Джим Бъчър
Буря от ада (10)

Глава 8

Прибрах се в къщи едва в три през нощта. Часовникът в колата не работеше (а как иначе!), но аз доста точно определях времето по звездите. Чувствах се като изстискан лимон, с нерви, опънати по-силно и от струни на китара.

Много се съмнявах, че ще успея да заспя, затова реших да се поразсея, занимавайки се с алхимия.

Понякога съжалявам, че нямам някое почтено, обществено приемливо хоби, с което бих могъл да се занимавам в моменти като този. Например, да свиря на цигулка (или беше виола?) като Шерлок Холмс, или да блъскам по клавишите на орган, като в Дисниевата версия на „Капитан Немо“. Уви, не се занимавах с нищо подобно. Сигурно може да ме характеризирате като чародейски аналог на класическите компютърни фанатици. В свободното си време се занимавам с магия — по един или друг начин — и това напълно ме устройва. По дяволите, трябва, рано или късно трябва да започна да живея като нормален човек.

Живея в сутерена на голяма, стара сграда, пълна с апартаменти. Затова пък сутерена, а с него и мазето са изцяло на мое разположение, което е много удобно. Аз съм единственият обитател на цели два етажа и плащам за тях по-малко от онези, чийто прозорци са изцяло над нивото на земята.

Сградата е пълна с шумове, скърцане и въздишки — времето и онези, които са живели в нея преди, са оставили спомени за себе си в тухлите и дървото. През цялата нощ се чуват шумове, идващи от всички страни. Това е стара сграда, но тя пее в тъмнината. Щом пее, значи живее. Това е моят дом.

Мистър вече ме чакаше на най-долната площадка на стълбището, водеща към моя апартамент. Мистър е огромен сив котарак. Не голям, а именно огромен. Виждал съм кучета, които му отстъпват по размер. Теглото му е над трийсет фунта^[1], но в него няма нито грам излишна тлъстина. Според мен баща му е бил рис, или пума, или нещо от този сорт. Намерих го в кофата за боклук преди три години. Тогава той беше мяукащо котенце с опашка, откъсната от куче или автомобил — не знам точно, но Мистър не понася и едните, и другите, и когато ги види или изчезва, или, напротив, напада без предупреждение.

През следващите няколко месеца Мистър възстанови душевното си равновесие. Освен това възприе убеждението, че именно той е законният обитател на апартамента, а аз съм натрапник, който той по милост допуска да поживее в неговата собственост. В описвания момент той ме погледна и недоволно измяука.

— Мислех, че още си на среща — казах аз.

Той се приближи до мен и игриво се потърка в коляното ми. Залитнах, улових се за стената, за да не падна, и отключих вратата. Мистър влезе първи, сякаш другояче не можеше да бъде.

Апартаментът ми се състои от гостна — не особено просторна стая с кухненска ниша в ъгъла и голяма камина до стената. През вратата в противоположната стена може да се влезе в друга стая, моята спалня и баня, а през люк в пода — в мазето, където съм направил лабораторията си. В гостната е пълно с вехтории: целият под е застлан с килими, стените са окичени с гоблени, всички хоризонтални повърхности са покрити с разни дреболии, а в претъпканите до краен предел книжни рафтове някога задължително ще въведа ред.

Мистър се отправи директно към мястото си до камината и настоя за топлина. Аз послушно разпалих камината и керосиновата лампа. Е, да, имам и електричество, и други неща, но те толкова често отказват, че не виждам смисъл да ги използвам. А и предпочитам да не рискувам с газовото отопление. Предпочитам да имам работа с прости неща като камина, свещи и керосинова лампа. Печката ми също е на въглища, а коминът стига, за да извежда почти всичкия дим, макар че целият апартамент се увонява на пепел, каквото и да правех.

Свалих якето и преди да сляза в лабораторията, навлякох халата си от плътен бархет. Уверявам ви, всички чародеи използват мантии именно по тази причина. В лабораторията е твърде студено, за да стоиш без връхна дреха. Взех свещта, спуснах се по стълбата в мазето и запалих там няколко лампи, две горелки и керосиновия нагревател в ъгъла.

