Анет Бродрик
Непреодолимо изкушение (4)

Четвърта глава

Куин напълно се отърси от съня, когато почувства Дженифър в прегръдките си. Тя се бе сгушила в него, кротка и топла, а и устните й създаваха същото прекрасно усещане. И ни най-малко не се съпротивляваше.

Тъй уютно се чувстваха един до друг, което го изненада, а когато тя погали с пръсти гърдите му, сърцето му едва не се пръсна. Приятно му бе усещането на нейното тяло, създадено сякаш за него. Издърпа ръката си и погали младата жена от талията нагоре към извивката на гърдата. Пръстите му тръпнеха от нетърпение, когато обхвана с длан нежната плът. Откликът на момичето го изпълни с възторжена радост.

Продължи милувката, отново и отново, опиянен от начина, по който тя реагираше на докосването му.

Тръпка разтърси тялото на Дженифър и Куин отдръпна ръка. Копнееше този миг да продължи безкрай, ала в същото време съзнаваше, че не бива да го допусне. Неохотно се надигна и бавно отвори очи.

— Добро утро — прошепна и отново погали гръдта й.

— Наистина е добро.

— Радвам се, че треската ти премина.

— Сигурно ли е? — дяволито го подкачи Дженифър.

Чертите на Куин се отпуснаха. Ето че тя изобщо не се страхуваше от него, сега вече не.

— Всъщност боя се, че сам съм се заразил.

— А искаш ли да разтрия тялото ти със студена мокра кърпа?

— Значи си спомняш?

— Само отделни моменти — призна Дженифър.

— Увериха ме, че това е единственият начин да се свали температурата.

— Сигурно е подействало.

— Струва ми се, че те охладих прекалено. И затова после дойдох да те стопля.

— Разбирам. Бил си много внимателен.

Погледите им се срещнаха. Накрая Дженифър все пак не издържа и по устните й се плъзна усмивка. И двамата прихнаха в смях.

— Спасителю мой — на пресекулки изрече Дженифър.

— Сърце не ми даваше да те изоставя в това състояние — галантно отвърна Куин.

— А какво ще кажеш за сутринта? — не го остави на мира тя и многозначително спря очи върху ръката му, която той някак стеснително отдръпна.

— Това беше само приятелска целувка за добро утро.

— Предполагам, може и така да се нарече.

— Нямам намерение да задълбочавам нещата, Дженифър.

— Прекрасно!

— Ти какво, подиграваш ли ми се?

— Ни най-малко. Просто за първи път изпадам в подобна ситуация и не знам как да постъпя.

— В какъв смисъл?

— Не съм свикнала да стоя разсъблечена в присъствието на друг човек, да не говорим пък, ако става въпрос за мъж.

— Е, при тези обстоятелства, бих казал, че е твърде късно да се притесняваш. Все едно съм твоят лекар.

— Трудно ми е да си го представя. Домашният ми лекар е жена.

— Тъй ли?

— Ами да. Пък и лекар никога не би ме целунал по такъв начин.

— Просто проверявах дали ти е спаднала температурата.

— А може и да си проверявал дали не може тутакси да се покачи.

— И успях ли?

Тя го бутна игриво и без малко да го събори на земята.

— Хей! Така ли се отплащаш на човека, дето прекара цяла безсънна нощ край леглото ти? — При тези думи Куин се изправи и посегна към ризата си.

— Доколкото си спомням, когато отворих очи, ти вече компенсираше безсънието.

— Задрямал съм едва призори — отбеляза Куин, като се зае с копчетата.

— Къде са ми дрехите? — възкликна Дженифър и кокетно придърпа чаршафа.

— Ето ги там — кимна той, сетне добави: — Ще сляза долу да потърся нещо за ядене, ако смяташ, че мога да те оставя.

— Чувствам се прекрасно — заяви момичето с щастлива усмивка и го проследи как се насочва към вратата.

Въпросът беше дали това чувство не бе измамно. Още щом се събуди в обятията на Куин, бе усетила желание за целувка, за да се увери дали отново ще изпита вълнението, обхванало я първия път.

Е, със сигурност знаеше, че не се е излъгала. Още щом устните им се докоснаха, тя сякаш полетя, понесена от въздушен облак. Как ли го постига Куин? — запита се озадачена.

Време бе да се върне към действителността. Тя стана и набързо навлече дрехите си. Лекото замайване й подсказа, че не се чувства толкова добре, колкото бе предположила преди минута-две. Виеше й се свят. Тя се подпря на стената и така стигна до банята. Опита трезво да прецени настъпилата промяна.

