Анет Бродрик
Непреодолимо изкушение (1)

Първа глава

Куин си погледна часовника, дръпна за последен път от цигарата и пусна тлеещия фас на земята. Стъпка го с тока на грубата войнишка обувка, сетне внимателно заличи следата — по-скоро по навик, отколкото от желание да прикрие местонахождението си в покрайнините на малкото селище насред Северна Африка. Захвърлен фас от турска цигара едва ли би привлякъл ненужно любопитство.

Всекидневието на Куин бе изпълнено с подобни привични постъпки. През последната година и половина бе оцелял именно защото не оставяше нищо на случайността. Допускаше незначителен брой грешки тъкмо поради факта, че предварително обмисляше всяко свое действие. А оцеляването бе за него добре осъзнато решение, подновявано с всеки изминал ден.

Като огледа сухия каменист терен, той пое по клисурата, която отделяше селото от заобикалящата го пустиня. Нехаеше за дългите часове, които му отне наблюдението върху живота в селото просто защото такава му беше работата — да събира информация. С годините търпението се бе превърнало в негова втора природа.

Усети струйка пот да се стича по страната му. Механично подхвана края на кърпата, вързана на врата му, избърса лицето си, сетне нахлупи шапката си още по-ниско, за да предпази очите си от залязващото слънце. Примижал под тясната периферия, без да забавя крачка, той продължи да оглежда потъналото в прахоляк село.

Не бе дошъл на почивка, нито пък заради здравето си в това забравено от Бога място. За жалост естеството на работата му включваше и такива пътувания в най-затънтените кътчета на земята.

Хрумна му, че може и да поиска повишение от Макс, и се усмихна. Молбата да бъде прехвърлен другаде изобщо не се предвиждаше като възможност. Вече година и половина живееше тук в Ширан — целият в слух, денем и нощем нащрек, с цел да събере колкото е възможно повече информация.

Ширан бе последното име, дадено на тази малка пустинна земя със стратегическо местоположение и залежи от петрол, които живо интересуваха хора от различни страни, включително и от Щатите.

Макс го бе предупредил, че задачата е трудна. Не пропусна да изтъкне и колко подходящ бил Куин — поради външността и произхода си.

Е, може да се каже, че дотук бе успял. Спечели доверието на група мъже, които подготвяха свалянето на сегашното правителство. В един момент дори започнаха да го канят на своите събирания, да излагат пред него плановете си, което бе чудесна възможност да следи развитието на събитията в бунтовническия лагер.

Тазвечерната среща бе от особено значение и той се надяваше да попълни някои от празнините в цялостната картина.

Очакваше да научи каква позиция биха заели бунтовниците по отношение на правителството на Съединените щати, ако превратът успее. Трябваше да разбере кой в тайната организация би се отнесъл благосклонно към сближаване със Съединените щати, кой клонеше към Съветския съюз и кой желаеше съглашение с една или няколко от ислямските групи, действащи в Северна Африка и Близкия изток.

Куин спря, заслушан в звуците, привични за настъпващата нощ. Всички му бяха добре познати, не долови нищо необичайно. Свърна по тясната пътека, водеща към мястото на срещата. Беше подранил. Знаеше го. Надяваше се да си е осигурил възможност да поговори с Омар, водача на бунтовниците.

Въздухът в малкото магазинче, в което хлътна, бе спарен и задушен. Без да продума, Куин мина покрай продавача, отметна завесата и се озова в тесен коридор. Почука на първата врата според предварително уговорения сигнал и зачака.

Когато му отвориха, той прекрачи в стаята и се превърна в Рашид Куорам, чиято роля отдавна играеше без усилие.

— Подранил си — рязко отбеляза Хамид на арабски.

— Да — потвърди Куин на същия език, а погледът му мигом се насочи към тъмния ъгъл, където се бяха скупчили трима мъже, вперили очи в нещо, което оставаше скрито за него. — Какво става?

Хамид сви рамене и се присъедини към групичката. Гостът го последва, озадачен от осезаемото напрежение. Пристъпи още крачка-две и откри причината.

Русокоса жена бе вързана към стола, на който седеше. Дългата й коса, доскоро сплетена на плитка, сега бе разпусната и объркана. На бузата имаше кървава рана.

Седеше със сведена глава, все едно не забелязваше мъжете наоколо си.

Куин се облегна на стената и с усилие запази добре усвоената поза на безразличие.

