Анет Бродрик
Непреодолимо изкушение (10)

Епилог

— По дяволите, Дженифър, остави това чудо на земята!

— Беше ми обещал да не ругаеш пред децата.

— Боже милостиви, и светец да бях, търпението ми би се изчерпало.

— А всички знаем, че съвсем не си светец, права ли съм?

— Хайде, не започвай пак.

Куин и Дженифър се намираха пред примитивна колиба край малко селце високо в Андите в Южна Америка. Тъкмо бяха пригодили това жилище за една от жените, която им бе предложила помощта си по програмата „Помогнете на гладуващите деца“.

Дженифър отметна коси от лицето си и потърси с очи петгодишната Анджела. Когато я откри, се усмихна и докосна ръката на Куин.

— Скъпи, виж какво прави дъщеря ти.

Мъжът се намръщи, осъзнал, че тя се опитва да смени темата. Погледна назад и зърна как Анджела вплита цветя в косите на тригодишната си сестричка. Усмихна се и за пореден път си рече колко трудно е да се повярва, че тези две деца са сестри. Шерил бе копие на майка си — руси коси и сини очи. Очите на Анджела също бяха сини, ала много по-тъмни, а косата й бе смолисточерна.

Той обгърна раменете на Дженифър и я притегли към себе си.

— Променяш темата — рече през зъби.

— Масата не е много тежка, Куин — отвърна тя кротко. — Просто исках да я преместим…

— Ако искаш нещо да бъде преместено, просто трябва да ми кажеш, ясно ли е?

Той погали леко изпъкналия й корем.

Тя отвърна на ласката, като потърка бузата му. Беше й приятно да усеща копринената мекота на брадата, която си бе пуснал наскоро.

— Бъди сигурен, че не бих направила нищо, което би наранило сина ти, любов моя.

— Моят син? — вдигна вежди Куин. — Да не би да си го зърнала в някоя кристална топка?

— Този път ще бъде момче.

— Така приказваше и преди да се роди Шерил.

— Е, не ни остава друго, освен да продължим с опитите.

Куин избухна в смях, зърнал примирението, изписано на лицето й.

— За мен това бе едно прекрасно лято, а за теб? — рече тя замислено.

— За мен също.

— Вярно, принудих те да водиш твърде примитивен живот, но смятам, че за всички ни е полезно да знаем какво означава да бъдем близо до природата.

— Тъй ли било? Да не си се опасявала, че ще го забравя?

— Не, скъпи. По-скоро на мен трябва да ми се припомня от време на време, за да не забравям какво огромно богатство притежавам.

— И на децата им хареса — отбеляза Куин. — Понаучиха испански поне колкото нас и без всякакво затруднение вече бъбрят и на двата езика. Но трябва да призная, че с нетърпение очаквам да се приберем у дома. Липсва ми горещата вана и нашето огромно легло. Навярно остарявам.

— Не съм го забелязала — рече Дженифър, като притисна устни до страната му.

— Ей, внимавай, дръж се прилично — смъмри я той.

Анджела и Шерил дотичаха при тях.

— Мамо, виж какво венче направих на Шерил! — Анджела ги изгледа с гордост.

Шерил се потупа по главата и също се засмя.

Куин почувства, че наблюдава сцената някак отстрани, вижда съпруга и неговата красива жена, сгушила се в прегръдката му, и двете малки момиченца, застанали до тях, тъй здрави на вид, а и доволни от заобикалящия ги свят.

Почуди се с какво ли е заслужил такова щастие. И дали би могъл в онзи миг преди години, когато прекрачи в малката стаичка в онази забравена от Бога страна, да знае, че се решава съдбата му?

Добре си спомняше и пътя през пустинята, пясъчната буря, последната нощ, която двамата с Дженифър прекараха заедно, и срещата им във Вашингтон. И никога нямаше да забрави паметното утро, когато Дженифър бе донесла малката Анджела и той я видя за пръв път…

 

 

Тихо изречените думи го бяха разтърсили като електрически ток. Както бе отпуснат и полуспящ, той бе скочил на крака като играчка на пружина.