Дженифър не знаеше почти нищо за Куин Макнамара. И все пак смяташе, че поне донякъде го е опознала. Той бе упорит човек с безброй умения и в същото време бе способен на нежност и грижи. А това съвсем не бе малко.

Не знаеше нищо за живота му, разбира се, но ако се довереше на наблюденията си, той очевидно обичаше опасностите. В противен случай не би го срещнала именно тук, зает с тази тъй тайнствена мисия.

Когато се върна, го завари да крачи напред-назад из стаята й. Щом чу стъпките й, се извъртя и попита гневно:

— Къде беше, по дяволите!

— В банята.

— О, така ли…

— Да не помисли, че съм избягала?

— Дори не знаех какво да мисля. И под дебелия пласт от мазилото пак изглеждаш бледа.

— Нищо чудно. Трудно хващам тен.

— Нямах това предвид. Сигурна ли си, че си добре?

— Малко отпаднала се чувствам, но иначе съм добре.

Куин посочи подноса, оставен на масата.

— Хапни нещо.

— Ти ял ли си?

— Не съм гладен.

— И какво ще правим сега?

— От теб зависи.

— В какъв смисъл?

— Според моя план трябваше да пътуваме вчера през цялата нощ, но щом не се получи, можем да тръгнем сега. Стига да си в състояние да пътуваш през деня.

Дженифър кимна.

— Трябва да се придвижваме колкото е възможно по-бързо, така ли? — попита тя.

— Да. Все пак не бих искал да се преуморяваш.

— Не се безпокой, ще издържа — увери го Дженифър, като взе хляба, козето сирене и фурмите, които той й бе донесъл, и уви всичко в кърпа. — Готова съм.

— Сигурна ли си?

Тя отново кимна. Надяваше се, че ако почувства прекалена отпадналост, може и в колата да си отпочине.

Когато излезе под ярката слънчева светлина, увереността й като че ли се разколеба. Вече не бе тъй сигурна, че е взела правилно решение, но стисна устни и последва Куин към навеса, където бе оставил джипа. Слънцето бе изгряло само преди час-два, а ето че вече трудно се дишаше от жегата.

С напредването на деня горещината стана още по-трудно поносима. Куин се убеди, че ще трябва да спрат и да изчакат поне няколко часа. Взе да се оглежда за някаква растителност или скали, които да им послужат за подслон. При следващото едва забележимо възвишение той огледа околността и в далечината съзря зеленина, която поне предлагаше сянка. Превалиха хълма и след около половин час наистина достигнаха групичка дървета с пораснала под тях буйна трева.

Куин спря колата, защото тук очакваше да намери и прясна вода. Погледна Дженифър. Тя все още се държеше здраво за страничната облегалка, ала по всичко личеше, че спи.

Сърцето му се сви, като видя колко измъчено е лицето й. Нито веднъж досега не беше се оплакала, макар жегата да изпиваше силите й. Куин докосна челото й и с облекчение отбеляза, че е влажно и хладно.

— Къде сме? — попита Дженифър, като отвори очи.

— Нямам представа — отвърна Куин, като се огледа отново. — Известно ми е единствено, че продължаваме да се движим на север.

— А защо спряхме?

— Зърнах тия дървета и реших, че ще бъде приятно да отдъхнем.

— Звучи примамливо — рече Дженифър и вдървено се измъкна от колата.

Куин заобиколи и й подаде ръка. Поведе я сред дърветата, където сянката бе най-плътна.

— Погледни! — възкликна Дженифър. — Това не е ли извор.

— И на мен така ми се струва.

Водата сякаш извираше направо от скалите и образуваше мъничко езерце, дълбоко колкото да си натопиш краката до глезените. Куин реши пръв да опита дали водата е годна за пиене, но дори да се окажеше неподходяща, мястото приканваше за отмора.

Лек ветрец разлюля клоните на дърветата и той вдигна очи. Обикновено в този час на деня въздухът дори не помръдваше.

— Забелязваш ли? — обади се Дженифър. — Слънцето вече не грее тъй ярко. Или просто така ми се струва, защото намерихме сянка?

Злокобно предчувствие накара Куин да се втурне към джипа.

— Какво има? — извика Дженифър.

Щом стигна до колата, той се увери, че не е сбъркал. Подобно бедствие бе го застигало само веднъж в живота му, ала сега го разпозна безпогрешно.

— Пясъчна буря приближава, при това с огромна скорост — изкрещя в отговор към Дженифър. Грабна платнището, малкото съдове, които носеха, и останалата храна. — Хайде — опита се да надвика внезапно излезлия вятър. — Ще потърсим подслон.

