Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dejame que te cuente…, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отиспански
- Екатерина Делева, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Сборник
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 164гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Хорхе Букай. Нека ти разкажа
Първо издание.
ИК „Хермес“, 2008
Преводач: Екатерина Делева
Коректор: Недялка Георгиева
Художествено оформление на корицата: Георги Станков
ISBN: 978–954–26–0618–5
История
- —Добавяне
Кръгът на деветдесет и деветте
— Защо, Хорхе? Защо човек никога не е доволен?
— Какво?
— Е, понякога така си мисля. С Габриела всичко върви много добре, много по-добре от преди, но не е това, което ми се иска. Не знам. Няма страст, няма плам, не е интересно. И във факултета е горе-долу така: ходя на лекции, уча, явявам се на изпити и ги вземам. Но нещо ми липсва. Не съм удовлетворен, не изпитвам всеки ден удоволствие, че уча това, което искам. Същото е и с работата. Доволен съм, плащат ми добре, но не толкова, колкото бих искал да печеля.
— И с всичко ли е така?
— Струва ми се, че да. Никога не мога да си отдъхна и да кажа: „Е, сега вече всичко е наред“. Така е и с брат ми, с приятелите, с парите, с физическото ми състояние… С всичко, което ме интересува.
— Преди няколко седмици, когато се тревожеше за положението вкъщи, не изпитваше ли същото?
— Предполагам, но имах по-големи притеснения, които потискаха тези неща. А това, за което ти говоря днес, е нещо като „лукс“ и би могло да осмисли всичко останало.
— Значи притеснението се появява, когато нямаш големи проблеми.
— Точно така.
— Значи този проблем се появява, когато нямаш проблеми.
— Какво?
— Всъщност, когато всичко е наред.
— Ами… да.
— Кажи, Демиан. Какво чувстваш, като признаваш, че проблемът се появява, когато всичко е наред?
— Чувствам се тъпо.
— Така си е — каза Дебелия. — Отдавна не съм ти разказвал приказка за някой цар.
— Вярно.
— Имало едно време един, да речем, класически цар.
— Какво значи класически цар?
— Класически цар в приказките значи много могъщ и богат цар, с великолепен дворец, пълен с какви ли не еликсири за душата и с красиви съпруги, цар, който може да има каквото си пожелае. Но въпреки това не е щастлив.
— А…
— И колкото по-класическа е приказката, по-нещастен е царят.
— А твоят цар… колко класически е?
— Много класически.
— Горкият.
Имало някога един много тъжен цар, чийто слуга, като всеки слуга на тъжен цар, бил много щастлив.
Всяка сутрин той будел царя и му носел закуска, пеейки и тананикайки весели трубадурски песни. На ведрото му лице греела широка усмивка и той посрещал всичко в живота спокойно и с радост.
Един ден царят наредил да го повикат.
— Паже мой — рекъл му. — Каква е тайната?
— Коя тайна, Ваше Величество?
— Тайната на твоето щастие?
— Няма никаква тайна, Ваше Величество.
— Не ме лъжи, паже! Отсичал съм глави и за по-малки провинения от една лъжа.
— Не лъжа, Ваше Величество. Нямам никакви тайни.
— А защо винаги си весел и щастлив? Защо, а?
— Господарю, нямам причина да съм тъжен. Ваше Величество ми оказва честта да му служа. Живея с жена си и децата си в дома, който царският двор ни осигури. Обличат ни и ни хранят, а на всичко отгоре Ваша милост ме възнаграждава от време на време с някоя и друга монета, за да се поглезим. Как да не съм щастлив?
— Ако не ми кажеш още сега тайната си, ще заповядам да ти отсекат главата — рекъл му царят. — Никой не може да е щастлив само заради това, което ми казваш.
— Но, Ваше Величество, няма никаква тайна. Толкова бих искал да ви доставя удоволствие, но не крия нищо от вас.
— Махай се, махай се, преди да съм извикал палача!
