Дейвид Брин
Кристалните сфери (8)

8.

Ако ги нямаше Кристалните сфери…

Мислех за това през цялата нощ. Лежах, вперил поглед в кръжащите Парчета, в отблясъците на най-ярките звезди зад тях.

Ако ги нямаше Кристалните сфери, тогава във всяка галактика щеше да царува първата раса звездни авантюристи. Дори ако повечето цивилизации бяха домошари, рано или късно щеше да се появи някоя агресивна, колонизаторска раса, това бе неминуемо.

Ако ги нямаше Кристалните сфери, тази първа раса би завладяла всички светове, които срещнеше на пътя си. Би заселила всички подходящи планети и малките тела около добрите звезди.

Две столетия, преди да открием нашата Кристална сфера, ние, хората, вече се бяхме зачудили защо това не се е случвало със Земята. Защо по протежение на трите милиарда години, когато Земята е била „райско кътче“, нито една раса не е дошла да я колонизира?

Открихме, че се дължи на смъртоносните бариери около Слънцето, те са държали нашите предшественици на безопасно разстояние, позволявайки на нашия малък свят да израсне в мир и самота.

Ако ги нямаше Кристалните сфери, първите звездни авантюристи щяха да запълнят галактиката, може би дори Вселената. Това щяхме да направим НИЕ, ако не бяха бариерите. Историята на тези светове щеше да се промени завинаги. Невъобразимо щеше да се измени цяла сложна верига от събития. И така, бариерите охраняваха световете, докато на тях се развие живот, способен да разчупи черупката отвътре.

Но какъв беше смисълът? Имаше ли смисъл да пазиш нещо младо само за да достигне до горчива, мъчително самотна зрелост.

Представям си какво е било за най-първите. Дори ако са притежавали търпението на Йов, не биха успели да открият друга добра звезда. Поне докато не се разчупи следващото яйце.

Няма съмнение, че много преди това са загубили надежда.

Сега ние, човечеството, бяхме дарени с шест красиви свята. И ако не можехме да се срещнем с натаралите, то поне можехме да се запознаем с тях чрез техните книги. И чрез тях да научим за още по-древните раси, произлезли от всеки един от петте добри свята в самотната Вселена.

Може би след още милиард години Вселената ще наподобява повече научнофантастичните клишета от времето на моя дядо. Търговски линии ще свързват множество разноцветни, интересни светове.

Но ние, подобно на натаралите, сме дошли твърде рано. Обречени сме, ако дочакаме този ден, да бъдем една от Възрастните раси.

Погледнах още веднъж към съзвездието, наречено от нас Феникс, накъдето преди милиони години са се отправили натаралите. Не можех да видя тъмната звезда, в която са изчезнали. Но знаех съвсем точно къде е разположена тя. Благодарение на техните подробни инструкции.

Обърнах се и влязох в палатката, която споделях с Алис и нашето дете, оставяйки звездите зад мен.

Предстоеше ми труден ден. Бях обещал на Алис да започна строежа на къща на хълма, недалеч от Стария град.

Тя промърмори нещо насън и се сгуши към мен, когато се вмъкнах в леглото. Бебето спеше тихо в люлката до нея. Прегърнах я и поех дълбоко въздух.

Но сънят не идваше. Продължавах да мисля за това, което натаралите ни бяха дали.

Поправка… — ни бяха заели. Можехме да използваме техните шест свята при условие, че сме грижливи към тях. С това условие ТЕ ви бяха приели от предшествениците си — Лап-Кленно,… а пък те на свой ред са ги наследили от Туузуун…

Световете бяха наши, докато ни владееше желанието за разселване, тези и всички други, които открием.

Но някой ден неминуемо ще настъпи промяната. Това първично желание ще избледнее пред безкрайната самота.

Знаех, че са прави. Някой ден, моите пра-пра, на Н-та степен внуци ще открият, че повече не могат да живеят във Вселена, в която техните гласове са единствени. Ще си стегнат багажа, ще се откъснат от тези красиви светове и ще тръгнат към тъмната звезда.

Там, всред равния хоризонт на голямата черна дупка, те ще открият натаралите, и Лап-Кленно, и Туузуун, очакващи ги в шепата на неподвижното Време.

Заслушах се във вятъра, разклащащ палатката, и изпитах завист към тези мои пра-Н-внуци. Аз поне страшно много бих искал да се срещна с тези космически скитници, толкова приличащи на нас.

О, бихме могли да почакаме няколко милиарда години до онова далечно време, когато повечето от черупките ще бъдат разчупени и Вселената ще кипи от живот. Но тогава ще бъдем променени. По необходимост ще се превърнем в една ВЪЗРАСТНА раса…

И кои същества със здрав разум биха избрали такава съдба? Колко по-хубаво е да се запазиш млад за времето, когато Вселената ще се е превърнала в чудесно място за игра!

За да дочакат този ден, расите, дошли преди нас, спят дълбоко в разтегнатото Време на черните дупки. Там вътре, те ни чакат, за да преживеем заедно тези ранни, пустинни хилядолетия на галактиката.

Усетих как последните остатъци на старата свръхдепресия изчезват, докато оценявах елегантното решение на натаралите. Толкова дълго бяхме живели с опасението, че Вселената е лош шегаджия и че нашето място в нея е на безпътни жертви. Но сега, най-накрая, моите мрачни мисли се разчупиха като черупка на яйце… Като стените на Кристална клетка.

Притеглих жена си. Тя въздъхна насън. Докато заспивах, се почувствах за първи път добре, от хиляди години насам. Почувствах се много, много млад.