Хорхе Букай
Нека ти разкажа (36)

Отново за парите

Този въпрос не ми даваше мира.

Имах чувството, че всеки момент ще стане нещо важно и значимо.

— Това е пробуждане — каза диагнозата Хорхе.

— Пробуждането ли? — запитах аз.

— Не, не е „пробуждане-то“, а едно „пробуждане“. Струва ми се, че това, което казваш, е също като да си в леглото и да гледаш през прозореца как се развиделява. Разбираш, че скоро ще видиш зората, и съзнаваш, че вече е време. Но все пак ти се иска да се поизлежаваш още малко.

— А, да. Точно това чувствам.

— Добре, успокой се. Почти всички изпитваме понякога горе-долу същото.

— Всъщност много се радвам, че не съм единствен. Макар че общата беда…

— Общата беда ли?

— Не знаеш ли поговорката? „Общата беда — утеха за глупците“.

— Интересно, но хората са големи педанти. Тази поговорка е много вярна, но в началото е била съвсем различна:

Общата беда — утеха за всички.

— Сериозно ли?

— Сериозно. Да подценяваш и да наричаш глупци хората като мен, които се чувстват по-добре, когато споделят бедата с някого, отколкото като страдат сами, е израз на високомерие.

— Добре, значи не съм чак такъв глупак и признавам, че това, което казваш, ме успокоява. А аз си мислех, че щом съм в такова състояние, значи съм идиот.

— Не, това не значи, че си идиот — подхвърли иронично Дебелия.

— Стига толкова, а?

— Добре, стига. Дано си разбрал, че не те смятам за идиот. Не мисля дори, че си объркан. Но ми се струва, че не искаш да разбереш, че в някои отношения си напреднал повече, отколкото в други, и не допускаш, че това е нормално.

Не израстваме еднакво във всяко отношение. Човек може да е много зрял за едни неща и много несигурен за други. Нормално е.

Затова правя аналогия с „едно“ от пробужданията.

Защото се пробуждаме много, много и много пъти.

Може да има някои, които преживяват „пробуждането“ и изведнъж започват да виждат цялата истина. Но аз не познавам този път, не познавам и никого, който го е извървял… Е, може би има такива. Възможно е Исус Христос, Буда или Мохамед да са се пробудили изведнъж.

— Но аз не съм Христос, нито Буда, нито…

— Аз също, така че по-добре да не твърдим подобно нещо, за да не влезем в кръга на деветдесет и деветте с пробуждането, вместо с монетите.

— Дойдохме си на думата. Онзи ден, когато ме зашемети с приказката за кръга на деветдесет и деветте, ме накара да видя каква е разликата между това да приемеш и да се примириш. А после ми каза, че то е друга приказка. Ще ми я разкажеш ли днес?

— Защо не.

 

 

Имало някога в покрайнините на едно малко село две къщи една до друга. В едната живеел богат и имотен земеделец. Той бил заобиколен от слуги и можел да си позволи всичко, което си пожелае.

В другата — малка схлупена къщичка, живеело едно много бедно старче, което по цял ден обработвало земята и се молело Богу.

Старецът и богаташът се срещали всеки ден и все си разменяли по някоя и друга дума. Богатият говорел за парите си, а старецът — за вярата си.

— Вярата! — подиграл се богатият. — Ако твоят Бог е толкова могъщ, колкото казваш, защо не го помолиш да ти прати малко пари, та да се отървеш от мизерията, в която живееш?

— Прав си — рекъл старецът. И се прибрал вкъщи.

Като се срещнали на другия ден, лицето на стареца греело от щастие.

— Какво става с теб, старче?

— Нищо не става. Но последвах съвета ти и тази сутрин помолих Господ да ми прати сто златни монети.

— Така ли?

— Да. Рекох му, че като добър човек, който спазва Божиите закони, заслужавам награда и че искам да получа тези монети. Смяташ ли, че сумата е много голяма?

— Няма значение какво смятам аз — отвърнал богатият подигравателно. — Важното е какво смята твоят Господ. Може да реши, че заслужаваш награда от двайсет монети или от петдесет, от осемдесет или от деветдесет и две. Знае ли човек?

