Анет Бродрик
Непреодолимо изкушение (6)

Шеста глава

На следващата сутрин, когато Дженифър влезе в малката стая, която двамата с Куин споделяха от няколко нощи, завари своя спасител край прозореца, увит само в чаршафа.

— Добро утро — поздрави тя, възхитена от прекрасното му голо тяло, покрито със слънчев загар, съвършен контраст с белотата на препаската му.

Куин се извъртя на пета и ревна насреща й:

— Къде са ми дрехите, по дяволите!

— Спах много добре, благодаря. А ти?

— Цигарите ми също ги няма.

— Мислех, че си ги отказал — рече Дженифър, като приближи леглото и се зае да го оправя.

— И откъде ти хрумна?

Тя сви рамене, без да го поглежда.

— Според мен повече от очевидно е. От четири дни не си пушил.

— Само защото бях в безсъзнание през първите три дни — кисело отвърна той и нервно прокара пръсти през косата си.

Дженифър внезапно бе споходена от странното видение как би изглеждал синът му сутрин, когато се разбуди и особено ако е сънувал кошмари. Усмихна се на собствената си представа и се опита да го омилостиви:

— Това е чудесно начало, поздравявам те. Много скоро в организма ти няма да остане и следа от никотин.

Няколко мига той я гледа мълчаливо.

— Дженифър, не се ли умори да се бориш за спасението на света? Мен поне можеш да оставиш на мира… Искам си дрехите… и цигарите. Веднага.

Не бе очаквала да го завари в такова разположение на духа. А трябваше да го предвиди. Той обикновено искаше, не, настояваше, сам да владее положението. Вероятно бе изнервен и избухването предстоеше.

— Лекарят дойде да прегледа ръката ти.

— Ти не чуваш ли какво ти говоря?

— Естествено. Не съм глуха. Сигурно са те чули в цялата къща. — Тя се завъртя на пети и тръгна към вратата. На прага спря и попита: — Винаги ли си толкова забавен рано сутрин? — И затвори вратата, преди да успее да й отговори.

Ама че заядливка. Куин започна да крачи напред-назад. Нямаше никакво желание да се остави в ръцете на лекаря, да щипе и извива ръката му. Искаше си само дрехите и една цигара… След което щеше да се махне оттук.

Бедата бе, че не искаше да остави Дженифър.

Трябва да си е загубил разсъдъка. Нали изпълни задачата, която сам си бе поставил: да я отведе на безопасно място. Не можеше да я принуди да се върне в Щатите. Надяваше се баща й да свърши тая работа. Та той имаше много повече права над нея, отколкото Куин. Навярно сенаторът щеше да успее да я вразуми.

Сутринта се бе събудил с усещането, че устните й са все така притиснати към неговите, и тялото му реагира мигновено. Ала към болката от копнежа се прибави и туптящата болка в ръката.

Изчезването на дрехите му бе капката, която преля чашата.

Вратата отново се отвори и в стаята влезе млад ширанец.

— Добро утро — поздрави той на английски със силен акцент. — Радвам се, че най-после се събудихте. По-добре ли сте?

Куин отговори на местното наречие и получи благодарна усмивка.

— Чудесно се чувствам. Трябва да тръгвам.

Лекарят закима енергично.

— Разбирам нетърпението ви. Позволете ми само да прегледам ръката ви. Трябва да сменя превръзката, за да бъдем сигурни, че сме отстранили инфекцията. Здравата бяхте закъсали. Веднага започнахме да ви даваме лекарства, за да оздравеете колкото се може по-бързо.

Ширанецът кимна към вратата. Куин проследи жеста му и съзря Дженифър, току-що внесла дрехите му, чисти и изгладени, бутилка с тъмна течност, която по всяка вероятност съдържаше лекарството му, и цигарите.

Без да срещне погледа й, Куин приближи и си взе нещата.

— Благодаря — промърмори почти сърдито. След което, с остатъците от нараненото си самолюбие, се върна до леглото и седна. Остави дрехите на леглото, шишето с лекарство — на нощната масичка, запали цигара и накрая поднесе ръката си за преглед.

Смукна дима и се задави.

— Какво им е на тия цигари? — попита, озадачен от внезапния задух, който почувства.

— В какъв смисъл? — отзова се Дженифър.

— Имат отвратителен вкус. — Куин се намръщи и поднесе цигарата към носа си да я помирише.

— Това е обичайната им миризма, ако не си го забелязал. По навик просто не си обръщал внимание. — Тя прекоси стаята и вдигна шишето с лекарство. — Ето, изпий го, пък аз ще ти донеса нещо за хапване. Не можеш да тръгнеш на път с празен стомах.