— Коя е тя? — попита кратко.

Въпросът му внезапно сложи край на разговора. Омар обърна гръб на мъжете.

— Ти подрани, Рашид. Сигурно нямаш търпение да започнем.

Куин посочи жената.

— Да не сме обявили война на жените, Омар? Какво става тук?

— Боя се, че моите хора са се престарали. Днес следобед им се удала възможност да пленят тази жена и те решили, че би спомогнала за нашата кауза.

— И по какъв начин?

— Помислили, че малко реклама ще бъде от полза за групата ни. Нищо чудно новината за заложник американец в тая част на света да предизвика сензация. Обясних им, че са сбъркали. А сега трябва да решим как да постъпим с жената. — Той се подпря на стената, имитирайки позата на Куин. — Ти какво ще предложиш, Рашид? Тук тя не може да ни бъде от полза, а и твърде много би ни навредила, ако я намерят.

Американка! Какво, по дяволите, търсеше тя в Ширан? Да не си въобразяваше, че тук е Дисниленд?

— Смяташ, че трябва да я пуснем, така ли? — попита сухо.

Омар поклати глава.

— Това бе първата ми мисъл, приятелю, но се боя, че няма да свърши работа. Познава прекалено много от нас. През последния месец се опитах да ти обясня, че запазването на тайната е основното ни преимущество. Не искаме никой да знае за съществуването ни, докато не стане време да нанесем удара. — Той посочи двамата мъже, застанали зад него. — За жалост те се надяваха на малко лично удовлетворение. По-точно казано, налице са два проблема, които предстои да реша.

Съдейки по изражението на Омар, Куин бе почти сигурен, че тия двамата едва ли ще доживеят същинското решаване на проблемите. Ала разправата на Омар със собствените му хора в момента изобщо не го интересуваше. Безпокоеше го най-вече жената, чието присъствие тук го поставяше в крайно деликатно положение.

— Американка значи — повтори той, за да спечели време за размисъл. — Какво я е довело в Ширан?

— Работи за някакво благотворително дружество, храни гладните, такива неща.

— И как тъй на твоите хора им е хрумнало да я пленят?

— Случайно я срещнали. Пътувала с двама мъже, които изглежда, били застреляни, когато хукнали да бягат. Жената също се опитала да побегне, но я хванали. — Той за пореден път погледна към нея; също и Куин.

Жената бе вдигнала глава и гледаше към Куин. За миг погледите им се срещнаха. В нейните ясносини очи проблесна презрение.

Глупачка! Няма ли представа каква опасност я заплашва? — запита се Куин. Ако остане безучастен, като нищо ще я убият. Не се съмняваше, че тъкмо това се въртеше в ума на Омар. Безследно изчезнала туристка би създавала много по-малко главоболия, отколкото ако се разчуе, че е заложница.

Куин съзнаваше, че не бива да издава истинските си чувства. А как му се искаше с един удар да строши нещо. По дяволите! Защо тъкмо сега трябваше да се забърка в тая досадна история? И двамата с Омар знаеха, че допуснат ли случилото се да стане публично достояние, това би означавало самоубийство за малката група бунтовници. Пуснеха ли я да си отиде и да се оплаче от жестокостите, на които е била подложена, изходът щеше да бъде не по-малко трагичен. Което ограничаваше възможността за избор.

Куин си наложи безгрижно да свие рамене, усетил колко внимателно следи реакцията му Омар. Знаеше, че все още не му се доверяват напълно, макар до този момент хладнокръвно да бе отстранявал всяка пречка пред тяхната кауза.

— Някакви предложения? — попита Омар.

— За кое?

— За това как да се отървем от жената.

Куин се видя принуден светкавично да намери изход. Щяха да я убият, ако не предприеме нещо… Каквото и да е… за да им попречи. На всичко отгоре опитът му да я спаси не биваше да разкрие действителната му самоличност! Той се огледа и осъзна, че по време на разговора с Омар няколко от мъжете се бяха присъединили към тях.

— Тук животът е труден. Често се е случвало да изчезват хора, прекосяващи граничните райони — додаде с небрежен тон. — Искате ли аз да уредя въпроса?

Омар погледна жената.

— Като гледам каква светла кожа има, едва ли ще изкара дълго в пустинята.

— Прав си — съгласи се Куин.

Омар кимна на двамата мъже, останали край пленницата.

