Хорхе Букай
Нека ти разкажа (11)

С два номера по-малки

Този следобед си бях подготвил темата: исках да поговорим още малко за усилието.

Когато го отработвахме по време на сеанса, ми се струваше доста разумно. Но дойдеше ли време да приложа наученото на практика, не можех да го свържа с онова, което на теория изглеждаше толкова лесно.

 

 

— Определено имам чувството, че не мога да живея, ако не полагам, поне от време на време, известни усилия. И освен това си мисля, че никой, който и да е той, не може да го постигне.

— Донякъде си прав — отвърна ми Дебелия. — Прекарах голяма част от последните двайсет години, мъчейки се да остана верен на тази идея, и невинаги съм успявал. Мисля, че с всички е така. Темата за отричане на усилието е предизвикателство, иска се практика и дисциплина. И затова е необходим тренинг…

… В началото и на мен ми се струваше трудно — продължи той. — Какво щяха да си помислят хората, ако не отида на някое събиране? Ако не ги слушам внимателно, макар това, което искат да кажат, да не ме интересуваше изобщо? Ако не изкажа благодарност на човек, когото смятам за жалък? Ако откажа да изпълня нечия молба, просто защото нямам желание да го направя? Ако си позволя лукса да работя четири дни в седмицата, защото не искам да печеля повече? Ако ходя небръснат? Ако не искам да се откажа от пушенето, докато това не стане от само себе си? Ако?…

Веднъж написах, че идеята за необходимото усилие е социално творение, произтекло от определена идеология, от една идеологическа система, която всъщност е доста сурова към личността на социалния индивид. Ясно е, че ако човек е безделник, злосторник, егоист и лентяй, трябва да положи усилие „да се поправи“. Но каква е гаранцията, че той е точно такъв?

 

 

Слушах Хорхе в захлас не толкова заради това, което казваше, а защото се питах какво ли би означавало да живея без напрежение, в мир със себе си, спокойно, без да препускам и без непрекъснато да се питам: „Какво правя тук?“.

Но откъде да започна?

— Първо — продължи Хорхе, сякаш отгатнал мислите ми — и преди всичко, трябва да обезвредим един капан, заложен ни още от малки. Този капан е една мисъл, която така се е вкоренила в нас, че е станала и явно, и подсъзнателно част от нашата култура:

Ценно е само онова, което се постига с усилие.

 

 

Както биха казали американците, това е bullshit (глупости). Всеки разбира от собствен опит, че това не е вярно, и все пак организираме живота си така, сякаш това твърдение е безспорна истина. Преди години описах един клиничен синдром, от който страдаме или сме страдали всички, макар да не фигурира в трактатите по медицина и психология. Реших да го нарека „Синдром на обувката, по-малка с два номера“ и сега ще видиш защо.

 

 

Един мъж влиза в магазин за обувки и любезният продавач се приближава до него:

— Мога ли да ви помогна, господине?

— Искам чифт черни обувки като онези на витрината.

— Разбира се, господине. Да видим, сигурно търсите номер… четирийсет и първи. Нали?

— Не. Искам трийсет и девети, моля.

— Извинете, господине. От двайсет години работя като продавач и съм сигурен, че вашият номер трябва да е четирийсет и първи. Може би четирийсети, но не и трийсет и девети.

— Искам трийсет и девети, моля.

— Извинете, ще позволите ли да ви измеря ходилото?

— Мерете каквото искате, но на мен ми трябва чифт обувки номер трийсет и девет.

Продавачът изважда от чекмеджето онзи странен инструмент, с който продавачите на обувки мерят стъпалото, и възкликва доволно:

— Виждате ли? Нали ви казах: носите четирийсет и първи номер.

— Я ми кажете кой ще плати обувките — вие или аз?

— Вие.

— Добре. Тогава ще ми дадете ли трийсет и девети номер?

Изненадан, но и примирен, продавачът отива да донесе чифт обувки номер трийсет и девет. Пътьом разбира каква е работата: обувките сигурно не са за този мъж, а за подарък.

— Ето ги, господине, номер трийсет и девети, черни.

— Ще ми дадете ли обувалка?

— Ще ги обуете ли?

— Да, разбира се.

— За вас ли са?

— Да! Ще ми донесете ли обувалка?

Този крак не може да влезе в тази обувка без обувалка. След дълги напъни и всевъзможни опити клиентът успява да напъха цялото си стъпало в обувката.

Прави няколко крачки по килима, но все по-трудно, охкайки и пъшкайки.

— Добре. Ще ги взема.

Като си представя как тези обувки трийсет и девети номер убиват пръстите на клиента, самият продавач усеща болки в краката.

— Да ви ги увия ли?

— Не, благодаря. Ще остана с тях.

Клиентът излиза от магазина и изминава криво-ляво трите преки до офиса си. Той работи като касиер в банка.

В четири следобед, след като престоява повече от шест часа прав с тези обувки, лицето му се разкривява, очите му се зачервяват и той вече рони сълзи.

Колегата му от съседната каса, който го наблюдава цял следобед, се тревожи за него.

— Какво става с теб? Зле ли ти е?

— Не. От обувките е.

— Какво им е на обувките?

— Стягат ме.

— Какво е станало? Намокри ли ги?

— Не. По-малки са с два номера.

— Чии са?

— Мои.

— Не разбирам. Не те ли болят краката?

— Страшно ми убиват.

— Ами тогава?

— Ще ти обясня — казва той и преглъща. — Малко са удоволствията в живота ми. Всъщност в последно време почти нямам приятни моменти.

— И какво?

— Обувките страшно ми убиват. Боли ужасно, така е… Но представяш ли си какво удоволствие ще изпитам след няколко часа, като се прибера у дома и ги събуя? Какво удоволствие, човече! Какво удоволствие!

 

 

— Истинска лудост, нали? Така е, Демиан, така е.

Такъв до голяма степен е моделът на нашето възпитание. Мисля, че и моята позиция е крайна, но все пак си струва да я изпробваме като дреха, за да видим дали ни приляга.

Аз смятам, че нищо истински ценно не може да се постигне с усилие.

 

 

Замислих се над последните му думи, груби и категорични:

— Напъните са… за запека.