Дейвид Брин
Кристалните сфери (5)

5.

Целият екипаж въздъхна с облекчение, когато капитан Бок ми нареди да включа отново предпазителите. Пуснах ръчката на самоунищожаващото устройство и се изправих. Напрежението напусна тялото ми с вълни от тръпки и Алис трябваше да ме подкрепя, докато се възвърнат силите ми.

Мойше бе дал отбой, защото системата на добрата звезда се бе оказала празна.

Ако трябва да съм по-точен, системата ГЪМЖЕШЕ от живот, но живот, напълно лишен от разум.

Големите астероиди притежаваха великолепни самоподдържащи се екосистеми, абсорбиращи слънчева светлина през огромни прозорци. Двадесет луни бяха обрасли с гори под неимоверни куполи. И никакъв трафик, никакви радио и светлинни послания. Детекторите на Йен не долавяха никакво движение на машини, нито телепатични вълни на разумни същества.

Пресичахме системата в зловеща тишина.

През онези първи столетия след Кристалната криза някои все още мислеха, че е възможно да се живее сред звездите. Повечето от жителите на Пояса твърдяха, че планетите са мръсни, тежки места. Така че, за какво са ни?

Отправиха се към ИЗТЪРСАЦИТЕ — червените гиганти, червените джуджета, бинарите и нестабилните звезди. Изтърсаците не бяха защитени с Кристални сфери. Бъдещите колонисти откриха край тях плаващи облаци от материя и се опитаха да построят летящи градове като тези у дома. Всеки опит се проваляше след няколко поколения. Колонистите просто загубваха интерес за продължаване на рода.

Психолозите най-сетне разкриха механизма на божествената лудост, помогнала ни да спечелим Войната с кометите.

Казано просто, хората можеха да живеят на астероиди, но трябваше ДА ЗНАЯТ, че наблизо има един син свят — да го виждат в небето над тях. Наречете го слабост, но няма съмнение — не можем да живеем в открития Космос.

Трябват ни водни светове, ако искаме Вселената да ни принадлежи.

Нарекохме водния свят на тази система Търся — като чудовището, търсено от крал Пеленор, патрона на нашия кораб. Блестеше в синьо и кафяво под прозрачната пелена на облаците. С часове го обикаляхме и плачехме.

Алис събуди десет замразени — многообещаващи учени, които според Световните компютри не ще се сринат с първия порив на надеждата.

Наблюдавахме ги да се трупат около екрана, сълзи на радост се стичаха по лицата им и ние заплакахме с тях на воля отново.