Слугата се усмихнал, поклонил се и излязъл от стаята.
Царят едва не полудял. Не можел да разбере защо този паж е така щастлив, като живее от подаяния, облича се със стари дрехи и се храни с огризките на царедворците.
Като се успокоил, повикал най-мъдрия от съветниците си и му предал разговора, който провел сутринта.
— Защо този човек е щастлив?
— О, Ваше Величество, защото не е в кръга.
— Не е в кръга ли?
— Точно така.
— И това го прави щастлив?
— Не, Ваша милост. Това не го прави нещастен.
— Да видим дали съм разбрал. Когато си в кръга, си нещастен, така ли?
— Точно така.
— А той не е.
— Точно така.
— А как е излязъл?
— Никога не е влизал.
— Но какъв е този кръг?
— Кръгът на деветдесет и деветте.
— Нищо не разбирам, наистина.
— Можете да го разберете само ако ми позволите да ви покажа как действа.
— Как?
— Като дадем възможност на пажа да влезе в кръга.
— Да, да го накараме да влезе.
— Не, Ваше Величество. Никой не може да накара никого да влезе в кръга.
— Тогава трябва да го примамим.
— Няма нужда, Ваше Величество. Ако му дадем възможност, той сам ще влезе.
— Но няма ли да разбере, че това значи да стане нещастен?
— Да, ще разбере.
— Тогава няма да влезе.
— Няма да устои.
— Твърдиш, че той ще знае, че ако влезе в този странен кръг, го чака нещастие, и въпреки това ще влезе в него и няма да може да излезе оттам?
— Точно така, Ваше Величество. Готов ли сте да загубите един прекрасен слуга, за да разберете какво представлява кръгът?
— Да.
— Много добре. Тази вечер ще дойда да ви взема. Трябва да приготвите една кожена торба с деветдесет и девет златни монети. Нито една повече, нито една по-малко.
— И какво друго? Да викна ли стражите за всеки случай?
— Само кожената торба. До довечера, Ваше Величество.
— До довечера.
— Така и направили. Същата вечер мъдрецът отишъл да вземе царя. Двамата се промъкнали в двора на палата и се скрили край дома на пажа. Там дочакали зората.
— В къщата запалили първата свещ. Мъдрецът завързал на кожената торба бележка, която гласяла:
Това съкровище е за теб.
То е награда, защото си добър човек.
Използвай го и не казвай на никого как си го получил.
След това вързал торбата за портата, почукал и отново се скрил.
Пажът се появил, а мъдрецът и царят дебнели какво ще стане иззад едни храсти.
Слугата видял торбата, прочел бележката, разтърсил кожената кесия и като чул звъна на метала, се стреснал, притиснал съкровището до гърдите си, огледал се да се увери, че наоколо няма никой, и се прибрал вкъщи.
Отвън се чуло как пажът залоства вратата и онези, които го дебнели, надникнали през прозореца да видят какво ще стане.
Слугата захвърлил на пода всичко от масата освен свещта. Седнал и изсипал съдържанието на торбата. Гледал го и не можел да повярва на очите си.
Цял куп златни монети!
Никога не бил държал в ръка нито една, а сега имал цял куп.
Пажът ги докосвал и загребвал с шепи. Галел ги и ги гледал под светлината на свещта. Събирал ги и ги разпръсвал, правейки купчинки.
И както си играел с тях, започнал да ги подрежда на купчинки по десет монети. Една купчинка по десет, две купчинки по десет, три, четири, пет, шест… Пресмятал ги наум: десет, двайсет, трийсет, четирийсет, петдесет, шейсет… До последното купче… но то било от девет монети!
Първо огледал масата търсейки още една монета. После погледнал на пода и накрая — в торбата.
„Не може да бъде“, помислил си. Сложил последната купчинка до другите и установил, че е по-малка.
— Окрали са ме! — изкрещял. — Окрали са ме! Проклетници!
Отново затърсил по масата, по пода, в торбата, в дрехите си, по джобовете, под мебелите… Но не открил онова, което търсел.
