Анет Бродрик
Непреодолимо изкушение (8)

Осма глава

През пролетта наистина си струва да се разходи човек из Вашингтон, окръг Колумбия, реши Куин. Три години не беше идвал тук и се чувстваше някак неловко.

Огледа униформата си на офицер от военновъздушните сили, все още неспособен да възприеме добавената нашивка на яката, отбелязваща поредното му повишение. Странно, колко невероятен е понякога обратът в живота. До скоро изглеждаше, че онова, което той направи през последната година в Ширан, е изцяло погрешно и обречено на провал, а ето че дори повишение получи.

Макс му бе напомнил, че няма никакви основания да скромничи и да скрива успехите си и го посъветва да приеме повишението с подобаваща гордост.

Край него минаваха двойки, тръгнали на разходка, за да се порадват на цъфналите череши, на топлия пролетен ден, на възможността да бъдат заедно.

Той разсеяно бръкна в джоба си, извади ролка ментови бонбони и пъхна един в устата си. Запита се дали се е случвало и Дженифър да се разхожда по тази улица с някого, подмамена от красотата, от спокойствието. Надяваше се да е така. Тя умееше да се радва на простите неща.

Дженифър до такава степен бе част от него, че не му се струваше необичайно да насочва мислите си към нея. Всъщност правеше го непрекъснато, но не си припомняше раздялата им онази сутрин преди повече от година, нито сериозното й изражение, когато се сбогуваха. О, не, когато си мислеше за нея, в съзнанието му изникваше онази нейна загадъчна усмивка, която озаряваше цялото й лице. И винаги виждаше очите й. Те също се усмихваха, тъй ясни и открити, усмихваха се само за него.

Надяваше се да е щастлива. Цялото му същество желаеше тя да е постигнала онова, към което се стремеше.

Когато продължи пътя си, мислено се пренесе отново в Ширан.

Спомни си как се върна в селото. Омар се зарадва и не го нападна с прекалено много въпроси. Изцяло погълнат от мисълта за преврата и смяната на правителството, той не обърна внимание, че някой от хората му се е запилял нанякъде с една красива жена. Попита само дали Куин е успял да реши проблема.

Любопитен начин на изразяване. Куин бе решил проблема с отвличането, така че да не възникнат неприятности от страна на Съединените щати, но сам си бе навлякъл сума ядове.

Вземането на властта се оказа трудна работа, точно както бе предвидил Куин. Докато се изтеглят на север към Сироко, правителството бе схванало накъде вървят нещата. Прекалено късно бе да се попречи на Омар, ала тези, които бяха на негова страна, се натъкнаха на яростна съпротива и много хора загинаха.

Куин наблюдаваше развитието на събитията, докладваше на Макс и се опитваше да опази живота си. И непрекъснато си припомняше думите на Дженифър за убийствата в името на мира. Е, рядко успяваше да намери аргументи, с които да защити собствената си теза.

Едва когато хората на Омар установиха контрол над цялата страна, Куин се опита да разбере какво се е случило с членовете на организацията „Помогнете на гладуващите деца“. До този момент бе чувствал, че е твърде опасно дори да се доближи до тях. Дълбоко в себе си бе таил надежда да открие Дженифър, да се увери, че не е пострадала. Когато обаче разбра къде се е помещавал центърът на организацията, там вече се бяха настанили местни хора, ширанци, които сполучливо се разпореждаха с пристигащите доставки и тяхното разпределение. И никой от тях не бе чувал за Дженифър Шеридан.

Скоро след това Омар го бе повикал. Не бяха се виждали, откакто стана ясно, че планът ще успее, и то по напълно обясними причини. Омар влагаше всичките си усилия за съставяне на новото правителство, а и за разправа с онези управници от стария режим, които съвсем не бяха убедени, че нему е отредено да спаси страната.

Куин никога нямаше да забрави този ден.

 

 

Куин почука на една от двойните врати към кабинета на Омар. Отпред стояха двама от охраната, втренчили погледи пред себе си. От вътрешното помещение, което навремето използваха за срещите си, се чу приглушена покана.

— Влез.

Гостът се озова в просторна стая с мраморен под и изящни високи колони. Омар се изправи да го посрещне и заобиколи бюрото, което изглеждаше огромно като игрище за баскетбол.

— Ето те и теб, Рашид. Колко се радвам да те видя отново. Доста време мина, не мислиш ли?

— Ти беше твърде зает.

