Дейвид Брин
Кристалните сфери (2)

2

Проектът беше секретен. Правителствените психолози бяха на мнение, че човечеството не може да понесе още едно разочарование. Опасяваха се от епидемия на свръхдепресия, а някои от тях дори се опитаха да ни разубедят.

За щастие Световните компютри си спомниха за древното обещание. Много отдавна ние, космическите вълци, се съгласихме да преустановим пътешествията и събуждането на надежди в хората. В замяна милиони роботизирани изследователски станции бяха изпратени и ни бе позволено да изучаваме всички доклади за пропукани черупки.

Корабът бе почти готов, когато Алис и аз пристигнахме в Черън. Надявах се, че ще използваме „Робъртс Роджърс“ или „Поне де Леон“, два кораба, които бях командвал. Но вместо тях бяха избрали стария „Пеленор“. Беше достатъчно голям, без да е просторен.

Совалката, в която пътувахме с Алис, подмина Плутон и започна скачваща маневра. Тук, навън, на около една десета от пътя до Ръба, Парчетата блестяха в невероятно ярки, почти неописуеми цветове. Прехвърлих пилотирането на Алис и се загледах в искрящите фрагменти на разчупената Слънчева Сфера.

Черън ще да е бил средище на подобна активност, когато дядо ми е бил малко момче. Представям си тези хиляди развълнувани мъже и жени, струпани на кораба-астероид, голям колкото половин луна, изпълнени с надежди бъдещи колонисти, с животните и покъщнината си. Тези ранни изследователи са знаели, че никога не ще видят своята крайна цел. Но не са били тъжни. Не са знаели що е свръхдепресия. Те са живели с надеждата, че техните праправнуци ще достигнат един ден света, който свръхмощни телескопи са забелязали да обикаля около звездата Тау Сети.

Десет хиляди години по-късно аз гледах към гигантските Черънски Дворове, докато прелитахме над тях. Безкрайни редици от космически кораби, подредени в тях. Всеки един, носещ белезите на епохата, в която е сътворен — кораби със сменни поколения, хибернаторни баржи, таран-шкипери, щурмоваци.

Всички те сега лежаха там долу, всички с изключение на онези, които не са се завърнали — поради повреда, катастрофа или масово самоубийство на отчаяния екипаж.

Разглеждах най-старите модели, корабите със сменни поколения, и си мислех за времето на дядовата ми младост, когато „Търсещ“ е пресякъл устремно Ръба и се е врязал с десета от скоростта на светлината във вътрешната повърхност на Кристалната сфера на Слънцето.

Така и не е разбрал с какво се сблъсква, този първи екипаж. Тъкмо са пресичали външния периметър на Слънчевата система… Облакът на Урт, където милиони комети кръжат като снежинки в поотслабналата хватка на Слънцето.

Инструментите на „Търсещ“ са се взирали в този редичък облак, докосвайки отделните, носещи се в различни посоки ледени топки. Бъдещите колонисти са потривали доволно ръце, изпълнени с желание да правят наука по време на дългото пътуване. Между многото въпроси те са искали да разрешат и загадката с масите на кометите.

„Защо — задавали са си въпроса астрономите в различни времена — всички тези ледени тела са с еднакви размери — около една миля 8 диаметър?“

Инструментите на „Търсещ“ заорали в градината на познанието. Едва ли неговите пилоти са знаели, че вместо отговор ги чака сблъсък с Божията шега.

Когато се сблъскал с Кристалната сфера, в протежение на няколко светлинни минути корабът я огънал навън. „Търсещ“ е имал време едва за няколко трескави лазер-послания към Земята. Знаели са само, че става нещо много странно. Нещо, което започнало да ги разкъсва, сякаш се разцепвала самата космическа материя!

След това Кристалната сфера се разчупила.

И там, където преди миг имало десет милиона комети, сега станали десет трилиона.

Никой никога не могъл да открие останките на „Търсещ“. Може би се е изпарил. Почти половината човечество загинало в битката срещу кометите, така че векове по-късно, когато планетите били отново в безопасност, следите на „Търсещ“ отдавна се били изгубили.

Никога не можахме да открием как, по каква случайност той е успял да пробие черупката. Сега Парчетата от нея осветяват небето. Слънцето грее в ореол от светлини, отразени от десет трилиона комети… Признак за единствената добра звезда, достъпна за човека.

— Приближаваме се — каза Алис.

Изправих се на седалката и се загледах в танца на гъвкавите й ръце по контролния панел „Пеленор“ изплува пред нас.

Няколко големи влекача, приключили с товаренето на колонисти, бавно се отдалечаваха от него. Десетте хиляди замразени не се нуждаеха от особено внимание по време на полета, но ако добрата звезда наистина огряваше един достъпен добър свят, щяхме да ги събудим от леденостудения им сън и доставим в техния нов дом. Заповедта на Световните компютри бе да ги будим само ако колонизирането е възможно. Вероятно бе да ни чака поредното разочарование и тогава замразените не биваше в никакъв случай да узнаят, че са пътували напразно двадесет хиляди парсека.

— Да се окачваме — промърморих нетърпеливо. — Искам да тръгваме.

Алис се усмихна:

— Винаги нетърпелив. Космическият вълк на вълците. Потърпи още ден-два, Джошуа. Скоро ще напуснем гнездото.

Нямаше нужда да й напомням, че съм чакал доста повече от нея — всъщност, повече от всички други. Преглътнах нетърпението си и се заслушах в музиката на Сферите.