Неравните огънчета на лампите осветиха дълга маса насред стаята, още няколко маси покрай трите стени и свободно пространство до четвъртата стена, където бях инсталирал кръг от медна тръба, закрепвайки го чрез заковани в циментовия под скоби. Рафтовете над масите бяха затрупани с празни клетки, кутийки, бурканчета, всевъзможни контейнери, няколко гарафи със странна форма, няколко кожи, малко прашни фолианти, голяма купчина тетрадки, изписани с моите криволици, а така също — бял човешки череп.

— Боб — повиках аз, разчиствайки си място на централната маса; кутиите, пакетите от храна и пластмасовите чашки полетяха на пода, право в медния кръг. — Боб, събуждай се!

Тишина. Заех се да свалям нужните ми предмети от рафтовете.

— Боб! — повторих аз, този път по-силно. — Събуждай се, поспаланко!

В празните очни орбити на черепа се разгоряха две огънчета, трепкащи като пламъчета на свещи.

— Не стига — произнесе черепът, — че не ми дават да спя. Ами не ми дават да спя, обиждайки ме с груби думи. Какво толкова е станало, че ме будиш с груби оскърбления?

— Стига си мрънкал — весело го прекъснах аз. — Трябва да поработим.

Боб-Черепът промърмори нещо на древен френски. Тоест, аз реших, че е на древен френски, макар че загубих нишката на фразата, щом премина към подробностите от жабешката анатомия. Той се прозя, зъбите му изскърцаха, когато челюстта му се затвори. Всъщност Боб не беше череп, а дух на въздуха — нещо като фея, но не съвсем. Той живееше в черепа, приготвен за него преди няколкостотин години, и работата му беше да запомня. По напълно очевидни причини не мога да използвам компютър, за да пазя информация, или да следя бавно променящите се закони на квазифизиката. Вместо това имам Боб. През целия си живот той е работил с много чародеи и това му беше осигурило богат опит, а също така и известно високомерие в поведението.

— Да им… тези чародеи — изръмжа той.

— Не ми се спи; хайде да забъркаме няколко еликсира, а?

— Сякаш имам някакъв избор — въздъхна Боб. — Какво става при теб?

Накратко го посветих в събитията от изминалия ден. Той подсвирна (което не е толкова просто, като вземем предвид липсата на устни).

— Звучи гнусно — отбеляза той.

— По-гнусно няма накъде — съгласих се аз.

— Ето какво ще ти кажа — заяви той. — Вземи ме да се разходя и ще ти подскажа как да се измъкнеш от всичко това.

Напрегнах се.

— Боб, веднъж вече те вземах с мен. Помниш ли?

Той кимна мечтателно, одрасквайки дървото с костите си.

— В дома на търпимостта. Как да не го помня.

Аз изсумтях и сложих да се топли вода над една от горелките.

— Би трябвало да си дух на разума. Просто не проумявам защо толкова се интересуваш от проблемите на секса.

— Разбери, Хари — в гласа на Боб се чуха обидени нотки, — това е само от академичен интерес.

— Така ли? Знаеш ли, струва ми се несправедливо да позволявам на твоята академия да шпионира хората в собствените им домове.

— Чакай малко! Моята академия не просто шпионира…

Вдигнах предупредително ръка.

— Млъкни. Дори не искам да слушам.

— Ти принизяваш святи за мен понятия, Хари — измърмори той. — Ти, така да се каже, оскърбяваш мъжкото ми начало.

— Боб — възмутих се аз. — Та ти си череп. Какво, по дяволите, мъжко начало? Даже няма как да те обиди човек.

— Така ли? — разпали се Боб. — Я се погледни ти, Хари! Какво, имаш ли приятелка? Пфу! Повечето мъже си намират по-приятни занимания за през нощта, отколкото да си играят на млад химик!

— След като стана дума — козирувах аз, — в събота вечерта съм на среща.

Огънчетата в очните орбити на черепа смениха цвета си от оранжево на червено.

— Леле! — изпищя той. — И каква е? Хубава ли е?

— Смугла — казах аз. — Тъмни коси, тъмни очи. Краката й са такива, че направо да пукнеш. Умна и сексапилна като дявол знае какво.

— Надявам се, че ще поиска да огледа лабораторията — хихикна Боб.

— Забрави за тези глупости.

— Не, наистина — не се отказваше Боб. — Ако е толкова страхотна, за какво си й ти? Та ти, нека си кажем честно, не си сър Хавейн, нали?

Сега беше мой ред да се обидя.