— Ти също. Исках да знаеш, че ми е добре известно колко пъти си ме предпазвал от надвиснали опасности, без дори да съм те молил за това. През цялото време ти ми оказваше огромна помощ и сега реших, че трябва да обсъдим въпроса как да ти се отплатя.

Виж ти! Нима трябваше да приеме, че е настъпил часът за политическа отплата? Всъщност не се вълнуваше особено от онова, което Омар се готвеше да му предложи. Куин знаеше, че ще остане в Ширан само докато получи известие от Макс, че присъствието му тук повече не е наложително. Тогава щеше да получи назначение в някоя друга гореща точка от света. Понякога се питаше защо ли не замислят някоя революция в района на Антарктика. Това поне би означавало приятна смяна на обстановката.

— Според мен крайно време е да разкрием картите си. Какво ще кажеш, Куин? — усмихна се Омар и с жест го покани да седне.

— Сигурно имаш право. И с кои карти предлагаш да започнем?

— С оглед на целта, която си бях поставил, за мен бе удобно да работиш тук под името Рашид Куорам, майор Макнамара. Тоя маскарад вече не е необходим.

Куин застина напълно неподвижен, опитвайки се да овладее смайването, предизвикано от разкритието, току-що предложено от Омар.

— Навярно си изненадан, че твоята самоличност ми е била известна, майоре.

— В известен смисъл, да. — Никога не бе изпитвал толкова непреодолимо желание да запали цигара. Бръкна в джоба си и напипа ролката ментови бонбони.

Омар отново заобиколи бюрото и се настани в стола си. Облегна се удобно, вдигна крака на плота и постави ръце зад главата си.

— За целите, които си бях поставил, наистина бе удобно да ми бъдеш под ръка.

— В какъв смисъл?

— Исках в твоята страна да знаят точно какво смятам да постигна, а и причините за това. Възнамерявах да се възползвам от тази линия за връзка, в случай че се наложи да поискам помощ, за да осигуря успеха на преврата. Надявам се да бъда разбран правилно.

— Не си ме молил за това.

Омар сви рамене.

— Не го направих просто защото разполагах с отличните ти съвети по отношение на стратегията и те ми оказваха нужната помощ, когато се колебаех как да използвам постигнатото, а и хората, с които разполагах. В началото ти нямах доверие, разбира се, защото не разбирах мотивите ти. По това време полагах усилия да те държа под око. Едва по-късно си дадох сметка, че ти наистина си на наша страна.

— В началото не беше така.

— Какво те накара да промениш мнението си?

— Начинът, по който реши проблема с отвличането.

Омар се усмихна.

— Ах, да, случаят с Дженифър Шеридан.

— Знаеше ли кой съм по времето, когато твоите хора я взеха за заложница?

— Да, естествено. Как иначе ще си обясниш, че толкова бързо дадох съгласие ти да се погрижиш за нея? Ония глупаци здравата ме бяха ядосали. Бях се уплашил дори, че необмислените им действия ще унищожат всичко, което бях постигнал до този момент. За щастие ти също бе там и можех да оставя на теб да се погрижиш за изглаждането на деликатната ситуация.

И тъй, Куин през цялото време си бе въобразявал, че си върши работата под пълно прикритие и е успял да убеди местните хора, че името му е Рашид Куорам. А Омар пък бе знаел кой е той всъщност и се бе възползвал от положението в максимална степен.

— Чудя се защо не ми каза нищо.

— Не беше необходимо. Ти сам се нагърби с решаването на проблема. Още тогава бях убеден, че ще я върнеш в Сироко.

— Предположението ти е твърде близко до истината.

— А престрелката с бандитите?

— Не съм я измислил.

— Когато се върна, имах чувството, че заработи за нашата кауза с двойно по-голямо усърдие.

— Независимо дали ще ми повярваш, или не, аз самият имах интерес ти да успееш. Моята цел бе да предотвратя кръвопролитието в страната. За жалост не мога да кажа, че съм постигнал кой знае какъв успех.

Омар го изгледа, искрено изненадан.

— При подобни обстоятелства загубата на човешки живот е неизбежна. Това е наистина жалко, тъжно дори, и в същото време неизбежно.

— И винаги се прави в името на мира.

— Но да, разбира се! Нали и ние тук за това работим. Аз го зная. Знаеш го и ти. Пътят ни дотук беше дълъг, а и изпълнен с безброй превратности.

— Чудя се дали ще ни разберат майките, загубили децата си, вдовиците, загубили своите мъже, пометени в хаоса на преврата.