И сякаш надсмивайки му се, купчинката монети проблясвала на масата и му напомняла, че има деветдесет и девет златни монети. Само деветдесет и девет.
„Деветдесет и девет монети са много пари — помислил си той. — Но ми липсва една монета. Деветдесет и девет не е кръгла цифра. Сто е кръгла цифра, но деветдесет и девет не е“.
Царят и съветникът му гледали през прозореца. Лицето на пажа не било вече същото. Челото му се сбръчкало, чертите му се изострили. Очите му станали по-малки и присвити, устата му се разкривила грозно, показали се зъбите му.
Слугата прибрал монетите в торбата и оглеждайки се на всички страни, да не би някой вкъщи да го види, я скрил сред дървата за огрев. После взел хартия и перо и седнал да прави сметки.
Колко време трябвало да пести, за да си купи стотната монета?
Говорел си сам, на глас.
Бил готов да работи здравата, за да я спечели. А след туй може би нямало да има нужда да го прави повече.
Човек, който има сто златни монети, може и да не работи.
Със сто монети си богат.
Със сто монети можеш да живееш спокойно.
Приключил със сметките. Ако работел и пестял заплатата и ако получел някакви пари допълнително, за единайсет-дванайсет години щял да събере достатъчно за още една златна монета.
„Дванайсет години са много време“, помислил си.
Можел да каже и на жена си да си намери работа в селото за известно време. А и самият той свършвал работа в двореца в пет следобед, така че можел да работи до вечерта и да спечели още нещо.
Направил сметката: като добавил парите от работата си в селото и тези на жена си, за седем години можел да ги събере.
Твърде много време!
Можел да носи в селото храната, която им оставала всяка вечер, и да я продава за няколко гроша. И колкото по-малко ядат, повече щял да продава.
Да продава, да продава…
Било топло. Защо им трябвали толкова зимни дрехи? Защо им са повече от един чифт обувки?
Необходима била голяма жертва. Но за четири години лишения можел да си набави стотната златна монета.
Царят и мъдрецът се върнали в двореца.
Пажът бил вече в кръга на деветдесет и деветте…
През следващите месеци слугата изпълнявал плана си така, както го замислил онази нощ. Една сутрин той почукал на вратата на царската спалня и влязъл сърдит, мърморейки.
— Какво става с теб? — попитал го царят учтиво.
— Нищо ми няма, нищо ми няма.
— До неотдавна все се усмихваше и пееше.
— Нали си върша работата? Какво иска Ваше Величество? Да му бъда шут и трубадур ли?
Не след дълго царят уволнил своя паж. Не било приятно да имаш слуга, който е все в лошо настроение.
— И днес, докато говорехме, си спомних тази приказка за царя и слугата.
И аз, и ти, всички ние сме възпитани с тази глупава философия. Все нещо ни липсва, за да бъдем доволни, а само ако сме доволни, можем да се радваме на това, което имаме.
Тоест научили сме, че щастието идва, когато си набавим онова, което ни липсва…
Но както винаги, все нещо ни липсва и всичко започва отначало, така човек никога не може да се порадва на живота…
А какво би станало, ако ни просветне и изведнъж разберем, че тези деветдесет и девет монети са цяло съкровище.
Че нищо не ни липсва и никой не ни е ограбил, че цифрата сто не е по-кръгла от деветдесет и девет.
Че това е само клопка — морковът, който ни подават, за да се превърнем в глупаци и да теглим каруцата, уморени и мрачни, нещастни и примирени.
Клопка, за да продължим да теглим и всичко да е постарому.
Вечно!
А колко неща биха се променили, ако можехме да се радваме на съкровищата си такива, каквито са.
— Но внимавай, Демиан. Да признаеш, че деветдесет и девет е цяло съкровище, не значи да се откажеш от целите си. Не значи, че трябва да се примиряваш с всичко.
Защото едно е да приемеш, а друго — да се примириш.
Но това е друга приказка.