— Мря дъщеря! — бе повторил на пресекулки.

Дженифър стоеше до леглото, загърната в тъмносиня роба, която подчертаваше цвета на очите й. Ала в следващия миг вниманието на Куин бе изцяло погълнато от детето, което младата жена държеше.

Майката придържаше с една ръка бебето, докато с другата нежно го притискаше за коремчето. Куин се втренчи в малката, чиито сини очи бяха толкова тъмни, че изглеждаха едва ли не черни. Анджела го наблюдаваше с не по-малък възторг.

— Ето — някак безгрижно изрече Дженифър и приближи откъм неговата страна. Постави детето в ръцете му и отстъпи назад.

Той ужасен сведе поглед. Никога преди не бе се приближавал толкова до тъй мъничко създание. Малката зарита с крачета и той се уплаши да не я изпусне. Приближи я до гърдите си, а една от размахващите се ръчички сграбчи кичурче косъмчета.

Дженифър се разсмя, като го видя как се смръщи. Пресегна се и разтвори малките пръстчета.

— Кажи здрасти на татко си, миличко.

— Моя дъщеря — бавно повтори Куин, като се опитваше да превъзмогне шока. Докосна една от ситните тъмни къдри, обрамчващи лицето на бебето. Тъй копринено мека му се стори. Детето бе по гащички и мъничка камизолка с избродирани върху нея агънца. Изгука нещо неразбрано, усмихна се и ето че на бузките й се появиха трапчинките.

Той наистина имаше дъщеря. Дете, което весело риташе, размахваше ръчички, дърпаше косъмчетата на гърдите му. Негово дете. А той да не знае за съществуването му! Вдигна очи към Дженифър, но лицето й бе сякаш в мъгла. Примигна няколко пъти, прочисти гърлото си.

Беше създал това съвършено миниатюрно същество. Плод на благоговейната му любов към Дженифър. Плод на желанието му да покаже на тази жена, че обича всички онези мигове на върховно щастие, които биха изживели заедно. И това бе неговата награда.

Подпря детето на рамото си и усети как го притиска с коленцата си. Главичката хлътна в извивката на ключицата. Куин внимателно погали малката по гръбчето, вдъхвайки уханието на бебешка пудра, омаян от крехкото нежно телце.

Негова дъщеря.

Никога преди не бе изпитвал това чувство на обич и желание за покровителство. В ръце държеше част от себе си, част от своята истинска същност, част от онова, което се надяваше да бъде. Своето бъдеще.

— Трябваше да зная — рече той накрая и затвори очи. Искаше усещането да го изпълни целия.

— Нямаше как да ти съобщя, Куин — тихо рече Дженифър и седна до него. — Сигурно ще ме разбереш.

— Предполагам, разумът ми ще го приеме, ала в момента сякаш не съм в състояние да разсъждавам. — Насили се да я погледне. — Трябваше да бъда до теб. Имала си нужда от мен, а аз не съм бил на мястото си.

— Не се изразяваш съвсем точно. Аз усещах присъствието ти. Усещах любовта, нежността ти. Знаех, че ако бе съществувала възможност, ти щеше да бъдеш до мен, щеше да държиш ръката ми и да ме ободряваш.

Сега вече Куин си даваше сметка, че предишната нощ несъзнателно бе отбелязал промените в тялото й… Налялата се гръд, няколкото допълнителни килограми, дооформили фигурата й.

— Защо не ми каза снощи?

Тя поклати глава.

— Опитах се да измисля някакъв начин, но не успях. Знаех, че за теб ще бъде истински шок.

— Семейството ти знае ли, че аз съм бащата?

— Не — засмя се Дженифър. — Повярвай ми, доста ще им олекне, като разберат.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами нека не навлизаме в подробности, но когато се върнах в Щатите, тук вече се разправяше как съм била похитена и как терористите са се погаврили с тялото ми по време на пленничеството. Хората от любезност избягваха да ме питат за бащата, предполагам, от страх да не им призная, че нямам и представа кой е.