— Все пак ние гарантираме спокойствието и мира, за да могат да отгледат децата си.

— Така ли мислиш? Дори да имаш право, това ще трае само докато се появи следващият „добронамерен“ спасител, предполагам.

Омар го изгледа озадачен.

— Боя се, че не те разбирам.

— Сигурно ти е трудно. На мен самия не ми е лесно напоследък. Навярно твърде дълго време прекарах в тази страна.

— Тъкмо това исках да обсъдим. Доволен съм от развитието на взаимоотношенията ни с твоята страна. Бих искал да заемеш някой от ключовите постове тук и това ще ми позволи да се надявам, че и по-нататък ще работим заедно — и като приятели, и като представители на приятелски страни.

— Ясно ми е какви облаги би извлякъл ти, Омар, от подобно съюзничество.

— То ще е полезно и за собствената ти страна, не го забравяй. Без съмнение в Щатите ще дишат по-спокойно, като знаят, че доставките от петрол ще бъдат на тяхно разположение, когато пожелаят.

— Даваш ми множко поводи за размисъл, Омар — рече Куин, като се наклони напред. — Ще трябва да се свържа с шефа си и да му докладвам, че хитроумният ни план вече се е превърнал във фарс.

— О, недей. Не го прави при никакви обстоятелства. Впрочем ти чудесно свърши своята работа. Просто аз разполагам с не по-лоша шпионска мрежа.

Куин поклати глава. Прекалено възрастен се чувстваше за подобна игра. Можеше и да се прости с живота си, ако за миг отслабеше бдителността си. Всъщност истинско чудо бе, че не бяха го премахнали досега.

 

 

Куин спря и вдигна очи, разпознал своя хотел. Влезе и се отправи към рецепцията да си вземе ключа. Тук го очакваше нареждане да се свърже с Макс.

Добрият стар Макс. Беше се съгласил, че след като Омар знаеше истинската му самоличност, вече няма причина да остава в Ширан. На негово място в страната бе изпратен официален американски съветник, чийто кабинет се намираше в непосредствена близост до кабинета на Омар с двойните дебели врати.

Куин се бе прибрал у дома с чувството, че са го изиграли. Беше недоволен от живота си, а и Дженифър тъй много му липсваше, все едно му бяха отрязали ръка или крак.

Вече десет дни бе прекарал във Вашингтон, където очакваше новото си назначение и се опитваше да събере достатъчно смелост, за да потърси Дженифър.

Щом се прибра в стаята си, позвъни на Макс.

— Имаш ли нещо предвид за тази вечер? — попита шефът му, щом Куин се представи.

— Нямам неотложен ангажимент. Трябва ли да разбирам, че съм ти необходим?

— Организира се благотворително празненство и към нашата служба е отправена молба да осигурим хора, които просто да държат нещата под око. Реших, че ако вече ти е доскучало, навярно ще проявиш интерес. Храната и напитките ще бъдат на ниво, ще има и танци.

— И от мен се очаква да се дегизирам като келнер, така ли?

— Не, приятелю — изсмя се Макс, — ще се дегизираш като подполковник Куин Луис Макнамара от Военновъздушните сили на Съединените щати.

— Виж, това е нещо ново, шефе. Май съм склонен да забравя как се наричах доскоро. — В съзнанието му се появи Дженифър и той сякаш я чу задъхано да изрича името му в миговете на любовен екстаз. — Защо пък да не отида! Както сам казваш, нищо по-добро не ми се предлага.

Макс изложи подробностите, съобщи му адреса, часа на откриването и Куин затвори телефона. Погледна си часовника. Имаше време дори да подремне, преди да се приготви за вечерта.

Чувстваше се ужасно изморен. Бездействието винаги му се отразяваше по този начин. Може пък няколко часа хубава музика и вкусна храна да подобрят настроението му, помисли си, преди да затвори очи.

 

 

Макар луксозният хотел да разполагаше с просторна бална зала, събралото се множество я караше да изглежда много по-малка. От арката над дансинга Куин наблюдаваше процесията пъстри тоалети, заслушваше се в гласовете. С всяка изминала минута у него нарастваше чувството на неловкост, появило се още с пристигането му.

Пиеше вече второ питие. Беше опитал от всички деликатеси. И сега просто наблюдаваше тълпата, за да оправдае присъствието си.

