Хорхе Букай
Нека ти разкажа (25)

В търсене на Буда

Понякога се питах дали в основата си философията на гещалтизма не е твърде егоистична.

Явно тази идеология предоставяше такава свобода, че всеки можеше да реши да тормози останалите — и според тях това би било нормално. Човек можеше да си живее без никакви проблеми с чувството, че е център на света.

В крайна сметка излизаше, че според гещалтпсихологията ценностите, в които бяхме възпитани, не се смятаха за такива.

Затова попитах Дебелия.

— Вярно е — отвърна ми той, — понякога изглежда така.

— А не е ли?

— Да, така е… Затова изглежда по този начин.

— Много хитро…!

— Да, наистина е така. Не знам за гещалтпсихологията, но във всеки случай аз смятам, че човек трябва да е такъв, какъвто е, дори думите „какъвто е“ да означават отрепка.

— И предпочиташ да живееш сред отрепки?

— Не, но представи си какво ще стане, ако всеки е такъв, какъвто е. Точно такъв, какъвто е…

Мисля, че ще стане следното: ония, които са отрепки, ще си останат такива и няма да има смисъл да се променят. Но онези, които се държат като отрепки само защото се мъчат да се оправят в живота, ще станат много приятни хора… И ако това не ти стига, добродушните хора ще престанат да си задават въпроси и ще имат много време да вършат нещата както трябва.

— Но в крайна сметка излиза същото.

— Не, не е същото. Възпитани сме, че трябва да се научим да сме отзивчиви. А аз мисля, че на отзивчивите трябва да се даде възможност да се проявят като такива.

— И ако научим хората да го правят?

— Може да е полезно, но никой не трябва да бъде насилван да е отзивчив. Все едно да преливаш от пусто в празно… Не ми допада.

— Но нали има по-добри и по-лоши хора. Има егоизъм и отзивчивост, добро и зло.

— Възможно е, но аз предпочитам да смятам, че всеки лети на различна височина. Предпочитам да смятам, че крачейки по света, напредваме все повече. Че малцина могат да летят — като учителите; а други, още по-малко на брой, летят много високо — като мъдреците; за жалост обаче има и такива, които пълзят. Това са хора, на които въобще не им идва наум да вдигнат глава от земята и които ние с теб наричаме лоши хора.

А дори да приемем, че не всички имат криле, мисля, че всеки може да поеме по собствения си път — или да се опита да израсне, за да набере височина. Но лудите са си луди; вместо да летят по-високо, някои хора се мъчат да се катерят, за да изглеждат по-високи. А колкото и да е странно, има и такива, които се заравят все по-дълбоко в земята да търсят не знам какви отговори.

— Все пак ми се струва, че всичко зависи от това колко висока е целта.

— Не знам. Да ти разкажа ли една приказка?

 

 

Буда бродил по света и се срещал с онези, които сами се наричали негови ученици, за да им говори за истината.

Хората, които му вярвали, се стичали по пътя му със стотици да го чуят, да го пипнат, да го зърнат може би само веднъж в живота си.

Четирима монаси, които научили, че Буда ще отиде в град Ваали, натоварили багажа си на мулета и тръгнали на път, който щели да извървят за няколко седмици, ако всичко бъде наред.

Единият от тях не познавал добре пътя за Ваали и следвал другите.

След три дни път ги застигнала страшна буря. Монасите побързали да влязат в едно село, където се подслонили, докато бурята отмине.

Но последният не стигнал до селото и трябвало да подири подслон в дома на един овчар. Овчарят му дал постеля, храна и подслон да прекара нощта.

На сутринта, когато монахът се приготвил да тръгне, отишъл да се сбогува с овчаря. Като наближил кошарата, видял, че овцете са се разпръснали от бурята и стопанинът се мъчел да ги събере.

Монахът си помислил, че братята му сигурно са напуснали вече селото и ако не тръгне веднага, ще се отдалечи много от тях. Но не можел да продължи по пътя си и да зареже овчаря в беда. Затова решил да остане с него, докато не съберат животните.

Така минали три дни, след което поел на път, бързайки да настигне братята.

Следвал стъпките на другите и спрял в някаква ферма да се запаси с вода.

Една жена му показала къде е кладенецът и се извинила, че не може да му помогне, защото трябвало да събира реколтата си… Докато монахът поял мулетата и пълнел меховете с вода, жената му разправила, че след смъртта на мъжа й на нея и на дечицата й им било много трудно да прибират цялата реколта, преди да се е похабила.

Монахът разбрал, че жената няма да успее да събере реколтата навреме, но знаел и че ако остане, ще загуби следите на братята и няма да стигне във Ваали, за да види Буда.

„Ще го видя по-късно“, помислил си той, защото знаел, че Буда ще остане няколко седмици във Ваали.

Прибирането на реколтата траяло три седмици и щом си свършил работата, монахът поел отново на път.

По пътя научил, че Буда не е вече във Ваали, а е тръгнал за едно село по̀ на север.

Монахът сменил посоката и се отправил към това село.

Можел да стигне навреме, макар и само за да го зърне, но по пътя трябвало да помогне на едни старци, мъж и жена, да не ги отнесе реката, защото, ако не бил той, ги чакала сигурна смърт. Щом старците се съвзели, тръгнал отново на път, знаейки, че и Буда продължава по пътя си…

Цели двайсет години следвал монахът пътя на Буда… Винаги когато бил съвсем близо, се случвало нещо, което го забавяло. Все се явявал някой, който имал нужда от помощта му, и без да иска, пречел на монаха да стигне навреме.

Накрая той узнал, че Буда е решил да отиде да умре в родния си град.

— Този път — рекъл си — имам последна възможност. Ако не искам да умра, без да съм видял Буда, не трябва да се отклонявам от пътя. Сега най-важното е да видя Буда, преди да умре. После ще имам време да помагам на другите.

И с последното си муле и малкото си запаси тръгнал отново на път.

В навечерието на пристигането си в града едва не се препънал в един ранен елен, легнал насред пътя. Помогнал му, дал му да пие вода и намазал раните му с прясна кал. Еленът едва дишал и отварял муцуна, защото не му достигал въздух.

„Някой трябва да остане при него — помислил си монахът, — та аз да продължа по пътя си“.

Но не виждал никого.

Настанил много внимателно животното до една скала, оставил му вода и храна до муцуната и се приготвил да тръгне.

Но едва направил две крачки — и почувствал, че не може да се появи пред Буда, след като дълбоко в сърцето си знае, че е оставил сам един беззащитен смъртник…

Тъй че разтоварил мулето и останал да се грижи за животното. Цяла нощ бдял над него, сякаш се грижел за собствения си син. Давал му да пие вода и сменял кърпите на челото му.

На зазоряване еленът се оправил.

Монахът се надигнал, отишъл да седне по-встрани и заплакал, защото накрая бил пропуснал и последната възможност.

— Никога вече няма да те видя — рекъл на глас.

— Стига си ме търсил — отвърнал един глас зад гърба му, — защото вече си ме намерил.

Монахът се обърнал и видял как еленът се изпълва със светлина и придобива окръглените форми на Буда.

— Щеше да ме изгубиш, ако ме беше оставил да умра тази нощ, за да отидеш да ме видиш в града… А колкото до смъртта ми, не се бой: Буда не може да умре, докато има хора като теб, способни да следват пътя му с години и да се жертват заради другите. Това е Буда. И той е в теб.

 

 

— Мисля, че разбирам. Една сравнително висока цел може да стане стимул, за да полетиш по-високо, но може да служи и като оправдание за онези, които пълзят.

— Да, Демиан, така е.