— Отведете я оттатък. Да остане там, докато приключим съвещанието. — Погледна часовника си. — Време е да започваме.

Куин ги проследи как я отвързват и изправят. Стига да бе възможно човешки поглед да убива, тия двамата биха се вкаменили на място. Жената рязко се дръпна, опита се да направи крачка, но неволно извика и се олюля. Ако не бяха я задържали, щеше да падне.

Едва сега той забеляза, че от раната над глезена й тече кръв, а ставата е отекла. Мъжете погледнаха Омар, а той им даде знак да я вдигнат. Единият се наведе, метна я на рамо и се отправи към вратата.

Когато минаха край него, Куин усети яростния й поглед. По дяволите! Нима тя си въобразяваше, че той е причина за неприятния инцидент?

Лицето му остана безизразно, ала вече прехвърляше в ума си различни варианти за действие.

През следващите четирийсет и пет минути Куин си наложи да внимава какво говорят участващите в срещата. Групата бе разработила съвършена система за внедряване на свои хора в правителството. Бяха успели да проникнат в почти всички министерства, знаеха кои са силните звена. И което бе още по-важно, познаваха и слабите брънки от веригата, наречена държавно управление. Не оставяха нищо на случайността.

Американецът искрено им се възхищаваше. Добре се справяха. Някои бяха обучени в Съветския съюз, други в — Съединените щати, трети — в Близкия изток. Малко хора бяха, но не и аматьори.

Куин изчака другите да си тръгнат и едва тогава заговори с Омар:

— Да те освободя ли от жената?

— Стига да искаш — сви рамене Омар. — Какво смяташ да правиш с нея?

Уместен въпрос. Куин също би искал да знае отговора.

— Все ще измисля нещо — рече той. — Най-важното е да я махнем оттук, преди някой да я е забелязал.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Предпочитам да действам сам — ухили се Куин.

— Не се съмнявам. Ако не бях толкова зает, и аз бих се позабавлявал с нея.

Куин кимна. Все още си блъскаше главата какво наистина да прави с тази жена. Беше й осигурил малка отсрочка, ала нищо повече. Трябваше да поговори с нея, да разбере има ли кого да помоли за помощ. Съзнаваше какъв риск поема, особено пък ако тя бъде открита по-късно, но в същото време нямаше избор.

Защо в края на краищата Вашингтон не пресече желанието на подобни хора да скитат из тия опасни региони на света? Та те си търсеха белята. И не ги беше грижа колко се тревожат близките им, нито пък в какви неловки ситуации поставят собственото си правителство. Те просто си затваряха очите пред опасностите, също както и тази жена.

Запита се колко ли други американци безследно са изчезнали по тукашните места. Поклати глава в недоумение и закрачи по коридора.

Когато отвори вратата, двамата мъже почтително се изправиха. Куин махна с ръка и приближи към жената. Забеляза, че ръцете й отново са привързани към стола, макар че с тая рана в глезена едва ли би посмяла да мисли за бягство. Та тя дори не би могла да ходи без чужда помощ.

Той заговори мъжете на арабски; обясни им, че поема нещата в свои ръце. И двамата сякаш изпитаха облекчение и побързаха да излязат.

Жената продължаваше да се взира в очите му.

Куин забеляза тревогата й, ала не разполагаше с време да я успокоява. Нека си мисли, че и той е от хората, които я бяха пленили. По този начин поне донякъде щеше да й попречи да разкрие самоличността му.

В едно бе напълно убеден — трябваше да я махне оттук. Може би щеше да успее да я отведе на север, към Сироко, най-големия град по крайбрежието. Което означаваше да прекосят пустинята. Ако успееше да убеди Омар, че възнамерява да я изостави насред пясъчната пустош, щеше да спечели няколко дни, преди шефът на групата да реши, че има нещо съмнително в това забавяне.

Куин си даваше сметка, че може и да не се върне. Помогне ли на жената, ще трябва да й каже кой е всъщност. В противен случай тя щеше да му откаже каквото и да било съдействие. А той не искаше да й причинява страдание, макар в момента гневът му да бе тъй силен, че като нищо би я стиснал за гърлото.

Отвърза я, сетне я вдигна на ръце. Тя го изгледа недоумяващо и колебливо обгърна врата му. Дребничка е, отбеляза Куин, странно развълнуван от тази констатация.

Понесе я по коридора и оттам навън, където бе паркиран джипът на Омар. Трябваше да се отбие в жилището си. С всяка стъпка пресмяташе неизбежните рискове.

