Анет Бродрик
Непреодолимо изкушение (2)

Втора глава

Дженифър се размърда неспокойно, опитвайки се да надмогне непоносимата горещина. Отвори очи и се втренчи в платнището, опънато на метър-два над главата й, сетне се извърна към спящия до нея мъж. Жегата като че ли не му пречеше, макар по челото му да се стичаха струйки пот.

Това бе вторият ден от пътуването, а Дженифър не бе научила нищо за своя спътник; знаеше единствено, че появата й в Ширан бе предизвикала яростния му гняв. Колебаеше се дали да повярва на малкото, което й бе казал. Как тъй един военен летец се бе озовал в Ширан? Външно не се отличаваше много от местните жители: тъмна коса, тъмна брада и също тъй тъмни очи. Ами името… Куин Макнамара!? Все пак в жилите му навярно течеше и немалко арабска кръв.

Тя не помнеше много от първата нощ. Бяха спрели в някакво село; Куин домъкна вързоп дрехи, хвърли ги в колата и потеглиха отново.

Когато слънцето се издигна високо, той откри подходящо за лагер място, опъна платнището, предложи й храна и се зае да прегледа раните на бузата и глезена й. И всичко това, без да пророни и дума.

Нищо чудно да си бе въобразила, че й е говорил на английски онази първа нощ. Нищо чудно и в момента да сънуваше. Вече в нищо не се чувстваше сигурна; носеше й облекчение единствено поспадналият оток на крака — без съмнение беше подействало лекарството, с което Куин бе направил превръзката. Ръцете, краката и лицето й бе намазал с някаква неприятна на мирис кафеникава каша.

Беше се опитал да втрие от същата каша и в косите й, но тогава Дженифър решително се възпротиви. Реакцията й ни най-малко не го смути, той просто й даде знак да стои неподвижно и продължи безмълвно да маже главата й.

Дженифър бе твърде слаба, за да се противопостави. Когато заедно с Ранди и Пол се озова под прицел, бе изпаднала в шок. Ужасена бе наблюдавала приятелите си, отвърнали смело на предизвикателството и минути по-късно паднали простреляни в прахта. С чувството, че от собствената й смърт я делят броени мигове, си бе пожелала да свършат с нея колкото е възможно по-бързо.

После бе изпаднала в апатия. Смътно си спомняше лицата на непознатите, сред които се открояваше само едно с удивително черни очи. Неговите очи. Другите наоколо бяха само тъмни, лишени от изражение очи, но не и тези. В съзнанието й се бе запечатал гневът и отвращението, стаено в тях.

Колкото и да е странно тъкмо Куин бе предложил да я спаси. Беше я нахранил, беше й намерил подходящи за пустинята дрехи… Беше се погрижил за раните й. И бе готов да я преведе през жаркия ад до спасението.

Кой бе той всъщност и защо се нагърбваше с това непосилно начинание? Все това се питаше Дженифър през последните няколко дни и не намираше отговор.

Със сигурност знаеше само едно: че по някаква необяснима причина е готова да му се довери.

По външност действително много приличаше на местните жители — плътен загар покриваше лицето му; гъстата му черна коса и ниско подстриганата брада бяха характерни за тукашните мъже, ала Куин бе по-висок от повечето, близо метър и осемдесет и пет. Мускулестите ръце и рамене създаваха впечатлението, че е навикнал да носи тежко снаряжение.

Как ли изглежда, когато се усмихне? — запита се Дженифър. А дали изобщо се случваше да се усмихне?

Дженифър отново се размърда, като се опитваше да се намести удобно върху твърдата земя. Искаше й се още да поспи, а когато се събуди, жегата да е отминала поне дотолкова, че да си отпочинат прогорените й дробове.

В същото време знаеше, че залезе ли слънцето, ще й стане толкова студено, че тутакси ще посегне към топлите дрехи и най-вече удобното наметало, набавено от нейния спасител още първата вечер.

Той не бе никак разговорлив, ала очевидно знаеше какво прави. Всяко нещо вършеше с увереност, която създаваше у Дженифър чувство за сигурност.

Отново заразглежда профила му. Запита се на колко е години и колко ли дълго бе живял в Ширан, какво го бе довело тук…

Защо й помагаше? Мрачното му изражение говореше, че няма никакво желание да опознае спътницата си по-отблизо. Всъщност поведението му издаваше дори известна неприязън. Навярно не мразеше нея, а по-скоро цялото женско съсловие. Какъв загадъчен човек.

