Хорхе Букай
Нека ти разкажа (38)

Лещата

Моят терапевт отново не грешеше. Периодът на щастие и пълна хармония отмина и вечните въпроси за истината, за другите и за самия мен изникнаха отново. Бях много потиснат от нещо съвсем тъпо на пръв поглед: за трети път в годината един колега от офиса получаваше по-голямо увеличение на заплатата от мен. Смятах, че съм съвсем обективен съдник по отношение на работата си, и знаех, че я върша доста добре. Нещо повече, бях сигурен, че съм много по-способен и усърден от колегите си.

 

 

— Но работата е там, че Едуардо е мазник.

— Какво е?

— Мазник, подлога.

— Странна реакция, изразена само на жаргон.

— Все тича след шефа да му покаже какво е свършил, какво е направил, какво е постигнал, без да споменава онова, с което не се е справил. И шефът, който не е глупак, разбира това, сигурен съм, че го разбира. Но въпросът е, че когато не се фука, Едуардо го ласкае.

— И май това е слабото място на шефа.

— Сигурно, защото дойде ли време за награди, подмазвачът получава премия, разбира се.

— Говори ли с шефа си?

— Ами да. Той казва, че съм поставял всичко под въпрос, че съм имал лош характер и това ми намалявало точките.

— С други думи, според теб той ти казва, че ако си ласкател като Едуардо, ще те възнагради с повече повишения, повече точки и по-голяма заплата.

— Така излиза.

— Добре, тогава всичко е ясно. Знаеш каква е целта, какъв е начинът за постигането й и си способен да я постигнеш. Какво повече искаш? Останалото зависи от теб.

— Не искам.

— Какво не искаш?

— Не искам да се съгласявам непрекъснато с всичко, за да получа малко повече пари…

— Това ми харесва, Демиан. Но не мисли, че то се отнася само за работата ти.

— Не виждам връзката с онова, което става другаде. Но от теб съм научил, че никога нищо не се отнася „само за едно нещо“, затова не знам дали така става само в работата. Не знам.

— Когато Рикардо не те избра да участваш в представлението във факултета и предпочете Хуан Карлос, не изпита ли същото?

— Да.

— А когато преди месеци ми разказа, че приятелката ти Лаура се отдръпнала от теб, защото предпочитала да бъде с хора, които не говорят неприятни за нея неща, не беше ли същото?

— Да! Същото е… Значи, за да не останеш сам, трябва да се насилваш да бъдеш това, което не си.

— Говори в първо лице, моля…

— Ако не искам да остана сам, трябва да лаская, трябва да съм съгласен с всеки, трябва да съм божа кравичка, да си затварям устата или да я отварям само за да дада-кам…

— Това, без съмнение, е единият начин. А другият е този на Диоген.

— Какъв е начинът на Диоген?

— Начинът на Диоген.

 

 

Един ден Диоген ядял леща, седнал пред някаква къща.

В цяла Атина нямало по-евтино ядене от тази манджа.

С други думи, щом ядеш леща, значи съвсем си закъсал.

Минал един от министрите на императора и му рекъл:

— А, Диоген! Ако се беше научил да си по-покорен и да ласкаеш малко повече императора, нямаше да ядеш толкова леща.

Диоген спрял да яде, вдигнал поглед, взрял се в богаташа и му отвърнал:

— Бедни ми братко, ако се беше научил да ядеш малко леща, нямаше да има нужда да си покорен и да ласкаеш толкова императора.

 

 

— Това е начинът на Диоген. На самоуважението и на личното достойнство, въпреки нуждата ни от одобрение.

Всички имаме нужда от одобрението на другите. Но ако цената за това е да престанем да бъдем себе си, тя не само е твърде висока, но се превръща и в някакво нелепо лутане: заприличваме на онзи мъж, дето си търсел мулето из цялото село, яхнал… самото муле.