Жената отпусна глава на рамото му и той неволно сведе поглед. Върху бледото й лице се открояваха единствено белезите от раните.

Омар ги чакаше отвън, на улицата.

— Ей там е джипът — посочи той.

— Виждам го — кимна Куин.

Остави жената на мястото до шофьора. Омар го следваше по петите.

— Зная, че сам трябваше да реша този проблем — наместо извинение рече той.

— Присъствието й застрашава нашата мисия — прекъсна го Куин. — Но повече няма да чуеш за нея, уверявам те.

— Гледай да се върнеш колкото е възможно по-скоро — заръча арабинът и тръгна да се връща.

— Какво ще правиш с мен? — прошепна жената, като рязко се дръпна, когато той се опита да я намести по-удобно на седалката. Колкото и да е странно, бе проговорила на арабски. Куин не бе очаквал подобно нещо. Доколко ли владееше езика? И дали бе разбрала разговора му с Омар?

Отказа да срещне погледа й. Заобиколи колата и зае шофьорското място. Запали двигателя и включи фаровете. Малко хора се срещаха по улиците след залез-слънце. Куин подкара бавно към жилището си.

Наоколо нямаше жива душа, когато хлътна в малката къща, където бе наел стая. Остави жената на леглото си и излезе да донесе леген с вода и нещо, с което да направи превръзка. Когато се върна, коленичи пред жената и внимателно проми раните на лицето и на крака. Най-тежко бе засегнат глезенът. Навярно го бе изкълчила при опита за бягство.

Когато свърши, вдигна очи и забеляза, че тя го наблюдава през полуспуснати клепачи. Усети напрежението, обхванало всяка клетка в тялото й.

— Как се казваш? — попита я на арабски.

Не получи отговор. Потребността да обмисли положението го накара да запали цигара, да вдъхне дълбоко дима. Огледа стаята, все с намерението да си вземе най-необходимото, за всеки случай. Нахвърля дрехите си в някаква чанта.

— Дженифър Шеридан — внезапно изрече жената.

Всемогъщи Боже! Куин се зарадва, че когато чу името й, беше с гръб към нея. В противен случай реакцията му нямаше да остане незабелязана. Нищо чудно, че още в първия момент лицето й му се бе сторило познато. Какъв ли дявол бе довел дъщерята на сенатор Андрю Шеридан тук в Ширан? Господи! Това правеше положението още по-заплетено. Дъщеря на американски сенатор — взета заложница!

Тя по всяка вероятност го бе взела за местен жител; ето защо Куин не се издаде какво му говори името й.

— Какво правиш в Ширан? — попита я, като продължи да се озърта да не забрави нещо.

— Работя по програмата „Помогнете на гладуващите деца“.

— И къде се помещава главната ви квартира?

— В Сироко.

— А какво правиш толкова далеч на юг?

— Проучваме какво е необходимо в тукашните селища.

Той се обърна и я погледна.

— И така ли ги срещна?

Жената потрепери. Отговори на английски, без съмнение с убеждението, че тоя местен човек няма да я разбере.

— По-скоро открих каква страхливка съм. Едва днес го осъзнах.

Куин все пак й отговори. На арабски.

— Желанието да живееш не е проява на страх.

Тя само поклати глава в знак, че не иска да спори.

— Ако те пусна, има ли къде да отидеш?

Погледът й внезапно стрелна лицето му.

— Ще ме пуснеш ли наистина? Ако можех да се върна в Сироко… — изрече глухо.

— Познаваш ли някого в селцето, където са те открили?

— Не — поклати тя глава. — Това беше първото ми пътуване дотам.

— А не ви ли предупредиха колко е опасен районът?

— Да, но ние мислехме…

— Изобщо не сте се и замислили. Нали само едно ви е в главата: че сте призвани да спасите света!

— Защо света, просто хората, които се нуждаят от помощ.

Този път не й отговори, само я изгледа продължително.

— Какво пък толкова те ядоса? — попита тя след няколко мига напрегнато мълчание.

— Присъствието ти излага на опасност много отдавна замислени проекти. Ти дори нямаш представа на какво си се натъкнала.

— Прав си.

— Ще трябва да те спася, рискувайки собствената си кожа, а ти ме питаш защо се ядосвам!

— Защо смяташ, че трябва да ме спасиш?

