж нейния глас.

За миг замижах, после отворих очи и надникнах в люка, покрай спускащите се надолу стъпала.

— Трябваше да подейства… — започнах аз и веднага млъкнах, защото тази проклета жаба протегна напред ноктестата си лапа и с един скок преодоля три фута^[1]. С отчаяно усилие на волята успях да я спра в последния момент, но и на мен, и на нея беше ясно, че след малко ще може да се докопа до гърлото ми.

— Нищо не стана — отчаяно произнесе Сюзън. — По дяволите, Хари, трябва да направим нещо. — И в този момент се показа на стълбите, държейки моя револвер трийсет и осми калибър; очите й блестяха възбудено.

— Не! — извиках аз. — Недей! — Жезълът ми се плъзна още малко. Демонът беше готов да премаже последната линия на моята отбрана.

Сюзън вдигна пистолета с побеляло лице. Ръцете й трепереха. Барабанът на „Чифс Спешъл“-а побираше шест патрона и аз го зареждам с най-обикновени, със средна мощност. Без бронебойни или експлозивни куршуми, нищо такова. Така вероятността да направи засечка в интензивно магическо поле е минимална.

Пистолетът е дяволски просто устройство. А револверът е едва ли не най-простият по конструкция пистолет. Колелца, зъбчатки и прост спусък, възпламеняващ барута. Даже на магията й е трудно да спори със законите на физиката — е, в повечето случаи.

Револверът изгърмя шест пъти.

Първите два куршума сигурно пропуснаха целта и изчезнаха нанякъде. Следващите два уцелиха демона в бедрото, оставяйки дълбоки бразди, преди да рикошират и с противен вой да затракат по стените и тавана. Както и се опасявах, за нас беше по-опасно, отколкото за демона. За щастие нито Сюзън, нито аз пострадахме от рикошетите. Петият куршум мина между дебелите, криви крака на жабата.

Шестият я порази право между светещите като автомобилни фарове очи и я събори по гръб. Тя силно засъска от яд.

Изохках и хванах Сюзън за ръката.

— В мазето! — изхриптях аз. Тя изпусна безполезния пистолет. Втурнахме се надолу по стълбите. Дори не затворих люка — ако тази дяволска твар пожелаеше, можеше да мине и през стената. А така поне знаех откъде ще се появи.

Изхриптях думите на заклинанието и накрайника на жезъла ми засия, осветявайки помещението.

— Хари? — чу се от рафта гласът на Боб. В очните кухини на черепа блеснаха огънчета и той се обърна към мен. — Какво, по дяволите, става? Леле, кое е това готино маце?

Сюзън подскочи.

— Това пък какво е?

— Не му обръщай внимание — изръмжах аз и първи последвах съвета си. Заобиколих масата и се заех да разчиствам пода от натрупалите се там кутии, торби, тетрадки и стари евтини книги с меки обложки.

— Помогнете ми да разчистя пода тук. Бързо!

Сюзън послушно коленичи и аз проклех мързела и небрежността си, заради които този ъгъл на лабораторията се е превърнал в такъв свинарник. Опитвах се да достигна вградения в пода кръг — идеално равно медно колело, очертаващо циментов кръг. Като приложа съвсем малко сила, можеше да заключа демона в него. Или да го държа отвън.

— Хари! — Боб преглътна трескаво. Ние не спирахме работа. — Тук… хм… Един доста кръвожаден жабодемон слиза по стълбите.

— Знам, Боб. — Метнах настрани купчина картонени кутии, а Сюзън взе всички останали хартийки, разчиствайки целият трифунтов кръг. Хванах я за ръка, стъпих в кръга и я дръпнах към себе си.

— Какво става? — попита тя с пресекващ от страх и недоумение глас.

— Стойте по-близо — казах аз.

Тя се притисна към мен.

— Той те вижда, Хари — съобщи Боб. — Струва ми се, че се кани да изплюе нещо към теб.

Нямаше кога да проверявам дали е истина това, което казва Боб. Наведох се, докоснах кръга с края на жезъла си и с усилие на волята го затворих, оставяйки демона отвън. Кръгът ни огради с невидима стена от зареден въздух.

Нещо изсъска във въздуха на няколко дюйма от лицето ми. Вдигнах поглед и видях как тъмната, пулсираща киселина се стича по невидимия щит, предизвикан от защитния кръг. Ако се беше случило половин секунда по-рано, слюнката би разяла лицето ми. Ободряваща мисъл.