Близо до извора се натъкнаха на издадена скала. Без да губи време, Куин коленичи и разгъна платнището, така че да могат при необходимост да се увият в него. Приседна, опрял гръб в един от по-едрите камъни, и настойчиво извика:

— Ела тук! Бързо!

Дженифър се подчини незабавно и щом седна до него, той я уви с дрехите й и спусна качулката над лицето й. Изтърси храната от кърпата, а нея намокри.

— Сложи я върху лицето си. Побързай.

Храната прибра по джобовете на якето си, което нави на руло и затъкна зад гърбовете им. Придърпа платнището, така че отникъде да не прониква светлина.

— Така ще се задушим — обади се Дженифър.

— Отвън би било още по-лошо. Облаците пясък биха ни задушили. Единствената ни надежда е тия скали да поемат по-голямата част от напора. Провървя ни, дето спряхме тук, сред дърветата. Свършено бе с нас, ако бяхме останали в джипа.

Куин вече крещеше, за да надвика прииждащата буря, превърнала се в мощен тътен.

Колко бързо се разпростираше. Дженифър бе преживяла няколко подобни урагана по време на престоя си в Сироко, но никога не бе ги посрещала на открито. А в момента сякаш сърцето й отмерваше пулса на стихията, тъй силно и тревожно биеше в гърдите й.

Куин я взе в прегръдките си и притисна главата й към гърдите си.

— Не сваляй кърпата — прошепна й. — Ще видиш, че ще помогне.

— Но ти нямаш кърпа на лицето си — отбеляза Дженифър със стеснителна усмивка. Не можа да види изражението му и плахо додаде: — Кърпата ще бъде и за двама ни.

В първия момент Куин не продума, сетне притисна силно младата жена.

— Ти си невероятна — едва прошепна той, ала тя го чу, въпреки оглушителния шум, който прииждаше все по-близо. Навярно защото едното й ухо бе притиснато към гърдите му.

— Защо ми го казваш? — попита недоумяващо.

Куин сведе глава и този път наистина поднесе устни към ухото й.

— Всяка друга на твое място досега да е изпаднала в истерия.

— Че с какво би помогнало това?

— С нищо наистина.

— Пък и както виждам, ти не се страхуваш.

— Не ме будалкай, вцепенил съм се от страх.

И преди да успее да му отвърне, див рев — като профучаващ гигантски влак или торнадо, или хиляди развилнели се демони — изпълни въздуха над тях.

Дженифър сякаш не можеше да си поеме дъх. Имаше чувството, че слой ситен пясък ги обгръща отвсякъде, а платнището не е успяло да ги опази. Опипом потърси навлажнената кърпа и с нея покри лицето си. Куин й помагаше със свободната си ръка.

Досега не бе преживявала подобен сблъсък с природата. Ураганът помиташе всичко по пътя си, заличаваше всяка издатина. Укритието им не представляваше никаква пречка, вятърът се втурваше сякаш готов да разкъса платнището, макар и само за да се подиграе с жалкия им опит да дишат и да оцелеят.

Куин бе предугадил какво ги очаква и яко бе захванал брезента, така че тежестта на телата им го превръщаше в пашкул.

Дженифър загуби представа за времето. Усещаше единствено ужасяващия неумолим рев, адската сила, която сякаш заплашваше да ги попилее насред пустинята.

Куин усети как тя трепери в обятията му. Представяше си какво изпитва. Той също за първи път посрещаше ураган на открито. И отправяше молитви към Бога никога повече да не му се случва. Чувал бе за безследно изчезнали в подобна буря хора, завинаги погребани от вихрушката незнайно къде. Други, които бяха оцелели, се осмеляваха да говорят за преживяното само пред семейството си и най-близки приятели. Ето как и Куин бе научил малкото, което знаеше. Шансът да оцелееш зависеше преди всичко от това колко ще вилнее вятърът. Продължеше ли прекалено, съществуваше опасност да се задушат в своя брезентен пашкул. От друга страна, покажеха ли се навън, преди бурята да е утихнала, вятърът щеше да запуши носа и устата им с пясък.

Разполагаха с достатъчно време за размисъл. Куин винаги си бе представял, че ще умре, изпълнявайки дълга си. И никога и през ум не бе му минавало, че смъртта може да го споходи както държи в обятията си красива и храбра млада жена.

Върна се назад в спомените си и се запита какво ли би променил в живота си. Дали би избрал друга професия? Дали би се научил да играе тенис? Или би предпочел голф за почивните дни? И навярно всяка вечер би се прибирал при семейството си… съпруга, деца.