Защитена от прикритието на брезента, Дженифър се опитваше да не обръща внимание на неистовата жега. Запита се дали все пак Ранди и Пол са успели да се спасят. Сълзи се стекоха по бузите й. Приятелите й тъй несправедливо бяха пострадали.

Какъв е този свят, продължи да се чуди тя. Тъй жесток, че човешкият живот не струва и пукната пара, а малкото наивници, решили да помогнат на умиращите от глад деца, всеки миг можеха да бъдат застигнати от куршум.

Щом затвореше очи, съзнанието й се връщаше към ужасяващата сцена: въоръжените мъже спират камиона, принуждават Ранди и Пол да слязат, претърсват ги, а когато се чуват първите плахи думи на протест, в отговор от дулата на пушките блъвват смъртоносни пламъци…

Насила отвори очи; по-нататък не искаше дори да си спомня…

Дали пък нямаше да е по-добре, ако и тя самата бе срещнала смъртта си, вместо да се впуска в бягство? Къде ли би могла отново да се почувства в безопасност?

Можеше ли дъщерята на сенатора Шеридан да разчита на закрила повече, отколкото гладните деца от близките села? Какво право имаше тя на достъп до неограничени хранителни запаси, когато тези малки деца дори не помнеха някога да са яли до насита? Приятелите й имаха навика да се шегуват със склонността й твърде сериозно да възприема нещата. Колкото и наивно да звучи, тя се бе почувствала длъжна да помогне на гладуващите в тази страна.

Усилията, положени в продължение на тези осем месеца, прекарани в Ширан, не бяха отишли напразно. Независимо от спънките малката група все пак бе успяла да облекчи донякъде положението на гладуващите семейства.

Пред очите й пеленачета бяха позакрепнали достатъчно, за да проходят, а по-големичките бяха започнали отново да се смеят, увлечени в игрите си. И сега тя бе уверена: дори сам човек бе в състояние да постигне нещо, стига силно да го желае. Първоначално групите доброволци наброяваха двама-трима души, а постепенно бяха успели да създадат цяла международна организация, която бавно, но упорито отстраняваше пречките по пътя си и достигаше до онези, които най-много се нуждаеха от помощ.

Тя никога не съжали, че е избрала да дойде тук. Би го направила отново, дори ако предварително знаеше, че я очаква бягство през пустинята в компанията на този непознат. Струваше си да предприеме това рисковано начинание дори само за да убеди по-плахите си съмишленици, че мисията може и да успее. Измъкнеше ли се жива оттук, с още по-голямо усърдие щеше да заработи за успеха на каузата, в който вече твърдо вярваше.

 

 

Куин мълчаливо наблюдаваше спящата жена. Трябваше да я събуди, за да продължат към брега, ала се поколеба — тъй спокойна изглеждаше тя в съня си. Слънцето вече не печеше толкова силно, лекият вятър подхващаше кичури от косата й.

Досега Куин не бе имал възможност да разгледа лицето й. Бе полагал усилия да не я поглежда, да забрави, че спътникът му е жена, при това доста привлекателна. А той отдавна не бе се радвал на подобна компания. Не можеше повече да се преструва, че не забелязва нежната й красота.

Откакто я намаза с пастата, косата й бе придобила сивкав оттенък: добро прикритие, ако някой ги забележеше. Пък и цветът с нищо не загрозяваше фините черти на лицето й, изящно извитите вежди, високите скули и пълничките чувствени устни. Макар да носеше безформени, подходящи само за пустинята дрехи, Куин се досещаше, че крехката й фигура има привлекателни очертания. Нали я бе държал в прегръдките си.

През тези няколко дни бе го изумила с издръжливостта си. Той не разговаряше с нея, само даваше своите заповеди. Не искаше да се обвързва с прибързани изявления, преди да е овладял гнева си. В крайна сметка той самият бе решил да рискува завоюваното си с толкова усилия положение, за да я измъкне невредима от страната. Тя не беше го молила. Не искаше нищо от него. И все пак на Куин му бе трудно да се примири с последствията от собственото си решение. Заради Дженифър онова, което бе успял да постигне за година и половина, можеше да отиде на вятъра. Самото й присъствие го дразнеше. Навярно бе очаквал тя да хленчи, да се оплаква, да задава въпроси, да настоява да получи отговори… и тогава би имал възможност да поуталожи раздразнението си.