— Харесвам й — казах аз. — Какво, толкова ли е невероятно?

— Хари, Хари — проточи Боб, а огънчетата в очите му издевателски примигнаха. — Ама изобщо, кажи честно, разбираш ли от жени?

Мълчаливо наблюдавах Боб около минута, а после осъзнах, че проклетият череп може би е прав. Не мога да кажа, че осъзнаването на този факт ми беше приятно. Само че, макар и за нищо на света да не бих му го признал, той беше прав.

— Ще приготвим еликсир за бягство — казах му аз. — И не възнамерявам да кисна тук цяла нощ, така че нека се захващаме за работа, става ли? Помня рецептата само до половината.

— Когато приготвяш един еликсир, Хари, винаги ще се намери място и за втори. Сам знаеш това.

В това беше прав. Процесът на приготвяне на еликсир по метода на алхимията включва основно варене, смесване и чакане. Винаги можеш да заложиш две рецепти, и времето ще ти стигне и за двете. Понякога даже и за три, макар че това изисква допълнителни усилия.

— О’кей, ще направим две порции за запас.

— Как пък не! — възмути се Боб. — Това не е интересно. Трябва да си обогатяваш опита. Опитай нещо ново.

— Например?

Огънчетата в очите на Боб весело ми намигнаха.

— Любовен еликсир, Хари! Любовна отвара! Щом като не ме извеждаш на разходка, позволи ми да направя поне това. Духовете са ми свидетели, та ти можеш да го използваш и тогава…

— Не — решително заявих аз. — Няма да стане. Никакви любовни отвари.

— Отлично — съгласи се той. — Няма любовна отвара — няма и еликсир за бягство.

— Боб… — заплашително казах аз.

Огънчетата в очите на черепа угаснаха.

Заръмжах. Бях дяволски уморен и дяволски ядосан, а дори и в най-благоприятните ситуации не съм особено приятен събеседник. Направих крачка напред, хванах Боб за скулите и го разтръсках.

— Ей, Боб! — извиках аз. — Я излизай! Или ще взема този проклет череп и ще го пусна в най-дълбокия кладенец, който намеря! Кълна се, че ще те завра на такова място, където никой и никога няма да може да те намери!

Очите светнаха за момент.

— Няма да го направиш. Твърде съм ценен. — И отново изгаснаха.

Стиснах челюсти, едва сдържайки се да не тресна черепа в каменния под. Направих няколко дълбоки вдишвания, призовавайки на помощ няколкото години чародейска подготовка и успях да не изпадна в истерия — не разбих този гаден дух на малки парченца. Вместо това оставих черепа обратно на рафта и бавно преброих до трийсет.

Можех ли сам да приготвя еликсира? Може би. Само че не можех да се отърва от неприятното чувство, че тогава ефектът му няма да е този, който ми е нужен. Приготвянето на еликсири е тънка материя и страшно много зависи от дреболиите. Не като заклинанията — те са основани по-скоро на интензивността на помислите. И, освен това, ако наистина приготвя любовна напитка, не е задължително да я използвам, нали? При всички положения тя ще запази силата си само няколко дена… е, най-много до уикенда. Така че нямаше нищо лошо.

Насилих се да гледам трезво на нещата. Това ще успокои Боб и ще му осигури интерес, който изобщо не е излишен при приготвянето на еликсири. Любовната отвара не е скъпа, така че бюджетът ми почти няма да пострада. И освен това, неочаквано си помислих аз, ако Сюзън ме помоли да й демонстрирам нещо от магията (а тя винаги моли за това), ще мога…

Не. Това вече е прекалено. Това е все едно да призная, че не съм в състояние да накарам една жена да ме хареса. И, освен това, би било несправедливо преимущество по отношение на дамата. Трябваше ми еликсир за бягство. Той можеше да ми послужи при Бианка и — в най-лошия случай — с него можех да избягам от Морган и Белия Съвет. Накратко, бих се чувствал значително по-уверен, ако в джоба си имах еликсир за бягство.

— Добре, Боб. Печелиш. Ще направим и двата. Съгласен ли си?

Очите на Боб светнаха предпазливо.

— Наистина ли? Ще направиш любовна отвара точно както ти кажа?

— Нима някога съм приготвял еликсири без твоите съвети, Боб?

— Ами онзи еликсир за отслабване, който се опита да забъркаш?