— А, не. Господ може да реши само дали заслужавам награда или не. Но молбата ми беше съвсем ясна. Искам сто монети. И няма да приема двайсет, ни трийсет, нито деветдесет и две. Поисках му сто и не се съмнявам, че ако добрият Господ чуе молбата ми, ще я изпълни. Няма да се пазари с мен, а и аз няма да се пазаря с Него. Сто искам и сто ще ми прати. И ако ми прати дори с една по-малко, няма да ги приема.

— Ха-ха! Много си строг! — рекъл богатият мъж.

— Колкото е строг Той с мен, толкова съм и аз с Него — отвърнал старецът.

— Не вярвам да се откажеш от двайсетте или трийсетте монети, които Господ може да ти прати, само защото не са сто.

— Ами, ще се откажа от всяка сума, по-малка от сто монети. Но ако Господ реши, че това не е достатъчно, и ми прати повече, ще си помисля дали да го приема.

— Ха-ха! Съвсем си полудял и се мъчиш да ме убедиш колко вярваш в Бога и колко си твърд! Ха-ха! Иска ми се да видя как ще удържиш на думата си. Ха-ха!

И всеки се прибрал у дома си.

Неизвестно защо, но богатият се дразнел от стареца. Какъв нахалник! Как може да каже, че няма да приеме по-малко от сто златни монети? Трябва да го разобличи, и то още тази вечер.

Сложил в една торба деветдесет и девет златни монети и отишъл до къщата на стареца. Старецът бил коленичил за молитва.

— Мили Боже, помогни ми! Мисля, че имам право на тия монети. Но не забравяй, искам сто монети. Няма да приема каквато и да е сума. Искам точно сто монети…

Докато старецът се молел, богаташът се покатерил на покрива и пуснал торбата с монетите през комина. После слязъл да види какво ще стане.

Старецът бил още на колене, когато чул шума от падането на нещо метално в комина. Изправил се бавно, отишъл до огнището, вдигнал торбата и я отърсил от саждите и пепелта.

После се приближил до масата и изсипал съдържанието на торбата. Пред него се появила купчина монети. Старецът паднал на колене и благодарил на добрия Господ за дара, който му пращал.

Като свършил с молитвата, преброил монетите. Били деветдесет и девет! Деветдесет и девет монети.

Богатият мъж още дебнел, готов да го хване в лъжа. Старецът извисил глас към небето и рекъл:

— Господи, виждам, че си решил да изпълниш молбата на клетия старец, но виждам и че в небесните ковчези е имало само деветдесет и девет монети. Не си искал да ме караш да чакам за една монета. И все пак, както ти казах, не мога да приема нито една монета повече или по-малко от сто…

— Какъв глупак — помислил си богатият.

— … От друга страна — продължил старецът, — ти вярвам напълно. Затова, само този път, ще оставя на теб да решиш кога да ми пратиш монетата, която ми дължиш.

— Лъжец! — викнал богатият. — Лицемер!

И крещейки, заудрял по вратата на съседа си.

— Лицемер такъв! — продължил да вика. — Каза, че няма да приемеш по-малко от сто, а прибираш тия деветдесет и девет монети като едното нищо. Лъжец си и вярата ти в Бога е лъжовна.

— Откъде знаеш, че са деветдесет и девет монети? — запитал го старецът.

— Знам, защото аз пуснах тия деветдесет и девет монети, за да ти докажа, че си шарлатанин. „Няма да приема по-малко от сто“, ха-ха-ха!

— И наистина няма да приема. Господ ще ми прати последната, когато той реши.

— Няма да ти прати нищо, защото, както ти казах, аз пуснах тези монети.

— Няма да споря дали ти си оръдието, което Господ е избрал, за да задоволи желанието ми, или не си. Въпросът е, че тези пари паднаха през моя комин, докато се молех за тях, и са мои.

Усмивката на богаташа угаснала и той го погледнал сърдито.

— Как така твои? Тази торба и тези монети са мои. Аз ги пуснах.

— Божиите пътища са неведоми за човека — рекъл старецът.

— Проклети да сте и ти, и твоят Господ. Върни ми парите или ще те дам под съд и ще изгубиш и малкото, което имаш.

— Само Господ ми е съдник. Но ако говориш за селския съдия, нямам нищо против да стигнем и до него.

— Добре. Да вървим тогава.

— Трябва да почакаш да си купя кола. Още нямам, а един старец не може да отиде до селото пеш.

— Няма нужда да чакам. Ще дойдеш с моята кола.