Дори в моменти, когато въображението му смело се развихряше, Куин не си представяше, че може да бъде съпруг, нито пък да живее с някоя жена. Тогава защо му се струваше тъй естествено да държи Дженифър в прегръдките си? Бяха прекарали заедно само няколко дни и ето че той бе привикнал към присъствието й, дори знаеше, че ако преживеят тоя кошмар, никога, никога няма да забрави усещането на тялото й, сгушено в прегръдките му, доверчивостта й, когато я потопи в леденостудената вана.

Трябва да бе изпаднал в безпаметен унес, защото в някакъв момент долови настъпилата пълна тишина. Повдигна глава, ослуша се, ала не чу и звук дори.

Тялото на Дженифър се бе отпуснало като безжизнено в ръцете му. Той неловко се размърда, за да избута краищата на платнището. Имаше чувството, че огромна скала ги е затиснала, ала като напрегна мускули, все пак успя да отметне покривалото. Струйки пясък и камъчета се стекоха отгоре им.

— Дженифър? Добре ли си, мила? — Той я привдигна и се взря в лицето й. Кърпата отдавна бе изсъхнала и бе паднала. Маскировъчното мазило също бе изчезнало и сега бледото й лице съвсем ясно се открояваше. Сърцето му заби учестено. Куин коленичи, сетне се изправи на крака, все тъй, без да изпуска тялото на момичето.

Отнесе я до езерцето, едва забележимо сред хълмчетата навят пясък и сухи клони. Внимателно отстрани горния пласт от водната повърхност, след което намокри кърпата и избърса лицето на Дженифър.

Всемогъщи Боже, нима бе късно? Потърси пулса на шията я, ала ръката му трепереше тъй силно, че едва намери туптящата точка. Сетне изчака, неволно задържал дъха си.

Усети трудно забележимото пърхане и без малко да му прилошее от изпитаното облекчение. Тя бе жива. Слава Богу! Куин продължи да мокри лицето и китките й, като я наблюдаваше изпитателно.

Бдението му бе възнаградено, когато видя клепачите й да потрепват и тя отвори очи.

— Тая процедура май ти се превръща в навик? — успя да прошепне с дрезгав глас.

Куин се усмихна пресилено.

— Не се сетих с какво друго мога да помогна.

Тя на свой ред разгледа лицето му, щастлива, че е толкова близо.

— Косата и брадата ти са посивели — изрече недоумяващо.

— Нищо чудно. Имам чувството, че за тия няколко часа остарях с трийсетина години.

Тя докосна брадата му и ситен прах изпълни въздуха.

— Няма да е зле и ти да се поизмиеш — подкачи го развеселена.

Той се отпусна на пети, изгледа я продължително, след което поклати глава. Тя нямаше и най-малка представа колко се бе уплашил. А може би така е още по-добре. Огледа се. Тревата наоколо бе полегнала и посивяла от настлания като килим пясък. Клони и камъни сякаш ограждаха езерцето.

Е, поне с вода разполагаха. Изворът все така бликаше измежду скалите. Двамата бяха оцелели. Ето че съществуваха такива моменти, когато на човек му идеше да отправя благодарност за най-обикновените неща. Като въздуха и водата например.

Куин се изправи и започна да събира клоните.

— Не зная какво ще кажеш — рече замислено, — но аз още не се чувствам готов да тръгна отново на път. Нека останем няколко часа да си отпочинем и после ще продължим.

— Както решиш. Ти си шефът тук.

— Радвам се, че ми го припомни. Бях забравил наистина.

От едната страна джипът бе почти напълно засипан с пясък. Ама че бъркотия бе вътре! Куин реши да изгребе пясъка, преди да се стъмни. После ще запали огън, ще измъкне спалните чували и ще се отдадат на истинска почивка.

Скоро се убеди, че твърде много е избързал с плановете. Нищо не излезе така, както бе предвидил.

Успя криво-ляво да почисти джипа, провери и мотора. Стъкна огън, който пръскаше приятна топлина в хладната вечер. От време на време край тях все още се надигаха стълбчета пясък, които ги задушаваха и разпръскваха из въздуха пепелта от огъня.

— Май не е особено блестяща идея — рече Куин след поредния пристъп на кашлица.

— Но не е причина за нестихващия вятър — отбеляза Дженифър, като избърса сълзите си.

Бяха се нахранили, след което Куин бе направил усилие да отмие от косата и брадата си досадните песъчинки, ала все още ги усещаше да хрущят между зъбите му.

— Ако останем тук, едва ли ще си отпочинем добре — рече той накрая и засипа огъня с пясък.

Дженифър се изправи, вдигна качулката и се огледа да се увери дали не са забравили нещо, когато Куин внезапно я сграбчи за ръката и я дръпна зад прикритието на голямата скала.