— Е, да… Това беше грешка.

— И антигравитационния еликсир, помниш ли го?

— Но ние поправихме пода след това! Много важно!

— А и…

— Добре, добре! — завиках аз. — Не е задължително да сипваш сол в раните. Хайде, казвай рецептите.

И Боб ги каза, с присъщите му шеговити изрази, така че през следващите два часа приготвяхме еликсири. Всъщност, те се приготвят почти еднакво. Първо ти е нужна основа, веществен — обикновено течен — носител. После — нещо за задействане на чувствата, после — нещо за ума, и, накрая, нещо за духа. Точно осем съставки, различаващи се по това, какво е предназначението на еликсира и личността на онзи, който го приготвя. Боб имаше зад гърба си (образно казано, тъй като нямаше гръб) няколковековен опит, така че той с лекота изчисляваше най-добрите компоненти за този или онзи чародей. Общо взето, беше прав, когато спомена своята ценност: не съм чувал за други духове, чийто опит може да се сравни с неговия. Много ми провървя с него.

От това изобщо не следва, че понякога не ми се иска да разбия този проклет череп на парченца.

Еликсирът за бягство се приготвя върху основа от осем унции^[2] евтина ко̀ла. Добавихме там капка машинно масло (за обонянието) и начупихме птиче перо (за осезанието). Последваха три унции смляно кафе, смесено с брашно и шоколадов ароматизатор. Следващата съставка беше неизползван автобусен билет (за ума) и малка верижка (за сърцето), която се наложи да скъсам и да я пусна в сместа, без да я разтварям. Накрая разгънах чиста носна кърпа, в която се пазеше парче дълбока сянка, изсипах я в кипящата течност и добавих мишо шумолене, което извадих от стъклен буркан с протъркана капачка.

— Боб, сигурен ли си, че това ще проработи? — попитах аз.

— Със сигурност. Тази рецепта е просто супер.

— Вони кошмарно.

Очите на Боб весело примигнаха.

— Така и трябва.

— А как действа? На принципа на свръхскоростта, или е разновидност на телепортацията?

Боб се прокашля замислено.

— По малко и от едното, и от другото. Като я изпиеш, за няколко секунди се превръщаш във вятър.

— Във вятър ли? — Погледнах го с подозрение. — Нещо не съм чувал за това преди, Боб.

— Аз какво съм, дух на въздуха или не? — възмути се Боб. — Ще сработи прекрасно, ще видиш.

Помърморих малко, но оставих еликсира настрани и се заех със следващия. Впрочем, още първата съставка, спомената от Боб, ме накара да се поколебая.

— Текила? — недоверчиво повторих аз. — Сигурен ли си? Мислех, че за основа на любовна отвара трябва да се използва шампанско.

— Шампанско, текила — каква е разликата? Главното е да понижава нивото на нейната съпротивляемост — възрази Боб.

— М-да. Боя се, че резултатът ще бъде… ъ-ъ… малко по-силен от очакваното.

— Ей — възмути се Боб, — кой от нас е дух на паметта? Ти или аз?

— Ами…

— Хари — с наставнически тон произнесе Боб, — съблазнявал съм пастирки, когато твоите пра-пра-прадеди са ходели прави под масата. Мисля, че знам какво правя.

Въздъхнах. Наистина, прекалено съм уморен, за да споря с него.

— Добре де, добре. Млъкни. Щом ще е текила, текила да е. — Извадих бутилката, отмерих осем унции и погледнах черепа.

— Отлично. А сега — три унции черен шоколад.

— Шоколад? — повторих аз.

— Целият шик е в шоколада, Хари.

Помърморих, но вече нямах търпение да приключа с всичко това, затова отмерих и добавих и тази съставка. После направих същото с капка парфюм (евтина имитация на любимия ми аромат), унция ситно нарязана дантела и прощална въздишка, съхранявана на дъното на стъклена колба. После добавих в сместа малко пламък от свещ, от което тя придоби нежнорозов оттенък.

— Страхотно — одобрително каза Боб. — Точно както го предписва лекарят. Така, сега ни трябва пепел от страстна любовна бележка.

Объркано погледнах към черепа.

— Ъ-ъ… Боб. Такива неща са ми в недостиг.

— Как не се сетих? — изсумтя Боб. — Погледни рафта зад мен.