— Формално погледнато, предполагам, аз също бях един от похитителите.

— Не, скъпи. Ти ми предложи спасение, не помниш ли?

Той погледна бебето, сгушено на рамото му.

— Добре го каза, спасение.

— Справедливо е, така си мислех. Щом бях принудена да се откажа от теб, можех да задържа поне една малка частица.

Куин повдигна брадичката й, додето погледите им се срещнаха.

— Много е красива, любов моя. Също като майка си.

— Надявах се да има твоите очи, но засега са сини.

— Заради нея ли се върна в Щатите?

— Най-вече заради нея.

— Значи аз не успях да те убедя къде ще е по-безопасно за теб, а бебето е успяло.

— Да — искрено отвърна Дженифър. — Като разбрах, че съм бременна, изгубих желание да рискувам с политическата обстановка в Ширан. Върнах се у дома, обясних на мама и татко какво е състоянието ми, като им казах, че ще задържа бебето на всяка цена.

— И те се съгласиха?

— Нямаха друг избор. Ние с Манди се справихме чудесно. През първите няколко месеца продължих да пътувам, да изнасям речи, да събирам помощи. После се прибрах тук да чакам и да мечтая.

— Винаги съм казвал, че притежаваш огромен запас от кураж.

Тя наклони глава и го целуна по бузата.

— Не беше никак трудно да обикна твоето дете.

— Но да родиш сама… да се изправиш срещу близките и приятелите си… да рискуваш хората да злословят зад гърба ти… Сигурно никак не ти е било лесно.

— Истина е, че през това време научих немалко неща. Научих се например да откривам кое е най-важно за мен. През целия си живот съм искала да се заема с нещо значимо. А тази година за пръв път се наложи да осъзная, че най-напред трябва да разбера кое е най-важно в собствения ми живот и кое трябва да променя. Оставих хората да си мислят за мен каквото намерят за добре, като в същото време се опитах и сама да направя тази преценка. И в крайна сметка се оказа, че пет пари не давам за чуждото мнение и за мен най-важно е да родя твоето дете.

— Мислила ли си да абортираш, или да дадеш детето за осиновяване?

— Не, не ми е минавало през ум дори. Исках детето от първия миг, когато бременността ми беше под въпрос.

— Толкова много те обичам, Дженифър. Заради мен си била подложена на толкова много страдания, че сега ме боли само като мислено се връщам към тях. Мъча се през последните няколко часа да си обясня какво ли ще е да бъда съпруг, а научавам, че вече съм баща. Ще ми трябва време, за да свикна.

— Аз не се страхувам. Лесно ще привикнеш да живееш сред жени, които те обожават.

 

 

Застанал на хълма, обгърнал Дженифър с ръка, додето пред тях чуруликаха Анджела и Шерил, Куин си припомни тази фраза отпреди няколко години. Тя отново бе излязла права. Наистина не му бе никак трудно да се потопи в любовта и топлотата на взаимната обич.

И се усмихна на себе си, като си припомни реакцията на Макс.

— Ще се жениш? Имаш дъщеря на три месеца! Какво означава всичко това?

Двамата седяха в кабинета на Макс във Вашингтон.

Куин издави портфейла си.

— Искаш ли да я видиш на снимка? Сега ще ти покажа най-сладкото бебе на света!

— Не искам, по дяволите! Не са ми притрябвали никакви бебешки снимки. Куин Макнамара, искам да зная какво става с теб. Ти си един от най-добрите ми агенти. Успя да се добереш до сведения, за които много хора дори не подозираха. Когато нещата са висели на косъм, винаги съм разчитал на безпогрешния ти рефлекс. И сега какво, седиш срещу мен с тая глупашка усмивка на лицето и ми дрънкаш за сватби и бебета.

— Всичко това дължа на теб, Макс. Искаш ли да ми станеш кум?

— Отново не те разбирам. Как тъй на мен?

— Нали ти ме изпрати снощи на благотворителния бал.