На устните й застина неизреченият въпрос, щом съзря пистолета в ръката на Куин. Той гледаше към колата.

— Остани тук — нареди й с непознат за нея глас. След миг изчезна в тъмнината.

Дженифър нищо не бе чула. Какво ли бе пропуснала? Тъкмо си бъбреха приятелски и в следващия момент…

В следващия момент Куин се бе превърнал в абсолютно непознат за нея човек, опасен, пък и въоръжен. Колкото и да й се искаше да разбере какво е дочул, даде си сметка, че повече я е страх от Куин, изпаднал в това чудато настроение, отколкото от онова, което се криеше в сенките.

Как ли трябваше да тълкува поведението на своя спътник?

Внезапно чу изстрел, после още два в бърза последователност. Нима Куин бе ранен? А как трябваше да постъпи тя самата? Да стои ли тук, заклещена между камънаците, вцепенена от ужасяващи предположения?

Когато в мрака се открои нечия фигура, тя едва не изпищя.

— Да се махаме оттук — нареди Куин.

— Какво се случи? Ти добре ли си?

— Хайде. Тръгваме.

Сграбчи я за ръката и тя се запрепъва след него. Когато стигнаха до колата, Дженифър усети някакво раздвижване, все едно облак пясък се бе надигнал подире им.

Куин я хвърли на седалката, зае своето място зад волана и в същия миг запали мотора. За части от секундата превключи на скорост и гумите изскърцаха.

— Какво стана? — настоя Дженифър. — Кой беше?

— Някой се навърташе край джипа с надеждата да си осигури модерно возило — неопределено отвърна Куин, а наум продължи: „И дано това е единственото, което са търсили.“

— Кой стреля?

— Те започнаха първи — с нотка на сарказъм оповести Куин, съзнавайки колко детински звучи обяснението му.

— Те? Колко души бяха?

— Трима.

— За Бога, Куин, щели са да те убият!

— Благодаря, че ми обръщаш внимание върху тази подробност. Ако не бях те взел на тази толкова интересна експедиция, нямаше кой да ми посочва тия тънки моменти.

— Ти ми се подиграваш.

— Поздравявам те за прозорливостта. Отново печелиш награда за досетливост.

— Но защо си толкова ядосан?

— А защо да не се ядосвам, ако смея да попитам? Имаш ли представа какво щеше да ни сполети, ако бяха избягали с джипа? Шансът ни да се измъкнем оттук щеше вече окончателно да застине на нулата. Ако не си забелязала досега, нека ти покажа, че наблизо няма телефон, от който да си поръчаме такси!

— Не разбирам само защо ми крещиш!

Куин шофираше с бясна скорост и успяваше сякаш да улучи всяка дупка и издатина по пътя. Дженифър се видя принудена здраво да се вкопчи в страничните облегалки, за да не изхвърчи от колата. Спътникът й като че ли тъкмо това желаеше.

Че е бесен от гняв, това й бе ясно. Но защо ще си го изкарва на нея? — недоумяваше тя.

 

 

Бесен съм от гняв, това е ясно. Но защо ще си го изкарвам на нея? — разсъждаваше и Куин, отвратен, че се бе наложило да застреля двама души заради някаква си кола. А те бяха успели да се приближат незабелязано, яхнали коне. Без съмнение имаха опит в ограбването на нищо неподозиращи наивници, които спираха да отдъхнат край извора. А той дори бе запалил огън, та да им даде и знак за присъствието си.

Велики Боже! Как бе допуснал подобна глупост?!

Няколко километра по-нататък отново се замисли за престрелката, също както езикът плъзва към мястото на наскоро изваден зъб, за да провери дали още е болезнено.

Беше ли ги убил? Нямаше откъде да разбере. Когато единият откри огън насреща му, защитният му рефлекс мигом се бе задействал и Куин бе стрелял, и то два пъти, още преди да е осъзнал какво върши. Двамата бяха паднали, а онзи, който държеше конете, бе яхнал своя, изоставяйки останалите.

Без съмнение по-късно щеше да се върне, за да разбере какво се е случило с приятелите му. А може би само е заобиколил горичката… Може би.

Какво значение имаше всичко това, по дяволите!

Стореното не можеше да се поправи. Куин се чувстваше изтощен, болеше го цялото тяло и особено лявата ръка. Неволно я разтърка и едва не прималя от болката, плъзнала надолу. Когато отдръпна пръсти, усети, че лепнат.

Това наистина можеше да се нарече идеален завършек на този ужасен ден. На всичко отгоре бяха го простреляли.