Послушах съвета му и открих там два любовни романа с невероятно съблазнителни девици на корицата.

— Ей! Откъде имаш това?

— От последното ми излизане навън — невъзмутимо отвърна Боб. — Страница сто седемдесет и четвърта, абзацът, започващ с думите: „Нейните млечнобели гърди…“. Намери ли го? Скъсай страницата, изгори я и добави пепелта към сместа.

Задавих се.

— Мислиш ли, че ще стане?

— Хей, жените поглъщат това на един дъх. Повярвай ми.

— Добре — покорно въздъхнах аз. — Каква ще е съставката за душата?

— Така-така… — засмя се Боб, поклащайки се възбудено напред-назад с долната си челюст. — А сега остава само чаена лъжичка счукан елмаз и работата е в кърпа вързана.

Уморено потърках очи.

— Елмаз? Нямам елмази, Боб.

— Досетих се. Ти си беден, затова жените не те обичат. Добре тогава, скъсай половин стотачка на малки парченца и я пусни там.

— Петдесетдоларова банкнота? — повторих аз.

— Парите — поясни Боб — са много сексуални.

Помърморих, извадих от джоба си последните петдесет долара, старателно ги накъсах и ги пуснах в сместа.

Следващият етап изискваше известни усилия. След като смесите всички необходими съставки, трябва да им осигурите достатъчно енергия, за да ги приведете в действие. Всъщност в еликсира са важни не толкова физическите съставки, колкото техния смисъл, значението им за онзи, който приготвя отварата. Е, и за онзи, който ще я използва.

Магическата енергия има много източници. Тя може да произтича от нещо особено (най-често — от впечатляващо място като вулкана Сент-Хелънс или Стария Верен — знаменитият гейзер в Йелоустоун), или от изкуствено съоръжение, съпоставимо по мащаб със Стоунхендж, или от хората. Най-добрата магия винаги идва от хората. Понякога това е чисто мислено усилие, само воля. Понякога това са чувствата и емоциите. Всичко това е напълно подходящо за гориво, с което да се разпали, образно казано, магическият огън.

Та така, за да разпаля този огън имах предостатъчно тревоги, предостатъчно раздразнение и дявол знае колко — глупава упоритост. Мърморех над еликсирите нужните фрази на квазилатински, усещайки на границата на физическите си чувства нарастващо съпротивление. Събрах цялата си тревога, цялата си злоба и цялата си упоритост в голяма топка и я хвърлих в стената от съпротивление, подсилвайки я със силата и интонацията на думите. И в този момент магията внезапно ме напусна, оставяйки ми чувство за зееща празнота.

— Харесва ми — отбеляза Боб, когато и двата еликсира се обвиха със зелен дим и започнаха да хвърлят горещи пръски.

Поседнах на стола и свалих еликсирите от огъня, за да изстинат. Бях останал без сили и се чувствах така, сякаш ме бяха натоварили с цял тон тухли. Когато смеските изстинаха, ги налях във флакони, които надписах с неизмиваем магически флумастер — колкото се може по-ясно. Що се отнася до еликсирите, предпочитам да избегна каквато и да е бъркотия — след онзи случай с еликсирите за невидимост и за растеж на косата, когато се опитвах да пусна що-годе прилична брада.

— Няма да съжаляваш, Хари — увери ме Боб. — Това е най-добрият еликсир, който някога съм правил.

— Не ти, а аз. — Бях толкова уморен, че никаква дреболия като вероятна екзекуция не можеше да ме удържи от сън.

— Разбира се — съгласи се Боб. — Както ти харесва, Хари.

Обиколих стаята, изгасих свещите и керосиновият нагревател, после се измъкнах по стълбата, без дори да се сбогувам. Боб доволно се хилеше зад мен.

Добрах се до кревата и рухнах в него. Обикновено Мистър се вмъкваше веднага след мен и се настаняваше да спи върху краката ми. Почаках, и след няколко секунди той се появи и легна да спи, мъркайки като малък мотор.

Вече заспивайки, се опитах да подредя в ума си програмата за следващите ден-два. Да поговоря с вампирката. Да изясня местоположението на изчезналия мъж. Да избегна наказанието на Белия Съвет. Да намеря убиеца.

Преди той да ме е намерил първи.

Неприятна мисъл — но аз реших, че няма да се притеснявам за всякакви глупости, настаних се по-удобно и заспах.