Запита се дали някъде другаде би се почувствал на мястото си. Беше изчезнало някогашното вълнение, когато получи първото си назначение във Военновъздушните сили. Ето защо бе отправил молба да го преместят другаде. Съществуваше и възможността да се пенсионира. Достатъчно години служба бе натрупал. Ами после? Какво щеше да прави, когато се оттегли? Къде щеше да отиде?

Нямаше слабост към подобни събирания, а и не го биваше в светските разговори. Тук нямаше кой да оцени умението му ловко да измъкне всички възможни сведения от вражески пленник.

Погледът му попадна на висок белокос мъж, който в момента танцуваше. Носеше се с видима лекота, която говореше за достойнствата на старата школа. Куин се усмихна, като продължи да го наблюдава, додето мъжът се обърна към него и лицето му се стори познато. Нямаше спомен да са се срещали, ала все пак се сети. Това бе сенаторът Андрю Шеридан.

От страх да не залитне Куин сграбчи перилото, изумен от слабостта, която усети в коленете си. Защо, по дяволите, толкова силно го изненада присъствието на сенатора Шеридан? Та тук бе пълно с подобни известни личности.

Куин огледа жената, която танцуваше със сенатора. Беше нисичка, доста пълна, с грижливо фризирана коса. Дали бе съпругата му? Дженифър никога не бе споменавала майка си и той бе останал с впечатлението, че е починала. Все пак не можеше да бъде сигурен. Останалите сякаш престанаха да съществуват за него и той не откъсваше очи от двойката на дансинга. Ако събереше достатъчно смелост, предоставяше му се възможност да научи нещо за Дженифър. Можеше да се представи, да спомене, че са се срещали с Дженифър в Ширан, и да се поинтересува как е тя. Стига решителността да не му изневери.

Само при мисълта какво се кани да извърши Куин усети как сърцето му ускори ударите си. Нямаше спомен, преди да влезе в бой, толкова силно да е било желанието му да изкрещи.

Проследи с поглед двойката, когато напускаха дансинга, и забеляза, че се отправят към една от големите кръгли маси. Може би трябваше да ги последва и ако му се удаде възможност, дори да ги заговори.

От друга страна, можеше и нищо да не предприема. В крайна сметка какво значение имаше? Но пък не биваше да си криви душата, щеше да се почувства по-добре, ако научи, че при нея всичко е наред. Заслиза по широкото стълбище.

В усилието да се овладее погледна нагоре към доскорошния си наблюдателен пост, сетне към голямата маса и продължи някак механично…

— О, извинете… — подхвърли весел глас.

Куин се извърна и се озова лице в лице с Дженифър. Погълна я с поглед, който търсеше да открие някаква промяна у нея. Беше си вдигнала косата в сложна прическа, която откриваше ушите, украсени с диамантени обеци. Същите диаманти блестяха и на огърлицата на шията й. Бялата й копринена рокля беше с дълбоко деколте, което разкриваше дори трапчинката между гърдите й. Полата надолу се стесняваше, следвайки очертанията на бедрата.

Изглеждаше прекрасно, а в очите й се четеше объркване. Погледна униформата му, после отново се взря в гладко избръснатото му лице.

— Да не би… — Дженифър внезапно пребледня и залитна. Куин тутакси хвана ръката й. — Куин? — произнесе тя сякаш на себе си. — Ти ли си?

Е, приятелю, нали искаше да попиташ за нея, ето ти възможност да кажеш нещо, напомни си мъжът.

— Здравей, Дженифър. — Добре го каза, няма що. Дълбока, проникновена мисъл.

Устните й започнаха да се разтягат в усмивка, страните й възвърнаха цвета си.

— Обръснал си брадата! — възкликна тя. — Без малко да не те позная. Кога се върна? Откога си във Вашингтон? — заваляха въпросите й един след друг. И без да дочака отговор, продължи: — Ела с мен, ще те представя на татко. Той знае всичко за теб, разказах му как сме се срещнали, как ми спаси живота… — Спря за миг и го погледна озадачена.

— Куин?

Той хвана ръката й.

— Разказала си на баща си за нас?

Дженифър бързо-бързо закима с глава.

— Е, не всичко, разбира се, макар че според мен се досеща…

— За какво?

— Че в Ширан съм срещнала мъжа, грабнал сърцето ми.

— А това истина ли е?

— Ти какво би казал, полковник Макнамара? — изгледа го тя изпод спуснатите си клепачи.

Учудването му беше безкрайно. Не успяваше да проумее какво става с него.

— Струва ми се, че в момента флиртуваш с мен — изрече напълно сериозно.

Усмивката й угасна.

