Тихомир Димитров
По пътя към Сантяго (11)

Мъжете са глупави

По обяд, в един хубав и слънчев ден, аз и моята раница се озовахме в китно испанско градче — Хоспитал де Обриго, известно с моста над река Обриго, на който преди няколко столетия се е разиграл голям екшън с елементи на драма. Легендата ме впечатли, затова реших да ви я разкажа:

През Средновековието във въпросното градче се организирал престижен рицарски турнир. Тогавашните гладиаторски борби, един вид. По-малко кървави от борбите на римската арена, но не по-малко зрелищни. Класически, европейски, средновековен спорт със строги правила. Нещо като футбола днес. Тогавашните рицари-шампиони са имали същата слава, с каквато се ползват топ футболистите в наши дни.

 

 

Дошло времето за провеждане на прословутия турнир и в Хоспитал де Обриго пристигнал личен младеж, придружен от своя оръженосец и летописец, за да се включи в турнира. Бил висок и красив момък от знатно потекло, прославен с бойните си умения и наследник на една от най-богатите фамилии в разкошния град Леон. С две думи: турбо гъзар.

Добре де, ама „любовта е сляпа“ и „като дойде не пита“. Та, след като повалил няколко слабаци от коня, въпросният рицар взел, че се влюбил в местна селянка, дъщеря на богат търговец. Запасал меча в златния кобур, коленичил пред нея и публично й предложил трофея на победата, плюс сърцето, живота, честта, свободата и благородническата си фамилия.

Не извадил обаче късмет, тъй като мацката изобщо не си падала по нафукани перковци като него. Очевидно предпочитала по-скромни мъже (за които и до ден-днешен се говори, че имат по-голямо „самочувствие“). С две думи — отрязала го.

Представете си какъв шок изживял най-личният, най-знатният и най-красивият момък в Леон, по когото въздишали всички фусти, от когото се страхували всички рицари! Да бъде публично опозорен от една надменна селянка!

„Сърцето ми е оковано с веригите на любовта. Мъжката ми чест е накърнена“ — продиктувал той на своя оръженосец-летописец, въздъхнал тежко и добавил: „Трябва да направя нещо по въпроса!“.

Не му отнело много време да мисли. Мисленето не било сред силните му качества. Просто извадил меча, забил го в началото на моста и произнесъл средновековната фраза: „They shall not pass!“

 

 

С други думи: всеки, който искал да мине, трябвало да го предизвика на дуел — лично или чрез свой застъпник. И да го победи. Нашият нямал намерение да мърда от там. Въпрос на чест!

Възникнал голям проблем. Цели семейства останали разделени от река Обриго, защото никой вече не можел да използва моста. Търговийката замряла. По моста минавал не само древният поклоннически път към Сантяго, но и още по-древният търговски път към океана — важна стопанска артерия още от римско време.

Не помогнали заплахите на местния кмет, който обявил щедра награда за главата на самонадеяния момък, не помогнали молбите на семейството му да зареже тая глупост, да забрави малкия инцидент и да се ожени за най-знатната дама в родния си град. Само да се върне жив и здрав! Не помогнали стотиците предложения за брак и обясненията в любов, които получил от местните хубавици. Пичът бил непреклонен — ако искаш да минеш по моста, трябва да го победиш на дуел. Точка по въпроса!

Кандидатите за слава не закъснели. Защитникът на моста счупил няколко хиляди копия и изкривил няколкостотин меча в тиквите на бабаити от четирите краища на Европа. Станал толкова популярен, че мъжаги от Черно море до Атлантическия океан идвали, за да тестват бойните си умения срещу него и евентуално да отнесат торба с жълтици у дома. Дори двама сърби и един българин се прибрали с подвити опашки. Минала цяла година и… никой не успял да прекоси реката.

Защитникът решил, че това е достатъчно. Мъжката му чест била възстановена! Тържествено обявил края на своя обет и дал нов — да извърви бос пътя до Сантяго, където да се изповяда и да се освободи от оковите на любовта. Така и направил. От този ден нататък историята мълчи за неговата съдба.

 

 

„Ето какви мъже са вървели по Камино!“ — въздъхнах аз, чувствайки се поне малко съпричастен със съдбата на знатния момък. И запалих цигара в средата на моста.

Дрънчене на щитове и мечове, цвилене на коне и тропот на конски копита, дървени копия, разпадащи се на хиляди трески, възторжени викове от тълпата, аромат на топли гевреци от количките на амбулантни търговци — такива образи, звуци и картини минаваха през главата ми…

„Тишо, цялата тази история мога да ти я разкажа само с три думи“ — прекъсна вдъхновението ми красивата германка, с която пътувах онзи ден: „Мъжете са глупави!“

И ме върна обратно в реалността на нашия, далеч по-технически съвършен, но и далеч по-малко романтичен 21 век.