— Снощи! Запознал си се с някоя и днес вече искаш да се жениш за нея, тъй ли? Слушай, поразмисли и пак ще поговорим. Може пък да си се преуморил. В Ширан доста те поизмъчих, признавам. — И Макс направи великодушен жест. — Искаш ли няколко месеца отпуск? Чудесно. И си избий тия глупости от главата.

Скръстил ръце, Куин го слушаше търпеливо. Когато настъпиха няколко минути тишина, той попита:

— Свърши ли?

— Зависи — отвърна Макс.

— Това, което говоря, не са глупости, приятелю. Ще се оженя за Дженифър Шеридан.

Макс се изправи в стола си. На лицето му се четеше ужас.

— Искаш да кажеш дъщерята на сенатора Шеридан?

Куин кимна.

— Онази, дето я плениха в Ширан… А ти си се възползвал… — За миг-два Макс онемя. — Ти ли, кучи сине…

Куин се изчерви, но не каза нищо.

— И едва снощи си разбрал, че е родила дете от теб. И какво направи тя? Дело за бащинство ли ще заведе?

— Не.

— И ти смяташ, че само да се ожените и всичко ще е наред?

— Ще се оженя за Дженифър, защото я обичам и защото вярвам, че и тя ме обича. Анджела е просто допълнителна награда. — Не сдържа усмивката си при мисълта за малкото бебче с това гръмко име.

— Всемогъщи Боже, глуповатата усмивка пак цъфна на лицето ти. — Макс протегна ръка. — Я дай да видя тия снимки най-накрая.

Куин му ги подаде през бюрото.

— Бебе като всяко друго, ако питаш мен. Виж, косичката й е много хубава.

— Истинска красавица е — заяви Куин.

— Щом казваш — примири се Макс и му върна снимките. — Да разбирам ли, че това, което си мисля, вече е факт?

Куин въпросително вдигна вежди.

— Просто смятам, че ще ми е трудно да те изтръгна от това блаженство.

Куин се изправи в стола си и се приведе напред. Преди да продума, Макс поклати глава и изпусна презрителна въздишка.

— Работата е ясна. Ще ставаш семеен човек. От всички, които са работили при мен, ти ме изненада най-много.

— Говориш, сякаш съм те предал.

— Че то си е така — жално отвърна Макс.

— И какво ще правим?

— Някакви предложения?

— Мислех да напусна военновъздушните.

— И после?

— Може да поработя в програмата „Помогнете на гладуващите деца“. Удивен съм колко много успяха да постигнат шепа ентусиасти…

— Виж, Макнамара, спести си аргументите. Ще пътуваш ли с тях отвъд океана?

— Засега не зная. Това е просто една възможност, която обмислям.

 

 

— Татко! — Шерил прекъсна мислите на Куин и го върна в реалността.

— Кажи, сладката ми.

— Гладна съм.

Куин я вдигна на ръце.

— В момента просто не е възможно да изпълня желанието ти. — Хвана ръчичката на Анджела. — Да вървим заедно да потърсим нещо за ядене.

Цялото семейство се отправи към града.

Добрият стар Макс. Той винаги изпипва нещата, припомни си Куин. Беше се примирил с факта, че Куин ще се оттегли, но успя да го убеди, че с познанията и вродените си заложби все още може да му бъде полезен, като просто си отваря очите и ушите по време на пътуванията по програмата на Дженифър.

Беше се съгласил и да му стане кум.

Шерил отпусна главичка на гърдите му. Куин докосна с устни русите й къдрици. От първия момент на новата бременност не беше пропуснал нито миг.

— Куин, престани да ме преследваш като хрътка, сякаш съм неспособна и крачка да направя без теб — беше му се скарала Дженифър някъде към седмия месец. — Подлудяваш ме с това ходене по петите ми.

По това време вече живееха във Вирджиния сред вълнисти хълмове, които успокояваха душата му с безкрайната си красота. Куин се обърна към един от прозорците и се загледа навън.

— Май ще вали.