Жената го бе изненадала с цялостното си поведение. Изпълняваше заповедите му, без да се замисли дори. Той й бе казал, че ще я отведе в Сироко, откъдето би могла да напусне страната. И тя му бе повярвала.

Неведнъж му правеше впечатление колко е изтощена, колко болезнено понася пътуването в тоя пек. Ала не беше се огънала. Навярно сетивата й бяха дотолкова притъпени, че не усещаше страх. Или може би не си и даваше сметка за опасностите, които ги дебнеха на всяка крачка.

Всеки миг можеха да ги спрат и да ги подложат на разпит. Не бе изключено да ги арестуват пазителите на реда при сегашното правителство, което съвсем не се церемонеше с противниците си. В същото време можеше да ги открият и агенти на Омар, които тутакси щяха да ги върнат обратно и да поискат обяснение на причините за бягството им.

Все пак поне от спътника си би трябвало да се страхува, нали? Откъде тази увереност, че няма да я прелъсти, като поиска отплата за предложената помощ? Ала всеки път, когато го погледнеше, в очите й грееше спокойна увереност, доверие… готовност да го последва, щом й даде знак.

Куин не познаваше подобна жена. Искаше да научи повече за нея. Баща й бе добре известен, член на Сената от години. Без съмнение бе израсла сред политици, навикнала бе в живота й да присъства дипломацията, подмолните машинации на жадните за по-високи постове. Как ли й бе повлиял този живот? И какво, по дяволите, търсеше момиче като нея в Ширан тъкмо в това размирно, бурно време?

Отначало я бе взел за отегчена млада жена, наумила си да поиграе на благодетелка на човечеството. Сега вече не бе съвсем сигурен в преценката си. Неволно бе започнал да й се възхищава.

А в живота на Куин твърде малко жени бяха заслужили възхищението му.

Погледна си часовника, вдигна очи към слънцето и разбра, че повече почивка не могат да си позволят. Понечи да разтърси Дженифър, но нещо го спря. Повика я по име.

Сепната, тя внезапно отвори очи. Огледа се, сякаш очакваше да съзре надвиснала опасност.

— Не исках да те плаша — рече Куин. — Време е да тръгваме.

Дженифър нахлупи качулката и пропълзя вън от навеса. Махна към близкия хълм.

— Дали ще мога да… — Замълча, сякаш й бе трудно да изрече гласно какво й е нужно.

Куин кимна и тя тръгна почти тичешком, без да се обръща назад.

Нима не се страхува, че мога да я изоставя, почуди се Куин. Тъкмо това очакваше от него Омар — да я зареже насред пустошта, без надежда за спасение. Нима толкова нищожна бе цената на човешкия живот в тоя затънтен край?

Докато изчакваше, Куин натовари джипа и зае мястото си зад волана. Дженифър се върна тичешком и останала почти без дъх, се качи до него.

— Не беше нужно да бързаш толкова — подхвърли Куин. — Няма да те изоставя в пустинята.

Тя го погледна изненадано и той си даде сметка, че я заговаря за пръв път от началото на съвместното им пътуване, като се изключат резките заповеди, които й отправяше. Въздъхна и мълчаливо си призна, че докато я бе наблюдавал как спи, се беше примирил с взетото решение и гневът му бе отминал.

— При първата ни среща се представих, но може и да си забравила името ми. Казвам се Куин Макнамара.

— Ако правилно си спомням, някой там те нарече Рашид — плахо отбеляза жената.

— Тук, в Ширан, използвам това име.

— Не ми приличаш на Куин Макнамара — вече по-уверено рече Дженифър.

Той се засмя на неочакваната й забележка, сепна се от собствената си реакция. Не си спомняше кога за последен път се бе смял на глас.

— Навярно имаш право, но тъкмо това име съм получил от баща ми, който е бил шотландец, а неговата избраница — египтянка. Очевидно приличам повече на майчиния ми род.

— Това обяснява много неща.

— Сигурно. — Куин извади пакет цигари. Предложи на Дженифър, а когато тя отказа, запали своята. — Поздравявам те — отбеляза с възхита. — Отвратителен навик.

