Хорхе Букай
Нека ти разкажа (40)

Десетте Божи заповеди

В тази приказка царят получил просветление от думите на просяка и това променило живота му, но след последния сеанс аз се втрещих.

Усетих отново, че някаква завеса се дръпва и излага на показ безкраен низ от ситуации, факти, мисли и действия, които лудо се завъртат в главата ми, едни през други, едни през други…

Почувствах, че от мига, в който бях открил значението на думите „скъп“ и „евтин“, целият ми живот се бе преобърнал.

За колко неща бях платил твърде скъпо в живота си! И колко бях получил, без да съзнавам, че са ми излезли твърде евтино! Алчност и прахосничество — двете крайности на една и съща грешка.

Скъперникът и прахосникът — двете същности, които битуват и съжителстват в мен свързани, но всяка с амбицията да се разграничи в надпреварата, да изплува, да надделее… Играта на противоположностите, за която Хорхе говореше толкова!

Каква налудничава идея, че всички неща на този свят вървят две по две. Всяко със своята противоположност.

— Всеки доктор Джекил със своя мистър Хайд.

— Винаги ли е така? — попитах Хорхе.

— Да, Демиан, винаги. Защото светът, в който живеем, е един огромен ин и ян — двете части на едно цяло, единствено и невидимо. Две половинки, които могат да се разграничат само за да бъдат разбрани, но не могат да съществуват поотделно. Виж…

Дебелия стана и отиде до гардероба. Отвори вратата му, започна да рови в безпорядъка вътре и извади едно фенерче. Натисна копчето му и понеже фенерчето не светваше, го удари два-три пъти, за да проработи. После загаси лампата в стаята и освети с фенерчето прозореца, който беше със спуснати щори.

— Виждаш ли лъча светлина? — попита ме той.

— Да, разбира се.

— Защо?

— Защото фенерчето свети — отвърнах аз колебливо, без да знам накъде бие.

— Сега отвори щората. — Направих го.

— А сега? — запита, насочвайки лъча към прозореца, през който влизаше пряката обедна светлина.

— Какво сега? — отвърнах.

— Сега фенерчето свети ли, или не свети?

— Не знам.

— Как така? Не виждаш ли светлината?

— Не, сега не я виждам.

— А знаеш ли защо?

— Ами защото слънцето… — понечих да обясня.

— Не можеш да я видиш, защото за да доловиш светлината, имаш нужда от тъмнина. Разбираш ли? Нещата съществуват само благодарение на противоположното. И това важи за светлината и мрака, за деня и нощта, за мъжкото и женското начало, за силата и слабостта…

Дебелия угаси фенерчето, захвърли го в гардероба, седна и продължи, изпадайки почти в екстаз:

— Така е във външния свят, но естествено — и във вътрешния. Как бихме могли да усетим най-силните си страни, ако не притежавахме и слабости? Как бихме могли да се учим, ако не беше невежеството ни? Как бихме могли да бъдем мъже или жени, ако нямаше жени и мъже? И освен това, как да бъдем сигурни, че се раждаме стопроцентови момченца или момиченца, щом всяка клетка в тялото ни носи петдесет процента информация за единия пол и петдесет процента информация за другия?

Носим в себе си по двойки, със съответните противоположности, всичките си качества, способности, добродетели и недостатъци. Искам да кажа, че никой от нас не е само добър, нито само интелигентен, нито само смел. Добротата, интелектът и смелостта ни съжителстват винаги с лошотията, с глупостта и със страха ни.

Всички сме чували, че онези, които се мъчат да покажат, че са нещо повече, всъщност се чувстват доста по-нисши. И е вярно.

Абсолютно същото е и с останалите ни качества: когато една черта изпъкне над всички други, това невинаги е признак, че тя надделява у нас, защото много често този факт говори само за едно голямо усилие да се прикрие и да се избегне противоположната черта, да й се окаже съпротива и да се потисне.

— Но ако това, което казваш, е вярно, то зад всеки добър човек винаги се крие някое потиснато копеле — прекъснах го ядно.

— Не бих посмял да твърдя, че винаги е така. Казвам само, че понякога е така… И дори смея да кажа, че този добър човек сигурно е направил нещо с лошия, който също живее в него. И това, което е направил, не е станало даром, а е платил огромна цена. Може би искам да ти кажа, че важното е да знаеш какво криеш и защо го криеш.

— Стига! — възразих.

— Щом започваш да се вкисваш, ще ти разкажа една приказка, преди да си тръгнеш.

 

 

Веднъж пред небесните порти се събрали няколкостотин душѝ, напуснали телата на мъжете и жените, умрели същия ден.

Свети Петър, известен като пазител на райските порти, следял за реда.

— По заръка на Главния ще се подредите в три големи групи според това дали сте спазвали десетте Божи заповеди.

В първата група са онези, които са нарушили всички заповеди поне веднъж.

Във втората са онези, които са нарушили веднъж поне една от десетте заповеди.

И в последната, за която смятаме, че ще е най-многобройната, са онези, които никога в живота си не са нарушили нито една от десетте заповеди…

… И така — продължил свети Петър, — тези, които са нарушили всички заповеди, да отидат вдясно.

Повече от половината душѝ застанали вдясно.

— А сега — викнал той — онези, които са нарушили някоя от заповедите, да застанат вляво.

Всички останали душѝ отишли вляво. Е, почти всички…

Всъщност всички без една.

В средата останала душата на един добър човек. През целия си живот той следвал пътя на добрите чувства, на добрите мисли и на добрите действия.

Свети Петър се изненадал. В групата на най-добрите останала само една душа.

И веднага се обадил на Господ да го уведоми.

— Виж, нещата стоят така: ако спазваме началния план, горкият човек, останал в средата, няма да се радва на блаженството, а ще умре от скука в пълна самота. Чини ми се, че трябва да направим нещо по въпроса.

Господ се изправил пред групата и рекъл:

— Греховете на онези, които се разкаят веднага, ще бъдат опростени и забравени. Всички, които се разкайват, могат да минат в средата при чистите и непорочни души.

Малко по малко всички започнали да се придвижват към средата.

— Спрете! Не е честно! Измама! — викнал един глас. Това бил гласът на праведника. — Не може така! Ако ме бяхте предупредили, че ще опростите греховете ни, нямаше да опропастя живота си…