— Променяш темата.

— Не ходя по петите ти. Не си права да ми говориш така.

— А какво правиш според теб?

Той се извърна и й се усмихна. Макар да съзнаваше, че изражението му е твърде глуповато.

— Просто съм загрижен за теб. Това е. Пък и не съм забравил, че не бях край теб, когато се роди Анджела. И сега трябва да компенсирам.

Дженифър направи първата крачка към помирението и го прегърна, като отпусна глава на рамото му.

— Разбирам твоята загриженост, уверявам те. Но не смяташ ли, че понякога прекаляваш?

— Какво искаш да кажеш?

— Изчете всички книги за бременността, за храненето… за естественото раждане и грижите за новороденото. Всеки път като ходя на лекар ме придружаваш, пък и подлагаш доктора на кръстосан разпит. Готова съм да се обзаложа, че можеш да вземеш изпита по акушерство от първи път.

Той леко привдигна брадичката й с пръст и целуна нежно Дженифър. Никога нямаше да престане да се възхищава от тази жена, а и да изпитва благодарност, задето сподели живота си с неговия.

— Обичам те, Дженифър — прошепна.

Тя се вдигна на пръсти и го целуна в отговор.

— И аз те обичам, скъпи. Извинявай, дето ти надувам главата с приказки. Но все пак ще признаеш, че от едната крайност се озовахме в другата. Първия път се борих съвсем сама. А сега имам чувството, че и за секунда не ме изпускаш от поглед.

— Предполагам, правя го, за да компенсирам донякъде преживяното от теб. Не пожела да ми разкажеш всичко, но сигурно не ти е било леко.

— Решението да останеш самотна майка не е най-лесното нещо на света, признавам, но то е вече минало и няма да допусна да повлияе на живота ни оттук нататък.

— Нещо ми подсказва, че така бих се държал, ако бях тук и първия път. Съжалявам, ако се чувстваш ограничена в свободата си.

— О, Куин, ти си толкова добър към мен, към Анджела… Този път сигурно ще бъде момче.

Беше останал в родилното, когато се появи Шерил, надала вик на възмущение, оглушил всички присъстващи. Никога нямаше да забрави чувството на духовна и физическа връзка, споходило го щом медицинската сестра постави в ръцете му малкото вързопче. Бебето бе престанало да плаче, примигна, сякаш да вземе на фокус този тъй нов и непознат свят.

Само споменът за този миг преди три години го накара сега да я притисне още по-силно. Преживяването бе несравнимо, неописуемо и незабравимо. Не беше забелязал сълзите, стичащи се по страните му, докато сестрата не го потупа по рамото и не му поднесе носна кърпа със съчувствен поглед.

 

 

Една от местните жени ги посрещна на входа на малкото общежитие, където бяха отседнали. Шерил се изтръгна от ръцете на баща си и се втурна вътре да покаже венчето от полски цветя. Куин и Дженифър останаха на верандата.

— Май ще вали — рече Дженифър, отправила поглед към планините, затулени от плътни облаци.

Куин я прегърна през раменете.

— Все пак всичко тук ще ми липсва — продължи тя, като положи глава на гърдите му. — Толкова беше вълнуващо да опознаем хората, да се приучим да разбираме културата им, непонятната им гордост. А в семействата си са толкова привързани един към друг.

— Да, наистина, могат да ни служат за пример.

— В това отношение едва ли се нуждаем от пример — рече Дженифър, вдигна се на пръсти и го целуна.

— Човек като мен най-добре умее да цени споделената любов — отбеляза Куин. — Зная какво е да се чувстваш самотен, да си нямаш любим човек и никой да не те обича. За мен би било истински ад да се върна към това съществуване.

— Е, ако и този път бебето е момиче, ще имаш собствен харем.

— Няма значение дали ще е момче, или момиче. Единственото ми желание е да ги научим да разбират обичта. А също и нейната сила, да почувстват колко важна част е любовта от живота на човека, как е в състояние да въдвори мир навсякъде, където се появи.