— Защо не ги оставиш тогава?

Той я изгледа крадешком.

— Това не е единственият ми ужасен навик. Ако се откажа от всичките просто защото ми вредят… — Не довърши мисълта си, а отново смукна от цигарата.

Дженифър се усмихна. Бе я изумила промяната в изражението му, когато се разсмя, а белите му зъби проблеснаха ослепително сред черната брада. Не разбираше защо е решил да разговаря с нея, но бе очарована от промяната. Тъй дълго бе живяла потънала в мислите си.

— И какъв се чувстваш? — попита накрая, от страх разговорът да не замре. — Шотландец или египтянин?

— Нито едното, нито другото. Просто американец.

— А мога ли да попитам какво правиш в Ширан?

— Питай колкото искаш. Но не очаквай да получиш всички отговори. А за себе си какво ще кажеш? Какъв бръмбар ти е влязъл в главата, та си дошла тъкмо в Ширан да нахраниш гладуващите деца? Могла си да избереш коя да е друга нещастна страна. Не си ли знаела каква е политическата ситуация тук?

— Отчасти, да. И все пак никой не може да знае действителното положение, освен ако не разполага със секретна информация.

Куин рязко се извърна към нея, за да разбере дали намекът е преднамерен, но като видя как се е вторачила в пътя напред, си отдъхна.

— Исках да постигна нещо смислено — продължи Дженифър. — Да помогна на онези, които наистина се нуждаят от помощта ми. Разбирам колко наивно звучи, но не мога по друг начин да опиша онова, което изпитвам.

— Откога си тук?

— Не повече от осем месеца.

— Осем! Пък аз си мислех, че току-що си пристигнала.

— Установихме базата в Сироко, но вече имаме и няколко постоянни пункта за разпределение на храните, щом бъдат докарани в страната.

— И си търсила подходящо място за нов пункт, когато са ви хванали?

— Така се получи. Дотогава не бяхме навлизали толкова на юг. Ранди и Пол решиха, че трябва да опитаме, но за беда…

— Съжалявам за приятелите ти.

— Възможно ли е все пак да са оживели, как мислиш?

— Не зная. Може би никога няма да узнаем.

— Все това ми се върти в ума. Никой не знае какво се е случило с нас. Трябваше да се обадим в главното управление. Както всяка вечер. Сътрудниците ни сигурно са полудели от притеснение.

— Дали ще се свържат с властите?

— О, да. Повече от сигурно е.

— Въпросът е с кого ще се свържат. С правителството на Ширан или с нас.

Тя го изгледа недоумяващо.

— Какво значение има това? И с едните, и с другите, предполагам.

— Сигурно си права — въздъхна Куин. — Което ще ни въвлече в поредния международен скандал. Правителството ще заяви, че не разполага с каквато и да било информация за местонахождението ви, което в случая е самата истина, но нашите дипломати съвсем няма да им повярват.

— Хората, които ни спряха, не се ли подчиняват на сегашния режим?

— Не.

— Значи са бунтовници.

— Точно така.

— И ти работиш за тях.

— Може да се каже.

— Но защо?

— Защото това е причината да дойда в тази страна.

Дженифър се умълча. Замисли се над думите му, а и над онова, което съзнателно бе премълчал. Офицер от военновъздушните сили на Съединените щати, а работи на страната на бунтовниците! Каква ли всъщност бе неговата роля?

Очевидно той нямаше намерение да й разкрие тайната си.

— Имаш ли представа за колко време ще стигнем крайбрежието? — попита накрая.

— Често казано, не. Не ми се е случвало да пътувам насам. Според твърде примитивните карти, с които разполагам, ако продължаваме да се движим на север, рано или късно ще достигнем брега. А нямам никаква представа на какво разстояние от Сироко ще се озовем.

— Не те ли е страх, че може да се загубим? Въпросът й му се стори повече от забавен.

— От много неща се страхувам. Не ми е оставало време досега да направя пълен списък. Пък и при моето богато въображение всеки ден ми хрумват нови опасения. Важното е, че се научих да живея със страховете си. За себе си какво ще кажеш? — И като срещна учудения й поглед, допълни въпроса си: — Ти от какво се страхуваш?

— Страх ме е — усмихна се Дженифър — да не се свърши бензинът насред пустинята и да се наложи да вървя до крайбрежието.