Опитах се да си поема дъх, без да показвам нито една част от тялото си извън кръга — това би разрушило защитата, лишавайки кръга от енергия. Ръцете ми трепереха, а в краката усещах неприятна слабост. Сюзън също трепереше.

Демонът с клатушкане се приближи до нас. Сега, в светлината на жезъла, успях да го разгледам добре и веднага съжалих за това. Той беше чудовищно уродлив, противен, мускулест и го сравних с жаба само защото не намерих нищо друго, което поне приблизително да прилича на него. Той се беше втренчил в нас с автомобилните си фарове и удряше с юмрук по защитната бариера на магическия кръг. Всеки удар избиваше сноп сини искри и тогава той яростно съскаше — удивително противен звук.

През това време бурята продължаваше да бушува отвън, макар че гръмотевиците бяха приглушени от дебелите стени на мазето.

Сюзън се притисна към мен, почти плачейки.

— Защо не ни убива? Той е до нас.

— Не може — утеших я аз. — Не може да мине през щита и не може да направи нищо, за да прекъсне кръга. Така че сме в безопасност, докато някой от нас не пресече тази линия.

— О, Боже! — каза Сюзън. — И колко дълго ще трябва да останем тук?

— До разсъмване. Когато слънцето изгрее, ще му се наложи да си тръгне.

— Но тук няма да видим слънцето — възрази тя.

— И не е нужно. Тази твар е свързана с онзи, който я е призовал и изпратил тук, с един вид силова нишка. Веднага щом слънцето изгрее, нишката ще се скъса и той ще изчезне — като балон, на който е изпуснат въздуха.

— А скоро ли ще изгрее слънцето? — поинтересува се тя.

Хм, разумен въпрос.

— Ами… да. След около десетина часа.

— Ох — само каза тя, положи глава на голите ми гърди и затвори очи.

Демонът бавно обикаляше кръга с надеждата да намери дупка в бариерата. Нека търси. Аз също затворих очи и се приготвих да мисля.

— Ъ-ъ… Хари… — неуверено започна Боб.

— Не сега, Боб.

— Но, Хари… — не се предаваше той.

— Дявол да го вземе, Боб, опитвам се да мисля. Ако искаш да си полезен, опитай се да обясниш защо еликсирът за бягство, в чието качество беше толкова уверен, не подейства на Сюзън.

— Хари — запротестира Боб. — Точно това се опитвам да ти кажа.

— Тук по-топло ли стана? — сънено промърмори Сюзън, притискайки се към гърдите ми. — Или просто на мен ми е толкова хубаво?

Прониза ме страшно подозрение. Погледнах Сюзън и душата ми слезе в петите. О, не! Не може да бъде!

Тя вдигна към мен замъгления си поглед.

— Ние ще умрем тук, нали, Хари? Някога искал ли си да умреш, докато се любиш?

И с отсъстващ вид ме целуна по гърдите.

Това беше приятно. Не, наистина, страхотно беше. Опитвах се да не гледам голия й гръб, който придържах с ръка.

— Аз съм мечтала за това много, много пъти — въздъхна тя.

— Боб — започнах аз, губейки търпение.

— Но аз точно за това исках да кажа — умоляващо каза Боб. — Опитах се! Тя взе грешния еликсир и го изпи на един дъх. — Черепът на Боб леко се обърна към мен и огънчетата в очите му светнаха по-ярко. — Между другото, съгласи се, че любовният еликсир подейства страхотно.

Сюзън целуваше гърдите ми и се триеше в тялото ми с движения, които не подобаваха на възпитана дама. Това беше ужасно приятно, но ужасно ми пречеше да се съсредоточа.

— Боб! — побеснях аз. — Проклет да съм, ако не те заключа в стенен сейф за следващите двеста години!

— Но аз не съм виновен! — обидено възрази Боб.

Демонът понаблюдава с жабешките си очи онова, което се случваше в кръга, после разрина с крак боклуците по пода, почисти си място, клекна и зачака — търпеливо и неумолимо — точно като котка, която чака мишка пред дупката й. Сюзън ме гледаше с възхитени очи и се опитваше да ме събори на пода, извън пределите на защитния кръг. Боб продължаваше да хленчи, доказвайки своята невинност.

Кой каза, че не мога да забавлявам дама?