Хорхе Букай
Нека ти разкажа (19)

Глухата съпруга

Още със сядането започнах да говоря. Този ден бях съвсем наясно над какво искам да поработим: за споровете с приятелката ми.

— Мисля, че Габриела е откачила.

— Какво й е?

— Откачила е… Загубила си е ума, побъркала се е, пощръкляла е…

— За…?

— Цяла седмица се караме за ваканцията. Всъщност тя иска да прекараме цял месец в Уругвай с родителите й, които ни поканиха. А аз не искам да ходя, защото предпочитам да прекарам ваканцията в Аржентина с едни приятели от клуба. Знам, че ще й бъде много по-добре в Аржентина, но се е заинатила за Уругвай. А ако има нещо, което ме изкарва от нерви, то е, когато Габриела се заинати така. Колкото повече се запъва тя, по-вироглав ставам и аз. Докато в един момент спирам да говоря с нея, защото имам чувството, че изобщо не може да мисли или да чуе друго мнение.

— И защо предпочита да отиде в Уругвай?

— Просто така. Прищявка.

— Но тя не казва, че е прищявка. Или го казва?

— Не, тя казва, че иска да иде в Уругвай.

— И не си я питал защо?

— Е, разбира се, че я питах, но вече не помня каква глупост изтърси.

— Кажи, Демиан, щом не знаеш какво ти е отвърнала, как можеш да твърдиш, че е глупост?

— Защото, когато Габриела си науми нещо, не знае какво говори и не се съобразява с нищо. Не я интересува какво казва другият и единственото, което разбира, са собствените й аргументи.

— Не я интересува какво казваш ти.

— Да.

— Казва например, че говориш глупости или че си твърдоглав…

— Точно така.

— Или че това са прищевки.

— Да, и това. Откъде зна…?

— Вчера ми разказаха един виц.

 

 

Един човек се обажда на домашния си лекар.

— Рикардо, аз съм, Хулиан.

— О, здравей! Какво има, Хулиан?

— Ами виж, обаждам ти се, защото се притеснявам за Мария.

— Но какво й е?

— Започва да оглушава.

— Как така да оглушава?

— Да, наистина. Трябва да дойдеш да я видиш.

— Добре, но човек обикновено не оглушава изведнъж, не е и болезнено. Доведи я в понеделник в кабинета ми, ще я прегледам.

— Да не мислиш, че можем да чакаме до понеделник?

— Как разбра, че не чува?

— Ами… като я викам, не отговаря.

Виж, може да е заради някаква дреболия, нещо като тампон в ухото. Ето какво ще направим: ще разберем до каква степен е глуха Мария. Ти къде си сега?

— В спалнята.

— А тя къде е?

— В кухнята.

— Така. Извикай я оттам.

— Марияааааа…! Не, не чува.

— Добре. Иди до вратата на спалнята и я извикай от коридора.

— Марияааааа…! Не, изобщо не чува.

— Чакай, не се отчайвай. Вземи безжичния телефон, тръгни към нея по коридора и я викай, за да видиш кога ще те чуе.

— Марияааааа…! Марияааааа…! Марияааааа…! Няма начин. До вратата на кухнята съм и я виждам. С гръб е към мен и мие чиниите, но не ме чува. Марияааааа…! Нищо.

— Приближи се още.

Мъжът влиза в кухнята, приближава се до Мария, слага ръка на рамото й и крещи в ухото й:

— Марияааааа…!

Побесняла, жена му се обръща и му вика:

— Какво искаш? Какво искаш, какво искаш, какво искааааааш…?! Вече десет пъти ме повика и десет пъти ти отвърнах „какво искаш“. С всеки ден ставаш все по-глух, не разбирам защо просто не отидеш на лекар…

 

 

— Това е проекция, Демиан. Добре ще е винаги, когато виждаш нещо у другия, което те дразни, да се сещаш, че то е най-малкото (най-малкото!) и в теб.

Е, да продължим с твоя проблем… Та какво казваш за прищевките на Габриела?