— За щастие успявам да осигуря достатъчно гориво — успокои я Куин. — Ако шансът е все тъй на наша страна, в това отношение проблеми не ни очакват. Какво друго те плаши?

Постепенно Куин осъзна, че му е приятно да разговарят. От дълго време не бе говорил на английски и като че ли едва след първите десетина минути бе започнал отново да мисли на родния си език. Забележките на Дженифър също му допадаха. Не можеше да отрече, че има бърз ум. Малко неща й убягваха.

Сега разбра, че тя обмисля последния му въпрос. Нямаше намерение да настоява. Предстоеше им да пътуват цяла нощ, тъй че разговорът можеше да следва естествения си ход.

— Другите си страхове не мога да определя толкова лесно — обади се Дженифър. — Боя се например, че ще се прибера у дома и няма да бъда в състояние да продължа работата си по този проект. А той е много важен за мен.

— Друг на твое място досега да е изгубил кураж.

— Работата е там, че все някой трябва да се нагърби с тази мисия. Някой трябва да поеме риска просто за да помогне на тези нещастни деца. Иначе ще продължават да умират от глад. Правителството пет пари не дава какво ще ги сполети, дори отказва предложената помощ. Ако наместо храна бяхме внесли оръжие и муниции, щяха на драго сърце да ни съдействат. Дори президентът не пожела да ни приеме, когато поискахме помощ за разпределение на доставките.

— Справили сте се и сами — отбеляза Куин.

Жената го погледна изненадано.

— Нямахме друг избор — рече кротко. — Храната щеше да изгние по пристанищата. А това не биваше да допуснем.

Решителността й предизвика усмивката на Куин. Нито на нея, нито на който и да било от малката група, бе хрумвало да си стегне багажа и да се върне у дома. Както и в момента тя не изпитваше страх от своя спътник. Дженифър вярваше в това, което вършеше, и вървеше право към набелязаната цел. Беше му повярвала, когато й каза, че ще я изведе от страната, и нито веднъж не бе се усъмнила в готовността му да изпълни обещанието си.

— Имаш ли брат или сестра? — попита той накрая, учуден от желанието си да научи нещо повече за нея.

— Двама братя, по-големи са от мен. И двамата се надяват един ден да получат постове в правителството. В момента работят като адвокати.

— А ти защо не си се омъжила?

— Какво те кара да мислиш, че не съм омъжена? — отвърна му тя с въпрос.

— Знам ли — повдигна вежди Куин, изненадан от враждебния й тон. — В моите представи един съпруг не би ти позволил да поемеш толкова сериозен риск.

— Какво означава „не би позволил“? Омъжена или не, няма да допусна друг да взема решения вместо мен!

— Така да бъде. Та какво мисли съпругът ти за твоята работа тук в Ширан?

— Нямам съпруг — призна Дженифър.

— Ясно — бе краткият коментар на Куин.

— А твоята съпруга знае ли къде се намираш? — на свой ред попита момичето.

— Естествено. Аз нищо не крия от нея. Нали така правят верните съпрузи.

Дженифър се намръщи. Защо ли я изненада разкритието, че е женен? Та тя всъщност не знаеше нищо за този човек. И все пак й бе трудно да си го представи в подобна роля. Изглеждаше й някак закоравял, безчувствен към жените може би. Сякаш никога не би се вслушал в чуждо мнение.

— Откога си женен? — попита най-сетне.

— Не съм женен — отвърна той след продължителна пауза.

— Но нали току-що каза…

— Не, не съм. Ти сама реши, че имам жена. И какво се оказва? Двама необвързани американски граждани се носят през пустинята с надеждата скоро да достигнат брега на морето.

— Ти какво, подиграваш ли ми се?

— Кой, аз? — дяволито се засмя Куин.

— Значи просто се опитваш да ми натрапиш някой от собствените си страхове.

— Ще ти бъде от полза, уверявам те. Ситуацията, в която се намираме, крие немалко опасности. Не бива да разчиташ, че ще се отнасям с теб както баща ти или братята ти.

— Не съм толкова наивна, трябва да си го разбрал вече — раздразнено отвърна Дженифър.

Джипът внезапно спря.

— Радвам се да го чуя — мрачно заяви Куин и внезапно я прегърна. Повдигна брадичката й и притисна устни към нейните.