Асен Г. Христофоров
Няколко думи за автора от преводача

Както съдиите дават последна дума на убиеца — което е неизменното встъпление към присъдата, — така и издателствата, следвайки тая здравословна традиция, изискват една последна услуга от преводача — да каже няколко встъпителни думи за автора. Редакторите в тия учреждения навярно предполагат, че ярък духовен афинитет свързва преводач и автор в непоклатимо диалектическо единство. Но диалектическото единство предполага борба на противоположностите. И понеже в стръвната борба над текста авторът по неволя остава пасивен, с вързани ръце, преводачът го сразява с нокаут, сетне го разпердушинва, проскубва по-лъскавите му пера и ги хвърля в кошчето под масата, а на читателите предоставя измършавялото тяло на покойника. Затова преводните книги често излизат с черни траурни обложки.

Нима би могло да бъде иначе и с Джером К. Джером? Ако той пишеше свястно, както са писали почти всички преди него — изискано, с накъдрени фрази и стройни архитектонически изречения, които се редят като разнокалибрени кули на готическа катедрала, — работата щеше да бъде по-друга. И далече по-лесна, защото за всяко клише би могло да се намери съответният калъп. Но той пише тъй, както говорят милиони обикновени хора — не пише, а просто говори; и на всичко отгоре е скаран с пунктуацията: от разточителство пише двоеточие вместо самотна точка, често слага тире там, гдето очаквате да видите точка, подпряна от запетая, и нарядко огражда хаотичните си мисли в скоби, които поставя на най-неочаквани места. С една дума, опак писател. Да му се чуди човек как е могъл да завърши прогимназия.

А това е факт! Джером е роден в Англия през 1859 г. и още на четиринадесет години напуска училището. Трябва да са го изпъдили заради лошата му пунктуация. И на тая млада възраст, когато би трябвало да играе по улиците като всяко нормално момче, на което не му липсва нито желанието да пакости, нито въображението майсторски да прави тия пакости, Джером решава да бъде сериозен и постъпва на работа в една от лондонските железопътни компании. Ала пак не му провървяло. Изпъдили го и оттук подир една-две години като непригоден, пък и от хуманитарни подбуди — за да предотвратят някоя и друга железопътна катастрофа. Защото прекалената му сериозност избивала на моменти в страшна сприхавост и тогава той вършел всичко наопаки. Негли затова казват, че стилът е огледало на характера!

Години по-късно, когато вече прописва — отчаян от неуспехите си като актьор, първоначален учител и журналист, — Джером все намира поводи да се заяжда с английските железници. Читателят на тая книга сам ще се увери в това. А тя, тая странно смешна книга, излиза на бял свят през 1889, и то почти едновременно с неговото второ произведение — „Празни мисли на един празен човек“. В същата година, навярно все още отдаден на тия празни мисли, Джером встъпва в брак. И докато жена му го дарява само с едно дете, при това от женски пол, Джером дарява на света още няколко значителни произведения. В тях героите са почти винаги от мъжки пол. Мъжко е и кучето Монтморенси, и неговите празноскитащи другари от квартала, та дори и котаракът, който прекосява улицата с бавни стъпки, привидно нехаен към вече връхлитащия Монтморенси, но достатъчно нащрек, за да се извърне в последния миг и хладно да го запита: „Трябвам ли ви за нещо?“ Какъв драматизъм, непомрачен от хорската реч на двете животни и напълно в духа на отчаяния, безнадежден реализъм на Джером!

Кучето Монтморенси става любимец на безброй читатели и още приживе Джером К. Джером вижда „Трима души в една лодка“ преведена на шестдесет различни езика с общ тираж над шест милиона екземпляра! Тя засенчва другите му книги — дори и такива негови произведения, като „На сцената и зад кулисите“, повестта „Трима души в един костюм“ или романа „Пол Келвър“ — и се равнява по шумния си успех само на най-сполучливата от няколкото негови пиеси с чудатото, малко непонятно и почти непреводимо заглавие „На слизане от третия етаж“, или „На минаване в третия заден етаж“, играна за първи път в 1908 година. Цели четири десетилетия Джером не изпуска перото и пише, защото хората искат да го четат, въпреки недомлъвките на мнозина смутени критици. Те не смущават присмехулния автор. В 1926 г. той издава мемоарната книга „Моят живот и моята епоха“ и свършил работата си на тоя свят, надлежно умира още следващата година.

Дори и посмъртно, критиците пак продължават да пренебрегват Джером като писател. В произведенията му те виждат само книги, предназначени да забавляват чрез абсурдността на случките и чрез една почти непозволена злоупотреба с метода на художественото преувеличение, доведен комай отвъд пределите на крайния абсурд, ако може да има такъв; и сякаш недовиждат правдивостта на обрисуваните характери в тия книги и силата на човешките слабости в тия образи, чрез които всеки читател благодушно съзира собствените си недостатъци. Защото почти единствен след Шекспир, макар и в друга, далече по-непретенциозна форма, Джером дръзва да дири хумор в привидните безсмислици и обикновените дребни и ежедневни глупости в живота на всеки човек. А тия безсмислици, тия дребни ежедневни глупости са също такава съставка на живота, каквато е и мъдростта; и ако зад непринудените приказки на Джером често прозира мъдрост, то е защото той винаги се осмелява направо да бъде глуповат — за разлика от мнозина други, които винаги се стремят да бъдат мъдри и с това често изкарват глупостта си на показ.

За пуританите в литературата (пък и в живота) смехът на Джером е глупав, а неговият стил — невъзможен. Вярно, той наистина е скаран не само с пунктуацията: често ще лепне някое причудливо прилагателно към добре познато съществително и ще изкара къщата „засмяна и гиздава“, а момата — „спретната и обемиста“ и никой не обича повече от него да навървя като в броеница няколко почти еднакви по смисъл наречия, от които настръхват косите и на най-смелия преводач; ала и кривата пунктуация, и необичайните прилагателни, и странно подредените наречия хващат окото на читателя и то леко примигва от удоволствие, съзряло хумора в тях. И Джером е доволен, защото тъкмо такава е била и целта му. Но той не забравя и пуританите. На всеки две-три глави ще отдели и за тях по една-две страници, написани изискано, с почти съвършено изящество, колкото да им покаже на какво е способен. Това са най-често речни пейзажи, нарисувани с акварелна лекота. Те са истински малки поеми в проза!