— Просто се радвам, че те виждам, Куин. Това е всичко. — И тя надзърна над рамото му. — Позволи ми да те представя на родителите си.

Той кимна и я последва към масата, която допреди миг следеше с поглед. При тези обстоятелства това съвсем не бе най-приятното предложение. Какво ли им бе разказала за него? Май вече бе изгубил контрол над положението.

— Татко! Няма да повярваш кого срещнах току-що. Помниш ли колко съм ти разправяла за Куин Макнамара, изпратен с тайнствена мисия в Ширан? Е, сега вече той е подполковник Куин Макнамара. — Дженифър се обърна сияеща към униформения мъж. — Куин, бих искала да те представя на баща ми, Андрю, и на майка ми, Мариан.

Сенаторът Шеридан се изправи и на неговото лице Куин съзря същата усмивка като на дъщерята.

— Е, полковник, за мен е истинско удоволствие. Дженифър ни разказа как сте й спасили живота. Нямам думи да изразя огромната ни признателност.

Колко мразеше той да изпада в подобна ситуация. Ненавиждаше се при мисълта как кима глуповато, усмихва се на човека, чиято дъщеря бе прелъстил. Откъде ли намираше сили Дженифър да изглежда спокойна и щастлива? Навярно тя просто бе изтрила спомена от паметта си. Навярно оттогава е имало и други мъже в живота й…

Престани! — заповяда си строго. Познаваш я достатъчно добре. Тя не би се отдала току-тъй, на когото и да било. Нали допреди малко й желаеше само щастие, надяваше се да е подредила живота си.

— Заповядайте при нас, полковник — рече сенаторът и му предложи стол.

Дженифър трябва да бе разгадала изражението му, защото побърза да се намеси:

— Ще те помоля да ни извиниш, татко. Току-що се видяхме, а искам да го разпитам за толкова много неща. По-късно пак ще го доведа, обещавам.

Докато се промъкваха между масите, Куин промърмори:

— Благодаря ти, че ме измъкна.

— Забелязах изражението ти — подхвърли тя през рамо — и си рекох, че предвещава беда за всеки, който те принуди да седнеш и да се държиш благовъзпитано.

— Толкова ли страшен ти се видях?

— Всъщност не си се променил много. Жалко, че си се обръснал. Но и без брада си много привлекателен, полковник Макнамара.

— Престани с това смешно обръщение и отново ще бъдем приятели — неволно се усмихна Куин.

— Искаш ли да танцуваме? — попита Дженифър, заслушана в музиката.

— Не ме бива много-много…

— Няма страшно. И аз не съм голяма танцьорка.

Поведе го напред, след няколко крачки се обърна и сложи ръце на раменете му.

Ето че за няколко минути щеше отново да я държи в прегръдките си. И това бе някаква утеха. На такава цена май си струваше да изтърпи представянето на родителите й.

Дженифър продължаваше да изучава лицето му.

— Без брадата изобщо не приличаш на ширанец — отбеляза тя. — Така си истински американец. Естествено, за това спомага и военната ти униформа.

— Благодаря — отвърна й кисело.

— Няма защо — рече тя и облегна глава на рамото му.

Тялото му реагираше по свой начин, напомняше му, че повече от година не беше държал жена в обятията си, а сега тя бе в прегръдките му и танцуваше, притиснала се до него.

Замая го познатият аромат на горски цветя и за пореден път го осени мисълта колко си подхождат. Сигурно и тя чувстваше как му въздейства.

Погледна го и ясните й очи като че ли го пронизаха.

— Забравих да те попитам, Куин, сам ли дойде тук тази вечер?

— Да. А ти?

— Дойдох с родителите си, но съвсем не е наложително да се прибера с тях.

— И какво означава това?

— Че ако се държиш като джентълмен и предложиш да ме изпратиш, ще приема.

Свенливите нотки в гласа й го развеселиха.

— Боя се, че не е твърде джентълменски поривът, който би ме подтикнал да ти направя подобно предложение, Дженифър.

— Означава ли това, че няма да чуя предложението?

— Означава, че ще си в по-голяма безопасност, ако си тръгнеш с мама и татко.

Няколко минути танцуваха в мълчание. Куин осъзна, че все повече спомени го връхлитат.

— Куин?

— Кажи…

— Какво правиш във Вашингтон?

— Очаквам ново назначение.

— Приключи ли работата ти в Ширан?

— Да.

— Безпокоях се за теб, когато слушах за престрелките.

