Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dejame que te cuente…, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 164гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон(2011)
Разпознаване и корекция
Anaid(2011)

Издание:

Хорхе Букай. Нека ти разкажа

Първо издание.

ИК „Хермес“, 2008

Преводач: Екатерина Делева

Коректор: Недялка Георгиева

Художествено оформление на корицата: Георги Станков

ISBN: 978–954–26–0618–5

История

  1. —Добавяне

Мъжът, който се мислел за мъртъв

Спомням си, че се замислих над приказката за двете жабки.

— Също като в онзи стих на Алмафуерте[1] — казах. — „Не се признавай за победен — дори да е така“.

— Може би — отвърна Дебелия. — Но в случая мисля, че е по-скоро нещо като „не се признавай за победен, преди да бъдеш победен“. Или може би: „не казвай, че си изгубил, преди да си разбрал крайната оценка“. Защото…

 

 

И както бяхме почнали, ми разказа друга приказка.

 

 

Имало някога един мъж, който треперел за здравето си, но най-много се боял от смъртта.

Един ден, мислейки си разни глупости, му хрумнало, че може би вече е мъртъв. И попитал жена си:

— Кажи, жено, да не би да съм умрял?

Жената се засмяла и му рекла да докосне ръцете и краката си.

— Виждаш ли? Топли са! А това значи, че си жив. Ако беше умрял, ръцете и краката ти щяха да са ледени.

Този отговор му се сторил доста разумен и той се успокоил.

След няколко седмици завалял сняг. Един ден мъжът отишъл в гората за дърва. Като стигнал там, си свалил ръкавиците, взел брадвата и се заел за работа.

Несъзнателно прокарал ръка по челото си и усетил, че тя е студена. Спомнил си думите на жена си, свалил си обувките и чорапите и с ужас установил, че и краката му са ледени.

От този миг за него вече нямало съмнение: „разбрал“, че е мъртъв.

— Не е хубаво един мъртвец да броди из гората и да сече дърва — рекъл си. Оставил брадвата до мулето, излегнал се спокойно на заледената земя, кръстосал ръце на гърдите си и затворил очи.

Малко след като се излегнал, глутница ловджийски кучета наобиколила дисагите му. Като видели, че никой не ги гони, те ги разкъсали и излапали всичката храна в тях. Мъжът си помислил: „Имат късмет, че съм мъртъв. Иначе щях да ги изритам оттук“.

Глутницата продължила да души наоколо и се натъкнала на мулето, вързано за едно дърво — лесна плячка за острите кучешки зъби. То заревало и започнало да хвърля къчове, но мъжът си мислел само колко хубаво би било да го защити, ако не беше мъртъв.

За няколко минути видели сметката на животното и останало само някое и друго куче да глозга кокалите му.

Ненаситната глутница продължила да души наоколо.

Не след дълго едно от кучетата усетило миризмата на мъжа. Огледало се и видяло дърваря, изтегнат неподвижно на земята. Приближило се бавно, съвсем бавно, защото за него хората били много опасни и коварни.

За секунди всички кучета наобиколили мъжа с олигавени муцуни.

„Сега ще ме изядат — помислил си той. — Щяха да видят те, ако не бях мъртъв“.

Кучетата се приближили още повече…

… и като видели, че той не помръдва, го изяли.

Бележки

[1] Псевдоним на Педро Бонифасио Паласиос (1854–1917 г.), аржентински поет. — Б.пр.