— Няма да ми е за първи път.

— Но сега сме в състояние да го предотвратим, в това е разликата.

Дженифър отмери голяма супена лъжица от лекарството и му я поднесе. Той имаше смътен спомен, че го е правила и преди. Отвори уста и послушно преглътна течността, макар да стрелкаше младата жена с гневен поглед. Усмивката й му напомняше въоръжена с безкрайно търпение любеща майка, твърдо решена да излекува своя тригодишен палавник.

Докато лекарят смени превръзката, Дженифър се върна с поднос, отрупан с храна. Куин едва сега си даде сметка, че е отпаднал повече, отколкото си бе представял. В същото време изпитваше вълчи глад. От време на време се отпускаше назад върху възглавницата да си отпочине между отделните блюда. Лекарят и Дженифър бяха изчезнали нанякъде. Не че ги упрекваше. Просто в момента нямаше върху кого да излее лошото си настроение.

Поклати глава. По дяволите, чувстваше се адски изморен. Пулсиращата болка в рамото и ръката затихваше и това бе единствената му утеха. Лекарството май бе подействало. Чувстваше приятна лекота. Само да не му се спеше толкова.

Куин се прозя, после отново погледна подноса. Беше се справил със завидна бързина.

Отново отпусна глава на възглавницата и въздъхна. Сега вече трябваше да се облече. И да тръгне по обратния път. Клепачите му натежаваха с всеки миг. Реши да полежи минута-две, колкото да му се слегне храната. Да се отморят и очите му. Не повече от няколко минути.

Дженифър го завари дълбоко заспал, когато влезе да вземе подноса. Усмихна се, зави го с чаршафа и напусна стаята.

Според мнението на лекаря нужен бе още един ден, за да е сигурно, че организмът му ще преодолее изтощението. И тя бе твърдо решена да му осигури тази почивка. След което можеше да поеме самотния си път.

Както и тя своя.

 

 

Когато Куин повторно отвори очи, остана с чувството, че губи ориентация. Беше нагласил вътрешния си часовник за почивка от няколко минути, а ето че не виждаше слънце в прозореца, което означаваше, че е изминало много повече време.

Колко ли бе часът? Той вдигна ръка и забеляза, че китката му трепери. Наближаваше три. Пак погледна прозореца. Трябва да бе следобед.

Вратата тихо се отвори и в стаята надникна Дженифър.

— Чудесно — рече тя. — Ти си буден. Искаш ли нещо да пийнеш… или си гладен?

Изглеждаше много млада, а и красива в пъстрата дреха. Беше сплела косите си на плитка, преметната отпред на рамото й.

И преди бе забелязал, че белегът от раната на бузата й скоро ще изчезне и кожата й ще възвърне безупречната си кадифена мекота.

— Съжалявам — тихо рече той.

— За какво? — учуди се Дженифър.

— Задето без всякаква причина се държах като грубиян.

— Имаш право — кимна Дженифър. — Само че аз твърде дълго съм прекарвала край баща ми и двамата ми братя, когато са боледували, тъй че знам как се чувстват мъжете в болнична стая.

— Това не е извинение за собственото ми поведение.

— Съгласна съм — отвърна тя с дяволита усмивка, — просто имам обяснение за ситуацията.

Приседна до него и го погали по бузата, все едно не съзнаваше какво върши. Ала въздействието й върху сетивата му бе невероятно силно — долавяше познатото ухание на цветя, нежната й ръка, докоснала страната му.

— Какво искаш да ти донеса? — попита повторно.

И той без малко да признае истинското си желание.

Прочисти гърлото си и рече:

— Бих пийнал чаша вода. Или някаква друга течност.

— Трябва да вземеш и от лекарството.

Куин поклати глава.

— Трябва да тръгвам, Дженифър. Наистина съм ти безкрайно признателен за всичко, което ти и приятелите ти сторихте за мен, ала трябва да се върна на всяка цена.

— Зная. Просто смятам, че още една нощ би била от огромно значение за възстановяването ти. И двамата, знаем под какво напрежение живееш. Искам, когато тръгнеш, да бъдеш във върхова форма. — Той не отговори и тя се изправи. — Ей сега се връщам.

Куин се взря в прозореца и направи опит да си припомни събитията от изминалата седмица в хронологична последователност. По някакъв начин Дженифър бе съумяла да сломи съпротивата му, бе спечелила сърцето му. Беше се получило неусетно. А той нямаше никаква представа как да се държи оттук нататък.