— Наистина съм ти благодарен. През всичките тези години никога не си ми помагал. Добре. Но все пак трябва да изчакаме зимата да попремине. Много е студено, а здравето ми не позволява да ида до селото без дебело палто.

— Опитваш се да отлагаш нещата — рекъл богатият гневно. — Ще ти дам собственото си кожено палто за пътуването. Какво още искаш?

— В такъв случай — отвърнал старецът — не мога да ти откажа.

Старецът облякъл коженото палто, качил се в колата и се отправил към селото, следван от богаташа, който пътувал в друга кола.

Като пристигнали, богатият побързал да се срещне със съдията и когато той го приел, му разказал подробно плана си, с който искал да разобличи стареца: как пуснал торбата с монетите през комина и как старецът после отказал да му ги върне.

— А ти какво ще кажеш, старче? — попитал го съдията.

— Ваша чест, не мога да повярвам, че се явявам тук заради този спор със съседа ми. Това е най-богатият човек в селото. Но той никога не е помагал, никога не е проявявал съчувствие към другите и аз не смятам, че трябва да се защитавам. Кой ще повярва, че такъв алчен човек може да напълни една торба с почти сто монети и да я пусне през комина на съседа си? Мисля, че е ясно, че той, горкият, ме е дебнел и като е видял парите ми, от алчност е измислил тази история.

— Да я измисля ли? Проклет старец! — креснал богаташът. — Знаеш, че всичко беше така, както казвам. Дори ти не вярваш в тая лъжа, че Господ ти е пратил парите. Върни ми торбата.

— Ваша чест, този човек наистина е полудял.

— Така е! Полудявам, когато ме крадат. И настоявам да ми върнеш торбата.

Съдията се озадачил. Бил длъжен да вземе решение по спора на двамата мъже. Но кое ще е най-справедливото?

— Върни ми парите, стари мошенико — продължавал богаташът. — Тези пари са мои, само мои.

В един миг богатият прескочил дървените перила, които ги делели, и вече побеснял, се опитал да издърпа торбата от ръцете на стареца.

— Тишина! — викнал съдията. — Тишина!

— Виждате ли, господин съдия! Полудял е от алчност. И няма да се учудя, ако получи кесията, да каже, че и колата, с която дойдох, е негова.

— Разбира се, че е моя — рекъл тутакси богаташът. — Аз ти я дадох.

— Виждате ли, Ваша чест? Остава само да каже, че и собственото ми палто е негово.

— Естествено, че е мое! — креснал, вече извън себе си от гняв, богатият. — Мое е, всичко е мое: кесията, парите, колата, палтото… Всичко е мое! Всичко!

— Стига! — рекъл съдията, който вече нямал никакви съмнения. — Не те ли е срам да искаш да отнемеш и малкото, което клетият старец има?

— Но… но…

— Никакво „но“. Ти си алчен използвач — продължил съдията. — За опитите ти да измамиш клетия старец те осъждам на една седмица затвор и да платиш на съседа си обезщетение от петстотин златни монети.

— Простете, Ваша чест — обадил се старецът. — Мога ли да кажа нещо?

— Да, старче.

— Мисля, че човекът си научи урока. И въпреки че ме обвини, ви моля да отмените присъдата и да го задължите да ми плати само една символична глоба.

— Много си великодушен, стари човече. Какво предлагаш? Още сто монети? Или петдесет?

— Не, господин съдия. Мисля, че ще е справедливо да плати само една монета.

Съдията ударил с чукчето по масата и обявил:

— Благодарение на великодушието на този човек, а не по решение на съда, на обвинителя се налага символична глоба от една златна монета, която трябва да заплати веднага.

— Възразявам! — отвърнал богаташът. — Не съм съгласен!

— Освен ако осъденият не отхвърли любезното предложение на този добър човек и не предпочете нашата по-сурова присъда.

Вече примирил се, богаташът извадил една монета и я дал на стареца.

— Въпросът е решен.

Богатият препуснал с колата си и се махнал от селото. Съдията поздравил стареца и се оттеглил.

А старецът вдигнал очи към небето.

— Благодаря ти, Господи. Вече не ми дължиш нищо.

 

 

— Може би сега, Демиан, имаш всичко необходимо, за да се пробудиш напълно по въпроса за приемането и борбата.

Както каза Дебелия:

Едно е да се примириш, а друго — да приемеш.