Куин нарочно заговори на английски:

— Позволете да ви се представя, госпожице Шеридан. Майор Макнамара от Военновъздушните сили на Съединените щати на вашите услуги. Тук съм от две години и се опитвам да стана част от малката група, която видя тази вечер. Макар че всичко се обезсмисля след твоето появяване, не мислиш ли? Трябва да забравя защо съм тук и да спася дъщеричката на сенатор Шеридан, преди изчезването й да предизвика международен скандал.

Облекчението, изписало се на лицето й, бе някак нелепо.

— Американец! О, слава Богу! — По страните й се застичаха сълзи.

Куин безпомощно разпери ръце, сетне грабна чантата си и тръгна към джипа.

Метна багажа си вътре, дръпна за последен път от цигарата, след което я стъпка с тока на обувката си. Вдигна поглед към обсипаното със звезди небе. Дженифър Шеридан. Няма да се случи някоя никому неизвестна туристка, а дъщерята на прочут американски сенатор! Можеше да си представи какви ще са последствията. Дали Омар имаше представа на каква бомба са се насадили? А самият той би ли се осмелил да му каже? По всяка вероятност арабинът не знаеше коя е тя и би се учудил как Куин я е разпознал.

Нямаше избор. Трябваше да я отведе в Сироко, и то по най-прекия път — през пустинята. Пък можеше и да успее да се върне, за да докладва на Омар, че я е изоставил на произвола на съдбата.

Не бе изключено и Омар да му повярва. Малко хора оцеляваха след подобно изпитание, пък и самият Куин не гореше от желание да поеме на това пътешествие. Все пак обиколният път бе немислима алтернатива; рискуваха да бъдат забелязани. Хората на Омар щяха незабавно да го известят. И арабинът щеше да разбере, че Куин го е излъгал.

Единственият начин да излезе от затруднението бе да отведе жената в Сироко, след което да се върне и да скалъпи някоя измислена история, която да обясни забавянето. А междувременно трябваше да набави продукти, за да не умрат от глад по пътя.

На хоризонта луната се издигаше все по-високо и обливаше в светлина всичко наоколо. Поне нямаше да се лутат в тъмнина. Ако пътуваха нощем, а горещите дни прекарваха някъде скрити, имаха шанс да успеят. Куин отказваше да мисли за каквито и да било неочаквани усложнения.

 

 

Върна се в къщата и започна да товари от продуктите на хазаина си. Остави му пари в замяна. Не разполагаше с време за излишни обяснения.

Откри жената в стаята си, заспала в леглото му. Нали бе успял да я убеди, че не е терорист, получил задача да я убие, и ето че изтощението бе надвило страховете й.

Куин не преставаше да мисли за придружителите й. Дали бяха убити? А ако бяха живи, изчезването на жената би ли ги накарало да вдигнат тревога? На тяхно място той не би се колебал. За съжаление не бе в състояние да им попречи.

Куин отдавна бе навикнал да не се тревожи за неща, които не е в състояние да промени. Нали се зарече да върне жената в Сироко. А с Омар щеше да се разправя след това. Поне се надяваше, че ще успее. Водачът на групата като че ли му имаше доверие, вслушваше се в съветите му. Куин щеше да се оправдае със слабостта си към русокоси момичета, удължила пътуването им с няколко дни.

Крайно време бе да тръгват. Куин вдигна на ръце спящата жена. Тя не помръдна. Отнесе я в джипа и я положи на задната седалка; наместо възглавница подпъхна под главата й своята торба с набързо събрани дрехи и завивки. Беше взел и брезентово платнище, което да опъват през деня.

Най-сетне зае шофьорското място и запали цигара. Очакваше го дълга нощ. Бяха нужни няколко дни, за да прекоси жарката пустош. Погледна през рамо към спящата жена и промърмори:

— Какво ли би предприел баща ти, ако знаеше къде се намираш в момента?

Май се досещаше какъв е отговорът.

А дъщерята очевидно нехаеше за последствията.

Беше си наумила, че ще съчетае забавлението с благородната мисия да спаси света.

Тесният път ги водеше право към пустинята. И сега единствената грижа на Куин бе внимателно да го следва, да не се заблуди от навятия тук-там пясък.

Е, Макс, тая кукла май пообърка плановете ни, рече си наум. Дано ти хареса решението, което взех, без да те попитам.

А интуицията му подсказваше, че Макс би му откъснал главата, ако знаеше истината.