Те двамата принадлежаха към два съвсем различни свята. Нямаха нищо общо помежду си. И при все това нещо ги свързваше, макар той да не намираше думи да го опише.

Куин се възхищаваше от смелостта й, от способността й да приема без излишна паника неочакваните обрати. Възхищаваше се от духа й. Тя не отстъпваше пред трудностите и бе готова винаги да отвърне по подобаващ начин. Очите й бяха сухи, когато попадна в плен, както и преди това, когато станала свидетел как стрелят по приятелите й; не се разплака и когато едва не загинаха по време на пясъчната буря, а нещо толкова дребно като дамски гребен бе извикало сълзи в очите й.

Топка от противоречия — госпожица Дженифър Шеридан.

Куин бе я виждал да се смее и да плаче, да проявява нежност и раздразнение, а и да се изчервява. Все едно тя не се страхуваше пред него да прояви истинската си същност. Или може би просто живееше в мир със себе си.

И въпреки видимата практичност тя бе идеалистка, която мечтаеше за един нов съвършен свят, в който хората няма да се нараняват и убиват, всеки ще има каквото му е нужно, алчността и злобата ще изчезнат и ще се възцари мир и хармония.

Той също би искал да повярва в съществуването на такъв един свят. Би било прекрасно да живееш в него… да имаш до себе си човек, когото обичаш, и заедно да отгледате щастливи здрави деца.

Куин простена и закри очи със здравата си ръка. Лекарството сякаш го упойваше. Ето че се бе замечтал, а това му се случваше толкова рядко.

— Виж какво ти нося — провикна се Дженифър от вратата, вдигнала високо подноса. — Нападението върху кухнята осъществих по всички правила. Просто не знаех какво ще ти хареса.

Мъжът се изправи и примижа. Ръката му обаче видимо се оправяше. Болеше го само при рязко движение. Дженифър остави подноса и тръгна да си върви.

— Къде отиваш? — спря я той.

— Не исках да нарушавам уединението ти — изненадано отвърна тя.

— Предпочитам да останеш и да ми побъбриш.

Някак срамежливо тя се подчини и приседна на края на леглото.

— Какво ще правиш, след като си замина? — попита Куин, преди да надигне чашата прясно изцеден плодов сок.

— Ще изчакам възможност да се върна в Сироко.

— Ами после?

— После ще си продължа работата, естествено.

— А кога възнамеряваш да се върнеш в Щатите?

— Съгласих се да остана до края на годината, после ще се прибера у дома и ще помагам на тамошната група да организира нови екипи и да привлича хора за каузата ни.

— Ами личният ти живот? — попита Куин.

— В какъв смисъл? — засмя се Дженифър.

— Не се ли изразих достатъчно ясно? Нямаш ли и други цели? Дотолкова ли те е обсебила мисълта да нахраниш гладуващите деца, та ще пропуснеш да си родиш свои собствени?

Усмивката бе изчезнала от лицето й.

— Не си мисли, че не искам да имам дете. Бедата е, че повечето хора са дотолкова обсебени от кариерата си, че изобщо и не помислят да създадат семейство. Не искам моето дете да се чувства пренебрегнато по цял ден, а когато се прибера, да не мога и да го погледна от умора.

— Това ли е единствената възможност?

— Надявам се, че не. Като изключим колегите ми от групата, повечето мъже, които познавам, приличат на братята ми — претрепват се от работа, за да напреднат, решени на всяка цена да успеят.

— Братята ти женени ли са?

— Само Анди, най-големият. Само че и жена му е адвокат. Досега не са говорили за деца и толкова по-добре. — Тя му поднесе поредната доза от лекарството. — Ами ти? — попита, след като изчака да преглътне. — Ти не искаш ли да създадеш семейство?

Честно казано, едва напоследък взе да ми се върти тая мисъл, отговори си Куин безгласно.

— Моето положение е съвсем различно.

— В какъв смисъл?

— Нали виждаш как живея. Това едва ли са най-подходящите условия за семейна идилия.

— Щастлив ли си?

Той се облегна назад.

— Доскоро си мислех, че нищо не ми липсва. — И като взе ръката й, поднесе я към устните си. Целуна връхчетата на пръстите й. Почувства как пулсът й се ускорява. Е, това поне означаваше, че не й е безразличен.

Дженифър застина безмълвно. Сетне със свободната си ръка бавно погали косата му.

— Трябва да те оставя да си отпочинеш.

— Толкова време все това правя.

— Да, но ако наистина толкова бързаш да си тръгнеш…

— Нямам избор.