— Аз също се безпокоях за теб. Нямаше начин да се свържа с твоята организация, без да ви изложа на опасност. А когато се добрахме до Сироко, там никой не беше и чувал за теб.

— Значи си ме потърсил? — възкликна тя възторжено.

— Не се преструвай на толкова изненадана. Беше напълно естествено да те потърся. Бях ти казал, че така ще направя.

— Сигурно ще се зарадваш, като узнаеш, че послушах съвета ти.

— Какъв съвет?

— Да се върна в Щатите. Тръгнах си няколко седмици след като се разделихме.

Сега бе ред на Куин да се изненада. Спря насред дансинга и някаква двойка се блъсна в тях.

— Извинете — рече той през рамо и се опита да продължи танца. — Защо го направи?

— Заради онова, което ми каза. Знаех, че се безпокоиш, знаех също така, че работиш на страната на някаква партизанска група. И реших, че си се опитал да ме предупредиш.

— Дявол да го вземе, не мога да повярвам, че си ме послушала. — Той я завъртя в кръг и смехът й прозвуча току до ухото му.

— Нали каза, че не умееш да танцуваш!

— Не съм много добър.

— Е, сигурно си изгледал поне половината от филмите на Фред Астер.

Той й се усмихна, взрян в искрящите й очи. Тя очевидно се радваше на срещата им и не се срамуваше да покаже радостта си. Дали можеше да си представи колко му олекна при тази мисъл? Беше се опитвал да си внуши, че не се е възползвал от ситуацията, че решението са взели двамата заедно, че и тя е съзнавала какво върши.

Невинаги обаче бе успявал да спечели този спор със себе си.

Сега, когато тя флиртуваше с него, смееше се, вече в друга светлина виждаше случилото се помежду им.

Куин прочисти гърло и поде:

— Щом сме тръгнали да правим признания, ще ти кажа, че и аз послушах съвета ти.

— За какво?

— Отказах цигарите.

— Ти? Не мога да повярвам!

— И аз мислих върху думите ти. Когато бях ранен, разбрах как ще се почувствам, като спра да пуша. После реших да проверя колко време ще издържа. И всеки път като слагах цигара в уста, ти се появяваше пред очите ми, говореше ми.

— Приятно ми е да чуя, че се е случвало да си мислиш за мен.

Куин не намери подходящ безгрижен отговор и затова замълча.

Музиката затихна, те спряха да танцуват, но продължиха да се гледат втренчено. Танцът бе свършил и Куин разбра, че е време да се обърне и да изчезне от живота й. Ето че тя беше добре, при това видимо щастлива, какво повече искаше да узнае?

Чу се да произнася:

— Все още ли работиш по проекта „Помогнете на гладуващите деца“?

Тя кимна.

— Да. Всъщност преговаряме с южноамериканско правителство да ни позволят достъп в страната и да организираме центрове за изхранване на хора, чиято реколта е унищожена от сушата.

Ето че тя отново имаше цел в живота си, също както и той. Ако имаха шанс, нямаше да попаднат на едно и също място по едно и също време, защото това би означавало, че отново е избрала някоя размирна страна.

— Е, Дженифър, приятно ми беше да… — започна той.

— Куин? — прекъсна го тя. — Ами ако аз самата не искам да бъда в безопасност?

— Моля? — Тя да не би да умееше да чете мисли?

— Помниш ли, преди малко каза, че ще бъда в по-голяма безопасност, ако се прибера с мама и татко.

— Спомням си.

— Ами ако не искам?

— Което означава аз да те изпратя, така ли?

— Много бих искала.

— Дженифър, аз…

— Не ме отблъсквай, моля те. Толкова дълго не сме се виждали. А толкова много неща искам да си изясня. Например с какво се занимаваше в Ширан… Стига да можеш да ми кажеш… Как протече превратът. — Тя отмести очи, неспособна да срещне неговите. — За толкова неща искам да те питам — додаде с изтъняващ гласец.

Хайде, Куин Макнамара, сигурно ще можеш да се държиш прилично поне няколко часа. Гледай само да не се доближите до някое легло и, за Бога, постарай се да не посягаш към дрехите й. В крайна сметка ти си човек с добро възпитание. Отдавна си се научил да се владееш.

— Добре, Дженифър. Кога искаш да си тръгнеш?

Усмивката й едва не го ослепи, толкова светлина имаше в нея.

— Готова съм, стига на теб да не ти се налага да останеш.

Ако имаше и най-малка представа колко нетърпелив е самият той, никога не би предложила да я изпрати.