Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dejame que te cuente…, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отиспански
- Екатерина Делева, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Сборник
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 164гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Хорхе Букай. Нека ти разкажа
Първо издание.
ИК „Хермес“, 2008
Преводач: Екатерина Делева
Коректор: Недялка Георгиева
Художествено оформление на корицата: Георги Станков
ISBN: 978–954–26–0618–5
История
- —Добавяне
Мъжът, който се мислел за мъртъв
Спомням си, че се замислих над приказката за двете жабки.
— Също като в онзи стих на Алмафуерте[1] — казах. — „Не се признавай за победен — дори да е така“.
— Може би — отвърна Дебелия. — Но в случая мисля, че е по-скоро нещо като „не се признавай за победен, преди да бъдеш победен“. Или може би: „не казвай, че си изгубил, преди да си разбрал крайната оценка“. Защото…
И както бяхме почнали, ми разказа друга приказка.
Имало някога един мъж, който треперел за здравето си, но най-много се боял от смъртта.
Един ден, мислейки си разни глупости, му хрумнало, че може би вече е мъртъв. И попитал жена си:
— Кажи, жено, да не би да съм умрял?
Жената се засмяла и му рекла да докосне ръцете и краката си.
— Виждаш ли? Топли са! А това значи, че си жив. Ако беше умрял, ръцете и краката ти щяха да са ледени.
Този отговор му се сторил доста разумен и той се успокоил.
След няколко седмици завалял сняг. Един ден мъжът отишъл в гората за дърва. Като стигнал там, си свалил ръкавиците, взел брадвата и се заел за работа.
Несъзнателно прокарал ръка по челото си и усетил, че тя е студена. Спомнил си думите на жена си, свалил си обувките и чорапите и с ужас установил, че и краката му са ледени.
От този миг за него вече нямало съмнение: „разбрал“, че е мъртъв.
— Не е хубаво един мъртвец да броди из гората и да сече дърва — рекъл си. Оставил брадвата до мулето, излегнал се спокойно на заледената земя, кръстосал ръце на гърдите си и затворил очи.
Малко след като се излегнал, глутница ловджийски кучета наобиколила дисагите му. Като видели, че никой не ги гони, те ги разкъсали и излапали всичката храна в тях. Мъжът си помислил: „Имат късмет, че съм мъртъв. Иначе щях да ги изритам оттук“.
Глутницата продължила да души наоколо и се натъкнала на мулето, вързано за едно дърво — лесна плячка за острите кучешки зъби. То заревало и започнало да хвърля къчове, но мъжът си мислел само колко хубаво би било да го защити, ако не беше мъртъв.
За няколко минути видели сметката на животното и останало само някое и друго куче да глозга кокалите му.
Ненаситната глутница продължила да души наоколо.
Не след дълго едно от кучетата усетило миризмата на мъжа. Огледало се и видяло дърваря, изтегнат неподвижно на земята. Приближило се бавно, съвсем бавно, защото за него хората били много опасни и коварни.
За секунди всички кучета наобиколили мъжа с олигавени муцуни.
„Сега ще ме изядат — помислил си той. — Щяха да видят те, ако не бях мъртъв“.
Кучетата се приближили още повече…
… и като видели, че той не помръдва, го изяли.