— Остани само тази нощ, моля те. И утре можеш да се върнеш в твоя свят.

Куин въздъхна и затвори очи. Това лекарство го упойваше. Дженифър обаче имаше право. Както всъщност в повечето случаи.

— Може и утре да тръгна — съгласи се Куин и бавно отвори очи да срещне нейните. — Благодаря ти.

— За какво?

— За това, че остана да поговорим. За откровеността ти. За мен е много важно, че успях да те опозная.

Когато тя проговори, гласът й звучеше дрезгаво.

— За мен също е много важно, че те опознах, Куин. Дали ще можеш да ми пишеш от време на време по някой ред? Само за да знам как си.

— Не си прави илюзии. Нямам навика да пращам картички по Коледа.

С видима неохота Дженифър бавно отдръпна ръка. Погали бузата му и прошепна:

— Оставям те да си почиваш.

Куин я проследи как излиза от стаята, сепнат от усещането, че някой го е пробол с нож право в слънчевия сплит.

Решително се обърна настрана и затвори очи. Най-добре отново да поспи. И без това не му оставаше друга възможност.

Лек шум го разбуди и Куин смутено примига. Беше се стъмнило и по настъпилата тишина той се досети, че е късно през нощта. На масичката край камината гореше малка свещ. Сянката върху стената го наведе на мисълта, че не е сам, и той вдигна глава.

Дженифър крачеше напред-назад, явно приготвяше постелята си за сън. Скоро измъкна робата през главата си и внимателно я сгъна, преди да я остави на стола. Нямаше представа, че Куин се е събудил. По тихите й грациозни движения можеше да се предположи, че не усеща как я наблюдава.

Господи, каква красота! Малките й гърди бяха налети, изящно оформени, а тънката талия преминаваше в леко заоблени бедра.

Куин продължи да я наблюдава как облече тънка нощница без ръкави, която леко обгърна тялото й и се плъзна надолу. Тънката материя отчасти скриваше очертанията, ала формите й се бяха запечатали в паметта му. Беше докосвал тялото й неведнъж по време на треската и сега вече го познаваше по-добре от своето.

Дженифър седна на стола и взе да разплита косите си. Прокара пръсти през копринените кичури, които заляха раменете и гърба й като водопад.

Мъжът се изправи и тя се сепна, в следващия миг му се усмихна… толкова странно, че сърцето му се сви от сладка болка.

— Как се чувстваш? — прошепна в мрака.

— По-добре. Някъде наблизо има ли баня?

Тя кимна и се изправи. Отново надяна широката роба и му направи знак да я последва. Куин зърна дрехите си на близкия стол, ала вместо да се облече, просто се загърна в чаршафа.

В коридора също бе тъмно и Дженифър го хвана за ръката. Мълчаливо го отведе до някаква врата, която отвори. Щракна ключа на лампата.

Куин се изненада, че попада в истинска баня. Дженифър се усмихна на реакцията му и затвори вратата. Той с наслада се подложи под струите на душа, като внимаваше да държи лявата си ръка по-далеч от водата. Неловко му бе да се насапуниса само с една ръка, но пък раняването можеше да послужи за убедителен претекст пред Омар. Като нищо щеше да повярва, че са го нападнали по обратния път.

Скоро се почувства истински освежен. Спря водата и отново се загърна в чаршафа. Върна се в стаята, където Дженифър го очакваше.

— Справи ли се? — попита го.

— Да, струва ми се.

— Нека видя превръзката.

Направи му знак да седне на леглото. Бързо размота бинта и откри раната.

— Как си чувстваш ръката?

— По-добре.

— И на вид е добре. Заздравява. Радвам се, че краищата прилепват толкова бързо.

Тя постави нова марля и отгоре пристегна с бинта. Новата превръзка се стори на Куин далеч по удобна, защото не сковаваше движенията му.

Дженифър се надигна, направи само крачка и в следващия миг Куин хвана ръката й и обърна младата жена към себе си. В очите й прочете неизречен въпрос, но не й отговори, просто продължи да я притегля към себе си. Сетне постави ръце на кръста й и я накара да седне в скута му.

Очите й се разшириха, потъмняха на мъждивата светлина на свещта, сгъстяващите се сенки сякаш ги обгърнаха, пропъждайки надалеч околния свят. Куин с безкрайна нежност вдигна робата, скрила прекрасното тяло на Дженифър, и я изхлузи през главата й.

— Дженифър? — промълви.

— Да? — едва чуто отвърна тя.

— Между нас нищо няма да се получи, това ти е ясно, нали?

— Да.

— Колкото и да си го повтарям, никак не ми е лесно да се разделя с теб.

Очите й внезапно се напълниха със сълзи и тя примига, за да не прелеят. Усмивката й бе толкова тъжна, че сърцето на мъжа се сви болезнено.

— Радвам се, че си толкова откровен с мен. — И сякаш не бе в състояние да се владее, посегна и го погали по бузата.

Буца заседна в гърлото на Куин.

— Никога няма да забравя тези няколко дни и грижите, които ми посвети.

— Ти направи същото за мен, не помниш ли?

Той я прегърна и я притегли към себе си, додето главата й докосна рамото му.

— Никога преди не ми се е налагало да се грижа за друг човек. Откакто се помня, живея като самотник, който няма нужда от никого. И от мен никой не е имал нужда. Отначало, когато трябваше да се грижа за теб, се почувствах някак особено. Но нямаше кой да ме отмени. Не можех да позволя някой друг да зърне голото ти тяло. — И както й говореше, Куин я люлееше на коленете си, сякаш тя бе малко дете.

— Беше много добър към мен… и далеч по-търпелив, отколкото заслужавах.

Той бавно прокара ръка от тила й надолу по гръбнака. Неволно погали извивката на бедрата. Тъй скъпа му беше тя, доверчиво отпусната в обятията му.

— Не ми беше трудно да бъда търпелив с теб, Дженифър. Та аз носех отговорност за живота ти.

— Добре се справи — отбеляза тя и докосна с устни страната му.

Куин рязко пое дъх, сетне се извърна така, че устните му се озоваха на милиметри от нейните.

Така и не усети кой от тях пръв преодоля това разстояние, ала когато почувства докосването на устните й, вече нямаше сили да се съпротивлява. Тя с готовност прие целувката му, насърчавана от всяко негово движение.

Куин почувства трепета, разтърсил тялото й… А може би неговото собствено тяло не му се подчиняваше. И двамата дишаха на пресекулки. Той обгърна главата й, зарови пръсти в гъстите й руси коси. Обсипа лицето й с порой ненаситни целувки — по очите, по веждите, по носа, по бузите…

А сетне, с чувството, че най-ценното твърде дълго му е било отказвано, потърси устните й.

Част от разума му нашепваше, че това е лудост, че трябва да спре, преди да е станало късно. Още сега! Ръцете му обаче не се подчиниха, плъзнаха се към копчетата на нощницата, с които се справи мигновено. И все тъй продължаваше да я целува, ту страстно, ту с безкрайна нежност, с обич и копнеж, който струеше от всяка клетка в тялото му.

Нощницата й бе смъкната до кръста и това предостави на ръцете му възможността да се впуснат в нови открития. Пое в длани гърдите й, възторжено ги погали и те сякаш откликнаха още с първото докосване.

Когато проследи с устни извивката на шията й, Дженифър вдигна глава и сякаш му даде безмълвно позволение да продължи. Той потърси розовите връхчета, чийто зов звучеше като музика за душата му, помилва ги с език, пое ги с устни, опиянен от неземната сладост. И през цялото време следеше реакцията на Дженифър, тъй невинна в своя порив. Сгушена в ръцете му, тя извиваше тяло, задържаше дъха си, сякаш уплашена да не прекъсне този благодатен порой от ласки.

В един миг Куин се сепна. Но какво правеха? Та това бе лудост. Истинска лудост. Той я желаеше тъй силно, болезнено дори, а и у нея лумналият огън търсеше утеха. Делеше ги единствено ефирната материя на нейната нощница.

— Дженифър? — прошепна той в мрака. — Дженифър, любима…

Тя не отвори очи. Някак замислено го целуна по рамото и продължи по мускулестата извивка към шията. И всяко докосване оставяше горещата следа на изгарящо желание.

— Трябва да спрем, Дженифър.

Ала тя бе глуха за думите му, вслушваше се единствено в учестените удари на сърцето му, в омайната песен на ласките му. Жадна за все повече наслада, тя му отвръщаше с плам, неспособна да потисне чувствата си, намерили най-сетне желаното удовлетворение.

— Ще ми простиш ли някога, любима? — отново се обади Куин, като я вдигна на ръце и я занесе до леглото. Нетърпеливо захвърли последната преграда помежду им и отново взе младата жена в прегръдките си.

— Какво да ти простя? — промълви Дженифър с подути от целувките устни.

— Онова, което ще ти сторя. Сега вече нямам избор, любима.

— О, да — въздъхна тя и още по-силно се притисна към него.